tag:blogger.com,1999:blog-54270499246592333292024-03-13T02:54:36.969+02:00Градината на слънцетоavocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.comBlogger178125tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-79154210256271301192017-08-22T11:00:00.002+03:002017-08-22T11:01:09.129+03:0069 градуса и 35 минути на север<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><img src="http://i.imgur.com/rJGp8Bl.jpg" width="800" /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">09.07.2017, Кикиктарук, Северна Канада.</span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Вятърът не е спрял вече цяла седмица – днес
смени посоката си и вместо едвам да затварям вратата на дървената къща, в която
сме отседнали по време на експедицията, сега едвам я отварям. Иначе всичко
останало си е кажи-речи същото, поне на пръв поглед – винаги е светло, почти
залезите (понеже слънцето така и не се скрива напълно) са дълги и красиви, а
дните ни на терен се нижат ту бързо, ту бавно. Понякога работата ни спори, друг
път по-малко – метеорологични условия, човешки характери, липса на комуникация
със света отвъд острова, изобщо предпоставки за сложни ситуации бол. И все пак,
в края на деня всичко е толкова тихо и спокойно. За секунди само, после
свистенето на вятъра превзема всичко, но пак си е спокойно, по свой си шумен и
ветровит начин. От ден на ден хълмовете стават все по-зелени, снегът се топи
повсеместно, а в морето почти не останаха късове лед. Около малкото постройки
на острова щъкат новоизлюпени дъждосвирци – в нормални условия оперението им се
слива почти перфектно с тревата, сега мине се не мине и вятърът за секунда ги
повдига и издава скривалището им. Някъде другаде вятърът навява шума и найлони,
тук – дъждосвирци.<o:p></o:p></span><br />
<span lang="BG"></span><br />
<a name='more'></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><img src="http://i.imgur.com/xlFjcbD.jpg" width="800" /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Скоро ще станат две седмици откакто
пристигнахме на Кикиктарук, известен още като остров Хершел. Посрещнаха ни
местните рейнджъри, орнитолог, заледено море, разцъфнали алпийски цветя, черни кайри (единствената колония на тези морски птици в западния Арктик) и
много растения за изучаване – първо какви растения се срещат и в какво
изобилие, после дата на първи отворен цвят, последно отвеяно венчелистче, нов
растеж и подобни. Красиво е. Достатъчно красиво, че трудностите да си
заслужават. Понеже тенденционно се спасявам в думи, ето ме и сега – мъглива
вечер, чай, музика и думи, които тук само аз разбирам. Ех, човешките
взаимноотношения! Спектакъл от недоразумения, несигурности, накърнени гордости
и упорство все да сме прави. Идеална практика за това как да си избираме
битките – повечето битки тук са дребнави или поне точно сега не си заслужават,
та както никога, много неща си премълчавам. Уча се да приемам хората, които
нямат никакво намерение да се променят, такива, каквито са. Вместо да натяквам
аз колко съм права (а то това, впрочем, се случва), гледам да създавам предпоставки за позитивни
емоции за всички на острова. Мир да има. Поне привиден, аз иначе още си
планирам революции наум, ама за по-нататък. Мечтая си за времето, когато ще
имам своя научна група. Може би ще повторя същите грешки, със сигурност ще
допусна и нови, но и заедно с грешките, пак може да е толкова хубаво! Заедно с
грешките, които си признаваме, от които се вдъхновяваме да сме по-добри. Ще има
и досадни, глупави грешки с последствия от различна степен, ама в крайна
сметка, да сме живи и здрави, ще ги превъзмогнем. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><img src="http://i.imgur.com/u05AGgA.jpg" width="800" /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Повечето учени, с които съм работила, обичат
своята дисциплина и са безкрайно отдадени на работата си. „Резултати на всяка
цена“ – ще работят до късно, ще провеждат своите проучвания в дъжд, студ и пек,
ще разтягат границите на възможното, понякога с лекота и финес, друг път с
натрапчиво упорство. Аз съм далеч не по-малко упорита или припряна; често са ми
казвали, че не е хубаво да искам всичко на всяка цена (и ако може веднага). И
все пак, колкото и да обичам екологията, академичната среда, работата на терен,
презентациите и де що има нещо научно, за мен „резултати на всяка цена“ не си
струва. За мен науката е колкото за откритията, статиите и графиките, толкова и
за общността, която прави тези открития. Хората и техните чувства са важни в
коя да е професионална сфера.</span><o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><img src="http://i.imgur.com/jA7KZKL.jpg" width="800" /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG">Довършвам тази публикация седмица след като я
започнах – вместо вятър, сега има гъста мъгла и ех, да му се не види и мъглата,
баш днес не ни беше нужна. Днес трябваше да пристигне ръководителката ни –
очаквам идването й вече повече от месец. Полетът й се отложи един път. Втори
път. Трети път. Най-накрая днес трябваше да дойде. Бях щастлива, понеже си
свърших моята работа на терен рано и точно се бях върнала в къщата, когато чух
самолета да кръжи. Чух самолета, ама така и не го видях – заради мъглата не успя
да кацне. Повече от половин час пилотите се опитваха да кацнат, но мъглата така
и не се разсея и самолетът се върна обратно. Вероятно утре ще опитат отново.
Премеждията на научните експедиции на отдалечени арктически острови! Щастие е
да работиш с човек, който обича работата си и който полага усилия да създаде
задружен екип, в който всеки е ценен и изслушван.</span><span lang="BG"> </span><span lang="BG">На Кикиктарук наистина е
много красиво, но понякога е и самотно. А и природната красота понякога носи
повече щастие, когато е споделена – когато има на кого да разкажеш за цветето,
което си видял за първи път днес, когато има кой да сподели вълнението ти
относно колко е пораснала арктическа върба номер ПС2 ХЕР </span>SALARC<span lang="BG">3. Та в този ред на
мисли, дано утре самолетът да кацне благополучно!</span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span lang="BG"><img src="http://i.imgur.com/ckEGItB.jpg" width="800" /></span></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com30tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-28094554754156684722017-06-21T07:36:00.000+03:002017-06-21T07:36:02.497+03:00Три истории от три контитента<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-J36tjdQ8inY/WUnxCmp8yDI/AAAAAAAACII/Xnrk0y7yMUYUM4mokriDlD2lWK_DLaG6gCLcBGAs/s1600/IMG_0535%2B%25282%2529.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://3.bp.blogspot.com/-J36tjdQ8inY/WUnxCmp8yDI/AAAAAAAACII/Xnrk0y7yMUYUM4mokriDlD2lWK_DLaG6gCLcBGAs/s640/IMG_0535%2B%25282%2529.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
<b>Тюркмен, България. 2012.</b> Някъде по пладне, на пътя. Прах и суша, сълзите ми бързо засъхват по бузите ми, оглеждам се наоколо, джанджун няма. Поседях си малко на прага пред дървената врата, тогава още се затваряше само с едно изкривено парче желязо. Колко още пъти щях да седям там, кога щастлива, кога тъжна! Любимо място ми е, почти в двора, почти на пътя, тамън в тон с моите наклонности да искам да съм навсякъде, с далеч повече от две дини под мишница. Тя, тази история, впрочем, с дини започна. Два реда изнемощели дини, отскоро попаднали в моя грижа, силно казано бостан, ама "там, на бостана" звучи по-иначе. Там, на бостана, аз бях решена, че това лято дини ще има, как точно бяха подробности. Понеже дините едвам се виждаха от троскот, реших да ги прекопая. Едвам преполовила първия ред, веднага бях смъмрена, че дини едно, че не се плевят и копаят, ами и определено не се копаят както аз копая - имало чалъм в държането на мотика! А пък с тоя мой зел-дал бостан, и чалъм не би помогнал. Грабнах си аз мотиката, по неправилния начин със сигурност, и избягах да си оревавам съдбата на пътя. Аз, два зяпнали от жега щъркели и обедната тишина. Мечка страх, мен не страх, върнах се и си продължих както аз си зная (или по скоро не зная). Това беше преди да гръмне помпата, та водата още течеше из ведро, съживиха се дините, че дори и вързаха, първите откъснахме малко след като дядо почина.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-bKra_m8Oams/WUntMqF--3I/AAAAAAAACH8/jLsS_IV7S1AttRENC_uTXmTBC_tc8-QPQCLcBGAs/s1600/IMG_7132.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://1.bp.blogspot.com/-bKra_m8Oams/WUntMqF--3I/AAAAAAAACH8/jLsS_IV7S1AttRENC_uTXmTBC_tc8-QPQCLcBGAs/s640/IMG_7132.JPG" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
Алис Спрингс, Австралия. 2015. Надвечер, горещо и прашно досущ като на село. До нас група пораснали момчета ритат топка, ние с моята тогава все още почти приятелка, вече не толкова, сме супер раздразнени една от друга, тя през сълзи ми обяснява колко зле я карам да се чувства, аз бера дерт да не глътна някоя муха, като понеча да кажа нещо (а то мухи в австралийско бол!), пък и цялата ситуация ми се струва абсурдна, та затова гледам да си мълча. После пак беше тихо и спокойно, небето беше обсипано с безброй звезди, изобщо място пълно с магия, което ние развалихме с глупави кавги. Лесно е, на самотно място без много други хора наоколо, да се омотаеш в малки спречквания и да ги раздуеш до небето и обратно, понеже видиш ли, ти беше прав. Докато ние се карахме, животът на околните имаше вид да тече бавно и монотонно, на мен ми се струваше нито добре, нито зле, дори не различно, приличаше малко като на село. Деца, къпещи се в кални потоци, хора, полющкващи се по улиците още по обед, много истории, измежду които тъжните все се разказват повече. Място, от което много хора са си тръгнали, но пък има и такива, които са останали, някои дори се връщат. Мъчно ми беше в Алис Спрингс, краят на едно приятелство - още ми е странно как един ден някой е част от живота ти, а на следващият - не. И все пак, мечка страх, мен не страх, хората идват и си отиват - от градове като Алис Спрингс и от животите ни.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-8XIysRMjGzo/WUn05ASkSOI/AAAAAAAACIU/2Yh695TZNRgFTl6Q5lugt4IvCnSUn0tBQCLcBGAs/s1600/IMG_4392.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://1.bp.blogspot.com/-8XIysRMjGzo/WUn05ASkSOI/AAAAAAAACIU/2Yh695TZNRgFTl6Q5lugt4IvCnSUn0tBQCLcBGAs/s640/IMG_4392.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
<b>Инувик, Канада. 2017.</b> Субарктичен климат, ама нали е лято - топло и прашно, вече дни наред пече слънце. И в Инувик се разписах със сълзи (ако се чудите къде е нишката в тези истории, прах и сълзи общо взето), ех, пусти човешки взаимноотношения! И от Инувик много хора са си тръгнали, а рафтовете в магазините често са обрани. "Хлябът свърши" ми напомни на село, оставаше само да продават и кисело мляко с надпис "Опитайте, евтино е!" и щеше да е досущ същото. Нощ няма, а по всяко време на деня на игрището деца и възрастни играят бейзбол. И тук атмосферата напомня на безброй неразказани истории, има музей, а и не малко книги са написани по темата, но със сигурност има и истории, които хората пазят за себе си, истории, които вероятно ще си отидат заедно с тях. Понеже обичам истории, а би било жалко моята лична да бъде водена от страх и човешки слабости, мои и чужди, и в Инувик си казах, че страхът ходи само по мечките (а предвид къде отивам и реалните мечки наоколо, дано наистина да е така). Трудно е да превъзмогнеш себе си - особено когато инстинктът ти е да започнеш поне малка революцията в името на всяка кауза, в коята вярваш. Битки, обаче, се започват лесно, а от първата битка до войната пътят е кратък. Аз пак ще съм бойна наум (не бих се отказала от революциите напълно, дори и за кратко), но най-честият ми опонент май ще си бъда аз самата - да бъда мила, когато се сещам за поне пет саркастични коментара, да не се натъжавам лесно, да не се владея от чуждите настроения. Да се наслаждавам на природата на място, на което малцина имат възможността да отидат. И да си свърша работата добре, разбира се.<br />
<br />
Та така, мечка страх, мен не страх, ще се видим (прочетем) отново след 2 месеца.avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-66225431795219729292017-06-14T04:57:00.000+03:002017-06-14T19:53:13.571+03:00А аз щях да бъда различна<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-zAx1bv5aN-M/WUDMCOqn64I/AAAAAAAACG4/3FHjlnR4fVkMFFI3tuJjze_9gVLOuYqawCLcBGAs/s1600/IMG_4464.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://1.bp.blogspot.com/-zAx1bv5aN-M/WUDMCOqn64I/AAAAAAAACG4/3FHjlnR4fVkMFFI3tuJjze_9gVLOuYqawCLcBGAs/s640/IMG_4464.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
Понеже не ме бива в умерености, а в междинни положения винаги ми е било неудобно, ще започна директно - не исках да съм като родителите си. На въпросите каква искам да стана като порасна не винаги имах отговор (освен на тържеството по случай края на първи клас, когато написах, че искам да стана "фудожник", защото временно бях забравила как се пише "х" и реших, че "ф" е достатъчно близко). По-скоро знаех каква не искам да стана - не исках да съм като майка ми и баща ми, които всяка вечер се прибираха изморени, говореха за работа, а баща ми все гонеше влака - метафоричен или буквален, зависи дали имаше цвята за изпращане. Видите ли, аз щях да бъда различна. Щях да съм супер спокойна и подредена, да имам свободно време и планове как да го оползотворя. Нямаше да бързам, о да, аз винаги щях да имам време за всичко. Работата с различията привидно вървеше добре - имаше за какво да се караме, интересите ни се разминаваха; докато техните планове все се променяха, моите вървяха под номер в дълги списъци със задачи. Бяхме си ние уж различни, докато наскоро не получих честитка за рождения ми ден - писмо от брат ми. Измежду пожеланията за здраве и щастие се мъдреше изречението: "Станала си точно като мама и тати!" И знаете ли, аз май наистина съм доста като родителите си. Не възнамерявах, на първи прочит наум възкликнах: "Ама то не беше нарочно", на втори вече бях леко привикнала към идеята, дори се зарадвах.<br />
<br />
<br />
<a name='more'></a><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-bLH_bAlUiDU/WUDNfiDw-AI/AAAAAAAACHE/1Fpsk6cCu_sLC1iqd1DvEybr6g0QBoACgCLcBGAs/s1600/IMG_3990.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://4.bp.blogspot.com/-bLH_bAlUiDU/WUDNfiDw-AI/AAAAAAAACHE/1Fpsk6cCu_sLC1iqd1DvEybr6g0QBoACgCLcBGAs/s640/IMG_3990.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
Още твърдя, че имам време за всичко, все пак всички имаме еднакво количество време, въпрос на избор и възможност как решаваме да го използваме. Пак си вървя със списъците - по настоящем точка 37-ма, "Публикация в блога", приложението за списъци натрапчиво ми напомня, че е трябвало да я свършва преди 3 месеца. И макар по-често да гоня крайни срокове за научни проекти, отколкото влакове (ама и това се случва), сега аз работя... "като мама и тати". Ръководителите ми в университета често ми напомнят да работя по-малко, а на мен цялата тази работа с почивните дни ми е странна - израснала съм около хора, които работят, докато работа е свършена. А че работата край няма е друг въпрос, но тук идва изкуството да запазваш спокойствие и ведрина, да знаеш кога прогресът ти за деня е достатъчен, кога да спреш, кога да потърсиш помощ. През последната година работих като асистент в няколко университета и все ми хвалеха трудолюбието, колегиалността, съобразителността - аз обикновено гледах малко скептично на тези думи, просто защото за мен това няма какво да се обсъжда, норма, а не нещо, което заслужава похвала. Че каква иначе бих била? Обичам работата си, здрава съм, няма причина да не се трудя усърдно. И макар често да съм изморена и леко замаяна от всичките задачи, с които в повечето случаи сама съм се нагърбила, не ми тежи. Може би както баща ми сади луковици, аз така пиша доклади - със замах, къде в последния момент, къде в предпоследния. И луковици мога да садя, но освен градинарските ми способности (а тук баща ми би добавил, че всичко садя прекалено плитко), от родителите си най-вече се научих да се трудя.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-YQmR_oRwAV4/WUDNxYrthuI/AAAAAAAACHI/h8_vtkrs8EgD-LG7Ud80pLmrcB17dMfnwCLcBGAs/s1600/IMG_4370.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="847" data-original-width="1270" src="https://3.bp.blogspot.com/-YQmR_oRwAV4/WUDNxYrthuI/AAAAAAAACHI/h8_vtkrs8EgD-LG7Ud80pLmrcB17dMfnwCLcBGAs/s640/IMG_4370.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
И аз като тях бих спряла с моите си задачи, за да помогна на някого с неговите, не обичам да правя компромиси (понеже макар да разбирам, че не мога да свърша всичко, аз пак ще опитам), раздавам се без много да му мисля. Прибирам се късно, върша поне пет неща наведнъж, търча из коридорите в университета, трудно скривам раздразнението си, когато някой не си върши работата, както трябва. Може би както за баща ми цветята са повече от работа, така е екологията за мен. И не само в работата съм се метнала на родителите си, язък за цялото ми тръшкане в тинейджърските години, когато много ясно, че те няма как да ме разберат - сега макар и аз да съм далече от тях, а животите ни да са много различни, и радостите, и мъките, и начинът, по който ги посрещаме, продължават да си приличат.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-qNh32oO8o6E/WUDOYp9ZFuI/AAAAAAAACHQ/Ot0NalhBbd01LTk6UyuvpWwwuD_gWZitQCLcBGAs/s1600/IMG_4398.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" src="https://1.bp.blogspot.com/-qNh32oO8o6E/WUDOYp9ZFuI/AAAAAAAACHQ/Ot0NalhBbd01LTk6UyuvpWwwuD_gWZitQCLcBGAs/s640/IMG_4398.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
След няколко дни заминавам за остров Хершел в канадската арктическа зона - малък остров с лятно население от десетина души (от които нашият екип ще сме четирима). Миналата година по това време бях в Австралия, сега от единия край на света, на другия. Ще бъда далече от горе-долу всичко, с изключение на храстите, които ще изучаваме. И макар да ми се иска да можех да съм хем в Арктика, хем на село (и да, все още бера дерт живи ли са ми хортензиите, не са ли), самотният остров, на който отиваме, може би няма да е чак толкова самотен. Все пак заедно с поне 7-те ката дрехи, с които възнамерявам да се навличам, ще нося по малко или много от всичките хора и места, които са ме докоснали; този ми багаж ще си го нося с благодарност и радост (виж, останалите над стотина кила багаж са друга история).<br />
<br />avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-55342729937897748122017-03-25T15:27:00.000+02:002018-09-11T11:25:24.371+03:00По името ще ме познаеш<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-2NJR3nAN89c/WNZwGZv6MHI/AAAAAAAACGM/copjB9XSN1kAV--UJvCFcZkz6PTUhPrWACLcB/s1600/IMG_2562.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-2NJR3nAN89c/WNZwGZv6MHI/AAAAAAAACGM/copjB9XSN1kAV--UJvCFcZkz6PTUhPrWACLcB/s1600/IMG_2562.jpg" /></a></div>
<br /></div>
<div>
От няколко години живея и работя в чужбина. Наскоро примъкнах две нашенски черги към Единбург, редовно обяснявам на летищните проверки защо съм се награбила с локум, но иначе като цяло моята България си е в България – сред семейството ми, на село, в миговете, когато слънцето пече, въздухът е прашен, а аз се ядосвам, че съм случила на развален катък. От време на време чувам български по тукашните улици, но не съм полагала специални усилия да се запознавам с българи – през годините така и не завързах стойностни приятелства с българи в чужбина. Не че тичам в другата посока, като чуя „Еее, пак са вдигнали цената на лютеницата!“ в магазина, просто така се случи. Измежду биолозите и еколозите в университета нямаше българи, измежду колегите ми – също. Понякога минават дни без да кажа и дума на български, но често си пея „Все към мен, все към мен, все към мене тичай, къщите събаряй, над улиците прелети!“, докато карам колело. Колегите ми носят мартеници, а кажи-речи всички знаят, че съм от България – имам солиден запас от истории за планини, села, традиции и суеверия. Макар да не търся изрично „българското“ в Шотландия, наскоро се усетих, че и аз имам своята версия на обикаляне от магазин на магазин в търсене на български продукти или събирания с „нашенци“.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a name='more'></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
Всеки път, когато чета научна статия, инстинктивно сканирам имената на обикновено десетките автори и проверявам дали измежду тях има българи. Обикновено няма. А когато има, по-често са мъже. Рутинната ми проверка отнема само секунди – има ли българи, почти винаги ще ги позная по имената. Темите за дискриминацията, неравните възможности и изобщо трудностите да се реализираш като учен, който е също и жена/от друга националност или просто различен по някакви ненужни крутерии, са валидни в научните среди по цял свят. Заради акцента ми, на конференции първо ме питат откъде съм, а после какво изучавам. Кандидатстването за визи е дълъг и труден процес. Но като цяло аз съм си добре, животът си върви щастливо – харесвам работата си, колегите си, наесен започвам докторантура. Зачудих се тогава откъде тази моя нужда да търся нещо „българско“ насред статии за примерно пътя към универсална теория в екологията. После случайно прочетох публикация, подчертаваща значението на разнообразните модели на поведение в коя да е среда – да видиш, че някой <i>като теб</i> се е справил, вдъхва кураж, че <i>щом те могат, сигурно и ти можеш</i>. Сигурно и аз това правя – сега подготвям първите си научни статии и макар съдържанието и стойността им да не са подвластни на това аз българка ли съм, не съм ли, става ми приятно, когато видя български имена насред статии във водещи научни списания. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
По света най-вероятно има и други еколози, които хем са българи, хем не работят в България – може би и на тях, като на мен, им става интересно, когато попаднат на българско име. Плюс-минус няколко месеца / години и кой знае колко редакции на моите бъдещи статии, скоро и моето име ще е сред тях. И ако някой чете, да, по името ще ме познаете – аз съм българка, която изучава как промените в начина, по който използваме земята, се отразява върху биоразнообразието. Пея на български, напоследък говоря повече на английски, но преподавам различни методи за статистически анализ в екологията по терлици. Изобщо вълнуващи работи, мен ако питате. Моето в повечето случаи несъзнателно търсене на „българското“ обаче ме наведе и на мисълта, че макар да не срещам често българи еколози по конференциите, на които аз ходя, или сред авторите на статиите, които чета, около мен има прекрасни хора – колеги, „шефове“, т.н. добри модели на поведение. Вдъхновението, подкрепата и знанията понякога идват от неочаквани места и хора, а за да успееш, не е нужно да си <i>като някого</i> – може би ще си <i>първият</i>, който е постигнал определена цел, може би ще си <i>поредният</i>. Може изобщо и да не я постигнеш тази цел – да срещнеш друга по пътя, да се отклониш, понякога направо да се загубиш. В лутането на някого ще кажеш „Здрасти“, на другиго „Hello“, но <i>ти</i> пак ще си си <i>ти</i>, <i>те</i> ще са си <i>те</i>, а <i>ние</i>-то, това <i>ние</i>, което си заслужава, не подбира по име и националност.</div>
<div>
<br /></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-91329261772332757202017-03-20T00:12:00.002+02:002017-03-20T00:17:39.630+02:00За селата в цвят<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-igUaYqJ1MzU/WM8BC7ROvpI/AAAAAAAACFc/iKyxTrxc1u0kZUzU1SzuPLf4fwD6kMlUACLcB/s1600/page10.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-igUaYqJ1MzU/WM8BC7ROvpI/AAAAAAAACFc/iKyxTrxc1u0kZUzU1SzuPLf4fwD6kMlUACLcB/s1600/page10.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2016/09/blog-post_50.html" style="font-family: arial, sans-serif;">Черно-белите</a><span style="font-family: arial, sans-serif;">
истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко
което селата </span><i style="font-family: arial, sans-serif;">бяха</i><span style="font-family: arial, sans-serif;">, а вече не са,
навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между
черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени
лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от
троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо
обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат
до снимки и думи.</span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"></span></div>
<a name='more'></a><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-8KxzLv32pr4/WM8BSVsA8ZI/AAAAAAAACFg/R7BpOyUCE74fB4i1Q_bUAr_VGp-UEpOrQCLcB/s1600/page.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><br /><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-8KxzLv32pr4/WM8BSVsA8ZI/AAAAAAAACFg/R7BpOyUCE74fB4i1Q_bUAr_VGp-UEpOrQCLcB/s1600/page.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: arial, sans-serif;">За всичко,
което можеш да чуеш и видиш "на пътя", за всички хора, млади и стари,
които зарязват каквото правят и търчат да видят какво става. А там още се
случват неща! Вярно, че някои от тях са баби, надвикващи се отдалече за това
кой бил умрял (и ама от горната или долната махала беше?), ама още си има и
радостна глъчка. Още се носи прах на кълбета, кога вдигнат от крави, кога от
деца, ритащи топки. Тези, дето преди се биеха на пътя, вече пораснаха, ама още
се оглеждат на пътя и питат дали са минали кравите. На пътя често е тихо -
надпяват се само славеи и гугутки, а часове наред не минава дори една кола.
Животът обаче си върви все тъй нормално - хора пристигат, живеят, метат и
поливат, после заключват, заминават, понякога дори се връщат.</span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-hl1phoeLZoo/WM8BmZezUfI/AAAAAAAACFk/vqDr7h8fZLAYkJE__SQSs34vOL9-VscjgCLcB/s1600/page2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-hl1phoeLZoo/WM8BmZezUfI/AAAAAAAACFk/vqDr7h8fZLAYkJE__SQSs34vOL9-VscjgCLcB/s1600/page2.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-yxy954AbkN8/WM8Bxa-OpII/AAAAAAAACFo/7Hf3-2wGc5InIPtAV6Swv2rP67oa3Le-QCLcB/s1600/page9.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-yxy954AbkN8/WM8Bxa-OpII/AAAAAAAACFo/7Hf3-2wGc5InIPtAV6Swv2rP67oa3Le-QCLcB/s1600/page9.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;">Прекрачиш ли
прага веднага се забелязват задължителните елементи - напъпили лалета -
червени, от "бабешките" - здравец, кладенец. Градините все са красиви
- тези, които си имат и градинари, са безупречно оплевени, с ацери, хортензии и
кически рози, в другите се преплитат бръшлян, дива лоза и троскот... ех, този
троскот! Вечната борба, за която толкова народ се връща по селата – скромни, но
устремени отряди по бързото плевене. Пристигат с първия рейс и поне пет чанти,
скубят, трупат, събират, после бягат за следобедния рейс към града или другия
край на света. Отрядите рядко са многочислени, ама пък списъците им със задачи
са достатъчни за години наред!</span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-NDtu_2M2fPM/WM8B85dB4jI/AAAAAAAACFs/omliKJcDon8npKho7QptHEgkIpe6DC5AQCLcB/s1600/page4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-NDtu_2M2fPM/WM8B85dB4jI/AAAAAAAACFs/omliKJcDon8npKho7QptHEgkIpe6DC5AQCLcB/s1600/page4.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;">От бяло до охра
през тъмнокафяво - цветовете на рушащите се къщи - и в тях има чар, пък щом аз,
която вечно си оревава течащия покрив, вече може да ги погледне, да махне с
ръка и да си помисли: "е, чак пък толкова, стига сме се вайкали",
значи наистина е възможно на нашите села да се гледа по-ведро. Изобщо по селата
е пълно с изненади, много хора са толкова повече от това, което един
"селски" живот предполага. <b>И пак много неща са си черни и бели, пукат
се стени, падат покриви, пълнят се гробища за сметка на къщи, но още е хубаво,
още има радост и още има причини да се връщаш.</b></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-BV1Pe1DsrrM/WM8CNXC27KI/AAAAAAAACFw/UHuwHESIlgAdpN64pgBgV7DnHb04GWhKQCLcB/s1600/page11.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-BV1Pe1DsrrM/WM8CNXC27KI/AAAAAAAACFw/UHuwHESIlgAdpN64pgBgV7DnHb04GWhKQCLcB/s1600/page11.jpg" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-57970964864738576272017-03-01T00:24:00.003+02:002017-03-01T00:32:00.346+02:00Разни учени, разни идеали<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-kTwvtnXeYs8/WLX1mVd2PtI/AAAAAAAACFM/AJemRH-ERA4UmaX7LS6IlDiBLC22iM6GwCLcB/s1600/IMG_3530.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-kTwvtnXeYs8/WLX1mVd2PtI/AAAAAAAACFM/AJemRH-ERA4UmaX7LS6IlDiBLC22iM6GwCLcB/s640/IMG_3530.jpg" width="800" /></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко налудничав поглед? Сега си представете още един – нисък, с непропорционално голяма раница, ходи по терлици, по цял ден пише разни кодове и от време на време гони птички. Или елегантна дама, с далеч по малко ликета по дрехите от предишния учен, която спокойно и последователно говори за генетика, а после се прибира вкъщи и танцува с трите си деца. Още една, която пристига запъхтяна, слиза от колелото си, изтърсква мокрите си дрехи (пусто шотландско време!) и започва въодушевено да разказва за своята научна работа пред пълна зала с хора. Може би онзи първият учен с мантата ви изглежда най-правдоподобен, но другите са далеч не по-малко истински – този с ликетата обикновено съм аз. </span></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a name='more'></a><a href="https://4.bp.blogspot.com/-rjnJIvwwnLg/WLXzL1Haz-I/AAAAAAAACE8/aJLpRqYEasEPr5GHhoZ0FHe3TJR-cdAYQCLcB/s1600/IMG_5189.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;"></span></a></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Звучи някак надуто да кажеш, че си учен – самата дума сякаш натяква някакво превъзходство, видите ли аз съм учен, значи съм по-умен от тебе. Учените обаче предимно сме си хора, сравнително нормални, понякога умни, друг път по-малко, като цяло знаем достатъчно, че да проумеем още колко много не знаем, и сме достатъчно запленени от своята дисциплина, че този факт да не ни отчайва и отказва от работата. Учените обичаме да говорим за наука, но не винаги ни се получава, особено когато разказваме за работата си на хора, които не са споделят същата професионална среда. В университета ни учат как да представяме научни теми без сложни термини, по такъв начин, че всеки не само да ни разбере, ами дори да му е интересно. Един от най-честите съвети е да опознаем публиката си и да направим връзки между нашата сфера и техния живот. Колкото по-добре познаваш аудиторията си, толкова по-добре говориш за наука. Уж.</span><br />
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div>
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://4.bp.blogspot.com/-rjnJIvwwnLg/WLXzL1Haz-I/AAAAAAAACE8/aJLpRqYEasEPr5GHhoZ0FHe3TJR-cdAYQCLcB/s1600/IMG_5189.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-rjnJIvwwnLg/WLXzL1Haz-I/AAAAAAAACE8/aJLpRqYEasEPr5GHhoZ0FHe3TJR-cdAYQCLcB/s640/IMG_5189.jpg" width="380" /></a><span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif; margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-YyrSHDQo9WI/WLXyzJNb5xI/AAAAAAAACE4/ag8KehtTMPkSFS5OU6emsSDPADgRyQylQCLcB/s1600/IMG_5164.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-YyrSHDQo9WI/WLXyzJNb5xI/AAAAAAAACE4/ag8KehtTMPkSFS5OU6emsSDPADgRyQylQCLcB/s640/IMG_5164.jpg" width="380" /></a></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Преди да продължа, нека ви призная, че не съм просто учен, ами еколог – ако учен ви звучеше възвишено, то еколог може би веднага ме приземява (понякога буквално, ако сте ме хванали в момент, в който ровя по земята и броя охлюви). Нашата работа не звучи толкова сериозно, като разказвам какво правя, обикновено чувам: „Е, това сега е работа, пък аз тука се бъхтя по цял ден!“ Да си еколог не е лесно, също както не е лесно да си инженер, механик, готвач, счетоводител и прочие. Повечето еколози около мен обичат работата си – толкова много, че понякога ни е странно как може на другите изобщо да не им пука за екология. А екологията не е просто прегръщане на дървета (освен ако не мериш диаметър на ствола, когато прегръщането става наложително), не сме будали, имаме странични интереси и още по-скандално, някои от нас не ядат само био продукти (а еколог и природозащитник не е едно и също). Просто понякога сме прекалено докачливи и оттам идват проблемите с комуникацията. </span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;"> </span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue" , "arial" , "helvetica" , sans-serif;">На мен ми е най-трудно да говоря за работата си със семейството ми – напук на твърденията, че познавалиш ли публиката си, комуникацията е по-лесна. Едва ли някога ще имам публика, която познавам по-добре и все пак, вместо да говоря ентусиазирано и с усмивка за екология, аз обикновено се чувствам като борец за правото на екологията изобщо да съществува, а тонът ми се променя и при най-малката шега по адрес на моята професия. Как, тогава, да си говорим за екология, за наука? Може би като за всичко останало – с повече търпение и разбиране и по-малко спорове – все пак преди всичко първо сме хора, всеки със своите мечти, болки и стремежи. Може би ще се разминем някъде по въпроса дали има смисъл от мониторинга на птици и пръскането на домати с химикали, но ще постигнем съгласие другаде – като например, че всеки честно трудещ се човек заслужава уважение, че е прекрасно когато хората силно се вълнуват от нещо, но е съвсем нормално за теб същото нещо да няма особена стойност. На мен не винаги ми се получава, но занапред ще се опитам да задобрея – честна еколожска.</span></div>
<div>
<br /></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-38112539273008979372017-02-11T18:05:00.003+02:002017-02-12T13:29:59.452+02:00За малкия свят и големите хора<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-YPU501n5W9k/WJ819M2wz1I/AAAAAAAACEU/rMBUhVihz6kvs1LDocFaQo01yCMZZRIOQCLcB/s1600/IMG_7141.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-YPU501n5W9k/WJ819M2wz1I/AAAAAAAACEU/rMBUhVihz6kvs1LDocFaQo01yCMZZRIOQCLcB/s640/IMG_7141.JPG" width="800" /></a></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Светът понякога е неудобно голям – близки, мечти и приятели отдавна не са на един хвърлей разстояние – по-скоро морета, океани, континенти. От теб има пръснато по малко (или много) по целия свят – съмнително е дали изобщо някога ще се събереш целия. Винаги по нещо ще липсва, а толкова много мечти ще изглеждат невъзможни – поради недостиг на време, сили, пари. Лесно е да се чувстваш малък в този ни голям свят – толкова много места никога няма да посетиш, на толкова много места никога няма да се върнеш. Толкова много животи ще изживееш само в мечтите си, понеже на живо просто не е имало как да се случат. За мен си остава една от мистериите на живота да знаеш кога да се примириш и кога да продължиш да действаш смело – макар и подкрепен само от едната надежда. И макар да съм си патила от моята наивност и сляпа вяра, реших, че искам живот, в който хората са големи, а светът малък. Реших, че такъв живот е възможен, пък ако не друго, да се опитам да го постигна ще ми отива – където и по света да отида, традиционно нося поне по две дини под една мишница – ту заради неочаквано добра реколта от дини, ту заради все тъй големи мераци за всичко, ако може веднага.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
</div>
<a name='more'></a><span style="font-family: arial, helvetica, sans-serif;">В края на 2016-та пътувах по маршрута Австралия – България – Единбург – България – Единбург и измежду всичките самолети, влакове и автобуси прочетох „Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян. Точно там си харесах изречението: „светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното“. Днес колкото сме и свързани (електронно, душевно, кой както си го усеща), толкова сме и разделени – от презокеански разстояния, но още повече от малки кръгозори, тесни обятия и предразсъдъци към чуждото, новото, различното. </span><br />
<span style="font-family: arial, helvetica, sans-serif;"><br /></span>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-98-A70VFtzs/WJ82O9FNZpI/AAAAAAAACEc/cMZtXd_pBhoXusTy2Ue0ZdF5Fsrr8ByzACLcB/s1600/IMG_7932.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-98-A70VFtzs/WJ82O9FNZpI/AAAAAAAACEc/cMZtXd_pBhoXusTy2Ue0ZdF5Fsrr8ByzACLcB/s640/IMG_7932.JPG" width="350" /></a><a href="https://1.bp.blogspot.com/-k5uO3vQHG3Y/WJ82GTygqjI/AAAAAAAACEY/MTGZPspicZMB_lyQyN44Q52vPgQXt8LuwCLcB/s1600/IMG_7311.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-k5uO3vQHG3Y/WJ82GTygqjI/AAAAAAAACEY/MTGZPspicZMB_lyQyN44Q52vPgQXt8LuwCLcB/s640/IMG_7311.JPG" width="350" /></a></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><br /></span></div>
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Аз, например, често деля живота си на академичен и селски, български и чужбински, а общото между тях все си остава само аз, тичаща нанякъде с прекалено много чанти, от които според случая се ръсят домати/авокадота/научни статии. Покрай изречението за малкия свят и големите хора, обаче, се замислих, че може би точно в това ни търчане и разпокъсване между много мечти, места и хора, се крие чарът на днешното време. Можем да бъдем учени от село, българи в Шотландия, икономисти, които правят картички, цветари, които реставрират стари къщи и мебели, тинейджъри, които гледат страшно и си правят селфита, но иначе се грижат за болната си баба. Може никога да не пътувате надалече, или пък рядко да се задържате на едно място, да трябва често да обяснявате кой сте, откъде сте и какво правите тук, или пък да сте се унесли в рутина, където всичко ви е познато, ама то и това си има своите недостатъци. По-страшно от опасностите зад ъгъла (пък пусти свят голям, изобилства от ъгли!) на мен ми се струва това твоят личен свят да е малък. </span><br />
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Като се прибирам в България, винаги минавам на проверка – напълняла ли съм, отслабнала ли съм, говоря ли български с акцент, изобщо българка ли съм си още. В чужбина рядко ме проверяват дали съм се върнала особено побългарена, аз съм си аз, хората са си хора. А колкото по-големи стават мечтите и кръгозорите, толкова по-малък става светът.</span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal" style="line-height: 150%;">
<span style="font-family: "arial" , "helvetica" , sans-serif;">Материалът беше първо публикуван в <a href="http://www.momichetataotgrada.com/article/za-malkiya-svyat-i-golemite-xora.html#.WJ80XFWLSpo" target="_blank">"Момичетата от града"</a>, където сега пише и едно момиче от село :).</span></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-75290220133293768842016-11-22T09:13:00.000+02:002016-11-22T16:09:45.920+02:0023<center>
</center>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-nrWKLuesb4U/WDRLnoslQfI/AAAAAAAACAQ/6eqxOOSzCxAYrXuVtAY-PnNWX7-hnhOmgCLcB/s1600/IMG_7012.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="533" src="https://3.bp.blogspot.com/-nrWKLuesb4U/WDRLnoslQfI/AAAAAAAACAQ/6eqxOOSzCxAYrXuVtAY-PnNWX7-hnhOmgCLcB/s640/IMG_7012.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
<a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2013/05/20.html" target="_blank">Двайсет</a>. <a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2014/05/21.html" target="_blank">И една.</a><a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2015/05/22.html">Две.</a>Вече двайсет и три! Даже двайсет и три и половина, понеже минаха месеци, докато си си събера думите и мислите. Колкото повече наближаваше двайсет и третият ми рожден ден, толкова по-криво ми беше - понеже на 22 бях щастливо влюбена, а на 23 щях да бъда нещастно влюбена. Мислех за този си рожден ден по-скоро като за всичко, което няма да бъде - нямаше да бъде като предишния. Рождените дни май не са добър избор за начало на връзки - не ми трябваха допълнителни поводи, за да се унасям в спомени. Отделно, че рожденият ми ден беше два дни преди да си предавам дипломната работа и още един проект, така че не беше време за празнуване. И все пак! Рожден ден имаше и аз бях щастлива. По различен начин, но все пак щастлива. После бях и тъжна, да съм отново в Австралия без нищо да е същото не ми понесе много добре. Отлагах тази ми публикация, понеже не исках да напиша, че на 23 съм тъжна, би било обидно към всичките хубави неща, които ми се случват. <b>Днес, на 23 и половина, ми се струва почти напълно естествено да напиша, че на 23 съм щастлива - работя по мечтите си!</b><br />
<a name='more'></a><br />
<br />
<center>
</center>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-JRGo1LFfcQg/WDRM9Br_a1I/AAAAAAAACAY/t45iJBWQBjAUU0fXKcJEKgG710d6oVGrgCLcB/s1600/IMG_6282.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="533" src="https://3.bp.blogspot.com/-JRGo1LFfcQg/WDRM9Br_a1I/AAAAAAAACAY/t45iJBWQBjAUU0fXKcJEKgG710d6oVGrgCLcB/s640/IMG_6282.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
На рождения ми ден бях на вълнуващ семинар по статистика и програмиране (сериозно!), при това заедно с една от любимите ми лекторки. Преди официалния семинар имаше среща само за студенти - спомням си как предишната вечер с лекторката ми си разменихме имейли - "Гергана, трябва да отидеш, жалко че аз не мога вече!"; "Вече съм се записала!" На такива мероприятия (и изобщо каква да е образователна дейност) сякаш ставам друг човек - щастлива, ентусиазирана, общителна, дори забавна! Има толкова много за научаване и какъв късмет, че обикновено аз съм тази, която е прекалено подранила и чака нетърпеливо на първите редици. На семинара лекторката, на която толкова много се възхищавам, си водеше записки, досущ като мен! Намирам за особено вдъхновяващо да видя много успял учен, който продължава да се учи - искам и аз да съм така някой ден! След семинара имаше обяд и възможност да се запознаем с други хора, най-вече гост-лектора. После моята лекторка разказваше на всички как гост-лекторът влязъл в залата, огледал се и сам дошъл да си говори с мен. Обсъдихме как може да се подобри преподаването на програмиране, а после моята лекторка ми благодари, че съм й дала увереност да говори с гост-лектора! Аз! Та така, от семинара си тръгнах със самочувствието, че се справям добре в научните среди, че може би наистина и аз някой ден ще съм лектор.<br />
<br />
После моята лекторка ме заведе на обяд да ме почерпи за рождения ми ден - благодарна съм за всяка възможност да си говоря с нея, толкова вдъхновяващ човек! От обяда изтичах на вечеря (хаха, беше дълъг обяд) с приятелите ми от университета (тези, които за разлика от мен, вече бяха готови с дипломните си работи). Изкачихме едно тепе наблизо, насладихме се на единбургски залез и цялата гледка - да гледаш Единбург дни преди да приключиш 4-годишното си образование е някакси по-особено усещане. Беше от тези моменти, когато чувствах, че всичко ще бъде наред. А и всички се справихме добре, завършихме успешно, бяхме щастливи, леко изплашени, но и развълнувани за живота след университета. Хаха, тези, които напускаха университетската среда, други като мен са от университет на университет :).<br />
<br />
<center>
</center>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://3.bp.blogspot.com/-IorniYQSi1o/WDRRZd3zCtI/AAAAAAAACAo/KGa70ubm3o8BK1I2HiUDR9u6BTn3P9oCQCLcB/s1600/IMG_6185.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="533" src="https://3.bp.blogspot.com/-IorniYQSi1o/WDRRZd3zCtI/AAAAAAAACAo/KGa70ubm3o8BK1I2HiUDR9u6BTn3P9oCQCLcB/s640/IMG_6185.jpg" width="800" /></a></div>
<br />
<br />
Двайсет и третата година от живота ми засега върви бурно - често ми се струваше, че нищо не се случва, ама сега като се замисля, хич не е така. Спечелих приятели, други загубих, намерих много вдъхновение и стимул да работя по мечтите си. Понякога ме хваща страх - не обичам да не знам как се прави нещо, да се чувствам неуверена, да се притеснявам, че ще объркам нещо. Днес започнах нова работа в моя си университет - и толкова от нещата, които преди правихме като упражнения, почти наужким, сега ще правя ама съвсем наистина - истински данни с истински резултати и истински последствия, ако не се справя. Повечето от работните ми задължения още не знам как точно се правят - надявам се, че ще се науча бързо. Щастлива съм, че ми се дават толкова възможности, че има хора, които искат да ми помогнат. Че има приятели, с които да се срещна за обяд, че в коридорите на университета срещам познати лица. Щастлива съм, че ми се пише, че Единбург още е в есенни багри. Тази сутрин, докато вървях към университета, замръзнали листа от чинар хрускаха под краката ми, студенти бързаха за лекции, вятърът развяваше шарени знаменца и табелата на университета, един от лекторите ми мина покрай мен с колелото си и ми махна за добро утро.<br />
<br />
Та така, на 23 животът е хубав - имам свободата да правя това, което обичам! Още имам притеснения, още не знам къде точно искам да кандидатствам за докторантура, обичайните въпроси тип къде, как и какво ще се случи. Но мисля, че най-накрая, редом с дигитални 3Д географски модели, измервания на въглерод и разни анализи, започвам да придобивам умения и в оценяването на живота днес - с всичките му предимства и кусури. Единбург не винаги ми е харесвал - но вече повече от седмица нося шарени шапки, пръстите ми замръзват, а аз се усмихвам на сивото небе и мъглата. Понякога ми е трудно, от всичките тези академични работи голяма част не разбирам веднага (или изобщо...). И все пак, сега минава седем вечерта, факултетът е почти празен, аз пиша, слушам музика и се радвам, че съм тук. Не знам дали ще остана, нито къде ще отида после, но засега тук ми е добре. На 23 пак си припомням, че страхът ходи само по мечките - сега вече заспивам, но утре ще бъда смела, ще преподавам, ще се уча - ще се старая да бъда човека, който винаги съм искала да бъда. Често имам чувството, че ще успея, друг път в мен се прокрадва леко съмнение, но при всяко положение - ще опитам, което си е добро начало, независимо дали си на 23 или повече/по-малко.avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-37519688333566805362016-11-03T01:52:00.000+02:002016-11-03T01:55:02.736+02:00Сляпа вяра 2<div class="" data-block="true" data-editor="7t44p" data-offset-key="3e3cq-0-0" style="background-color: white;">
<div class="_1mf _1mj" data-offset-key="3e3cq-0-0" style="direction: ltr; position: relative;">
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><img src="https://c7.staticflickr.com/6/5696/29943201414_fc6ece038d_k.jpg" width="800" /></span></span><br />
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;">От време на време поглеждам стари публикации и поправям правописни грешки - днес измежду списъка с всички публикации погледът ми се спря на </span><a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2015/04/blog-post.html" style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;" target="_blank">"Сляпа вяра"</a><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"> - полезно ми беше да си я припомня тази моя сляпа вяра, понеже скоро не се бяхме засичали с нея. Харесах си "Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш." - де да можеше само с един прочит да си възстановя запасите! </span></span><br />
<a name='more'></a><span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;">
<span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><img src="https://c6.staticflickr.com/9/8139/30265844221_20690379a4_k.jpg" width="800" /></span></span><br />
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;">Аз в селското ми царство винаги съм си вярвала, пък и вече притръпнах към паднали покриви и подобни - къщи се градят лесно, домове по-трудно. Напоследък обаче се улавям тревожна за неселските аспекти от живота - тривиални въпроси като например къде ще живея, дали ще се чувствам "у дома", ще имам ли приятели, за колко време ще ги имам тези приятели (понеже вече знам колко бързо може да изтлеят уж здрави приятелства), кога пак ще се чувствам сякаш всичко е възможно и всичко е и ще бъде наред. И сега си я имам моята сляпа вяра, но често си разменяме съмнителни погледи с нея - после сама си се сърдя, че се влияя от минали разочарования. Замислям се за човека, който искам да бъда - може би най-вече смел и добър. А смелите и добри хора не спират да вярват в хората като цяло, само след като с един единствен не се получи. Хах, статистикът в мен веднага се обажда, че ако бях прочела това в научна статия, веднага щях да възкликна, че експерименталния ми дизайн не струва - в едната категория един човек, в другата има-няма 7 милиарда (обикновено трябва да са горе-долу равни). Може би трябваше да съм по-предпазлива (а, че съм наивна и идеалистична спор няма), но пък ако не друго, бях си аз, с всичките ми косури и качества. Сега остава само на себе си да си простя, аз на други хора трудно се сърдя за дълго, ама виж на себе си е друга история.</span></span><br />
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;">Все си мислех, че като се влюбя веднъж, това ще е - една любов за цял живот! Пък и предвид, че за първи път се влюбих на 22 и то достатъчно много, че да си повярвам "това е!", сега ми е криво - трудно си признавам, че може би съм сгрешила, пък и нали все пак имам още останала сляпа вяра, пуста надежда! Отделно, че щом тази първа любов (май) няма да я бъде, още отсега ми е леко притеснено за втората - надявам се, че ще се срещнем с нея по някое време, и ми е малко неудобно, че преди нея ще съм обичала друг. И понеже трудно си представям как може да спреш да обичаш някого, остава ми само надеждата, че няма да обичам някого <i>вместо </i>някого другиго, просто ще обичам <i>повече</i>. Обичам да намирам чар на неочаквани места (неработещи помпи, спукани тръби, невероятно високи изисквания за стипендии и подобни) и мисля, че определено мога да намеря чар и във втората любов. Любовта, която ти връща вярата в самата любов; тази, която не изтрива раните от предишната, но пък ти дава сили да продължиш напред още по-влюбен и благодарен. Е, на думи звучи добре, някой ден може би ще разбера как е и в действителност.</span></span><br />
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><img src="https://c5.staticflickr.com/9/8631/28859542652_a89641fd1d_k.jpg" width="800" /></span></span><br />
<span style="color: #1d2129; font-family: "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><span style="font-size: 14px; white-space: pre-wrap;"><br /></span></span>
След време сигурно ще се върна да поправя някоя друга запетая и в тази ми публикация - измежду правописа и пунктуацията ще се зачета в думите и ще си се чудя на акъла... или пък ще си отдъхна, че ето, тревожила съм се без основание, всичкото ми вярване не е било напразно, независимо дали е било за първата, втората, n-ната любов или живота по принцип. Предстоят ми вълнуващи месеци - ще преподавам, ще работя по научни публикации, ще съм научен асистент на няколко места - ще работя с добри хора, от които мога да науча много! Ще имам шанса и аз да науча хората на нещо, принципно статистика и програмиране, но по възможност и за етика, колегиалност и взаимност - в научните изследвания и в живота :).<br />
<br />
А днес мечтаната ми докторантура изглежда възможна! Няма да е скоро, но пък мисля, че ще си струва чакането. И тогава пак ще съм между България и Австралия, но по по-различен и вълнуващ начин - дръжте се нашенски земеделски земи и села, ще ви изследвам (след две-три години и поне три научни публикации и ако ми одобрят проекта, ама ако не за докторантурата, все някога)!</div>
</div>
<div class="" data-block="true" data-editor="7t44p" data-offset-key="8iio3-0-0" style="background-color: white; color: #1d2129; font-family: Helvetica, Arial, sans-serif; font-size: 14px; white-space: pre-wrap;">
</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-33978234772599282712016-10-31T07:37:00.000+02:002017-08-22T10:42:15.560+03:00Австралийски моменти: част втора<div>
<div>
<img src="http://i.imgur.com/pXISqjJ.jpg" /><br />
<br />
Понеже недостиг на щастливи моменти нямам, след <a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2016/10/blog-post.html" target="_blank">първата част от австралийските моменти</a>, идва ред и на продължението :).<br />
<br />
7. Измежду преследването на птички от време на време гледах три деца - преди не съм работила като детегледачка, но мисля, че се справих добре, всички бяхме щастливи! Децата бяха прекрасни - умни, възпитани, но и любопитни, и с дух на приключенци. Разсмиваха ме, караха ме да се чувствам харесвана, ще запазя много мили спомени от времето ни заедно! Беше толкова освежаващо и радостно някой да те харесва и да иска да си играеш с него, без да трябва да полагаш някакви особени усилия - просто си си ти и това е достатъчно. Ходихме в зоологическата градина, ядохме сладолед, <i>не</i> се загубихме в бамбуков лабиринт (сериозно постижение!), играхме на бинго с различни видове птици. Една вечер децата поискаха да им изпея песен за лека нощ - аз започнах с "Все към мен, все към мен тичай... имам осем тайни, ела при мен и ги вземиии" на Стефан Вълдобрев, после ме помолиха за нещо по като за лека нощ и понеже репертоарът ми от бавни песни не е особено богат, им изпях химна на България.<br />
<a name='more'></a><br />
<div>
<br />
<img src="http://i.imgur.com/JXfwOBR.jpg" /><br />
<br /></div>
</div>
8. Стаята, в която живеех за тези три месеца, нямаше прозорец (не подозирах, че се строят спални без прозорци!), съквартирантът ми по принцип не готви, а с първото пускане на печката аз успях да изгоря всички бушони. За няколко дни в стаята ми нямаше никаква светлина, а дори и след като оправиха бушоните, често се будех посред нощ и се чудех ден ли е, нощ ли е. Сега ценя прозорците още повече, хем ти е светло, хем може да проветряваш, толкова възможности!<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/KcfupuS.jpg" width="390" /> <img src="http://i.imgur.com/WJchDNc.jpg" width="390" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
9. Един неделен офис работех в офиса и се оказа, че не съм само аз там - Пип, една от докторантките, също работеше; по едно време дойде да ме пита дали имам нужда от почивка - отидохме да се разходим до един резерват наблизо. Поговорихме си седнали на брега на реката, земята около нас цялата беше жълто-оранжева от цветовете на калифорнийския мак - инванзивен вид, ама иначе беше красиво. Пип е от малък град в Нов Южен Уелс; каза ми, че не знае дали някога ще се върне там за постоянно, но й харесва да е от там. Мисълта ми хареса.<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/ThgaAup.jpg" width="390" /> <img src="http://i.imgur.com/DFuRwya.jpg" width="390" /><br />
<br /></div>
<div>
10. В университета всяка седмица организират различни семинари, а всяка сряда обсъждахме различна научна публикация в читателския клуб. Някои семинари ми бяха много интересни, на други ми ставаше съвестно, понеже знаех, че изглеждам лееко заспала, но събрах знания в области, за които иначе не бих тръгнала сама да чета. А читателския клуб веднъж го водих и аз - който води клуба, носи храна, та аз направих локумки и прасковки (по-скоро прасковища).<br />
<br />
11. Няколко пъти ходех на вечеря с лекторите и учените - хареса ми да се чувствам част от академичния свят, да видя учените като "хора", да си говорим за наука, но и за много други неща. Лекторите покриваха разходите на студентите и асистентите за тези вечери - хареса ми как окуражават новото поколение учени и ни даваха възможност да сме част от сериозните дискусии, шегите и историите.<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/itWR1Q0.jpg" /><br />
<br /></div>
<div>
12. Имах среща с потенциален ръководител за докторантурата! Мисля, че мина добре, харесахме се взаимно. Аз засега искам да създам свой научен проект, което прави всичко доста по-сложно (и вълнуващо, мечтания проект!) и за самата докторантура ще кандидатствам най-рано след половин година, но дотогава, намирам сила и вдъхновение в думите на професора: "Някои хора са родени за наука и мисля, че ти си една от тях!"<br />
<br /></div>
<div>
13. Обожавам писмата - да ги пиша, да ги получавам - да запазвам миг история на хартия, да отделям специално време, за да споделя с някого, да седна под цъфналата череша в задния двор и да прочета какво са споделили с мен. Щастлива съм, че получавам отговори на писмата си - радвам се, че живея в свят, в който още пътуват истории по пощата - радостни и тъжни, но най-вече истински.</div>
<div>
<br />
<img src="http://i.imgur.com/bhK7LfG.jpg" /><br />
<br />
14. В музея в Канбера има изложба за чувствата, илюстрирани със снимки и придружени от откъси от биографиите на различни личности. Не съм виждала другъде такава изложба - много ми хареса! Някои истории ме натъжиха, други ме усмихнаха, всичките заедно прекрасно показваха различните проявления на живота. Имаше пано за самотата, очакването, носталгията по родината, липсата, смеенето... истории за вдовици, невъзможни любови, корабокрушенци, войни, търговци, комици... хора и емоции, всичкото им разнообразие наведнъж! Докато вървях из музея и четях различните истории, се почувствах сякаш вървя и измежду моите уж толкова различни животи. Отново се замислих, че макар и да не се застоявам за много на едно място и да се чувствам сякаш всичко е на "периоди", промените не разделят живота, а го правят по-богат, по-силен. На мен ми беше толкова интересно да прескачам от история на история, да се изненадвам, да се удивлявам от приликите и разликите - тази ми разходка до музея много приличаше на моя си живот - та така, сега живея живот <a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2015/11/blog-post.html" target="_blank">не като на кино</a>, а като в музей!</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-10515104416303292922016-10-30T12:55:00.000+02:002017-08-22T18:52:53.585+03:00Австралийски моменти: част първа<img src="http://i.imgur.com/4u7j1fF.jpg" width="800"/><br />
<br />
В Канбера най-накрая дойде пролетта - вече две сутрини подред няма слана, слънцето пече толкова силно, че и да ти е криво, ще ти се стопли душата, а птичките, за чието поведение събирам данни, вече гледат малки. Е, точно сега са най-уязвими и половината от малките ги изяждат змии и врани, ама иначе си е направо поетично. След 5 дни отново си тръгвам от Австралия - е, ако не друго, поне не е толкова драматично, колкото първия път. Липсват ми силните емоции, а безразличието, което понякога улавям у себе си, ме плаши, но все пак на ден се случват поне по девет прекрасни неща. Имам много поводи за радост - повечето са работни, което ме кара понякога да гледам съмнително на начина си на живот (или "абе аз личен живот имам ли, нямам ли"), но пък аз всичките си задачи си ги приемам лично, за добро или лошо.<br />
<a name='more'></a><br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/rLzeIBc.jpg" width="800" /><br />
<br />
Три месеца преследвах малки пойни птички - научих повече за тях, отколкото за хората, които срещнах тук в Канбера. Не предполагах колко са сложни взаимоотношенията им - едно птиче общество с кавги, сдобрявания, изневери, подаръци и танци, самотни майки, бащи отглеждащи чужди деца, без да подозират. Щастлива съм, че имах тези три месеца и си тръгвам благодарна и вдъхновена. Може би задобрявам в напускането на места, където живея временно. Или в живеенето в настоящето, така звучи по-добре :). Има особен чар в това нещо да приключи тъкмо когато е най-хубаво. Тамън се почувствах уверена в работата си, научих се как да ги разпознавам всичките птички (става въпрос за различни индивиди от един и същи вид, така че на пръв поглед всичките са еднакви), сприятелих се с колегите си... и малките се измътиха, сезонът на ухажването приключи! С работата ми в Единбург пак беше така, ама там работех във фермерски магазин, та тамън ги научих всичките сортове картофи, запомних имената на редовните клиенти... и стана време и от там да си тръгвам. Предишното ми заминаване от Австралия също съвпадна с моментите, когато бях най-щастлива там, но в него по-трудно намирам чар, още ми е мъчно за всичко, което вече не е.<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/7qzKvgR.jpg" width="390" /> <img src="http://i.imgur.com/ZREQtxa.jpg" width="390" /><br />
<br />
Не съм голям фен на началата - несигурна работа, обикновено имам големи очаквания, лесно се вълнувам и вече съм била достатъчно разочарована, че да подхождам леко съмнително. И все пак, отдъхвам си, че все още съм повече обнадеждена, отколкото съмнителна; повече вдъхновена и нетърпелива за действие, отколкото боязлива. Уж не съм фен на началата, а активно събирам колекция от такива! И с всяко ново начало, започвам да се улавям с душа поне една идея по-лека, по-благодарна, понякога дори търпелива и вярваща, че има време за всичко, но повече нетърпелива и гонеща мечтите, по възможност всичките едновременно. И точно в преследването на мечтите границите между различните държави, началата и краищата се размиват, аз си спестявам излишния драматизъм и правя опити да не взимам всичко толкова насериозно. Понеже макар и на мен да ми се струват като различни животи ("българския", "шотландския", "австралийския", "научния", "селския"), всъщност всичките са си мои и дори не чак толкова различни - аз както садя домати, така и кандидатствам за научно финансиране - шансовете са срещу мен, я поникне, я не; я ме одобрят, я не - но ще опитам и още как! А покрай всичките опити, заедно с неизбежните разочарования и неуспехи, събирам толкова много красиви и щастливи моменти! Предишните "австралийски моменти" така и не ги описах, а сега ми се иска да мисля повече за настоящето, така че на дневен ред са моментите от Австралия, втори дубъл!<br />
<br />
1. Отредиха ми бюро в офиса на докторантите, нищо че аз бях асистент. За първи път казвах, че отивам "в офиса"! Налепих си красиви илюстрации на птици по таблото, домъкнах някоя друга книга и често оставах там до късно - четяща, пишеща, "работеща"! След като всички останали си тръгнат, понякога си пусках силно музика и щастлива пишех доклад след доклад - изморена, но и доволна, че работя към мечтите!<br />
<div>
<br />
<img src="http://i.imgur.com/2afkBuf.jpg" width="800"/><br />
<br /></div>
<div>
2. Понякога докато с шефката ми си разказвахме коя птица какво направила (Оро напусна Або, нанесе се в територията на Бма, събра се със Сонар, Бма изгони Оро, Сонар се събра с Бом от съседната територия!), за момент се споглеждахме развеселени - често работата ни беше извисена форма на гледането на сапунени опери, ама с главни герои фейски орехчета :).</div>
<div>
<br /></div>
<div>
3. Липсваше ми да се смея от сърце, да ми е леко на душата! В работата на терен, измежду гоненето на фейски орехчета и воденето на записки имаше много забавни моменти - като наближеше 10 обикновено и аз, и шефката почвахме да мислим повече за ядене, отколкото за фейски орехчета, та спирахме за кратка почивка - много бисквити и много смях!<br />
<br />
<div>
4. Студена съботна утрин - с шефката сме се отправили към териториите на фейските орехчета. Няма никой друг наоколо, съботно време, хората спят! Както си вървим и обсъждаме какво ще правим в неделя (почивен ден и за нас!), изведнъж млъкваме - от отсрещния висок храст банксия излиза ято от седем големи черни жълтоопашати папагали! Писъците им пронизват и тишината, и студа, аз подскочих два-три пъти от радост, гледахме ги, докато се изгубиха от погледа ни, и продължихме към фейските орехчета.<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/toc1v5z.jpg" width="390" /> <img src="http://i.imgur.com/sw3XosO.jpg" width="390" /><br />
<br /></div>
<div>
5. Наред с фейските орехчета и черните папагали, покрай работата на терен се нагледахме и на папагали ганг-ганг, на пардалоти - определено едни от любимите ми птички - толкова малки и деликатни, все едно някой ги е изрисувал. Последният ни ден на терен ги видяхме да носят дълги треви към подземен тунел, там е гнездото! Освен пардалотите, често виждахме и "silvereyes" - малка пойна птичка, цялата жълто-зелена с ясно очертан бял кръг около очите - птичките се сливаха с цветовете на нацъфтелите в жълто акации и отдалече излеждаше сякаш шават само няколко чифта бели очи :). Сините мухоловки често ми приличаха на мъжки фейски орехчета, особено когато половин час чакаме някой мъжки да дойде да танцува пред женската и толкова ми се иска някой да дойде, че при вида на синьото в мухоловката, неволно подскачам. Понякога чувахме кукувици, а веднъж дори и я видяхме кукувицата - не прилича на нашенските, с оранжев корем и сиви пера на бели точки.<br />
<br />
<img src="http://i.imgur.com/y39CUei.jpg" width="800"/><br />
<br />
6. На палатка до морето - цяла нощ не успях да заспя, морето беше бурно, а към 4 сутринта от евкалиптовата гора наблизо запяха птици лира - мъжките имат дълги извити пера на опашката, които трептят по особен начин, известяващ женските, че са наблизо - песента им е красива и придружена с танц - понякога мъжките се люлеят на лиани! Слушах, слушах, не издържах и излязох да ги търся. Слънцето тамън изгряваше, в далечината измежду вълните се виждаха китове, а една женска птица лира пробяга покрай мен - може би към мъжкия, който цяла сутрин й пее. Беше достатъчно красиво, че за момент да повярвам, че моят вагабондски живот си струва.</div>
</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-32229090736426428542016-09-14T05:43:00.000+03:002016-09-14T05:47:37.254+03:00За селата в черно и бяло<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet110/page.jpg" /><br />
<div>
<br /></div>
<div>
Посветено на всички места, които привидно пазят повече спомени, отколкото бъдеще; където боята се лющи, дървото сивее от старост, а покривите се сгромолясват - местата, на които черно-бялата гама уж е по мярка, но все пак остава и нещо недоизказано. За местата, които не са спрели да съществуват, просто чакат някой да се върне. Следва продължение в цвят. <br />
<a name='more'></a></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/4.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За пътните врати, които са достатъчно високи, че да ти дават чувство за сигурност, но и достатъчно ниски, че да можеш да ги прескочиш, като си забравиш ключовете. За вечерите, когато щъркелите изтракват за лека нощ, луната свети, някой притичва да заключи, а измежду чемширите шумолят таралежи.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/0.jpg" width="390" /> <img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/2.jpg" width="390" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div>
За местата, където всичко е "с чалъм" - отключването на вратата е елегантна комбинация от повдигане нагоре, бутане надясно, завъртане на ключа под определен ъгъл и произволно дърпане във всички посоки, понеже вече ситуацията не ви се струва толкова очарователна. За привързаността към онази круша, слива или череша от детството, за тревогите, че ще ти порасЗа привързаността към онази круша, слива или череша от детството, за тревогите, че ще ти порасне диня или череша в корема, но и за възможността да продължиш и да гледаш напред - може би скоро някой друг ще бере дерт как ще бяга, барабар с бостана, дето му е в корема, а ти ще се усмихваш отстрани. </div>
<div>
<br /></div>
<div>
Няколко години по-рано:</div>
<div>
- Дядо, а старата череша като изсъхне, ти какво ще правиш?</div>
<div>
- Е, кат изсъхне, друга ще насадя.</div>
<div>
- Е да, ама тя докато порасне...</div>
<div>
- То и тея бяха малки кат ги садих преди 30 години!</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Старата череша изсъхна, дънера изгни и целият скелет на отминали лета, компоти и плюене на семки се строполи насред двора. Младите череши, които дядо насади, ги изгризаха зайци преди няколко зими (а аз после грижовно им мазах раните с кравешки изпражнения - да живее интернетът и идеите, които не успяват, ама все пак трябва да се пробват). На няколко метра от сухия дънер на старата череша сега растат три нови, а от няколко пролети насам, дори успяваме да лапнем по някоя череша. Старият дънер с годините се вписа в картината - котката Мая си остри ноктите на него, кълвачи тропат рано сутрин, а изпод кората живеят стотици мравки и разни други насекоми. Това лято ми казаха "Ейй, много хубав дънер! Да не го махаш - така както си стоят клоните по земята, може да си играеш на прескачане!" За мъжете на по над 80, на които още им минават мисли за игри на прескачане през главата. </div>
</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/3.jpg" width="390" /> <img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/8.jpg" width="390" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
"Дръвника" - струваше ми се толкова голямо това място, като бях малка! Естествено част от чара идваше и от това, че на децата все им казваха да не се навъртат около дръвника - все пак хвърчат трески, брадви, глави на кокошки. Но малко по малко си извоюваш време на дръвника - за дървените лодки, издълбани със стари джобни ножчета, за първия път, когато ти дадоха да замахнеш с брадва. Сега дръвникът ми се струва толкова малък - това величествено място от детството днес е парче дърво с дължина малко над метър. И все пак, лешниците са по-вкусни, ако им чупиш черупките на дръвника, а да се провикнеш "На дръвника съъъъм!", когато някой те търси, веднага те кара да се чувстваш готин. Каквото и да правиш, го правиш на дръвника, а в самодоволството си забравяш, че вече няма кой да ти забранява да си на дръвника.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/13.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За катмите, огъня и навеса, за надеждата, че къща, в която се правят катми поне веднъж годишно, не е изоставена къща. За навесите, където може да намериш всичко, понякога дори това, което търсиш. За местата, които биват ограбени първи, след като си тръгнеш. За мотиките, брадвите и медните пръскачки, за които преди не и подозираше, че са достатъчно ценни, че да бъдат откраднати.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/5.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За каруците, които отдавна не пеят, но може би все още имат какво да ни кажат. За покривите, които някога ще ремонтираш.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/10.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За чекмеджетата, които се отварят трудно, с чалъм. За старите монети, тефтерите със записки за бременни зайкини и разнообразните предмети, чието предназначение не ти е съвсем ясно.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/11.jpg" width="390" /> <img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/9.jpg" width="390" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За порасването - може би някъде там около момента, когато спираш да роптиш срещу спането следобед (все пак има толкова дънери за прескачане и лодки за дълбане!) и започваш да питаш: "А кога ще спим?", след като си наскубал цял куп троскот. За всички цветя, които изсъхнаха, за всички луковици, които садиш наесен, но чиито цветове не виждаш напролет. За цветята, които все пак оцеляват и без теб.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/1.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За сандъците, които миришат на спомени и нафталин - нечий чииз, мечти и начало. За всички предмети, които са били нечие бъдеще, които са били пазени "за нови", а ние сега им се радваме, че са "стари".</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/14.jpg" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За косите, пълни с паяжини, клечки и лепки, старите рокли и изморените усмивки.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/15.jpg" width="390" /> <img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet109/16.jpg" width="390" /></div>
<div>
<br /></div>
<div>
За асмите, които сега нямат грозде, но пък понякога имат някой, който ще попита: "Како, искаш ли да ти прочета стихотворение?" За всичките пъти, когато ще си тръгнеш, но без драма и патетизъм, понеже знаеш, че пак ще се върнеш. Следва продължение в цвят.</div>
</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com11tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-91971464330125243162016-09-09T04:33:00.000+03:002016-10-29T07:15:35.641+03:00За мен и Единбург от баща ми<div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6152.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Бях нетърпелив.Оглеждах се навсякъде около мен и попивах всичко - хора, зала, звуци. Знаех, че съм там, усмихвах се и гордо подадох поканите. Насочиха ни към балкона и след малко влязохме. Залата беше ослепителна - нещо средно между дворец и театър. Знаех, че ще свири орган и след малко усетих как мелодията му се сливаше в невероятен синхрон с обстановката. Семейството се настани на втория ред на балкона и всеки потъна в мислите си. В залата имаше може би 1500-2000 човека и всички трепетно и забързано пробваха фотоапарати, телефони и всякакъв вид техника...</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="text-align: left;">
А децата им - ,,завършващите студенти" се лутаха долу напред-назад, говореха разпалено, махаха, а толкова много едновременни усмивки едва ли скоро пак ще видя. И там, долу на първия ред, усилено ръкомахаше Тя - ,,Моята дъщеря, нашата дъщеря, Гигито, кака..." Погледите ни се срещнаха, прегърнах я мислено, усмихнах се и сълзите погалиха очите ми... Върнах се само един час назад...</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_5123.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="text-align: left;">
Нещо като коктейл, прием или както по-просто ми бе обяснено - ,,среща на преподавателите със студентите и техните семейства". Не съм си и представял, че може да съществува такова нещо, завършил съм два университета в България и то на високо ниво, но никога преподавателите не са търсили контакт със семействата на студентите, не са отдавали нужното внимание и уважение към хората, които са изпратили своите деца в тяхния унивеситет. Много е вълнуващо и истинско. Но да се върнем към срещата. Имаше и малко почерпка - вино, сокове, всякакви хапки със сьомга и хайвери - то за шотландците сьомгата е като при нас каракудата - слагат я дори и в десертите. И в цялото това жужене от хора и глъч много отчетливо и вълнуващо се чуваше: „Оо, Gergana..", „Oo, Gerry". Преподавателите бяха измежду родителите, гостите и студентите. Запознаваха се с нас, оживено и разпалено разказваха за Гергана и изминалите четири години на обучение.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Аз попивах всеки жест, всяка мимика, четях и усещах не думите, а чувствата и емоциите. Не споделих, че аз не знам нищо от англиския език, думите, които използвам са от рода на Мики Маус, МcDonald's и okay. Но това изобщо не ми пречи нито в живота, нито в работата, където често контактувам с чужденци, но се разбирам прекрасно и без думи. Всички, които ме познават са били в недоумение как отгатвам за какво си говорят хората... В един момент жуженото стана по-подредено, по-забавено. Всички се ориентираха към фоайето. И там започна моето скромно бащино щастие. Беше започнало награждаването, от учебен отдел поприказваха малко, но аз така или иначе не разбирах нищо. Усетих обаче колко премерено и много естествено се отдаваше нужното уважение към всички завършващи студенти и как на този фон небрежно открояваха най-добрите.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Общо наградите бяха десетина - за различни категории, различни факултети и т.н. За миг водещата се съсредоточи и изстреля няколко изречения, от които чух и разбрах само името Гергана Даскалова (междудругото то звучи много интересно на английски). Залата изръкопляска, Гигито пое нещо като свитък, благодари и тръгна обратно. В този миг водещата стреляйки пак изречение след изречение се засмя и отново чух Гергана Даскалова. Гигито се върна усмихната, пое втория свитък, а водещата вече закачливо се обърна към нея и залата с някакви думи. Всички се смееха, шумът много приятно ме прегръщаше, а тя Гигито мигаше и се смееше. Аз не разбирах нищо, но усещах, че е нещо хубаво и невероятно. После вече ми преведоха, че водещата е казала, че Гергана няма нужда да слиза от сцената и да се разкарва, защото така или иначе има да получава много награди. Двата свитъка представляваха: първият награда за най-висок успех във факултета, а вторият за най-висок успех от защита на дипломната работа. Тук интересното е, че в цялата история на института има само 1 дипломна работа с по-висок успех преди няколко години.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6529.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Еуфорията отшумя, награждаването продължи, но аз и сега, пишейки тези редове, близо 2 месеца след това, чувствам и усещам всичко. Дори съм щастлив, че не знам английски, защото сетивата ми бяха така изострени, че усещах и попивах всичко (погледи, реплики, възклицания, усмивки). Забравих и за още един впечатляващ момент, не си спомням точно кой от преподавателите пламенно говорейки за Гигито, благодари на нас-семейството, благодари на нея, че е била звездата пред тези години в Единбург и се обърна към аудиторията и каза, че всички студенти от 1 до 4 курс могат да бъдат спокойни, че Гергана вече завърши и те без притеснение могат да кандидатсват за различни програми и проекти. Просто през изминалите четири години, когато Гигито е била в Единбург те не са имали голям шанс, защото запише ли се за нещо тя, просто го печели и то безапелационно и с уважение. Тогава всички пак много се смяха и ръкопляскаха.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_5139.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
И това ми напомни как след кратката церемония при Гигито дойде едно високо момче - поздрави я, поприказваха си и се разделиха усмихнати. След това тя ми обясни, че това е Адам. С него са били най-добри в университета и достойно са си съперничили във висините на науката. Той също бе награден в своята категория и е дошъл да я поздрави и да й „благодари", че не е участвала в проекта на Оксфордския университет - той го е спечелил. Но на Гигито мечтата й е Австралия, та Оксфорд е минал и заминал покрай ушите й. Това, което усетих обаче е, че между студентите няма никаква завист или злоба за едно спечелено или загубено място. Когато споделих това мое наблюдение, Гигито ми обясни, че голяма е заслугата на университета. Правилата, по които се печели един проект, са ясни и точни и студенти и преподаватели ги спазват безкомпромисно в името на науката. И на загубилите или некласиралите се се обяснява разбираемо защо дадена кауза е предпочетена.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
„Да вмъквам ли как стоят нещата при нас". В Единбург видях хиляди студенти отишли там да се учат, да се борят за знания и да са щастливи от успехите на всички. На някой може да им се стори скучно това, но е факт и никой не се пита къде е нашият „студентски живот" и как ще я караме без „студентски град в София" и т.н. Затова и запомних думите на ректора, че по-вълнуващо е когато един студент разбере, че е приет в Единбургския университет, отколкото самото дипломиране. Просто попадаш в рая на науката и за жалост малко са късметлиите. То аз започнах да филосоствам вместо да се наслаждавам и гордо да си нося мустаците из Единбург. Връщам се отново в залата, където е същинската церемония по дипломирането. Органът си свири, хората от няколко континента си приказват, долу абсолвентите търчат напред-назад усмихнати... В един момент някой се извика. Всички в миг станаха прави и млъкнаха. Аз тези неща съм ги гледал само по филмите.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6646.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Великобритания е кралство, Шотландия е част от нея. Кралицата е институция, церемонията започна. Влизаха преподаватели, ръководители на университета, след тях придворни носeха жезъли, Короната и т.н. Най-накрая се движеше тя - принцеса Ан, сестрата на Чарлс, дъщерята на Елизабет. Всички отидоха до местата си, а след няколко команди от придворните принцесата седна и тогава всички останали също седнаха.Забелязах и принц Алберт - принцът на Монако. Бе минал на два метра от мен, но аз гледах принцесата и не съм го видял. Сега стоеше от дясната страна на принцеса Ан и бе почестен гост на тържеството. Залата притихна и зачака. Започнаха кратки речи и приветствия. След малко връчването на дипломите започна. Докато се усетя и Гигито беше на сцената. Принцесата се усмихна, поздрави я, докосна я с една черна шапка. Докосването с тази шапка по главата е стар шотландски обичай, символизиращ освобождаването от робство - в случая академичното робство. Всички я аплодираха, аз също ръкоплясках щастливо. Носехме четири български знамена, които останаха неразвяти. Гигито ме предупреди да не взема да се извикам и всичко стана много бързо и аз я гледах като зашеметен като бе на сцената и по никакъв начин не реагирах. Този миг и сега е в главата и в сърцето ми и сега се подсмихвам. Благодаря ти, Гиги. Обичам те. Пожелавам на всички хора по земята това уникално, незабравимо преживяване. В този момент Галя снимаше, Йовито и Илко също. Всичко бе като на филм, за мен - без превод...</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6625.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
След това следваха няколко часа връщане на дипломи, речи, поздравления. През това време аз си спомних минали дни и години, говорих си мислено с Гигито, споделях със семейството интересни случки и моменти. Аз бях там, всички бяхме там - цялото наше семейство - Николай, Галя, Гергана, Йовина и Илия... Осъзнавайки всичко, което ми се случваше, аз разбрах и колко е била умна една преподавателна на Гигито относно един проект за Серерния полюс в Канада. Гигито много искаше да ходи там и се бореше да спечели тази номинация. В крайна сметка избраха друг студент, но ако беше отишла тя нямаше да може да присъства на дипломирането, ние също. Просто тази преподавателка (Айла) реши да подари това преживяване и на нея и на нас, като не я избра в екипа си, а иначе двете бяха неразделни и тя й беше научен ръководител на дипломната работа - много бяха вътря всяка една в идеите на другата. Благодаря ти, Айла. След тържеството се снимахме, разходихме се, аз дадох междувременно интервю за шотландската телевизия (как пък точно мен избраха, но си имах преводачи), смяхме се, почерпихме се в типичен шотландски ресторант...</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6488.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6702.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6883.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
И така Гигито изкачи още един връх. Сега, когато пиша тези редове, тя лети за Австралия, след малко ще кацне в Доха (Катар), след час излита за Пърт (Западна Австралия), после още 6 часа до Бризбън - там 3 дни, после 4 часа до Камбера, там 2 месеца и половина, после България, а от тук пак Единбург или пак Австралия. Тя следва мечтите си, а ние, нейното семейство, сме горивото на полета й. Обичаме те, Гиги, а аз ще споделя няколко щриха от живота ми, които са ми направили голямо впечатление:</div>
</div>
<div>
<ul>
<li style="text-align: left;">Как Г-жа Бинчарова се удивляваше каква първокласничка си и ти се радваше до четвърти клас</li>
<li style="text-align: left;">Как изведнъж реши да кандидатсваш в Математическата гимназия в 4 клас, отиде и се справи със задачите просто така</li>
<li style="text-align: left;">Как си избра Руската гимназия с френски, защото искаше да научиш езика, и влезе с почти максимален бал, а следващите бяха с 30 и надолу и те мислеха за луда</li>
<li style="text-align: left;">Как се справяше отлично по френски, нищо че не беше във френската гимназия </li>
<li style="text-align: left;">Как се яви 6-ти клас - 12 годишна и взе първи сертификат на Кембридж и не искаха да те допуснат до изпита, защото беше много малка</li>
<li style="text-align: left;">Как се разхождаше още на 14 години сама из парковете на Лондон</li>
<li style="text-align: left;">Как удивляваше учителя си по английски Илиан - той до ден днешен говори за теб с възхищение и благовение</li>
<li style="text-align: left;">Как реши, че не искаш абитуриентски бал и на 18 години направи първото си сафари в Кения</li>
<li style="text-align: left;">Как обикаляше с дядо си в студ и мраз цяла България, за да видиш някаква птичка в далечината, но и двамата бяхте неописуемо щастливи</li>
<li style="text-align: left;">Как сама се подготви и подаде документите си за Единбург и другите университети, но заяви,че искаш най-много Единбург </li>
<li style="text-align: left;">Как при мама влезе преводачката, която проверяваше мотивационното ти писмо, и поиска да се запознае с теб и каза, че не е чела такова мотивационно писмо в цялата си практика и не поиска пари за услугата</li>
<li style="text-align: left;">Как замина третата година от обучението си за Австралия и се оказа, че тя Австралия „много прилича на България, но и много не прилича" </li>
<li style="text-align: left;">Как за една година в Австралия обиколи и видя толкова места и неща (+ Нова Зеландия) колкото един австралиец не може да види за целия си живот</li>
<li style="text-align: left;">Как всяка година печелеше по някоя награда в Единбург, но така и не се явяваше на награждаването, защото по това време беше на съвсем друго място по света - или в България, или в Австралия, или на някое летище</li>
<li style="text-align: left;">То аз мога много, много да пиша „Как,как", но ще кажа стига толкова, после пак.</li>
</ul>
</div>
<div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet105/IMG_6140.jpg" /></div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="text-align: left;">
P.S. Гиги, обещай, че ще публикуваш това, което съм написал, не съм спестил нищо и не съм преувеличил нищо. Когато чета твоите неща в блога все си мисля, че писането ти е дар от мен, малко и от мама. Обичам те и смело напред!</div>
</div>
<div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
</div>
<div>
<div style="text-align: left;">
От тати</div>
</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com33tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-77036366143433126972016-09-07T08:30:00.005+03:002016-09-07T08:34:09.098+03:00Зима след зима<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet100/IMG_1711.jpg" /></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
Тази година ще имам три зими - шотландска, австралийска и българска. В Единбург пролетта пристигна внезапно - изведнъж не беше чааак толкова мрачно, а дърветата по улиците бяха розови облаци от цветове. Пролетта после също толкова бързо си замина - вятърът отвя розовите венчелистчета, а дъждът се сипеше и сипеше. Голям студ беше - първата юнска сутрин се зачудих нормално ли е юни месец да пускам отопление, пък и нали съм еколог, хич не е в духа на енергоспестяването. Позъзнах час-два изпод купчината ми от юргани и срам не срам, извадих радиатора. Шотландската зима беше дълга, но и щастлива - определено наситена с емоции. Сега малко ми липсва екшънът и динамиката на дипломна работа-почасова работа-семинари... Не че пак не се занимавам с 892347 неща наведнъж, ама тамън бях свикнала с търчането по университетските коридори - завои, офиси, лектори и дълги имейли - и семестърът взе, че свърши. Почерпихме сме с лекторите на поляната пред факултета по тоя повод, пожелавахме си успех занапред, и аз отпраших към следващата зима - австралийска. Имаше и няколко седмици на истинско лято - горещо, прашно и селско, на моменти планинско, че дори и градско - но за българското лято ще пиша после, все пак сега сме на за зимна тематика.</div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet100/IMG_9401.jpg" /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В Канбера пристигнах към края на зимата - тамън когато птиците се засилват да си сменят оперението за идния размножителен период, ама след една-две слани се вразумяват и за няколко седмици си остават наполовина кафяви, наполовина сини. Тези подробности ги знам понеже моята работа е цял ден да ги следвам и да събирам информация за поведението им, кой пред кого танцува брачен танц, коя птица коя е (всяка има индивидуална комбинация от цветни пръстени на краката). Първата ми научна работа! Е, "просто полеви асистент", ама хич не са лесни тези птички за наблюдение. Всъщност досега просто обикалях сама, за да се науча, а след час отивам за първи път на терен с докторантката, с която работя. Хем леко се притеснявам, хем нямам търпение да минат първите няколко дни на работа, за да си отдъхна, че се справям добре, или пък да започна да ходя да се упражнявам в извънработно време, че да задобрея. Имам бюро в докторантския офис, та всички си мислят, че и аз съм докторант. Понеже моето изглеждаше най-празно, напринтирах си красиви енциклопедични илюстрации на птици за вдъхновение - след работа (разбирайте след като цял ден съм гледала живи птички) си гледам хартиените птички и мъдря моята си научна статия. </div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet100/IMG_9518.jpg" /></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
Тук е тихо и спокойно, още не съм обикаляла много из града, ама пък видях няколко птицечовки и две ехидни, което мен повече ме вълнува от градските елементи. Утре ще търся уомбати и много се надявам да видя жив уомбат, че досега уомбатските ми срещи са били само с прегазени на пътя такива. Ходя на разни семинари, после и на вечеря с учените, което винаги ми е интересно, защото дори и темите на разговор понякога да не ме вълнуват особено, научавам за живота в тази сфера, какви норми и обноски са общоприети. После си водя записки за това кой учен какво е направил добре в презентацията си и откроявам чертите, които ми харесват и бих искала и аз да развия. Те, учените, междувпрочем, и те са хора - звучи някакси превзето като казвам "вечери с учени", ама понеже сме на вечеря, и всички сме настоящи/бъдещи учени, за по-добра терминология не се сещам. </div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet102/IMG_9316.jpg" /></div>
<br />
<div style="text-align: justify;">
Местенето в нов град (особено когато е студено!) не винаги е плавно и приятно, ама аз съм си добре, може би понеже вече имам тренинг в пристигането и заминаването, пък и покрай по-болезнените заминавания успях да изоставя поне малко от очакванията си (а моите обикновено са високи) и имам по-малко възможности за разочарование. Запознавам се с хора, които едва ли ще видя отново, и се уча това да не ми пречи и да не ми се струва като напразни усилия. Още не ме бива много, пък и може би не съм преглътнала болката на всичките неизпълнени "Ама разбира се, че ще поддържаме връзка и ще си останем приятели". Дрънци. Или поне досега дрънци, сигурно ще се изненадам приятно някой ден. Не, че сега няма хора, на които да пращам писма, че дори и понякога да получавам отговор, ама пък не помня те да са ме уверявали, че "това не е краят" - като че ли който има намерение това да не е приятелство със срок на годност, не изпитва потребност да раздава обещания. </div>
<br />
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet101/IMG_9597.jpg" /></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тук ще съм още месец и половина (докато птичките все още се ухажват) - и после към следващата зима - българо-шотландска, все още без конкретни детайли какво и къде ще работя - надявам се на временна работа в моя си университет в Единбург - за половина година, през която трябва да напиша и публикувам още една научна статия, и след това вече ще покривам изискванията за кандидастване за докторантска стипендия. Странно как сега си спомням за Единбург с умиление и силно се надявам да се върна в университета за още половин година. А преди нямах търпение да си тръгна. Та така, моят свят сега е пълен със студ, птички и учени, а зейне ли някъде празнота, веднага имам наготвени книги, мечти и задачи. В Канбера пролетта е вече тук от няколко дена и днес не вали, дърветата пак са нацъфтели в бяло и розаво, папагали дерат гърло от високи евкалипти, а аз се радвам, че всяка зима в повече означава и още една пролет.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-2224092423437006982016-04-04T13:28:00.000+03:002016-10-31T09:51:39.440+02:00Тази пролет<div style="text-align: justify;">
Тази пролет се промъкна незабелязано - над Единбург често пада гъста мъгла и първите разцъфтели дървета се губят измежду останалите сиви нюанси. Понякога небето е чак неестествено синьо, слънцето блести (и съществува! в Единбург понякога започвам да се съмнявам), а аз присвивам очи, докато карам колело към работа, и пак ги пропускам пролетните моменти. Добре че е градинарския клуб, който водя в местно училище, та да ми напомня що е то пролет. Да ми напомня за пръстта под ноктите, за вълнението и тръпката в избора на семена, за лекото притеснение, с което ги чакаш да поникнат. Да ми напомни и за мен самата. Защото напоследък се чувствам леко изгубена.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-hd4Ljf0IzM0/VwI-xvLEj5I/AAAAAAAAA_Y/jM4NMsCKSAw4BFtkeT8bQWk7mUY7kMQHQ/s1600/IMG_2928.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="425" src="https://1.bp.blogspot.com/-hd4Ljf0IzM0/VwI-xvLEj5I/AAAAAAAAA_Y/jM4NMsCKSAw4BFtkeT8bQWk7mUY7kMQHQ/s640/IMG_2928.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Случват се разни неща, преобладаващо академични, имам много за учене, след по-малко от месец трябва да съм си предала дипломната работа и 998237 доклада. Не знам какво точно ще правя след като завърша. Искам да започна докторантура в Австралия, в университета където бях на обмен миналата година, но за стипендията трябва да покрия сумати изисквания, които все още не са част от моята автобиография. Планът е да кандидатствам за докторантурата след една година, когато вече би трябвало да съм публукувала две научни статии и да съм била нечий асистент. Кандидатствах за няколко работи като научен асистент, засега неуспешно. За последната все още чакам категоричен отговор, преди няколко дни получих имейл, че изборът ще е между мен и още един кандидат. При което аз му ударих един здрав рев, защото се изморих все да съм на второ място. Е, още не се знае дали и този път ще се повтори ситуацията, но аз тези втори места ги изживявам по-драматично, защото се старая толкова много. Де що има извънкласова дейност, семинар, лекция, там съм. Доброволец съм в няколко инициативи, повечето започнати от мен самата. Не знам какво повече мога да направя. Чета докато вече не мога да си държа очите отворени, почти всичкото си свободно време използвам за учене, понякога по цял ден не си говоря с никого. Изморена съм да полагам толкова много усилия (поне в моите очи) и все да не е достатъчно. А толкова много да ми харесва - презентации, четене, учене, дори статистика! Като съм на лекции, все си мечтая аз да съм на мястото на лектора. На фона на цялата шотландска сивота, през последните няколко месеца най-щастлива съм била, когато се справям добре, когато за момент поне ми се струва толкова естествено и постижимо скоро аз да съм лектор.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-jRCWZfHhQLY/VwI_kUP6AnI/AAAAAAAAA_g/GBXTQKqDWlYlt3MZ3j4JHzSL4m7I9vIXQ/s1600/IMG_3157.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="426" src="https://1.bp.blogspot.com/-jRCWZfHhQLY/VwI_kUP6AnI/AAAAAAAAA_g/GBXTQKqDWlYlt3MZ3j4JHzSL4m7I9vIXQ/s640/IMG_3157.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
То добре че поне ентусиазъм имам в излишък и ако не друго, макар и аз да не се чувствам особено щастлива, старая се да внасям радост в живота на околните. Помагам на съучениците си, на работа съм най-оптимистичния и ентусиазиран продавач на зеленчуци (веднъж продадох три касетки авокадота само за два часа!), децата от градинарския клуб харесват и мен, и отглеждането на зеленчуци. Обикновено нямам време да се спра да мисля или пиша на тема, различна от "Ефектът на агро-екологичните плащания върху птиците в Източна Шотландия", а появи ли се такова време, често ми става прекалено мъчно и тъжно, че да пиша. В Австралия се чувствах сякаш мога да постигна всичко, което искам, а сега всичко ми се струва трудно. Не че пак не се отдавам напълно, просто ми тежи самотата, тежи ми това, че всяка сутрин се събуждам с липсата на един човек, а после всяка вечер сумати време не мога да заспя. Отдавна не съм водила истински разговори, липсва ми да имам някого, с когото да мечтая. Със съквартирантките ми почти не си говорим, а когато се засечем в кухнята, най-много да се питаме как сме и какво сме правили през деня. И все всички сме добре и все дните ни са както обикновено. С моите съквартирантки сме прекалено различни, че да споделяме нещо повече от кухнята и коридора. Странно е да живееш с някого, а да сте толкова далече. Странно е да си толкова далече от някого, а все да си мислиш за него. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://2.bp.blogspot.com/-0j8TTcCObC8/VwJAKgIxLvI/AAAAAAAAA_o/IR_VZy8Qd4wCtrobXjs4hbKls2-YZTY9A/s1600/IMG_3024.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="426" src="https://2.bp.blogspot.com/-0j8TTcCObC8/VwJAKgIxLvI/AAAAAAAAA_o/IR_VZy8Qd4wCtrobXjs4hbKls2-YZTY9A/s640/IMG_3024.jpg" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Времето иначе минава бързо, крайният срок за дипломната ми работа се приближава със заплашителна скорост. И после - краят на още един житейски период - четирите години в университета се изнизаха неусетно. Мислех си, че като завърша, вече ще имам някакъв път в живота и, че няма да го вървя сама. Понякога ми става мъчно, понеже сякаш не е уместно да споменавам колко изоставена и нежелана се чувствам - вече мина почти година от нашите последни моменти заедно. Вече трябваше да ми е минало, или поне да ми е малко по-леко. А аз още си рева хич да не през ден, зависи колко имам за учене. Чудя се на мен какво не ми е наред, че не мога да спра да обичам, да мечтая, да тъгувам. Във фейсбук прочетох, че единствената вечна любов е невъзможната, понеже никога не разбирате за лошите си качества, за несъвместимостите си, нямате шанс да се карате и да се ядосвате един на друг. Нямате възможност да забравите защо сте се обичали в началото. Надявам се да не е вярно. Надявам се, че дори моята любов да си остане невъзможна, все пак ще имам достатъчно любов останала, че някой ден да заобичам друг. Макар и сега само като чета тази дума "друг", и ми се насълзяват очите.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://1.bp.blogspot.com/-AkDIwkEU2Yo/VwJBFGzgXYI/AAAAAAAAA_4/XBjmTHZAJHUh7MQwu8x0OvbCY0IvvdFRQ/s1600/IMG_3558.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="426" src="https://1.bp.blogspot.com/-AkDIwkEU2Yo/VwJBFGzgXYI/AAAAAAAAA_4/XBjmTHZAJHUh7MQwu8x0OvbCY0IvvdFRQ/s640/IMG_3558.JPG" width="640" /></a></div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Та така тази пролет - любовни драми и академични препятствия. Мечтая си за деня, в който ще ми олекне и ще постигна някакъв мир с всичките ми тревоги. Днес в Единбург е по-мъгливо и по-сиво от обикновено, някой прави ремонт в блока, а аз чета научни статии през сълзи. Не е толкова тъжно колкото звучи - все някога нещата ще започнат да се случват по-лесно или на мен няма да ми се струват толкова трудни, а дотогава - ако не друго, то поне знам, че каквото и да правя, все още се отдавам напълно. Все още си поставям цели, поне една идея по-високи от необходимото, още ми убягва поне малка доза реализъм, май дори имам останала наивност, нищо че от време на време и аз гледам съмнително. Още съм си аз, а това е не малка утеха. И докато в Единбург денят тихо сивее, аз си представям, че на село пече слънце, жужат пчели, а кълвачи се гонят от орех на орех. Сега цъфтят пролетните цветя, които няколко есени подред садя и чиито цветове така и не съм видяла досега. Радвам се, че намирам това за по-скоро очарователно, отколкото тъжно - моята тайна градина, скрита дори и от мен самата. С лалета измежду великденчета и глухарчета, с много троскот и падащи покриви, но и с най-сладките ягоди, високите бамбуци и стройни бабини чемшири.Поне такава е в моите спомени и мечти. В мечтите с по-малко троскот. Сега сигурно е различна, не по-добра или лоша, просто нова - а нали все пак е пролет, време за промяна. Мечтая си за времето, когато отново ще усетя всички сезони подред на село, когато ще имам възможност отново да открия моята градина, нова и различна. За времето, когато ще имам с кого да я споделя, когато ще бързам да откъсна първата узряла ягода само за да я занеса с усмивка на този някой.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com14tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-91168090831035973932015-11-22T01:48:00.005+02:002015-11-22T01:48:57.951+02:00Динени облози<div style="text-align: justify;">
Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме <i>ние.</i> Че няма да се окажа пълен глупак. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е възможно най-далече от теб. Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много <i>жив </i>го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com13tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-78384854341237662992015-11-01T13:38:00.000+02:002015-11-01T16:38:17.150+02:00Живот като на кино<div style="text-align: justify;">
След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е <i>моят</i> блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, <i>беше</i>. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.<br />
<br />
Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен. </div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-17296118041747706062015-10-25T02:02:00.001+03:002015-10-25T02:02:30.291+03:00За селските къщи и крадците<div style="text-align: justify;">
Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.</div>
<div style="text-align: justify;">
<center>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet094/IMG_7422-2.jpg~original" /></center>
</div>
<div style="text-align: justify;">
Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-75550946328799192832015-10-11T16:15:00.000+03:002015-10-11T16:15:25.685+03:00Две бели сови и една надежда<div style="text-align: justify;">
Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо
си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се
грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм
привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. </div>
<div style="text-align: justify;">
<center>
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet093/sova.jpg~original" /></center>
<span style="font-size: x-small;">Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате <a href="https://www.facebook.com/Giga.feel.art?fref=ts">тук.</a></span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span style="font-size: x-small;"> </span></div>
<div style="text-align: justify;">
Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от <i>моя</i> покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-38067098022197385182015-10-09T01:51:00.000+03:002015-10-29T22:40:26.409+02:00Нашият последен ден<div style="text-align: justify;">
Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род <i><span class="st">Sclerolaena</span></i><span class="st">, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span class="st"><br /></span>
<span class="st">Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. </span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span class="st"><br /></span>
<span class="st">В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.</span></div>
<div style="text-align: justify;">
<span class="st"><br /></span>
<span class="st">Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.</span></div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-31323506105897872952015-07-28T14:39:00.000+03:002015-07-28T14:39:12.085+03:00А аз ще се спася в думите...<div style="text-align: justify;">
Във всички онези думи, които ти не разбираш. Ще чета, ще слушам високо музика, може би ще пиша. Знам, че за теб са просто случайни букви, подредени по още по-случаен начин - едва ли ще ги видиш, камо ли разбереш - все пак връзката ти с моя блог е едно харесване във фейсбук. И все пак, сега те се препъват една в друга, ама не с типичната ми припряност, по-скоро леко страхливи, объркани. Ей, да пишеш за любов не е като да пишеш за домати, от личен опит ви го казвам.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
И докато чакам края (малко преди десет вечерта на 11-ти август, летище Бризбън), вместо да си стягам багажа и да се чудя как ще го затворя тоя куфар, аз мислено редя своя план за спасение. Понеже аз в десет и пет ще те обичам поне толкова колкото и в девет и половина. А ти още не знаеш дали изобщо някога си ме обичал. Понякога ми се струва, че го усещам, а ти се дърпаш като попарен всеки път, като те хвана. Като си тръгвах от село, броях колко морета, океани и километри ще ме делят от семейството, градината и моята къща. А сега ми се струва безсмислено да смятам, колкото и надалече да отивам, нямам намерение да изгубя по пътя ни един спомен, ни една твоя усмивка или подозрителен поглед, понеже за пореден път съм ти казала, че ти харесвам къдриците. Вчера следобед искаше пространство - е, заминавам на другия край на света, от това повече пространство здраве му кажи. Вчера вечерта ме искаше обратно - засилих се да те скастря с умна препратка към момата, дето ту примък, ту отмък казвала, но после се сетих, че няма да ме разбереш. Опитахме се да заспим прегърнати, ама теб те дразни косата ми, все ти е в лицето. Реших да инвестирам в ластици.</div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet092/IMG_3703.jpg~original" /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тайно се надявам - и на всеки сто надежди отреждам по една доза скептицизъм - понеже нали сме млади и глупави, мислем си, че много знаем, а после след години ще си се чудим на акъла. Или поне така ми казват. Аз упорито държа всяка глупост или мъдрост да си я изживея докрай, трудно се влияя от чужд опит. Не ме е страх да подходя със същата наивност, с която някога насадих триста корена домати. Нали успях цяло лято да мъкна вода от кладенеца до най-горния край на градината - де ти кофа вода, там ти и океан. И може би моят поглед, моят смях пак ще те докосват - нищо че колкото и да се протегна, няма да има как да те стигна. Най-накрая ще имаш време да мислиш (а иначе на мен ми се караш, че много мисля), да снимаш колкото си пчели искаш, да си свободен. Може би това ще е твоето спасение. Междувременно аз ще се заровя в прегръдките на семейството си, в думите на любими автори, в познати припеви и ритми. Ще чета, ще плевя, ще уча - страница по страница, плевел по плевел. И през цялото време ще се чудя от какво толкова се спасяваме, толкова ли е страшно, толкова ли е сложно.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Понякога леко разклащаш моята вяра, че всичко ще е наред, че щом веднъж сме се намерили, пак ще се случи. Ама аз продължавам да си вярвам - независимо на кой край на света, заедно или не, ще се справим, животът вероятно и още по-хубав ще стане. Иска ми се само за секунда да можех да превъртя лентата, да прескоча стотина страници, да видя няколко искрени усмивки, да си отдъхна и пак да си се върна тук. Е, не би било интересно така вероятно. Пак ще трябва да си усмирявам припряността. А аз си мислех, че търпението и сляпата ми вяра са достигнали своята връхна точка, когато затворих селската порта след себе си, знаейки, че поне година никой няма да стъпва там. Добре че поне обичам сама да се изненадвам.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com10tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-14720168038017065282015-05-25T12:41:00.002+03:002015-05-25T23:01:32.927+03:0022<br />
<div style="text-align: justify;">
<a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2013/05/20.html" target="_blank">Двайсет</a>. <a href="http://www.gradinatanaslantseto.com/2014/05/21.html" target="_blank">И една.</a> Две. Думите ми се борят една с друга, препират се за челна позиция, а накрая замлъкват засрамено. Все ще бледнеят, все ще са не съвсем на място. Да ги редя щедро, с надеждата в количеството да намеря някаква яснота или поне изчерпателност, ми се струва опасно - ще се заплета, ще се объркам - а аз, повярвайте ми, сега съм достатъчно объркана. Изгубена и намерена, щастлива и тъжна, брояща дните и преструваща се, че времето е спряло. Наведнъж, много, истински - от всичко.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Все разправям, че обичам силните вкусове - соля обилно, ям лимони с кората, а чаят ми е толкова сладък, че не си личи от мащерка ли е, от мента ли. Не вървя, а бягам; не нося, а мъкна - цветя, зеленчуци, дебели книги и противоречащи си мисли. Хората пътували, за да намерят себе си. А аз официално се обявявам за издирване. Оставям от себе си по много на всеки край на света и се чудя дали пак ще се намеря - цялата, заедно с ясната представа за бъдещето и конкретните цели. И дали си струва изобщо да се търся, да си подреждам прилежно мислите и да им приписвам логика и разум. Сега животът ми е тамън както си ям таратора - с много сол и чесън, паре ти на очите, а почне ли да нагарча, топиш залъци хляб, който сладко ти се разтапят в устата. Засища те, ама знаеш, че ще искаш още - лапаш лакомо докато е лято, понеже зимата не е същото, а следващото лято ти се струва съмнително далече.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В Австралия сега есента гони зимата, а в мен сезоните още парят - приличат на онези лудите, дето уж само по филмите ги давали. Загубих се, ама като се замисля, то кога ли бях намерена. Е, поне навремето си вярвах. Обичам да изненадвам хората, жадно колекционирам противоречия, а накрая сама себе си изненадах. Пуста безстрашност - не примижвам, не мигвам дори - всичко да видя, да усетя - сега. Понеже моето после е на няколко океана разстояния. Ако се бях видяла отстрани, и аз щях да си се смея - на 22, а иска целия свят. Буквално.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
На 21 знаех, че да не съм в България за повече от година ще е трудно. На 22 знам, че да не съм в Австралия няма да е по-лесно. Загубих се - в тропически гори, глухи пустини и пъстри рифове; насред звездни нощи и палаткови огньове; в приятелски смях и нечии усмивки и прегръдки. Понякога без да се усетя, друг път с ясната представа, че навлизам в опасна територия и, напук на всяка предпазливост, се засилвам още повече. И колкото повече оставях от себе си в Австралия, толкова повече разбирах колко много имам и в България. Нали не исках да съм проста и скучна личност, е на ми сега - комплекност. Както е тръгнало, бая време ще си сърбам попарата. И знам, че ще пари.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Та така - вече съм на 22 и търсенето продължава. Мечтите ми са едновременно близко и далече. Аз си останах все така забързана и упорита, наивна и на моменти смела. Той каза, че понякога му се иска да съм по-предпазлива - можел да ме нарани дори без да иска. Аз се опитах да преведа "Мечка страх, мен не страх".</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-52553439954747472672015-04-23T04:01:00.000+03:002016-11-01T08:21:44.644+02:00Сляпа вяра<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet086/IMG_0712.jpg" width="800" /> </div>
<div style="text-align: justify;">
Притваряш очи - не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва - някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се - по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има - позлатени и нищо неподозиращи - може би и те като тебе вярват - сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца - да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери - те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Отваряш очи - погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път - на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заравяш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище - карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока - че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно - няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце...</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Месеци по-късно пак гледаш - примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта - сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава - все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така - ей, по едно вкъщи на двата края на света - непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно - по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Тук вече става студено - сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно - на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после... Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе - да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Някъде там моята магнолия цъфти за първи път - с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com7tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-31700447526726433202015-03-13T09:26:00.000+02:002015-03-13T09:32:41.045+02:0030 дена, 30 мига1. Моника слиза от колата и докато се усетя, вече ни е натоварила багажа в колата си. Да кажа, че се радвам да я видя е меко казано - потегляме и чак тогава започвам да вярвам, че една седмица ще пътувам с приятели из Куинсленд.<br />
<br />
2. След моите неуспешни опити на сърфа, гледам Моника - ей, много я бива! Тя и на сухо изглежда готина, ама на вълните още повече! Имам за приятелка руса австралийка, която кара сърф - като се замисля, струва ми се нереално. Ама спра ли да мисля, е най-естественото приятелство, което просто се случи.<br />
<br />
3. Пристигаме с има-няма два часа закъснение - Амилия ни чака на паркинга, засмяна и леко опърлена от слънцето. Нашето закъснение изобщо не го споменава, вместо това ни подава подаръци за Коледа. Тамън като за нас - усмихвам се при мисълта, че може да се познаваме отскоро, но пък май наистина се познаваме.<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet085/IMG_6128.jpg" width="800" /><br />
4. Залез като от картичка - на гледане е с малко по-бледи цветове, но пък на усещане е много по-въздействащ. Вървим по плажа - аз, Моника, Амилия и едно момиче, с което се запознахме в Шотландия. Бяхме приятелки. Сега, месец по-късно, й казвам крадец на усмивки. Най-вече моите.<br />
<br />
5. Усещам, че над главата ми нещо шумоли - отварям очи и виждам голяма бяла птица - с черна глава и крив клюн. Взаимно се изненадваме - тя разперва криле и отлита към морето, а аз се оглеждам наоколо. Моника вече е будна и гледа вълните и изгрева - прилича на среща между стари приятели, все едно си говорят, но без да им трябват думи. Може би аз така изглеждам на село. Събираме си багажа и бързо се омитаме - в австралийско спането по плажовете е забранено.<br />
<br />
6. Багажът е подреден в колата, аз, Моника и Амилия сме готови - бързаме да тръгнем, за да намерим очен доктор за Амилия възможно най-скоро. Оглеждаме се и нея, крадецът, пак я няма - предусещам, че "къде отиде...?" ще е основна тема на пътуването. Отишла да поплува - някъде по пътя си е загубила съобразителността явно.<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_6270.jpg" size="800" /><br />
7. Почти цял ден пътуваме - Моника е много добър шофьор! Говорим си по пътя, смеем се, на мен от време на време ми се иска да ги ощипя, ей така да ги проверя дали са истински.<br />
<br />
8. Спираме до крайпътна тоалетна - да се приведем малко във вид, че ще ходим на рожден ден на приятел на Моника. Пакет мокри кърпички по-късно, все едно не сме се къпали само от ден, не два.<br />
<br />
9. На мен ми е първият купон от този тип - малко замлъкнах, не ми беше неудобно, по-скоро ми беше интересно да наблюдавам. С Амилия си поставихме за цел да не вървим цяла вечер след Моника, а да се запознаем с нови хора. Почти ни се получи. От време на време Моника се появяваше да ни пита как сме, с ръце показваше скала, паднем ли под определена точка, настояваше да я намерим. Стана ми мило колко бяха загрижени и тя, и Амилия за мен. Като заспивах музиката още вървеше, харесаха ми песните и ми стана мъчно, че тамън ще задобрея по австралийските партита и ще трябва да си тръгвам.<br />
<br />
10. Отлив - камък по камък стигаме до малък остров на стотина метра от брега. Гледката е прекрасна, по скалите са накацали корморани, във водата от време на време надигат глави костенурки. Унасяме се в гледки, цветове и усещания. Прилив - газим във водата - посока брега. От тиня върху остри скали - всяка крачка беше изненада. Стъпваме на брега, броим до 180 - ако ни беше пернала някоя от смъртоносните медузи, досега да сме се споминали. Пфю. <br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_6282.jpg" width="800" /><br />
11. Сергиите за мангота покрай пътя! Струпани щайги върху паянтави маси и метална кутия с надпис "Honesty box", да си пуснем вътре парата. Най-вкусните мангота!<br />
<br />
12. Четири и половина сутринта - по неволя вече сме на път. От нищото изскача уолаби, няма как да спрем навреме и го блъскаме. Моника и Амилия го преместиха встрани от пътя, стана ми толкова мъчно за Мон - тук това се случва често, нямаше какво да направи, но предвид всичката й любов към животните, беше жестоко съвпадение точно пред нейната кола да изскочи уолабито.<br />
<br />
13. Ден, в който всичките усмивки са си наши, няма кой да ни ги вземе, днес те са само за споделяне. Изведнъж в колата стана по-ведро, в мълчание или глъчка - все ни беше приятно. Усмихвам се, като си спомня.<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_6247.jpg" width="400" /><img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_6292.jpg" width="400" /><br />
14. Малко езерце и водопад над него - красиво, приятно, прохладно. Закусихме, плувахме и пак на път. Разходихме се из симпатично градче покрай брега, говорихме си, обядвахме, после отидохме до гората. Видяхме големи червени раци, навсякъде летяха черни пеперуди на бели точки. За вечеря си позволихме да ядем в ресторант! Абе, най-готиният ден.<br />
<br />
15. Прибрахме си крадеца обратно, аз бях раздразнена от поведението й и хич не исках нейната компания. С Мийлз и Мон отидохме да поседим на плажа, на мен ми беше хубаво да усетя подкрепа и съпричастност. Морето беше кротко, звездите красиви, компанията приятна, ама после крадецът се развилня и настанаха едни драми! Началото на края на едно приятелство. Разтърси ме за седмици напред, но честно казано не бих си заменила хубавата вечер на плажа за фалшиво приятелство, не съжалявам, че се скарахме.<br />
<br />
16. Цял ден дъжд, палатката ми се наводни, крадецът само гледаше да хвърля масло в несъществуващи огньове. С Мийлз се разходихме покрай плажа, тя намери кокосов орех и ни показа как да го счупим, гледахме филм... Един от онези дни! <br />
<br />
17. Този път разпъваме палатките на Magnetic Island, над нас се надвесват евкалиптови дървета, а по тревата крачат големи кафяви дъждосвирци. Имахме два дни тук - хубави, но с горчив привкус - Мон и Мийлз се прибираха обратно, а аз оставах сама с крадеца. Пак си откраднах няколко минути насаме с тях, ей така просто да си говорим. Тъжна бях, че се разделяхме, исках и аз да се прибера с тях, вече ме беше хванала носталгията по австралийското вкъщи. Но пък ме очакваха още красиви места!<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_6516-3.jpg" width="800" /><br />
18. Големи черни папагали с червени опашки! Веднага изпратих съобщение на баща ми, той нали е по папагалите. Писах му и, че спътничката ми ме дразни и ядосва, а той ми даде вдъхновяващ и мъдър отговор - да съм по-умна от нея, да не се дразня, да гледам внимателно, защото той вижда света през моите очи. И от този момент нататък си представях, че нея я няма и мислено пътувах с него.<br />
<br />
19. Големият бариерен риф! Не съм си представяла, че ще ми се случи на мен, струваше ми се толкова далечно и нереално, пък то взе, че стана! Стотици риби във всякакви цветове, някои от тях направо неприлично ярки, корали в най-разнообразни форми, рифови акули, костенурки!<br />
<br />
20. Пустош - червена земя, жарко слънце и милиони мухи! Водата от оскъдните валежи се стича по скалите и се събира в малко езерце - оазис, свят насред света. Тих вятър, кротко потрепваща трева, някъде наблизо ромоли вода.<br />
<br />
21. Прах, мухи, последните слънчеви лъчи и два стола. Досадно неудобен разговор - какво се случва с приятелството ни. Слушам колко съм ужасна, от време на време се извинявам, наум си мисля а дано да не глътна някоя муха, докато си отварям устата. Хем ми е смешно, хем ми е мъчно...<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_7454.jpg" width="400" /><img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_7453.jpg" width="400" /><br />
22. Толкова много звезди! Два скорпиона, един фенер и приятен разговор измеждудругото.<br />
<br />
23. Сидни! Улични музиканти, риба и пържени картофи, пясък, море и акули. Кръжат хеликоптери, а някой бърза да сложи табела, че влизането във водата е на собствен риск.<br />
<br />
24. Към Нова Зеландия - гледам траекторията на самолета на монитора и ми става мъчно - струва ми се толкова далечно и непознато. На следващият ден се разхождам в ботаническата градина в Крайстчърч - че то досущ като при нас - гергини, рози, най-красивите хортензии, които съм виждала някога! Ей, само заради хортензиите си струваше!<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_9017-3.jpg" width="800" /><br />
25. На палатка в Пунакайки - ей, така не бях мръзнала от времето, когато напук спах на село, нищо че прозорците бяха замръзнали и от вътрешната страна! На следващата сутрин вървя пеша до най-близкото кафене, купувам си чай и пай, малко по малко се разтапям. Красив ден е.<br />
<br />
26. Плажът е осеян с безброй малки камъчета, чиито ръбове вълните нежно са загладили. От гората се издига пара, а слънцето я позлатява с последните си лъчи за днес. Няма никой друг. Вървя и си пея "Хубава си, моя горо", понеже така все едно съм разказала на дядо, че и до Нова Зеландия стигнах.<br />
<br />
27. Три дена на поход! Само като си помисля колко ми тежеше раницата и ме заболяват раменете! Бавно и далеч не славно, стигнах до първия лагер. По пътя си издялках тояжка, а чувството да си хвърля раницата на земята беше невероятно. Огледах се - че то като в горска приказка! От всичко в Нова Зеландия, най ми харесаха мъхът и лишеите! Заедно с любопитните горски птички, които все се ровеха из тях.<br />
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet084/IMG_9777.jpg" width="800" /><br />
28. Прекрасен залез - от тези, които будят подозрения за фотошоп. Огнените му цветове се плъзгат по повърхността на водата, а до брега на езерото мъж свири на пиано. Прекрасна вечер!<br />
<br />
29. Оглеждам се за тюлени - наляво, надясно, все безтюленово! Пак обхождам с поглед околностите и изведнъж се стряскам - пропуснала съм масивния мъжкар, който се е проснал на земята на метър от мен! До него табела: "Не се опитвайте да местите тюлените!" Чудя се колко ли идиоти са се опитали, преди да решат да сложат табелата.<br />
<br />
30. Първи полет, автобус, втори полет, влак, автобус - кампуса на университета, най-накрая позната територия! Големи бели чапли, папагали и сини пеперуди - у дома! Толкова се радвах да се прибера! Не толкова, още повече! avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-5427049924659233329.post-53270950076554431532015-02-01T06:56:00.000+02:002015-02-01T07:14:06.346+02:00Между България и Австралия<div style="text-align: justify;">
Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук. <br />
<br />
"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.</div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/australia/IMG_7311-2.jpg~original" /></div>
<div style="text-align: justify;">
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.<br />
<br />
Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!</div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/australia/IMG_7303-2.jpg~original" /></div>
<div style="text-align: justify;">
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. </div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са <i>толкова </i>готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99. Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш. </div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/_avocet083/IMG_6963-2.jpg~original" /></div>
<div style="text-align: justify;">
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.</div>
<div style="text-align: center;">
<img src="http://i212.photobucket.com/albums/cc93/_avocet/australia/IMG_7436-2.jpg~original" /></div>
<div style="text-align: justify;">
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.</div>
<div style="text-align: justify;">
<br /></div>
<div style="text-align: justify;">
Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".</div>
avocetthttp://www.blogger.com/profile/00032058589356821193noreply@blogger.com11