Нещо като коктейл, прием или както по-просто ми бе обяснено - ,,среща на преподавателите със студентите и техните семейства". Не съм си и представял, че може да съществува такова нещо, завършил съм два университета в България и то на високо ниво, но никога преподавателите не са търсили контакт със семействата на студентите, не са отдавали нужното внимание и уважение към хората, които са изпратили своите деца в тяхния унивеситет. Много е вълнуващо и истинско. Но да се върнем към срещата. Имаше и малко почерпка - вино, сокове, всякакви хапки със сьомга и хайвери - то за шотландците сьомгата е като при нас каракудата - слагат я дори и в десертите. И в цялото това жужене от хора и глъч много отчетливо и вълнуващо се чуваше: „Оо, Gergana..", „Oo, Gerry". Преподавателите бяха измежду родителите, гостите и студентите. Запознаваха се с нас, оживено и разпалено разказваха за Гергана и изминалите четири години на обучение.
Аз попивах всеки жест, всяка мимика, четях и усещах не думите, а чувствата и емоциите. Не споделих, че аз не знам нищо от англиския език, думите, които използвам са от рода на Мики Маус, МcDonald's и okay. Но това изобщо не ми пречи нито в живота, нито в работата, където често контактувам с чужденци, но се разбирам прекрасно и без думи. Всички, които ме познават са били в недоумение как отгатвам за какво си говорят хората... В един момент жуженото стана по-подредено, по-забавено. Всички се ориентираха към фоайето. И там започна моето скромно бащино щастие. Беше започнало награждаването, от учебен отдел поприказваха малко, но аз така или иначе не разбирах нищо. Усетих обаче колко премерено и много естествено се отдаваше нужното уважение към всички завършващи студенти и как на този фон небрежно открояваха най-добрите.
Общо наградите бяха десетина - за различни категории, различни факултети и т.н. За миг водещата се съсредоточи и изстреля няколко изречения, от които чух и разбрах само името Гергана Даскалова (междудругото то звучи много интересно на английски). Залата изръкопляска, Гигито пое нещо като свитък, благодари и тръгна обратно. В този миг водещата стреляйки пак изречение след изречение се засмя и отново чух Гергана Даскалова. Гигито се върна усмихната, пое втория свитък, а водещата вече закачливо се обърна към нея и залата с някакви думи. Всички се смееха, шумът много приятно ме прегръщаше, а тя Гигито мигаше и се смееше. Аз не разбирах нищо, но усещах, че е нещо хубаво и невероятно. После вече ми преведоха, че водещата е казала, че Гергана няма нужда да слиза от сцената и да се разкарва, защото така или иначе има да получава много награди. Двата свитъка представляваха: първият награда за най-висок успех във факултета, а вторият за най-висок успех от защита на дипломната работа. Тук интересното е, че в цялата история на института има само 1 дипломна работа с по-висок успех преди няколко години.
Еуфорията отшумя, награждаването продължи, но аз и сега, пишейки тези редове, близо 2 месеца след това, чувствам и усещам всичко. Дори съм щастлив, че не знам английски, защото сетивата ми бяха така изострени, че усещах и попивах всичко (погледи, реплики, възклицания, усмивки). Забравих и за още един впечатляващ момент, не си спомням точно кой от преподавателите пламенно говорейки за Гигито, благодари на нас-семейството, благодари на нея, че е била звездата пред тези години в Единбург и се обърна към аудиторията и каза, че всички студенти от 1 до 4 курс могат да бъдат спокойни, че Гергана вече завърши и те без притеснение могат да кандидатсват за различни програми и проекти. Просто през изминалите четири години, когато Гигито е била в Единбург те не са имали голям шанс, защото запише ли се за нещо тя, просто го печели и то безапелационно и с уважение. Тогава всички пак много се смяха и ръкопляскаха.
И това ми напомни как след кратката церемония при Гигито дойде едно високо момче - поздрави я, поприказваха си и се разделиха усмихнати. След това тя ми обясни, че това е Адам. С него са били най-добри в университета и достойно са си съперничили във висините на науката. Той също бе награден в своята категория и е дошъл да я поздрави и да й „благодари", че не е участвала в проекта на Оксфордския университет - той го е спечелил. Но на Гигито мечтата й е Австралия, та Оксфорд е минал и заминал покрай ушите й. Това, което усетих обаче е, че между студентите няма никаква завист или злоба за едно спечелено или загубено място. Когато споделих това мое наблюдение, Гигито ми обясни, че голяма е заслугата на университета. Правилата, по които се печели един проект, са ясни и точни и студенти и преподаватели ги спазват безкомпромисно в името на науката. И на загубилите или некласиралите се се обяснява разбираемо защо дадена кауза е предпочетена.
„Да вмъквам ли как стоят нещата при нас". В Единбург видях хиляди студенти отишли там да се учат, да се борят за знания и да са щастливи от успехите на всички. На някой може да им се стори скучно това, но е факт и никой не се пита къде е нашият „студентски живот" и как ще я караме без „студентски град в София" и т.н. Затова и запомних думите на ректора, че по-вълнуващо е когато един студент разбере, че е приет в Единбургския университет, отколкото самото дипломиране. Просто попадаш в рая на науката и за жалост малко са късметлиите. То аз започнах да филосоствам вместо да се наслаждавам и гордо да си нося мустаците из Единбург. Връщам се отново в залата, където е същинската церемония по дипломирането. Органът си свири, хората от няколко континента си приказват, долу абсолвентите търчат напред-назад усмихнати... В един момент някой се извика. Всички в миг станаха прави и млъкнаха. Аз тези неща съм ги гледал само по филмите.
Великобритания е кралство, Шотландия е част от нея. Кралицата е институция, церемонията започна. Влизаха преподаватели, ръководители на университета, след тях придворни носeха жезъли, Короната и т.н. Най-накрая се движеше тя - принцеса Ан, сестрата на Чарлс, дъщерята на Елизабет. Всички отидоха до местата си, а след няколко команди от придворните принцесата седна и тогава всички останали също седнаха.Забелязах и принц Алберт - принцът на Монако. Бе минал на два метра от мен, но аз гледах принцесата и не съм го видял. Сега стоеше от дясната страна на принцеса Ан и бе почестен гост на тържеството. Залата притихна и зачака. Започнаха кратки речи и приветствия. След малко връчването на дипломите започна. Докато се усетя и Гигито беше на сцената. Принцесата се усмихна, поздрави я, докосна я с една черна шапка. Докосването с тази шапка по главата е стар шотландски обичай, символизиращ освобождаването от робство - в случая академичното робство. Всички я аплодираха, аз също ръкоплясках щастливо. Носехме четири български знамена, които останаха неразвяти. Гигито ме предупреди да не взема да се извикам и всичко стана много бързо и аз я гледах като зашеметен като бе на сцената и по никакъв начин не реагирах. Този миг и сега е в главата и в сърцето ми и сега се подсмихвам. Благодаря ти, Гиги. Обичам те. Пожелавам на всички хора по земята това уникално, незабравимо преживяване. В този момент Галя снимаше, Йовито и Илко също. Всичко бе като на филм, за мен - без превод...
След това следваха няколко часа връщане на дипломи, речи, поздравления. През това време аз си спомних минали дни и години, говорих си мислено с Гигито, споделях със семейството интересни случки и моменти. Аз бях там, всички бяхме там - цялото наше семейство - Николай, Галя, Гергана, Йовина и Илия... Осъзнавайки всичко, което ми се случваше, аз разбрах и колко е била умна една преподавателна на Гигито относно един проект за Серерния полюс в Канада. Гигито много искаше да ходи там и се бореше да спечели тази номинация. В крайна сметка избраха друг студент, но ако беше отишла тя нямаше да може да присъства на дипломирането, ние също. Просто тази преподавателка (Айла) реши да подари това преживяване и на нея и на нас, като не я избра в екипа си, а иначе двете бяха неразделни и тя й беше научен ръководител на дипломната работа - много бяха вътря всяка една в идеите на другата. Благодаря ти, Айла. След тържеството се снимахме, разходихме се, аз дадох междувременно интервю за шотландската телевизия (как пък точно мен избраха, но си имах преводачи), смяхме се, почерпихме се в типичен шотландски ресторант...
И така Гигито изкачи още един връх. Сега, когато пиша тези редове, тя лети за Австралия, след малко ще кацне в Доха (Катар), след час излита за Пърт (Западна Австралия), после още 6 часа до Бризбън - там 3 дни, после 4 часа до Камбера, там 2 месеца и половина, после България, а от тук пак Единбург или пак Австралия. Тя следва мечтите си, а ние, нейното семейство, сме горивото на полета й. Обичаме те, Гиги, а аз ще споделя няколко щриха от живота ми, които са ми направили голямо впечатление:
Публикации
