Реколта в понеделник

И даже действително е понеделник !

Това са последните ми снимки от градината. Всъщност последните ми реколти останаха незаснети, понеже все не ми оставаше време покрай стремежа ми всичко да се оползотвори. Уау, доживях и аз да се чудя какво да го правя всичкия този зарзават ! Добре, че имам на кого да го подарявам, че мойте градските хич не ги бива да ядат.
"Како, вчера изядох половин домат от твоите."
"И?"
"Няма ли нещо да ми кажеш?!"
Разбирате ли, при нас аз трябва да съм благодарна, ако нещо се изяде. То това е мааалко деликатна тема, понеже аз все напявам, че нищо не ядат, те пък, че аз съм ги карала да се чувстват виновни...

Чудя се някога става ли по-спокойно, по-нормално. Лятото мина толкова бързо, за миг не се спря пусто му време. В всеки един момент закъснявах с някаква задача, а поне още 2-3 напълно бях забравила. Зеленчуците ме заливаха, а аз нямах време за консервиране. А има тоооолкова много интересни рецепти. Изобщо ако не сте разбрали, много неща ми се правят. Искам да мога да плета дебели пуловери и терлици. Да шия престилки. Да варя компоти.
Ох, милите ми компоти. Пак ми липсват. Сега като съм сама в Единбург и от време на време ми става мъчно и очите ми се насълзяват. Заради семейството, градината, приятелите, компотите. Не задължително в този ред.
Ама много са ми хубави компотите. Аз успях да направя още 40 буркана, то оставаше и за компоти да не намеря време.
Можеше да си скрия някой буркан в куфара, но реших, че си оставям всичко селско и българско в България. Ще се правя на отворена към новото. Настъпи безкомпотено време.

Зимната ваканция планирам да си отида на село поне за ден-два. Дано тръбата на печката да не се е дочупила дотогава, че искам и да ми е топло. Ама тва са подробности, не е сякаш да не съм мръзнала преди на село. Като се завия с юргана и 5-6 одеяла (а аз наистина не преувеличавам, дори лятото спя с юрган и одеяло) и ми е добре. Сега, може да се поспори дали се стоплям или просто от тежестта на завивките спирам да усещам каквото и да е...
Сигурно ще е затрупано със сняг (дано поне за ден да не е, искам да си извадя морковите и пащърнака), но аз съм решена да съм там. Ще си лежа затрупана с одеяла в задимената стая и ще ям компоти. И филии със сладко. И явно ще ставам 100 кила. Добре, че тук ям марули на промоция от Теско.

Толкова съм благодарна на градината, на земята. Беше много добра година за домати, пъпеши, манголд, кейл, патисони, изобщо списъкът е дълъг. О, как можах да забравя граха и баклата. Всъщност като се замисля само зеленият фасул даде скромната реколта от десетина шушулки (а съседите беряха с кофи!), цвеклото е супер дребно,а зелето половината го изядоха гъсениците. Кой знае, вече може и всичкото да са го изяли.

Почти всеки ден проверявам какво е времето в Тюркмен. Добре, че е валяло, защото скоро ще станат 10 дена без поливане. Да знаете само как ми липсва градината. Широтата, свободата. Така бях свикнала с тях. Сега съм като схваната, ще ми се да скоча, да побягна, ама няма накъде.
Трябва да си лепна някъде табела, че градината и къщата не бягат и ме чакат. От време на време го забравям това, та би било добра идея.
Някой ден ще се върна за постоянно. Пък и аз искам да докажа на себе си, че ще се върна. А за тази цел трябваше да замина.

В университета има дружество за зеленчукари. Организираха "обиколка" на градината и аз отидох да я видя. Хем минава за проява на социална активност, хем задоволява любопитството ми, та изгодна работа.
Моята градина е около 20 пъти по-голяма от тази на дружеството. И уау, аз си мислех, че моята е плевясала и прекалено дива. Всъщност аз май се оказвам по-критична, отколкото предполагах. Сега като имам някаква база за сравнение и мойта скромна градина се оказва не толкова скромна. Както и стопанката й явно.

Лятото от време на време завиждах на хората с малки градини. Сигурно час-два им стигат да полеят. Всичко да е подредено, под конец. Корен това, корен онова, по малко от всичко. Ама като направя един бърз тигел през градината, като тръгна с кошниците от единия край до другия, и бързо ми минава. Харесва ми, че е голяма. Че мога да се засиля и да бягам от патладжаните до най-горните пъпеши. Не ми харесва, че на съседа магарето също се е засилило към пъпешите, ама това е друга тема.

Жълтите чери домати са тооолкова сладки. Даже мама ги яде тях. Струваха си петте лева за шест семки (добре, че поникнаха и шестте !). Ох, така си ги обичам всичките домати. Хубаво чувство е да знам, че когато ми скимне, мога да притичам до градината и да си откъсна някой.

Реших, че докато съм Единбург няма да си купувам домати. И чушки. Сега сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но ама ако си купя, за мен е все едно съм изневерила на моите. Пък и изглеждат супер фалшиви. Отделно, че една тарелка черита е 2-3 паунда. А аз през два дена берях по 1-2 малки кашончета.

Ябълките от кърската градина. Нея я даваме под наем. Миналата година докато пътувах в автобуса дочух две жени да си говорят за краставици. Едната се хвалеше на другата колко са доволни от производството и пазара. По едно започнах да чувам името на дядо и се оказа, че на тези хора даваме нивата под наем. Жената нямаше как да знае аз коя съм, така че без да се притеснява каза на приятелката си, че сме били най-големите будали, задето сме давали 10-те декара само за 100 лв на година. Мястото било по-хубаво от тяхното собствено.

Докато берях ябълките се огледах, да видя какво му е толкова хубавото. А то почвата съвсем различна, изобщо не е като тежката глина в градината. Рохкава, краката ти потъват, като стъпиш.
Идеална за фъстъци. Аз обожавам сурови фъстъци, та сега ептен ще ви шокирам, ама да, и фъстъци ми се гледат.
И на нивата ще й дойде времето. Ох, някой ден, та някой ден, искам вече да е този някой ден.

Извадих и още един пащърнак за подарък, беше толкова примерен, жалко, че не снимах него. Беше дълъг педя и половина, съвсем прав, без стърчащи корени, чак аз се изненадах, че е мой.
Е, как да не иска човек да ми е приятел, подарявам пащърнаци все пак.

Градината ми даде много. Вече си е част от мен. Надявам се само и аз да съм оставила своята следа, да има и част от мен там. Земята, пръстта, корените, всички те ще останат и много след мен, но би било хубаво и успокояващо да знам, че и аз съм й дала нещо, че всичко е въпрос на взаимност и хармония :) .

Железният светилник срещу газената ламба

Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в сахани до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.
   - Що е това, Нийо? Защо нов софралък?
   - Ами ето, майко – разгъна Ния старата покривка. – На нищо не прилича веке.
Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места –кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използва докрай.
   - Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

Когато бях в режим на масово писане на ЛИС-ове, дежурното ми заключение все се въртеше около "общовалидност на внушенията" и "универсалност на мотивите" и абе, клишета от всякъде. То как не се намери едно произведение, което да не е вечно, което да не засяга "вечните човешки проблеми". И клише, клише, ама явно има причина да е клише.

Добре, че бяха матурите да прочета някоя книга. "Железният светилник" ми беше една от любимите, а лятото прочетох и "Преспанските камбани". И всичко ми е толкова познато, чак започвам да се чудя дали наистина всичко е толкова универсално и общовалидно, или просто аз все залитам по тогавашния начин на живот.

Горният цитат ми е толкова близък, все едно аз и баба ми. Само дето аз не обичам да слагам покривки, а тя все мята някоя мушама. На село рядко се засичаме, понеже тя е командирована там, когато аз по една или друга причина не мога да си ходя за повече от три дни.
И оо, да видите вие Ния и Султана, ама от плът и кръв.

Аз пия от чашите за гледане. Били й от годежа/сватбата/годишнината. Тя ги гледа и плаче.
Аз извадих всички нови черги. "Мари, баба, отиде ми чеиза!"
Аз отварям прозорците, тя върви след мен и ги затваря. Общо взето ако се чудите какво правим като сме двете там, въртим се една след друга и отваряме/затваряме прозорците.
Баба пристига на село и си носи захар, брашно, шампоан. "Абе , бабо, нали знаеш, че аз като съм тука не стоя гладна и мръсна?!"
Аз хвърлям стари единични ботуши/чанти с мишчини/още 873098 други боклука. Тя ходи и ги вади от боклука.
Баба чисти всеки път, мете, бърше праха. Няма проблем да имаме цяла стая с боклуци, щом имаме две "за пред хората".
На мен метенето не ми е приоритетно, но когато чистя, о, аз почна ли и пълня поне 2 контейнера. То поне да съхранявахме нашите боклуци, но не, явяваме се склад за ненужните вещи на цялата рода. Сериозно, миналия месец намерих водолазки костюм. А никой в семейството не е имал такива мераци, та кой знае чий е.

Аз все напявам за бъдещето, това как ще стегнем, онова как ще ремонтираме. Баба само реве колко било хубаво преди. На мен пък и сега ми е хубаво.

В началото баба хич не се поддаваше, все на нейното. Ама вече нещата клонят в моя полза. Даже като говори за мен, все съм "новата стопанка". Ама и аз как ги извъртам нещата, едни преговори водим...
Махнах балатума в хола, сега е тооолкова по-хубаво. Даже натурията зад дивана вече е подредена.
Зад тази врата е съседа. Ако кажа, че е странно, би било прекалено меко. ВСИЧКО се чува. Най обичам като почнат да се питат един друг пили ли са си хапчетата. Понякога ми идва даже да им отговоря, само за да се реши въпроса.

Баба иска всички да са добре и никой да не е ощетен. Затова и живеем в 2/3 от къща. На всичко се съгласява. Понеже сме рода, понеже така е прието. Ако можеше да ни върже за себе си, щеше да го направи. "Никой не ми се обажда, никой не идва да ме види", позната песен. А всъщност брат ми и сестра ми са постоянно при нея и така мило й говорят, че чак се чудя това те ли са.
Все пак къщата и градината са нейни, ама имам чувството, че малко по малко печеля.
И победата не е толкова сладка, колкото си мислех, че ще е. Даже започнах и аз да отстъпвам, а някой път се разочаровам, когато тя се предаде пред моята настойчивост. Май не аз печеля, а тя просто се отказва от битката. Според мен не поради правилните причини.

Все ми казват повече да я щадя, много работа съм й давала, да не съм очаквала от нея да я свърши добре... Много се дразня, когато се отнасят с баба като с дете, тя и затова все повтаря, че за нищо не става. А всъщност може много неща да върви и на толкова може да ме научи, само да искаше. Понякога пак виждам блясък в сините й очи, пак живва лицето й, но през повечето време изглежда сякаш живее просто заради нас. Понеже знае, че ни е нужна и , че ни помага. Все й е мъчно, че вече не е толкова бърза, колкото преди, че не е толкова силна. Оставила си е столчета из градината и като седне, навежда се и плеви около себе си, после мести столчето и така.

Понякога ми става мъчно като я гледам, даже почнах да слагам покривки на масите само за да я зарадвам.
Смее се рядко, но пък понякога караниците ни са толкова комични, че всеки би ни се смял на нас. Обвинява ме, че съм й изхвърлила всичките гащи. И още 98939384 неща. Три дена си търсила престилката, всичките шкафове преровила и накрая я видяла да се развява над лозето. Тъй де, закъде плашило без престилка.

          

Фотобукет ми прецака снимките, а нямам в мен оригиналите, та така, преструвам се, че не са размазани . Това ми е езерцето, а зад бамбука е дупката с компоста.
Една сутрин съседът ми се оплака, че замалко не се удавил в моя "гьол", докато се разхождал през нощта. И тук трябва да се отбележат няколко интересни момента, защо се разхожда той посред нощ и най вече какво ми прави в градината посред нощ.
Ама той има странни занимания, една вечер го гледам с фенерчето се беше намушил из черитата ми, на сутринта ми каза, че ги бил преброил. Аз за това може да съм писала вече, извинете ме, ако се повтарям.

Та така, интересни ситуации се получават като се съберат няколко поколения на едно място. Дразня се само, че все едните са лошите, другите добрите, знам ли, не е толкова просто. И аз мога от тях да се уча, ама и те от мен.

"За мен"

Почти сигурна съм, че когато създадох този блог не знаех даже какво точно е блог. Хах, ако можех да предположа тогава каква голяма част ще бъде от живота ми, щях да му измисля по-хубаво име. Чудили ли сте се какво е "аvocet" ? Саблеклюн на английски. Не че не е готина птицата, даже ми е от любимите, но кхм... тогава такава беше модата. Ако се разровите из фотографските сайтове,ще забележите, че почти всички, снимащи птици, са известни с някое латинско наименование на птица. По-масово харесваните, като пчелояд, рибарче и т.н., естествено бяха вече заети.

Та така, защо "avocet ли? Защото беше свободно. Да, знам, много съм оригинална, чак понякога аз се удивявам от себе си. Малко по малко поприведох блога в по-блогърски вид, искам да го направя още по-пригледен, дано да ми остане време.
Е, ако не друго, искам тази част да отметна. Тая категория "За мен" винаги ми е била странна.
Че то целият блог е за мен, от това по-егоцентрично няма накъде. И не че не мога да напиша още една за себе си, сигурно би била дълга, леко иронична,на моменти прекалено розова, с нотки на самосъжаление. Ама ще ви я спестя ;) . То накрая май пак ще ме избие на егоизъм, ама преди това за друго исках да пиша.

Удобно би било просто да кажа, че обичам земята, слънцето, семейството и градината си. Иронично, не обичам да тичам боса в росната трева. Понеже ме сърбят краката от мокрото и ми идва прекалено поетично. Предпочитам да стъпвам по напуканата земя и да ми пари на краката. Верно щеше да ми е по-удобно да си продължа в този дух, позната история, аз това, аз онова, обикновено после ме хвалят.

Ама не е толкова просто. Виждате ли, зад "и тази градината цялата я гледаш сама, това всичкото ти си го отгледала" остават скрити двама родители, които пускат дъщеря си сама ама ептен на кънда мънда в дивия да копае.
Бива ме в копането, но това е така, защото ми беше дадена възможността да се науча. Както и още 99874 възможности. Така че явно съм по-добра в това да се възползвам от тях.
Все разправям на наште, че им е скучно с мен, понеже не правя нищо от типичните "тинейджърски" неща. Ама и на тях не им е лесно с мен, понякога чак аз се чудя как ми се връзват на акъла.
Другите искат да излизат по дискотеки и да се напиват, аз - да варя компоти. Защо да ходя по магазините, не, аз ще правя сирене. Едните викат "тате,дай пари", аз пък квича "татее, за петък искам 10 литра овче, 8 краве и 4 литра козе мляко". И май май и двете опции не са съвсем безпроблемни. И все пак, мен с нищо не са ме ограничавали.
И сирене, и компоти, какво ли не ми мина през ръцете.  Че даже и учебници по едно време. С тази част също се справям добре, ама зад моя успех трябва да се отбележат и двамата работохолици, които ми плащаха уроците.
Та така, мен все ме хвалят, ама не съм само аз за хвалене.

Дори не са само родителите ми. Не бих казала "тооолкова много хора", по-скоро даже везната клони към "толкова малко". Но пък на всичките съм благодарна, всичките са изиграли някаква роля в моя живот.
Често си мисля за дядо. Чудя се какво би ми казал сега. Супер глупаво е, но докато си бях на село, постоянно се ровех из стари бележници, хвърчащи листове и измачкани писма. Четох за партийната дейност, за на еди-кой си почивката и като, че ли все не намирах каквото търся. А то и аз не знам какво търся, абсурдно е да си мисля, че някъде има нещо оставено специално за мен. Ето, той човекът цяла градина и 2/3 къща ми остави, а аз пак искам още. И после още толкова. Пуста ненаситност. Пък на него му стигаше да го черпиш кафе и беше най-щастливия човек.

С баба сме много различни, даже цяла публикация имам подготвена по темата. И въпреки всичко ми дава аз да се разпореждам на село. Загорели тенджери, счупени чинии, откачени корнизи, списъкът с поражения е дълъг. Добре, че лесно си успокоявам съвестта. Все са уроци, остава само аз да си взема поука.
С повечето хора не съм особено разговорлива, предпочитам да наблюдавам. И как си мечтая някой ден просто да си мълча с някого, без да е неудобна тишина. Много ме дразни презумцията, че като не си сам, трябва да си говориш с човека до теб. И като гледам другите, в главата ми все се изреждат плюсове и минуси.
"Ее, ще ми се и аз да бях така" или обратното.


Това лято беше най-хубавото ми досега. И не само заради градината и зеленчуците. Повече заради хората. Дръжте се, дойде моментът, в който ми се иска да прегръщам не само къщи и дървета, но и хора. Никога не ми е идвало отвътре, ама на, явно просто не съм познавала хора, които го заслужават (разбира се, с изключение на семейството ми, тях винаги съм ги познавала и почти винаги съм ги прегръщала). Сега съм сама в Единбург, но ми става мило като се замисля за приятелите ми в България. Оказа се, че харесам ли си някого, много се привързвам.
Привързах се и към блога, към всички вие, които четете. Даже май май са ми грешни сметките и нещата отиват към "толкова много" хора.

"За мен" - предоставено с почти винаги любезното и само понякога насила измолено съдействие на сумати народ, който си остава скрит зад снимките на домати и разказите за градината. Защото без тях, "мен" просто нямаше да има.

Аз съм си аз, ама съм си и аз, понеже никой не ми пречи да съм себе си.