Моята България

Тази публикация си отлежава без снимки и текст вече няколко месеца. Първо бяха кът снимките, после пък бяха прекалено много думите. След това като, че ли беше малко странно време за подобен тип писания... И все пак, не искам повече да задържам мислите си, нищо че вероятно на някого ще му се прииска да ме замерва с камъните на реализма. Няма проблем, може дори да съм си го заслужила. Очи широко затворени, нали така беше изразът? Може би моите шарят по пейзажа избирателно, попивайки само красотата. Но да не изключваме възможността, че и аз виждам същия груб/суров/жесток свят... и все пак намирам и красота, която успява да ме окуражи и вдъхнови.

Обичам България. Много. От онази обич, която няма нужда от причини и съществува просто така - че даже от ден на ден расте и макар на мен да не ми е в повече, ми се иска да можех да я раздавам и на другите. Обичам България и правя каквото мога, за да стане тя още по-хубава. Иска ми се да можех повече - затова и сега съм в Единбург. Родителите ми, приятелите ми, къщата, градината, България - всички те заслужават моята най-добра версия. Или казано по нашенски, ще обера аз каймака от Шотландия и ще се върна в България, за да го приложа и на практика. Пък дотогава ще тръбя из Единбург колко е уникална страната ни със своите хора, природа, традиции. И петте ми съквартирантки са обучени, като се спомене кисело мляко, да казват, че родината му е България и, че нашето е най-хубаво. Знаят за сурвакането, народните танци, именните дни, планините и красивите села и градове. Особено ги впечатлих с хвърлянето на пъпната връв на определено място :)). Показвам им снимки, разказвам за всичко, от протестите до баниците, пък после като попитам за техните държави, все замлъкват - не били толкова цветни на нрави, емоции и случки.

Все ме предупреждават, че скоро ще си променя мнението - "ех, като видиш ти уреден живот в чужбина". Не ме разбирайте погрешно, в Единбург е красиво, даже понякога като не вали, ми харесва. Но не е същото, няма я за мен тази връзка, която все ме дърпа към вкъщи. Сега всичко в България ми се струва толкова по-красиво - докато пътуваме от летището към Пловдив, все въздишам по дърветата, нивите, слънцето. Виждам зайци, фазани, даже най-накрая видях и лалугери. Е, разгеле! Да знаете колко пъти дядо ми е търсил дупки на лалугери по къра и после с часове съм седяла до тях, чакайки да се покаже лалугер. А сега ги видях без да ги търся, за няколко секунди, толкова мило ми стана. Понеже то и лалугерите, и красотата все са си на мястото, само трябва да си готов да ги видиш. И в Единбург ми харесва да пътувам и да гледам през прозореца, но не е толкова хубаво, колкото когато от другата страна на стъклото е България. Тук обикновено ме прекъсват с "да, ти сега така мислиш, но ще видиш, като се сблъскаш с българската простотия." Е пък много ясно, че сега така мисля, вижда ми се странно и дори измамно да споделям бъдещите си мисли. Вярвам, че хората се променят и не знам как ще се чувствам след 5, 10, 15 години. Но нямам никакво намерение да си развалям щастието сега, защото някъде ме чака "ужасната българска действителност". И каква е тази стратегия все да се плашим, сакън да не се оставим просто да обичаме България. В Единбург имаше избирателна секция, гласувах. Посрещнаха ме усмихнати хора, които ръкопляскаха на всеки, след като пусне бюлетината си в кутията. Впечатлих се от броя на партите, то бива, бива разнообразие, ама ние май леко се престараваме.

Аз съм силно подвластна на това, което уча, но пък винаги съм обявявала смело, че съм пристрастна и това не ми пречи. Пристрастна съм към храната, природата, дори и към простотията съм пристрастна - е, че от нашта по-противоречива няма! "Да се смееш ли, да ревеш ли" е състояние, което чувствам особено близко. Промяната не е нещо, което изведнъж ще падне от небето/правителството, тя е вътре във всеки един от нас. Аз гласувах за когото исках, уча, каквото искам и живея според личните си убеждения. Не ми пречи, че аз правя нещо, а след мен минава рояк разрушители. Понеже аз се старая да давам най-доброто от себе си - останалото не е на моята съвест. Заспивам спокойно, защото знам, че има една запустяла градина по-малко, един обичаш България човек повече. Ще продължавам, може би дори малко напук, без да знам на себе си ли се опитвам да докажа нещо, или на света. Но пък на мен не ми трябват причини, за да правя, каквото правя. Просто така ми идва отвътре и ако трябваше да действам на секундата, без да се замислям, а следвайки инстинктите си, щях да избера абсолютно същия път. Може би е наследствено - баща ми, например, всяка година сади теменужки пред къщата ни. С ясното съзнание, че след няма и час някой ще е откраднал поне 10-тина корена. Той сади много, със сигурност над 100 растения, които заедно се превръщат в красиви цветни облаци. Всеки ден ги крадат и всеки ден той слага нови на мястото на празните дупки.  Ако го попитам защо, сигурно и той няма да може да даде конкретни причини - та това е усещане, подтик, който идва отвътре, а не проста рационализация на фактите.

Терминал 2 на летището ли? Да, но посока България. Понякога само в мислите, друг път и в делата, но винаги посока България.

20

Събудих се от познат звук. Прекалено познат звук. В 49% от случаите е мишка, в 50% - много мишки, пък единият процент е за когато с присвити очи, посред нощ, изкарах навън чанта, от която се чуваше шумолене, а когато я изръсих върху плочките, отвътре излетя нощна пеперуда. Някакси не вярвах и този път да съм ударила джакпота с нощната пеперуда, но пък предишните няколко вечери беше подозрително тихо. Или просто аз съм била достатъчно изморена. Направих се, че не чувам и се опитах за пореден път да се наместя удобно в дупката, която се е образувала при комбинацията от стар матрак и увиснали пружини. Някой ми е сменил възглавницата! Знам си аз, моята е неудобна по съвсем друг начин. Тя баба се прави на света вода ненапита, ама веднага я усетих. И на дървената маса пак сложила мушама, ех, откъде ги вади, като аз всеки път махам и скривам заварената... Почвам да си мисля, че си пристига заредена с поне 2-3, че знае ли се в кой момент ще изскоча аз с моите безмушамени мераци. Много я обичам, пък тя нас още повече. Мъчно й е, че не може вече да работи в градината, все разказва как й се иска да скочи и всичко да свърши. Познато звучи, нали? Добре, че мен ме бива да скачам :). Аз все с това я успокоявам, че ще работя и заради нея, пък тя ще ми дойде на гости само да се радва и да гледа. Тя хем се радва, хем с насълзени очи казва колко й се иска да е като мен млада и да припка и тя из двора.

И докато аз геройски се опитвах да заспя, почти непукистки - че какво толкова, и на една мишка, и на много мишки съм спала, даже вероятно и на безмишие -, навън маслиновият присмехулник вече пееше. Него поне няма как да го объркам с пеперуда, ех, има и малко сигурност в тази нощ! Още е неприлично рано - за работа, дори и за птичи песни. Уви, не и за повторения на турски сериали, чиито вълнуващи истории дочувам от съседския телевизор. Иска ми се да кажа, че съм се повъртяла в леглото, ама какво ти въртене, то е една дупка, от която сутрин за да се измъкна, поне три пъти се засилвам. Та, полежах си на едно място и реших, че това е идеалната възможност да си дочета лекциите по биология. И без това ми беше гузно, че преговорих една по-малко от самоналожената ми норма предишния ден. Тропнах 1-2-10 пъти по металната рамка на леглото, та да може потенциалните ми съквартиранти да се разбягат. Светнах лампата - от мишка ни помен. Нито една! Или са развили способност да се скриват за части от секундата, или аз откачам. Има и трета възможност, която като я споделя, пак ме пишат за откачена, ама ако ми дойдат на гости с приспиване, друга песен ще запеят. То аз както го представям, особено за частта с преспиването - засилили са се :)). Та, според мен има мишки в стените, даже и в тръбите на печката. Как иначе може да се обясни това - чувам мишки, а не виждам такива. Е, то и втората хипотеза за простата ми откаченост е в съзвучие с гореспоменатото явление, но ще видят те, всичките невярващи, когато някой ден се подменя ел. инсталацията и мазилката.

Четенето ми спореше, не само наваксах за предишния ден, ами и започнах следващите лекции. За момент се спрях, зарадвах си се на напредъка. Навъм вече се развиделяваше - контурът на маслиновия присмехулник беше съвсем ясен. Докато се самоуспокоявах, че поне не ми се причуват и маслинови присмехулнилници, се сетих, че имам рожден ден. Толкова го чаках, пък цели 4 часа си занимавах акъла с мишки, екосистеми и популации. И на живо, и на хартия. Направо си отдъхнах, омръзнало ми беше да съм на 19 или дори на възраст, започваща с единица. Та, очевидно съм помъдряла /пък да не говорим за сега, когато съм вече на 20 години и половин месец/, а развитието е очевидно - все пак миналата година по същото време пишех съчинения по литература на фона на миши концерти, а сега разлиствам записки по биология. Но иронията настрана, според мен наистина съм пораснала. Или поне аз се чувствам пораснала.
Щастлива съм, че желанието ми от предишните поне 5-6 рождени дни се сбъдна. И така хубаво се сбъдна, че хич не ме е яд, че го чаках толкова дълго. Малко по малко се нареждат нещата, дори и тези от моите 992347-точкови планове.
Щастлива съм и ви благодаря, че сте част от моето щастие!

"Имам търпение."

Ей това изречение трябва да си го напиша на стара дървена дъска, да я закача на някоя от ръждясалите оранжерии и така прекалено близките срещи между главата ми и надвисналите железа биха били ехеее колко по-продуктивни. Друго си е наместо поредното "Аууу, ох, в-в-опалянка", съвземайки се от удара, да се чуе: "Аууу, ох, в-в-опалянка, оуу, я, там какво пише - верно, бре, имам търпение, няма винаги да се удрям в това желязо, търпение, та търпение." Ами да, все пак има още 3 оранжерии с ехее още колко железа :).

Аз съм нетърпелива. Направо припряна. И в същото време мога да бъда почти досадно търпелива, най-вече към себе си. Това май ме прави избирателно припряна, което сякаш звучи по-зле и от първия вариант :). 

Понеже сега съм в периода на голяма чакане /25 дни, ех, пусти 25 дни!/, темата за търпението доста ми се върти из главата. Възможно ли е едновременно да имам и да нямам търпение? Ето например така популярния израз "Нямам търпение да..." Ами честно казано имам търпение. Но това не значи, че го искам по-малко. И все пак, как ви звучи "Имам търпение да те видя." Доста нетактично, но опасно много в мой стил. А наистина има хора, които ама много, много искам да видя, да си говорим, че напоследък много съм се отворила на приказки, толкова планове имам за лятото. Те няма къде да бягат - нито хората, нито плановете. Пък и времето минава толкова бързо, изобщо не изпадам в излишни мелодрами /каза тя миг преди да провери дали случайно не се объркала и в действителност да остават 24 дни...пф, още са 25/.

Та, затова - имам търпение.

Имам търпение да се прибера. Първо, че тъй и тъй съм в Единбург, може да не съм му най-лудата фенка, но ще взема и аз, като всеки примерен турист, да се кача на пустото тепе и да я видя таз гламозамайваща гледка. Ще имам цели 11 свободни дни, през които ще проверявам прогнозата за времето в Тюркмен и ще обикалям по околните градини и паркове. Имам книги за четене, списъци с бъдещи задачи за правене... Е, тази седмица бях постоянно затворена в малката ми стая пред компютъра, за да чета за изпитите /шш, леко изгорях по линията, че имам търпение да пиша тук чаак след като ми мине последния изпит, ама той е утре, та почти ми се получи/. От време на време почти откачах, ако не бяха блоговете и форумите, спокойно можех да заявя, че не искам да видя монитор цяло лято. Краката ме болят, схваната съм, лягам си уморена, събуждам се уморена, тип все едно съм насадила 200 корена домати, без наистина да съм го правила. Но пък за мен умората е познато чувство, даже ми действа успокоително. Уморена ли съм, значи съм си свършила работата, раздала съм се.

Имам търпение да свърша засега 52-точковия ми план за действие. Имам търпение да наредя градината, както аз искам. Да имам врата, която се отваря и затваря. Брех, представям си и ако се заключва!/с ключ, да уточня, тя моята и сега се заключва, просто с други чалъми/

Да боядисам вратата на кухнята, на хола, бъдещата си дървена ограда от палети, масата, бюфета. Хах, пък да пребоядисам тавана в спалнята най имам търпение - просто първият ми опит е толкова жалък, че искрено ме забавлява всяка вечер, като си легна. Много ме бива да бълвам задачи и естествено, че всичките искам да се свършат почти веднага. Но аз просто така си говоря - обикновено без реална представа колко време отнемат, колко сила се иска /че ще орежа аз черници, нерязани от 10 години, много ясно! И даже наистина ги орязах, само дето не стана както аз си мислех за 5 минути/ И все пак, точно заради моята припряност толкова задачи вече са отметнати от списъка. Всъщност на мен ми трябват едно 100-150 неща да се свършат /и колкото и невероятно да звучи, тук няма ирония/, после мога спокойно да очаквам останалите 99817238, за които ми трябват хора и пари.

В този ред на мисли, имам търпение и пари да имам. Ох, не мога да се въздържа, сега като погледнах горната снимка, явно съм имала и достатъчно търпение да не отскубна тревите под десния камък. Айдее, 53-та точка. Та, парите. Обикновено се движа без тях или колкото за пътни. И понеже съм крайно буквална, често се случва вкъщи да ме питат "Имаш ли пари?", на което аз уверено отговарям с "Да." Представете си разочарована физиономия на сестра ми, когато се озовем насред мола, а аз разполагам с 3 лева и 20 стотинки. Че пък да ме беше питала колко пари имам... Все пак, сакън да не съм противоречива и в това отношение - през мен вероятно са минали също толкова пари, колкото и през средностатистическия ми връстник, ако не и повече. Не ми пречи да се разхождам с 3 и 20, да се прибера и да си поръчам семена за 300лв. Дали ще са 3 лева или 300, все са продукт на моя труд. Е, сега не съм по-малко трудолюбива, а нямам собствени доходи, по-скоро съм кхъм, дългосрочна инвестиция на средствата на родителите ми.

Скръндзавя се за дрехи и обувки, но мога на момента да ви залея с 918383 причини защо 20 паунда за един корен роза на Дейвид Остин не са много. Случва се от време на време да шокирам брат ми и сестра ми с оставени повече от 20 лв в мола /и в книжарницата не се брои/, те веднага започват да ме упрекват, че съм фалшив природозащитник. А аз просто искам парите да се дават за това, от което наистина имам нужда и което ще ме направи щастлива. Дори по-скоро искам ако ще се харчат 20 лева, да са за нещото, което ще донесе максимална радост и полза. И изобщо не съм подвластна на 4-тия принцип на Singer за действие към устойчивото развитие :)). Ха сега някой да смее да каже, че излишно се разсейвам ден преди изпит, та аз намирам реално приложение на наученото!

Имам търпение да намеря тоз баланс, който съм се зарекла, че диря. Понякога дори още малко и ще ми се получи, пък от моментите, в които ама определено не ми се получава, мога само да се уча. Ех, честно казано почти нямам търпение вече да съм завършила и бакалавър, и магистратура. Просто така съм се отнесла, че ми се иска ей сега веднага да можех да скоча и да започна да се занимавам с мечтаната си работа.

Имам търпение да имам търпение. Може припряността да не е от най-силните ми качества, понякога дори да дразня околните с нея, но май по-скоро ще се опитам да я кротна малко,  ей така, здравословно малко. Защото същата припряност върви заедно с едно приятно вълнение, с една леко заблудена засилка, понякога дори без конкретна посока. И като бягам, и като падам, все със замах го правя. Даже веднъж ме питаха дали нарочно съм паднала. Ех, че съм убедителна!

Чакаме се взаимно аз и хората, моментите, които ще ми се случат. И понеже вярвам, че ще са или добри, или за добро, аз просто се вълнувам. И ги чакам търпеливо... кога повече, кога по-малко :).