По името ще ме познаеш

От няколко години живея и работя в чужбина. Наскоро примъкнах две нашенски черги към Единбург, редовно обяснявам на летищните проверки защо съм се награбила с локум, но иначе като цяло моята България си е в България – сред семейството ми, на село, в миговете, когато слънцето пече, въздухът е прашен, а аз се ядосвам, че съм случила на развален катък. От време на време чувам български по тукашните улици, но не съм полагала специални усилия да се запознавам с българи – през годините така и не завързах стойностни приятелства с българи в чужбина. Не че тичам в другата посока,  като чуя „Еее, пак са вдигнали цената на лютеницата!“ в магазина, просто така се случи. Измежду биолозите и еколозите в университета нямаше българи, измежду колегите ми – също. Понякога минават дни без да кажа и дума на български, но често си пея „Все към мен, все към мен, все към мене тичай, къщите събаряй, над улиците прелети!“, докато карам колело. Колегите ми носят мартеници, а кажи-речи всички знаят, че съм от България – имам солиден запас от истории за планини, села, традиции и суеверия. Макар да не търся изрично „българското“ в Шотландия, наскоро се усетих, че и аз имам своята версия на обикаляне от магазин на магазин в търсене на български продукти или събирания с „нашенци“.

23

Двайсет. И една.Две.Вече двайсет и три! Даже двайсет и три и половина, понеже минаха месеци, докато си си събера думите и мислите. Колкото повече наближаваше двайсет и третият ми рожден ден, толкова по-криво ми беше - понеже на 22 бях щастливо влюбена, а на 23 щях да бъда нещастно влюбена. Мислех за този си рожден ден по-скоро като за всичко, което няма да бъде - нямаше да бъде като предишния. Рождените дни май не са добър избор за начало на връзки - не ми трябваха допълнителни поводи, за да се унасям в спомени. Отделно, че рожденият ми ден беше два дни преди да си предавам дипломната работа и още един проект, така че не беше време за празнуване. И все пак! Рожден ден имаше и аз бях щастлива. По различен начин, но все пак щастлива. После бях и тъжна, да съм отново в Австралия без нищо да е същото не ми понесе много добре. Отлагах тази ми публикация, понеже не исках да напиша, че на 23 съм тъжна, би било обидно към всичките хубави неща, които ми се случват. Днес, на 23 и половина, ми се струва почти напълно естествено да напиша, че на 23 съм щастлива - работя по мечтите си!

За мен и Единбург от баща ми

Бях нетърпелив.Оглеждах се навсякъде около мен и попивах всичко - хора, зала, звуци. Знаех, че съм там, усмихвах се и гордо подадох поканите. Насочиха ни към балкона и след малко влязохме. Залата беше ослепителна - нещо средно между дворец и театър. Знаех, че ще свири орган и след малко усетих как мелодията му се сливаше в невероятен синхрон с обстановката. Семейството се настани на втория ред на балкона и всеки потъна в мислите си. В залата имаше може би 1500-2000 човека и всички трепетно и забързано пробваха фотоапарати, телефони и всякакъв вид техника...

А децата им - ,,завършващите студенти" се лутаха долу напред-назад, говореха разпалено, махаха, а толкова много едновременни усмивки едва ли скоро пак ще видя. И там, долу на първия ред, усилено ръкомахаше Тя - ,,Моята дъщеря, нашата дъщеря, Гигито, кака..." Погледите ни се срещнаха, прегърнах я мислено, усмихнах се и сълзите погалиха очите ми... Върнах се само един час назад...

Нещо като коктейл, прием или както по-просто ми бе обяснено - ,,среща на преподавателите със студентите и техните семейства". Не съм си и представял, че може да съществува такова нещо, завършил съм два университета в България и то на високо ниво, но никога преподавателите не са търсили контакт със семействата на студентите, не са отдавали нужното внимание и уважение към хората, които са изпратили своите деца в тяхния унивеситет. Много е вълнуващо и истинско. Но да се върнем към срещата. Имаше и малко почерпка - вино, сокове, всякакви хапки със сьомга и хайвери - то за шотландците сьомгата е като при нас каракудата - слагат я дори и в десертите. И в цялото това жужене от хора и глъч много отчетливо и вълнуващо се чуваше: „Оо, Gergana..", „Oo, Gerry". Преподавателите бяха измежду родителите, гостите и студентите. Запознаваха се с нас, оживено и разпалено разказваха за Гергана и изминалите четири години на обучение.

Аз попивах всеки жест, всяка мимика, четях и усещах не думите, а чувствата и емоциите. Не споделих, че аз не знам нищо от англиския език, думите, които използвам са от рода на Мики Маус, МcDonald's и okay. Но това изобщо не ми пречи нито в живота, нито в работата, където често контактувам с чужденци, но се разбирам прекрасно и без думи. Всички, които ме познават са били в недоумение как отгатвам за какво си говорят хората... В един момент жуженото стана по-подредено, по-забавено. Всички се ориентираха към фоайето. И там започна моето скромно бащино щастие. Беше започнало награждаването, от учебен отдел поприказваха малко, но аз така или иначе не разбирах нищо. Усетих обаче колко премерено и много естествено се отдаваше нужното уважение към всички завършващи студенти и как на този фон небрежно открояваха най-добрите.

Общо наградите бяха десетина - за различни категории, различни факултети и т.н. За миг водещата се съсредоточи и изстреля няколко изречения, от които чух и разбрах само името Гергана Даскалова (междудругото то звучи много интересно на английски). Залата изръкопляска, Гигито пое нещо като свитък, благодари и тръгна обратно. В този миг водещата стреляйки пак изречение след изречение се засмя и отново чух Гергана Даскалова. Гигито се върна усмихната, пое втория свитък, а водещата вече закачливо се обърна към нея и залата с някакви думи. Всички се смееха, шумът много приятно ме прегръщаше, а тя Гигито мигаше и се смееше. Аз не разбирах нищо, но усещах, че е нещо хубаво и невероятно. После вече ми преведоха, че водещата е казала, че Гергана няма нужда да слиза от сцената и да се разкарва, защото така или иначе има да получава много награди. Двата свитъка представляваха: първият награда за най-висок успех във факултета, а вторият за най-висок успех от защита на дипломната работа. Тук интересното е, че в цялата история на института има само 1 дипломна работа с по-висок успех преди няколко години.

Еуфорията отшумя, награждаването продължи, но аз и сега, пишейки тези редове, близо 2 месеца след това, чувствам и усещам всичко. Дори съм щастлив, че не знам английски, защото сетивата ми бяха така изострени, че усещах и попивах всичко (погледи, реплики, възклицания, усмивки). Забравих и за още един впечатляващ момент, не си спомням точно кой от преподавателите пламенно говорейки за Гигито, благодари на нас-семейството, благодари на нея, че е била звездата пред тези години в Единбург и се обърна към аудиторията и каза, че всички студенти от 1 до 4 курс могат да бъдат спокойни, че Гергана вече завърши и те без притеснение могат да кандидатсват за различни програми и проекти. Просто през изминалите четири години, когато Гигито е била в Единбург те не са имали голям шанс, защото запише ли се за нещо тя, просто го печели и то безапелационно и с уважение. Тогава всички пак много се смяха и ръкопляскаха.

И това ми напомни как след кратката церемония при Гигито дойде едно високо момче - поздрави я, поприказваха си и се разделиха усмихнати. След това тя ми обясни, че това е Адам. С него са били най-добри в университета и достойно са си съперничили във висините на науката. Той също бе награден в своята категория и е дошъл да я поздрави и да й „благодари", че не е участвала в проекта на Оксфордския университет - той го е спечелил. Но на Гигито мечтата й е Австралия, та Оксфорд е минал и заминал покрай ушите й. Това, което усетих обаче е, че между студентите няма никаква завист или злоба за едно спечелено или загубено място. Когато споделих това мое наблюдение, Гигито ми обясни, че голяма е заслугата на университета. Правилата, по които се печели един проект, са ясни и точни и студенти и преподаватели ги спазват безкомпромисно в името на науката. И на загубилите или некласиралите се се обяснява разбираемо защо дадена кауза е предпочетена.

„Да вмъквам ли как стоят нещата при нас". В Единбург видях хиляди студенти отишли там да се учат, да се борят за знания и да са щастливи от успехите на всички. На някой може да им се стори скучно това, но е факт и никой не се пита къде е нашият „студентски живот" и как ще я караме без „студентски град в София" и т.н. Затова и запомних думите на ректора, че по-вълнуващо е когато един студент разбере, че е приет в Единбургския университет, отколкото самото дипломиране. Просто попадаш в рая на науката и за жалост малко са късметлиите. То аз започнах да филосоствам вместо да се наслаждавам и гордо да си нося мустаците из Единбург. Връщам се отново в залата, където е същинската церемония по дипломирането. Органът си свири, хората от няколко континента си приказват, долу абсолвентите търчат напред-назад усмихнати... В един момент някой се извика. Всички в миг станаха прави и млъкнаха. Аз тези неща съм ги гледал само по филмите.

Великобритания е кралство, Шотландия е част от нея. Кралицата е институция, церемонията започна. Влизаха преподаватели, ръководители на университета, след тях придворни носeха жезъли, Короната и т.н. Най-накрая се движеше тя - принцеса Ан, сестрата на Чарлс, дъщерята на Елизабет. Всички отидоха до местата си, а след няколко команди от придворните принцесата седна и тогава всички останали също седнаха.Забелязах и принц Алберт - принцът на Монако. Бе минал на два метра от мен, но аз гледах принцесата и не съм го видял. Сега стоеше от дясната страна на принцеса Ан и бе почестен гост на тържеството. Залата притихна и зачака. Започнаха кратки речи и приветствия. След малко връчването на дипломите започна. Докато се усетя и Гигито беше на сцената. Принцесата се усмихна, поздрави я, докосна я с една черна шапка. Докосването с тази шапка по главата е стар шотландски обичай, символизиращ освобождаването от робство - в случая академичното робство. Всички я аплодираха, аз също ръкоплясках щастливо. Носехме четири български знамена, които останаха неразвяти. Гигито ме предупреди да не взема да се извикам и всичко стана много бързо и аз я гледах като зашеметен като бе на сцената и по никакъв начин не реагирах. Този миг и сега е в главата и в сърцето ми и сега се подсмихвам. Благодаря ти, Гиги. Обичам те. Пожелавам на всички хора по земята това уникално, незабравимо преживяване. В този момент Галя снимаше, Йовито и Илко също. Всичко бе като на филм, за мен - без превод...

След това следваха няколко часа връщане на дипломи, речи, поздравления. През това време аз си спомних минали дни и години, говорих си мислено с Гигито, споделях със семейството интересни случки и моменти. Аз бях там, всички бяхме там - цялото наше семейство - Николай, Галя, Гергана, Йовина и Илия... Осъзнавайки всичко, което ми се случваше, аз разбрах и колко е била умна една преподавателна на Гигито относно един проект за Серерния полюс в Канада. Гигито много искаше да ходи там и се бореше да спечели тази номинация. В крайна сметка избраха друг студент, но ако беше отишла тя нямаше да може да присъства на дипломирането, ние също. Просто тази преподавателка (Айла) реши да подари това преживяване и на нея и на нас, като не я избра в екипа си, а иначе двете бяха неразделни и тя й беше научен ръководител на дипломната работа - много бяха вътря всяка една в идеите на другата. Благодаря ти, Айла. След тържеството се снимахме, разходихме се, аз дадох междувременно интервю за шотландската телевизия (как пък точно мен избраха, но си имах преводачи), смяхме се, почерпихме се в типичен шотландски ресторант...

И така Гигито изкачи още един връх. Сега, когато пиша тези редове, тя лети за Австралия, след малко ще кацне в Доха (Катар), след час излита за Пърт (Западна Австралия), после още 6 часа до Бризбън - там 3 дни, после 4 часа до Камбера, там 2 месеца и половина, после България, а от тук пак Единбург или пак Австралия. Тя следва мечтите си, а ние, нейното семейство, сме горивото на полета й. Обичаме те, Гиги, а аз ще споделя няколко щриха от живота ми, които са ми направили голямо впечатление:

• Как Г-жа Бинчарова се удивляваше каква първокласничка си и ти се радваше до четвърти клас
• Как изведнъж реши да кандидатсваш в Математическата гимназия в 4 клас, отиде и се справи със задачите просто така
• Как си избра Руската гимназия с френски, защото искаше да научиш езика, и влезе с почти максимален бал, а следващите бяха с 30 и надолу и те мислеха за луда
• Как се справяше отлично по френски, нищо че не беше във френската гимназия 
• Как се яви 6-ти клас - 12 годишна и взе първи сертификат на Кембридж и не искаха да те допуснат до изпита, защото беше много малка
• Как се разхождаше още на 14 години сама из парковете на Лондон
• Как удивляваше учителя си по английски Илиан - той до ден днешен говори за теб с възхищение и благовение
• Как реши, че не искаш абитуриентски бал и на 18 години направи първото си сафари в Кения
• Как обикаляше с дядо си в студ и мраз цяла България, за да видиш някаква птичка в далечината, но и двамата бяхте неописуемо щастливи
• Как сама се подготви и подаде документите си за Единбург и другите университети, но заяви,че искаш най-много Единбург 
• Как при мама влезе преводачката, която проверяваше мотивационното ти писмо, и поиска да се запознае с теб и каза, че не е чела такова мотивационно писмо в цялата си практика и не поиска пари за услугата
• Как замина третата година от обучението си за Австралия и се оказа, че тя Австралия „много прилича на България, но и много не прилича" 
• Как за една година в Австралия обиколи и видя толкова места и неща (+ Нова Зеландия) колкото един австралиец не може да види за целия си живот
• Как всяка година печелеше по някоя награда в Единбург, но така и не се явяваше на награждаването, защото по това време беше на съвсем друго място по света - или в България, или в Австралия, или на някое летище
• То аз мога много, много да пиша „Как,как", но ще кажа стига толкова, после пак.

P.S. Гиги, обещай, че ще публикуваш това, което съм написал, не съм спестил нищо и не съм преувеличил нищо. Когато чета твоите неща в блога все си мисля, че писането ти е дар от мен, малко и от мама. Обичам те и смело напред!

От тати

Зима след зима

Тази година ще имам три зими - шотландска, австралийска и българска. В Единбург пролетта пристигна внезапно - изведнъж не беше чааак толкова мрачно, а дърветата по улиците бяха розови облаци от цветове. Пролетта после също толкова бързо си замина - вятърът отвя розовите венчелистчета, а дъждът се сипеше и сипеше. Голям студ беше - първата юнска сутрин се зачудих нормално ли е юни месец да пускам отопление, пък и нали съм еколог, хич не е в духа на енергоспестяването. Позъзнах час-два изпод купчината ми от юргани и срам не срам, извадих радиатора. Шотландската зима беше дълга, но и щастлива - определено наситена с емоции. Сега малко ми липсва екшънът и динамиката на дипломна работа-почасова работа-семинари... Не че пак не се занимавам с 892347 неща наведнъж, ама тамън бях свикнала с търчането по университетските коридори - завои, офиси, лектори и дълги имейли - и семестърът взе, че свърши. Почерпихме сме с лекторите на поляната пред факултета по тоя повод, пожелавахме си успех занапред, и аз отпраших към следващата зима - австралийска. Имаше и няколко седмици на истинско лято - горещо, прашно и селско, на моменти планинско, че дори и градско - но за българското лято ще пиша после, все пак сега сме на за зимна тематика.

В Канбера пристигнах към края на зимата - тамън когато птиците се засилват да си сменят оперението за идния размножителен период, ама след една-две слани се вразумяват и за няколко седмици си остават наполовина кафяви, наполовина сини. Тези подробности ги знам понеже моята работа е цял ден да ги следвам и да събирам информация за поведението им, кой пред кого танцува брачен танц, коя птица коя е (всяка има индивидуална комбинация от цветни пръстени на краката). Първата ми научна работа! Е, "просто полеви асистент", ама хич не са лесни тези птички за наблюдение. Всъщност досега просто обикалях сама, за да се науча, а след час отивам за първи път на терен с докторантката, с която работя. Хем леко се притеснявам, хем нямам търпение да минат първите няколко дни на работа, за да си отдъхна, че се справям добре, или пък да започна да ходя да се упражнявам в извънработно време, че да задобрея. Имам бюро в докторантския офис, та всички си мислят, че и аз съм докторант. Понеже моето изглеждаше най-празно, напринтирах си красиви енциклопедични илюстрации на птици за вдъхновение - след работа (разбирайте след като цял ден съм гледала живи птички) си гледам хартиените птички и мъдря моята си научна статия. 

Тук е тихо и спокойно, още не съм обикаляла много из града, ама пък видях няколко птицечовки и две ехидни, което мен повече ме вълнува от градските елементи. Утре ще търся уомбати и много се надявам да видя жив уомбат, че досега уомбатските ми срещи са били само с прегазени на пътя такива. Ходя на разни семинари, после и на вечеря с учените, което винаги ми е интересно, защото дори и темите на разговор понякога да не ме вълнуват особено, научавам за живота в тази сфера, какви норми и обноски са общоприети. После си водя записки за това кой учен какво е направил добре в презентацията си и откроявам чертите, които ми харесват и бих искала и аз да развия. Те, учените, междувпрочем, и те са хора - звучи някакси превзето като казвам "вечери с учени", ама понеже сме на вечеря, и всички сме настоящи/бъдещи учени, за по-добра терминология не се сещам. 

Местенето в нов град (особено когато е студено!) не винаги е плавно и приятно, ама аз съм си добре, може би понеже вече имам тренинг в пристигането и заминаването, пък и покрай по-болезнените заминавания успях да изоставя поне малко от очакванията си (а моите обикновено са високи) и имам по-малко възможности за разочарование. Запознавам се с хора, които едва ли ще видя отново, и се уча това да не ми пречи и да не ми се струва като напразни усилия. Още не ме бива много, пък и може би не съм преглътнала болката на всичките неизпълнени "Ама разбира се, че ще поддържаме връзка и ще си останем приятели". Дрънци. Или поне досега дрънци, сигурно ще се изненадам приятно някой ден. Не, че сега няма хора, на които да пращам писма, че дори и понякога да получавам отговор, ама пък не помня те да са ме уверявали, че "това не е краят" - като че ли който има намерение това да не е приятелство със срок на годност, не изпитва потребност да раздава обещания. 

Тук ще съм още месец и половина (докато птичките все още се ухажват) - и после към следващата зима - българо-шотландска, все още без конкретни детайли какво и къде ще работя - надявам се на временна работа в моя си университет в Единбург - за половина година, през която трябва да напиша и публикувам още една научна статия, и след това вече ще покривам изискванията за кандидастване за докторантска стипендия. Странно как сега си спомням за Единбург с умиление и силно се надявам да се върна в университета за още половин година. А преди нямах търпение да си тръгна. Та така, моят свят сега е пълен със студ, птички и учени, а зейне ли някъде празнота, веднага имам наготвени книги, мечти и задачи. В Канбера пролетта е вече тук от няколко дена и днес не вали, дърветата пак са нацъфтели в бяло и розаво, папагали дерат гърло от високи евкалипти, а аз се радвам, че всяка зима в повече означава и още една пролет.

Тази пролет

Тази пролет се промъкна незабелязано - над Единбург често пада гъста мъгла и първите разцъфтели дървета се губят измежду останалите сиви нюанси. Понякога небето е чак неестествено синьо, слънцето блести (и съществува! в Единбург понякога започвам да се съмнявам), а аз присвивам очи, докато карам колело към работа, и пак ги пропускам пролетните моменти. Добре че е градинарския клуб, който водя в местно училище, та да ми напомня що е то пролет. Да ми напомня за пръстта под ноктите, за вълнението и тръпката в избора на семена, за лекото притеснение, с което ги чакаш да поникнат. Да ми напомни и за мен самата. Защото напоследък се чувствам леко изгубена.

Случват се разни неща, преобладаващо академични, имам много за учене, след по-малко от месец трябва да съм си предала дипломната работа и 998237 доклада. Не знам какво точно ще правя след като завърша. Искам да започна докторантура в Австралия, в университета където бях на обмен миналата година, но за стипендията трябва да покрия сумати изисквания, които все още не са част от моята автобиография. Планът е да кандидатствам за докторантурата след една година, когато вече би трябвало да съм публукувала две научни статии и да съм била нечий асистент. Кандидатствах за няколко работи като научен асистент, засега неуспешно. За последната все още чакам категоричен отговор, преди няколко дни получих имейл, че изборът ще е между мен и още един кандидат. При което аз му ударих един здрав рев, защото се изморих все да съм на второ място. Е, още не се знае дали и този път ще се повтори ситуацията, но аз тези втори места ги изживявам по-драматично, защото се старая толкова много. Де що има извънкласова дейност, семинар, лекция, там съм. Доброволец съм в няколко инициативи, повечето започнати от мен самата. Не знам какво повече мога да направя. Чета докато вече не мога да си държа очите отворени, почти всичкото си свободно време използвам за учене, понякога по цял ден не си говоря с никого. Изморена съм да полагам толкова много усилия (поне в моите очи) и все да не е достатъчно. А толкова много да ми харесва - презентации, четене, учене, дори статистика! Като съм на лекции, все си мечтая аз да съм на мястото на лектора. На фона на цялата шотландска сивота, през последните няколко месеца най-щастлива съм била, когато се справям добре, когато за момент поне ми се струва толкова естествено и постижимо скоро аз да съм лектор.

То добре че поне ентусиазъм имам в излишък и ако не друго, макар и аз да не се чувствам особено щастлива, старая се да внасям радост в живота на околните. Помагам на съучениците си, на работа съм най-оптимистичния и ентусиазиран продавач на зеленчуци (веднъж продадох три касетки авокадота само за два часа!), децата от градинарския клуб харесват и мен, и отглеждането на зеленчуци. Обикновено нямам време да се спра да мисля или пиша на тема, различна от "Ефектът на агро-екологичните плащания върху птиците в Източна Шотландия", а появи ли се такова време, често ми става прекалено мъчно и тъжно, че да пиша. В Австралия се чувствах сякаш мога да постигна всичко, което искам, а сега всичко ми се струва трудно. Не че пак не се отдавам напълно, просто ми тежи самотата, тежи ми това, че всяка сутрин се събуждам с липсата на един човек, а после всяка вечер сумати време не мога да заспя. Отдавна не съм водила истински разговори, липсва ми да имам някого, с когото да мечтая. Със съквартирантките ми почти не си говорим, а когато се засечем в кухнята, най-много да се питаме как сме и какво сме правили през деня. И все всички сме добре и все дните ни са както обикновено. С моите съквартирантки сме прекалено различни, че да споделяме нещо повече от кухнята и коридора. Странно е да живееш с някого, а да сте толкова далече. Странно е да си толкова далече от някого, а все да си мислиш за него. 

Времето иначе минава бързо, крайният срок за дипломната ми работа се приближава със заплашителна скорост. И после - краят на още един житейски период - четирите години в университета се изнизаха неусетно. Мислех си, че като завърша, вече ще имам някакъв път в живота и, че няма да го вървя сама. Понякога ми става мъчно, понеже сякаш не е уместно да споменавам колко изоставена и нежелана се чувствам - вече мина почти година от нашите последни моменти заедно. Вече трябваше да ми е минало, или поне да ми е малко по-леко. А аз още си рева хич да не през ден, зависи колко имам за учене. Чудя се на мен какво не ми е наред, че не мога да спра да обичам, да мечтая, да тъгувам. Във фейсбук прочетох, че единствената вечна любов е невъзможната, понеже никога не разбирате за лошите си качества, за несъвместимостите си, нямате шанс да се карате и да се ядосвате един на друг. Нямате възможност да забравите защо сте се обичали в началото. Надявам се да не е вярно. Надявам се, че дори моята любов да си остане невъзможна, все пак ще имам достатъчно любов останала, че някой ден да заобичам друг. Макар и сега само като чета тази дума "друг", и ми се насълзяват очите.

Та така тази пролет - любовни драми и академични препятствия. Мечтая си за деня, в който ще ми олекне и ще постигна някакъв мир с всичките ми тревоги. Днес в Единбург е по-мъгливо и по-сиво от обикновено, някой прави ремонт в блока, а аз чета научни статии през сълзи. Не е толкова тъжно колкото звучи - все някога нещата ще започнат да се случват по-лесно или на мен няма да ми се струват толкова трудни, а дотогава - ако не друго, то поне знам, че каквото и да правя, все още се отдавам напълно. Все още си поставям цели, поне една идея по-високи от необходимото, още ми убягва поне малка доза реализъм, май дори имам останала наивност, нищо че от време на време и аз гледам съмнително. Още съм си аз, а това е не малка утеха. И докато в Единбург денят тихо сивее, аз си представям, че на село пече слънце, жужат пчели, а кълвачи се гонят от орех на орех. Сега цъфтят пролетните цветя, които няколко есени подред садя и чиито цветове така и не съм видяла досега. Радвам се, че намирам това за по-скоро очарователно, отколкото тъжно - моята тайна градина, скрита дори и от мен самата. С лалета измежду великденчета и глухарчета, с много троскот и падащи покриви, но и с най-сладките ягоди, високите бамбуци и стройни бабини чемшири.Поне такава е в  моите спомени и мечти. В мечтите с по-малко троскот. Сега сигурно е различна, не по-добра или лоша, просто нова - а нали все пак е пролет, време за промяна. Мечтая си за времето, когато отново ще усетя всички сезони подред на село, когато ще имам възможност отново да открия моята градина, нова и различна. За времето, когато ще имам с кого да я споделя, когато ще бързам да откъсна първата узряла ягода само за да я занеса с усмивка на този някой.

Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.

Нашият последен ден

Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род Sclerolaena, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.

Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. 

В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.

Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.

Куфар, пълен с надежда

Един юрган (какво начало!). Купчина учебници по хидрология измежду книги с красиви градини. Чифт спортни обувки за брат ми. Понеже ний в България боси ходим (каза тази с интернационалните юргани). Всичките тениски и двата потника, които така и не облякох. Мисия предизвикване на хубаво време с летни дрехи - временно преустановена. Пакетчета семена - не че досега съм отчела голяма /някаква/ успеваемост с тях, ама така, за сравнение с липса на сеитба, шансът все пак съществува. 2 рамки и 2 фенера за село - купени на промоция с примерно 8-мата ми надница. Намалени заради липсващо стъкло и несезонност - продавачката така се изненада, като се награбих, че ми направи допълнителна отстъпка. Шшш, не че нещо, ама имам къде къде по-големи дертове от тези - докато имам стена, на която да очаквам снимки, рамките са вървежни. Празните бурканчета от сладкото, което примъкнах към Единбург зимата. Тъй де, пара се е дало и знаете ли колко време си търсих такива изтумбени... И да, има голяма вероятност на въпроса "Какво правят българите?" моите съквартирантки да отговорят, че събираме буркани, личкаме вода по нищо неподозиращи съседи /откъде да знам, че на долния етаж точно в този момент ще мине човек, ама нищо, аз го успокоих, че сега и на него ще му върви по вода/, раздаваме храна /черпим/, но в същото време не даваме нищо да стане "зян" - "То като изрежеш мухлясалото, нищо му няма!" и "Ее, виж колко още има по тенджерата, обери го с един залък!"

Шевовете, които не са се пръснали от предишното пренасяне на локум, бисквити "Закуска" и кори за баница в количества като за малка лафка, вече се опъват. Заплашително, ама няма страшно, на мен реализма отдавна ми го задържаха на митницата. Аз пак се опитвам да промъкна по някоя малка доза, но си признавам, че тя често остава забравена из-под безбройните ми мераци. Натъпквам и тетрадката със списъците - всички задачи накуп, задачи за първото ходене, мечтани растения, растения за купуване с наличните средства, бонус растения, ако първите се окажат по-евтини, отколкото предполагам. И измежду всичко това мечти и вълнения - толкова, че макар шевовете на куфара да се държат още, то мен самата едвам ме свърта! Искам вече да съм сред семейството си, градината, приятелите. Да спра да бъда страничен наблюдател и слушател на преразказани истории. Вместо това да бъда част от тях, да създавам красиви моменти и да помагам на родителите си. Как искам вече да правя огледа си на село, да се успокоя, че всичко е живо и налично. Да срещна съпричастност и да отвърна подобаващо.

Всичкият багажлък е добре уплатнен - от обич, надежда и мъничко страх. Обич - към живота ми и всички хора, които го изпълват с доброта. Надежда, че тази година и аз ще съм по-добра, по-разумна и по-смела. И страх - защото сега след всяко завръщане следва поредното заминаване, а скоро то ще е наистина надалече. Тогава няма да имам дата, до чието настъпване да отброявам дните и това е малко плашещо. Но и смело, та покривам по някой друг критерий от определените :).

Прекрасно е да се завръщаш у дома!

Дъжд, вятър и уиски сос с хагъс

Почти всеизвестен факт е, че не съм най-големият фен на Единбург. Не казвам Шотландия, защото не съм видяла много от нея. Не разказвам често за преживяванията си тук, а когато го правя, отсрещната реакция варира от "нашто си е най-хубаво" до "ее, ти ме разубеди да отида на екскурзия в Шотландия". Или поне така беше.

Тази пролет виждам Единбург по-красив, по-жив, по-свеж, направо заинтригуващ. Харесва ми. Това не е лесно признание - не толкова аз да го направя, а по-скоро другите да го чуят. "Ето, казах ли ти, знаех си, че така ще стане - така се случва винаги и с всички" се редува с проста въздишка на разочарование, а аз запазвам за себе си единствено искрените думи на хората, които се радват за мен. Непонятно ми е защо трябва да се слагат предели на човешките емоции - щом си напълнил едното канче, значи трябва да си изпразнил другото. Предпочитам да вярвам, че винаги имам и още. 

В сравнение с миналата година, сега живея в много по-хубав квартал с каменни дувари, градини и симпатични малки магазинчета под блоковете. Стаята ми е с високи стени и големи прозорци с изглед към парка. Всяка сутрин се събуждам и веднага поглеждам към прозореца - да проверя дали изгревът е красив. А той понякога наистина е прекрасен - огнени цветове през запотени прозорци и поклащащи се от вятъра клони. На улицата се разминават сериозни костюмари и задъхани бегачи по къси панталони. Междувременно аз съм завита с три юргана и се чудя защо тези хора не ги лови студ. Сигурно не ги ловят и възголеми сметки за ток и парно, ама да сме живи и здрави - вчера бях 16 часа на работа и почти ги изкарах парите.

Като малка не си играех много с другите деца, на село дори и тогава възрастовата група под 60 беше силно ограничена, а в града все не намирах достатъчна мотивация, за да се внедря във вече обособените "групички". Сигурно затова и карането на колело не беше значителна част от моето детство - научих се напук на другите две деца от махалата в село, които вдигаха прахоляк с колелетата си и не умееха да прикриват подигравателната си изненада от факта, че не се бях качвала на колело. До след 5 минути, когато вече и аз допринасях към кълбетата прах, които бързо ни догонваха. От раз - размисълът и чуденето ги прескочихме. После вече и аз имах колело - червено, та да ядосвам кравите и биволиците. Фучах към бента и обратно и така добре заобикалях първата черница пред къщата на баба Нанка, че оцелих втората лице в дънер, рикуширайки в третата. За мой късмет четвърта нямаше, ама и аз не се трогвам от такива случки, той, страхът, нали ходи само по мечките, та си продължих, приемайки близката ми среща с черниците за нещо нормално и незаслужаващо особено внимание. След това лято качванията ми на колело сериозно намаляха, просто така се случи. А сега в Единбург почти всеки ден оставям следи по велоалеите - имам най-очарователното старо колело - сериозно! На цвят медено, на метал ръждясало, с малки гуми и един наличен педал. Ама да знаете как леко върви по нанадолнищата - вятър в косите, пръски кал по крачолите, пълна програма! На връщане го бутам по хълмовете, а на равното дори и най-бързата му скорост ми позволява да огледам градините и къщите по пътя - имам си любими, проверявам дали са насадили нещо ново, дали са се разтворили първите листни пъпки по върбите и брезите... Харесва ми, че се прибирам по залез слънце и, че покрай пътя греят хиляди нацъфтели нарциси. Харесва ми и когато е студено и дъждовно, сякаш колкото по-мрачно е в Единбург, толкова по-слънчево ми се струва в България.

В стремежа на Шотландия да се докаже като Шотландия, а не просто част от Великобритания, разпознавам себе си. Далече съм от политиката й - просто уважавам това, че прави нещата по свои начини. Странни, понякога привидно лишени от логика, но толкова нейни, че няма как да ги объркаш с нечии други. От кейлита през овесената каша и хагъса - всичко е поднесено с гордост и уважение. Робърт Бърнс цяла песен е написал за този хагъс! Хм, най-близкият аналог, за който се сещам, при нас май е: "Две кебапчета крилати"...

Харесвам съквартирантките си, университета - леко иронично е, че тамън ми стана удобно и приятно тук и отново се засилих, този път на още по-далече. Е, след една година пак ще се върна - тогава се надявам да попътувам и на север от Единбург, да видя селата, планините и най-вече - кравите.

По план сега трябваше да завърша с красиви думи и сдържан патос - вместо тях ми се иска да кажа, че тези крави са супер яки. Но доколкото съм успяла да опозная тукашната култура, претенциозността не е подминала само мен, а и Шотландия - тук като че ли животът не се украсява или замаскирва, а просто се оставя да бъде.

Шотландски дни

Казват, че били мрачни, студени и ветровити. Как, бре - в краткия промеждутък между мокрия сняг и градушката имаше слънце за около три минути :) . Истината е, че не съм най-големият фен на Единбург. Харесва ми университетът и добре, че е той, та да компенсира. Вчера за сефте минах по по-туристически маршрут из града, не е нещо уникално. Не се прехласвам по архитектурата, някакси комбинацията от сиви сгради на фона на сиво небе не ме трогва. Успешно разубеждавам майка ми и баща ми от идеята някога да ми дойдат на гости, тъй де, за парите, които те ще дадат за билети, за да дойдат тук, аз два пъти мога да се прибера до България! Предполагам, че е ясно коя опция е по-примамлива за мен :) .
Истината е, че засега времето е гадно. Всеки ще ви каже, че е гадно, ама сериозно, даже е по-гадно. Споменавала ли съм ви, че не вярвам в чадърите? Не съм притежавала такъв откакто си загубих единствения още в 1-ви клас. А за човек, непризнаващ това изобретение, няма по-добро място от дъждовна Шотландия - ами много ясно, как иначе ще си докажа аз вярата/или по-точно невярата/. Мрачно, влажно, суха земя не помня от кога не съм виждала и тези метеорологични условия не предразполагат към разходки и поглъщане на обстановката. Вчера, да не повярваш, не валеше, и докато се разхождахме, всички се удивявахме от това колко неща не сме забелязали досега. Ами да, то докато вятърът ти свисти покрай ушите и дъжда така те пери в лицето, не обръщаш внимание на сгради, паркове, паметници или разните му там забележителности на Единбург, иска ти се само вече да си се прибрал и да пиеш чай.
А що чай съм изпила, бройката е в стотици. 23 килограма куфар пълен с локуми, ядки, бурканчета със сладка и люти чушки, домашно вино, литър и половина компот и има-няма 350 пакетчета чай.
Сега съвсем ще се утвърдя като правеща най-несполучливата реклама на Единбург, но засега нещо чак толкова забележително в града не съм видяла. Забележително е когато има слънце, да, това наистина е забележително. Предполагам, че с настъпването на пролетта повече ще ми хареса.
Ботаническата градина е приятно място за разходка, всяка събота има фермерски пазар - това определено е по моята част. Цените са излишно надути и има леко снобарска нотка, но утре пак ще отида, вероятно за прясна риба.
Из уличките има рибарски магазини и всяка сутрин се носи особено приятна миризма. Има една сладкарница, на която витрина винаги има залепени поне по двама гламави туристи, но не е нещо особено, в Испания съм виждала къде-къде по-впечатляващи. Тепетата предлагали уникална гледка - вчера я видях - пак сиво на сиво, ама погледнато от високо. Но пък не можело да живееш в Единбург и поне един път да не гледаш изгрева/залеза оттам. Вчера бях достатъчно турист, та ще си оставя това мероприятие за по-нататък.

Сега съм като мечка в хибернация, всичко се оставя за заветната пролет. Напролет: ще бъда по-социална, ще излизам повече, ще ходя на нови места. Сега си ми е добре да си пия чая и да си чета книги. Но от време на време започвам и аз да си липсвам на себе си и искам да съм навън. Забравям си дежурния отказ, когато някой каже да се ходи някъде, и вали, гърми - излизам.
Така се озовах и в North Berwick - малко градче на около час от Единбург. Бонус е, че билетът е само 6 паунда. Много ми хареса. Даже "многото" ми е искрено! Една от съквартирантките ми щеше да ходи там с приятелката си и ме поканиха и мен. И тя, и аз бях изненадана, като се съгласих :) . Понеже като ще се правя на турист, съм изпълнителна, вечерта прочетох малко/много/ информация, шшт, че то там имало птички!

Реших да тръгна 2 часа по-рано от другите момичета, за да имам време да се наснимам. Приготвих си ядене за изпът, нарамих фотоапарата с птичарския обектив и след трийсетина минути вече бях във влака. Харесва ми така да пътувам, даже и на Шотландията повече й се радвам, като я гледам през прозореца. Полетата бяха побелели, небето - дежурното сиво, но беше спокойно и знам ли, направо хармонично.Четях си "Хайка за вълци" и от време на време поглеждах навън, понеже исках да видя фазани. Мъжки фазани при това. За да си обосновя половата дискриминация, ще кажа, че в България не бях виждала диви фазани, докато един ден лятото не цепих през едни треволяци към пъпешите и изведнъж на сантиметри от мен, тежко и леко тромаво, се вдигна голям женски фазан. Много се зарадвах тогава, понеже толкова неща искам да видя от природата на България, неща, които обикновено са си там, но по една или друга причина аз не успявам да видя. Мисля си, че всичко само ще ми се "покаже", когато и аз съм готова да го осмисля и оценя наистина. Може би затова още не съм видала морски орел, нищо че всяка зима на язовира имало по 3-4. Но пък пуста ненаситност, не кандисвам аз само на женски, искам и мъжки да видя!
И тамън бях започнала да сканирам с поглед всеки храст и пред очите ми се покажа едрата и шарена фигура на мъжки фазан. Видяхме се само за секунда-две, но този момент ще ми остане в сърцето - влакът профуча покрай птицата, тя вдигна глава, аз се усмихнах и после вече всеки беше по пътя си :) . Продължих да гледам през прозореца, някакси ми се струваше идеалното фазаново време. Малко по-нататък на побелелите ливади пасяха още три мъжки фазана. Беше така красиво, спокойно. За птици, които толкова се открояват на белия фон, изглеждала изненадващо точно на мястото си. Тъкмо влакът ги подмина и покрай една стара дървена ограда подскочи млада сърна, направо си беше като от зимна приказка, с разликата, че аз вярвам, че реалността е по-хубава :) .
Самото градче е малко, типично шотландско. Валеше сняг и по улиците не се движеха хора. Но пък крайбрежните птици бяха излезнали на демонстративна манифестация! Газих във водата, пръстите ми замръзваха и натискаха спусъка на фотоапарата съвсем механично. Вятърът ставаше все по-силен, ама аз от опит знам, че това прави снимането на птици по-лесно, защото от свистенето не чуват как се приближавам. А аз се придвижвах в цялата си подгизнала прелест все по-близо и по-близо. Стридоядите/на горната снимка/ най ми харесаха. Плажът беше почти пуст, аз, птиците и възрастна двойка, разхождаща кучето си.
За първи път се почувствах щастлива от факта, че съм в Шотландия заради самата Шотландия, а не заради университета. После се разхождахме по плажа, градушката много яко ни переше в лицето, но пък после за издържалите на въздушната атака имаше награда - дъга и няколко слънчеви лъча. Много ми хареса атмосферата и пак ще се върна на това място, през останалите сезони има още повече птици, даже едно от най-големите птичи чудеса на планетата е точно там.
Отдавна, преди изобщо да чуя за Единбург и университетът му, бях гледала снимки от скалите, целите побелели от накацалите рибояди. Впечатлих се, проверявах къде точно се намират. И знаете ли, точно преди няколко минути, докато пишех горните изречения, се сетих, че и преди съм чела за това място, че и преди съм искала да го посетя! Хах, как странно се нареждат нещата. Когато кандидатствах вече бях забравила за скалите и рибоядите, пък съвсем несъзнателно сама отидох при тях :) .

Всяко място си има своя чар, своите плюсове и минуси. Но пък за мен музеи, паметници и сгради не представляват нищо, ако не ги свързам с определена емоция, с определени хора. Сигурно затова съм толкова привързана към всичко българско и селско. Чета в интернет за компот от дюли /ха, изненада, не от праскови, а от дюли!/ и за мен това не е просто компот, мислите ми ме прехвърлят в следобедите, когато дядо брулеше натежалите дюли, с брат ми и сестра ми ги сортирахме по качество, а баба през това време миеше бурканите. Ех, много ми е легнала на сърцето последно време тази България, но за това по-нататък :) .

За мотивацията, вдъхновението и мисиите

Последните няколко дни се чувствам малко по-особено. Все едно събирам сили за мисия. Вдъхновявам се, ядосвам се, акълът ми се стрелка от една тема на друга.

Лекциите ми са толкова ангажиращи и поглъщащи, че последните няколко дни или чета, или гледам документални филми. Е, измежду прочетените материали е и "Хайка за вълци", но всичко останало е все тематично обвързано с хората, земята и с малко, и с главно "З" .

Един от лекторите сподели, че за него тази област е толкова вълнуваща, че не разбира защо повече хора не проявяват интерес към нея. Въртят се разни криворазбрани понятия като "глобално затопляне" и "парников ефект", успешно се налагат вредни храни, които се ядат, понеже повече за епитета "вредно" не се знае - как вредят на човека и само на него ли вредят са просто подробности.

Ядосвам се на масовия непукизъм, чак отвътре нещо ми закипява и ми се иска да предизвикам промяна. И колкото и да се ядосвам, не мога да не проявя и разбиране. Нали трябвало да опознаеш нещо, за да го обикнеш? Баш в липсата на познание е проблемът. Ако го нямаше при мен фактора "село", моето може би също щеше да бъде ограничено, защото щеше да се уповава единствено на училищното ми образование. То пък успя успешно да предизвика у мен чувства на безкрайно отегчение и повърхностно отношение. И не само у мен. Краткото време, през което се изучава екология, масово се посреща с досада, ама да ви кажа честно - досадно беше.

Добре, че съм достатъчно смахната, при положение, че не понасях нито биология, нито химия, нито география или физика, да реша да ги уча всичките накуп. И знаете ли какво, харесва ми. Много. И всичко е толкова свързано, че и през ум не ми минава да хвана една наука и да уча само нея. Ентусиазират ме неща, които в училище ако съм запомнила, е било само и единствено заради заветната шестица. Непонятно ми е как науки, които в основата си за  нас и нашия свят, успяват да се предадат по начин толкова далечен и суховат, че вместо по-задълбочен интерес, предизвикват направо отвращение. Пък ако си мислите, че преувеличавам, не сте виждали как се зубри за контролна по биология и как се издирват медицински бележки все едно са разковничета, понеже часовете са направо непоносимо скучни.

Не мисля, че е виновна материята, а начинът, по който се поднася. Първият семестър учих точно гимназиалната програма от 9-ти до 12-ти клас, бонус някои педантични подробности, но иначе съвсем същото. И видях, че може и иначе.  Не ни пукало за света ли? Според мен даже прекалено много ни пука, ама само за нашия си, ограничен от интереси или липсата на такива, свят. Както аз се превъзнасям по компоти и домати, така и съквартирантката ми гордо изрежда колко вида трева и какви хапчета била взела преди два дена. Два дена, защото ако беше по-скоро, нямаше да е в състояние да изрежда :) . Не искам да изтъкна себе си, защото колкото по-близка ми става тази тема, толкова по-необразована за нея се чувствам. Днес ми се насъбраха няколко глупави или некоректни коментара из социалните мрежи и много ми се искаше да кажа нещо. Липсата на компетентност ме възпря, а дори и да си мисля, че знам нещо, ехеее още колко има за учене.

И все пак, водната пара е парников газ, при това най-важният в нашата атмосфера и има много общо и с парниковия ефект, и с дъждовете. Екологията не е наука за спасяване на изчезващи панди. Тъй де, да си имаме уважението, понякога спасяваме и дюни, зависи дали в този момент съществуват или не по документи. Пфю, олекна ми.

Омръзна ми да виждам "Няма такава държава!!!" лепнато навсякъде, независимо дали става въпрос за миризливия дядо, който за твое нещастие е седнал до теб в автобуса, или за поредния застрелян. Народът бил неграмотен, държавата - мръсна и буквално, и фигуративно. Аз, че имам склонност да издребнявам, имам, ама на тея критерии отговаря не само нашата родина. Дразни ме разделението между "държавата" и "хората". Понеже тя е гадна, пък ние естествено сме готини и потърпевши.

"Природосъобразно съзнание" не е отговорът на чуденката да си вземеш или да не си вземеш якето като излизаш вън да пушиш, понеже на закрито вече (уж) не може. На тази гротеска на вид, но съвсем реална и показателна дефиниция попаднах благодарение на насилена социализация по време на голямото междучасие. В този дух мога да продължа опасно дълго, но не ми беше идеята да критикувам. Не бих критикувала нито децата, нито родителите им. Не е виновна и липсата на информация, защото такава има даже объркващо много. Няма го подтика да се търси тази информация, няма го желанието тя да се осмисли като нещо близко и пряко касаещо живота.

Разбрах какво значение има учителят. Фактът, че помъкнах три тома на Йовков и ми беше терсене, че няма къде да пъхна четвъртия, е достатъчно показателен за мен. Да не мислите, че ей така от нищото се пръкна това желание да чета. Не, просто видях, че литературата не е само писане на безкрайни планове и наизустяване на сложни думи. Можело и иначе. И ако като мен си късметлия да попаднеш на "иначе"-то, тогава наистина ще се чудиш как така у другите я няма тази жажда за познание.

Виждам себе си, отново тенденциозно наивна, но и вдъхновена, мотивирана. Толкова мисли и факти са ми в главата и не мога да ги задържам в себе си, искам всичките да ги споделя. Искам и аз да вдъхновявам, да говоря за устойчиво развитие, глобално затопляне, органична храна и толкова други теми. Да говоря и хората да се замислят, че не боравя с нашумели термини, а с нещата от и за живота, при това техния живот.

В един от всичките филми, които изгледах тази седмица, една много осъзната африканка разказа следната история:

В гората пламнал пожар. Пламъците бързо поглъщали дърветата и храстите, а животните се събрали на едно място в тиха паника и гледали отчаяно в лицето на бурната стихия. Слонове, маймуни, зайци, бухали /явно е много универсална гора :)/, всички започнали да се вайкат и да оплакват жестоката си съдба. Малкото колибри бързо полетяло към близкото езеро и взело с тънкия си клюн една единствена капчица вода. Долетяло над гората и пуснало своята капка вода над огъня. Върнало се отново до езерото, взело още една и така отново и отново. Слонът, който със своя хобот може да пренесе много повече вода, попитал колибрито защо извършва толкова безсмислено действие и му казал, че нищо няма да промени. Колибрито за миг спряло трескавото си прелитане от езерото до гората и обратно, за да отвърне: "Да, знам, че няма да изгася пожара, но аз давам най-доброто от себе си, а ти?"

 Съзнавам, че не можем всички да се юрнем да спасяваме света, според мен даже съвсем няма нужда, а дори и да става въпрос за нечие спасение, то е по-скоро нашето, а не на света. Той и без нас може. Нека всеки действа според възможностите си, малки или големи. Тук идва и въпросът какво точно да се прави, какъв ще бъде твоят принос към земята, природата, човечеството.

Аз лично не се виждам в лаборатория, заобиколена с всевъзможни машини и уреди за изучаване на света. Тази част я оставям за по-сериозните си колеги. Нека те да правят великите открития, пък аз ще ги преразказвам на хората, с надеждата да успея да ги докосна и може би дори вдъхновя.

Липсва ми...

Евтиният хляб с купони на село, който догодина няма да ми е толкова евтин, понеже загубих 200 купона. Или хич да не около 150 лв, ако ги обърнем в пари. И с житото ме излъгаха, та айде още 600лв загуба. Те парите не ми липсват, липсва ми честността на хората. Липсва ми и да имам проблеми от този сорт - кой на кого си дал житото, кой си купил праскови за 60 стотинки килото, кой за лев и петдесет. Тоя втория, будалата, съм аз. Ама да кажа, че аз напявах да минем през борсата, ама не, борсата много далече - купи си праскови от селския магазин в Раковски, пардон - градския магазин, нали за такъв се водят. Градски, градски, ама все същите селски пазарлъци. Липсва ми ей такива мисли да са ми в главата.

Липсва ми хубавата светлина. Откакто съм тук съм снимала само картички и една преяла катерица. Дори и картичките малко насила ги снимам, ей така, колкото за активност. Събуждам се все едно посред нощ, а тамън мине пладне и вече вън пак е като нощ. Но пък катерицата наистина беше преяла - на това ни учеха - как да различаваме преяли катерици. Е, те го казаха много по-сложно и завъртяно, сакън да не ги обвини някой, че ни учат на "прости" неща.


Липсва ми да съм част от данданията вкъщи. Брат ми е прав, че сега си говорим повече, в сравнение с когато си бях на село, ама не е същото. Липсват ми хора, които могат да ми произнесат името.
Липсва ми чувстото на ситост, на храна, на емоции. Липсва ми да ми е вкусно. Знаете ли - дали ще ям или не , все ми е тая. Не се чувствам различно след като съм яла. Не чувствам глад, ама и ситост също. Имам списък с всичко, което ще ям, като се прибера. Още по-дълъг пък ми е списъкът с нещата, които ще помъкна наобратно. Аз от носталгия още малко и вафли "Боровец" ще проям , а не обичам шоколад.
Хах, сега се сетих, това ми беше сиромашката вечеря на село, когато нямах печка и вода - 2 филии хляб и между тях вафлата.
Липсва ми като е чесън да мирише на чесън - тва ако слагах същото количество, ама нашенски чесън, и съседите щяха да го помиришат. Баба ще ходи на село да вади морковите - първо, ха, да види той съседа, има моркови, второ - искам си ги, моите си моркови. Тея дето уж под ябълка не можели да растат. Дето всеки ден ги проверявах поникнали ли са, не са ли, заради които ставах "като малаче", понеже бяха на неудобно място за поливане и трябваше да премятам един кален маркуч. И съседът цъкаше след мен: "Ее, каква е тая твойта любов с тоя маркуч, стига си го размятала вече, де!", без да разбира защо ми става смешно като го чуя - тъй де, все пак съм на баща ми дъщерята, който държи всички простотии от него да науча, а не от улицата ;р .

Чувствам се дебела. Без да съм такава. Липсва ми физическата умора - вечерта да се просна на леглото и да не мога да стана. Какво е здрав сън ли - здрав сън е когато цял клан мишки се разхождат върху юргана ти/а вероятно и по теб самия!/, ама ти си спиш и спиш, нищо че мишките цял концерт от неприятни звуци изнасят. Сега се чекна по цял ден на един стол и чета, решавам минали изпити, готвя и ям ей така за принципа, понякога гледам стари български филми и слушам "Хубава си моя горо" .
Е, явно има ефект от чекненето, понеже на междинните оценки имам 7 шестици и една петица. Няколко пъти ходих да бягам в близкия парк - голям зор ми е, просто не ми се получава да бягам ей така без причина, без някаква крайна цел. Миналата седмица ми беше прекалено студено, че да вися на спирката и бягах до общежитията, голям мотиватор се оказа шотландския вятър.

Ходих на нещо като мини семинар за храната - био, органична, локална, кой каквито етикети иска да й слага. Беше забавно, радвам се, че отидох, ама ми стана и малко мъчно, понеже аз всичкото това го знам и съм миналата през този етап... искам вече следващия.
Писах на всички близки ферми, предлагайки се като доброволец, ама не ме искат. Тези, които благоволиха да отговорят, казаха, че не им трябва поредният студент, може ли да ме сложат на списъка с чакащи. Сериозно - списък с чакащи за мераклии да работят безплатно?! А толкова сърцераздирателни ми бяха писмата - то ако някой може да се превъзнася по земя и градина, аз съм.

Липсва ми дядо. Вече мина време, но той не ми липсва по-малко. Прияждат ми се лионски наденици, като се сетя за него. Тогава работеше само една електрическа скаричка, която за да добиете представа колко работеше - дядо не ми даваше аз да я включвам в контакта. Много им се радваше на тези наденици, понеже в селския магазин не ги продават, и изобщо "кой като нас". Цепихме ги на две и скаричката винаги ги прегаряше отгоре. И дядо винаги побутваше към мен парчето, на което се е паднало повечето кашкавал.

Иска ми се да му бях казала, че аз ще се погрижа за село и, че всичко ще е наред, да не се притеснява. Е, може би и сега ме чува.
Та така, ще се чекна засега на стола, ще взема да стана някой супер учен, който с 1-2 кратки експедиции си изкарва достатъчно пари за цяла година и ... ще мога да купя и по-сносна скара :) .

Пък дотогава вие се радвайте на България и заради мен, от моето пристрастие няма накъде повече, ама наистина - от наше село по-хубаво няма :) .

П.П. Всичките ми картички се продават в Сладкарници за цветя "Галя" , в град Пловдив, на ул. Христо Г. Данов 30 и ул. Железарска 27. Нямам нищо против да мога да си купя печка и преди да съм станала велик учен :) .

"Кажи, кажи, как си?"

Ех, изчерпах се на снимки на домати :) .
Всъщност имам още няколко скътани, за когато ми стане особено носталгично.
Знаете ли, аз съм си добре. Сега, ако имах поне един буркан компот от праскови, щях да бъда по-добре, ама айде, да не изпадам в максимализъм. И на компотите ще им дойде времето.

Сега общо взето или уча, или се опитвам да уча. Често ме питат "Абе, ти какво точно учиш?!", на мен на моменти ми се струва, че всичко уча.
За 2 месеца минахме през микробиология, ботаника, генетика, еволюция, движение, електричество, термодинамика, метеорология, неврология и още 891476 неща, за които не се сещам в момента.
Не всичко ми е интересно, пустите бактерии така и не успяха да ме спечелят като почитател /ама много хубаво се спи на бактерии :)/, но пък ми е забавно.
Как точно работи тоя мой мозък, че понякога ми е толкова скучно, че ми става забавно... Кой знае, може да разбера в следващата лекция по неврология :) .

Щастлива съм. Полагам усилия, старая се, абе ако не друг, аз от себе си съм доволна. То може да звучи малко пресилено, ама наистина имам чувството, че надскачам себе си. Не много, понеже ми костваха невероятни усилия всеки път като чувам "джийнс" да възприемам гени, а не дънки. И на сесията за въпроси и отговори попитах какво означава заглавието. Изобщо ако някой не го е страх да пита тъпи въпроси, това аз съм.
Обикновено обясняват много внимателно, само един път ми се изсмяха като питах едно нещо какво означава, оказа се, че е планината, в която се намирахме тогава.
Ама пак ми беше забавно, понеже си представих как същия ще го пусна насред Сакар планина, да ми каже той къде се намира тогава :) .

Градът си е град, хората са си хора. Плюс-минус някое "cheers" . Някои хора се опитват да познаят от къде си по акцента ти. Уви, не съм нито от Испания, още по-малко пък съм много светла африканка. И в България имаме електричество. Друг въпрос, че в моите 2/3 от къща обикновено няма. И колкото и странно да звучи, не празнуваме деня, в който нечие чуждо правителство почти е било взривено. Забавни британци :) .

Единбург е сравнително малък, 1 час от единия край до другия. Аз това от опит го знам, всеки ден го минавам този маршрут :). По улиците са нападали листа и няма кой да им ги мете. Хората се разхождат по тениски и джапанки. Малко по-нормалните хора имат благоразумието да си метнат един шал. Държат чадъри дори когато не вали. Страничен ефект на шотландското време явно.



Харесва ми сблъсъкът на култури. "Слагаш захар върху тиква?!" "Ти какво, сол ли слагаш?"  "И черен пипер."
На лекциите е пълно с всезнайковци. Аз не съм достатъчно сериозна за тяхната група, ама добре си ми е така. Хах, пак съм тамън посредата, нито вманиачена по ученето, нито типичната бунтарка. Странно, понеже мен обикновено ме избива на крайности.



Вече имаме оценки, наближават и "големите изпити". Много обичам изпити, тестове, доклади. Изобщо харесва ми да уча. А в университета е една такава специфична обстановка, с две думи - готино е. Вече по-рядко се чувствам като най-големия идиот. То лекторите все се шегуват с нас, че дори и да те скъсат на изпит, си е привилегия, понеже колко човека са ги късали в университета на Единбург :) . А дано един по-малко. Ама аз ще съм добре, малко по малко задобрявам. Много ме бива точно след поредния "тъп" въпрос, да кажа нещо, което явно е впечатляващо, и всички да ме гледат: "Ти пък тва от къде го знаеш?! В кой учебник го прочете, да си го купя и аз?" . Просто листо на маносан домат, бе хора. Много ясно, че знам какво е изобразено на снимката, та нали цяло лято го гледах на живо.



Животът ми се пренесе на лепкащи листчета, които добре че ги купих на промоция, че бързо свършват. Пера си, готвя си, ако не сте разбрали, добре съм си. Според брат ми даже сега повече си говорим. Пусти скайп, надухме му главата :) . Почти все едно съм там. Караме се по скайп, вечеряме заедно по скайп, дразним се, ядосваме се, радваме се. Не мога да не ви цитирам сестра ми: "Како, спокойно, аз ще ударя Илия и от твое име!" .
Баба си е на село, аз упражнявам контрол от разстояние. Диктувам рецепти по скайп, които път после биват препредавани на баба, малко на развален телефон го удряме, понеже физалисът се прави на сладко, не на туршия, ама кой знае, може да сме измислили някое ново поподение :) .



Е, не винаги ми е толкова добре, колкото ми е сега. Често ми се иска да побягна, да разперя ръце, а ми е тясно. Бързо ми минава. Само като се замисля колко хора, които ме обичат, ме чакат да се върна и ще ме обичат и още повече. Даже на брат ми почти съм му липсвала. Сестра ми ми праща клипчета, от мието на зъби през кой каква домашна пише до как си е лакирала ноктите - да не съм се чувствала забравена. Аз пък имам определен ден за кореспонденция, в който пиша имейли, истински писма, правя картички.

Ох, понякога не мога да си се начудя на късмета. Добре, че на мен ми липсва онзи толкова полезен на учените ум, поставящ всичко под въпрос. Вместо да се чудя, аз съм просто благодарна.

П.П. Наскоро гостувах на две много приятни за мен места:
LaMartinia: Гастрол: Гери/Градината на слънцето
barefoot life: "Когато съм боса се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда."