За селата в цвят

Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.

Сляпа вяра

Притваряш очи - не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва - някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се - по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има - позлатени и нищо неподозиращи - може би и те като тебе вярват - сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца - да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери - те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.

Отваряш очи - погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път - на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заравяш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище - карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока - че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно - няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце...

Месеци по-късно пак гледаш - примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта - сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава - все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така - ей, по едно вкъщи на двата края на света - непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно - по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.

Тук вече става студено - сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно - на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после... Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе - да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.

Някъде там моята магнолия цъфти за първи път - с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.

Двамата глупаци

Търсите третият ли? Спокойно, недостиг на глупаци нямаме - просто тези двамата са малко по-различни от останалите. Достатъчно умни, че да осъзнават глупостта си и все пак толкова глупави, че не спират грижовно да си я подхранват. Винаги с надеждата да прерасне в някаква неочаквана гениалност.

Той е бивф миньор, радиотехник, търговец. Понастоящем 82-годишен пенсионер. Може да ремонтира всичко с клещи, тел, сезал и найлонова торбичка за уплътнение. Найлоновата торбичка само защото калчищата не са това, което бяха. Заедно със съпругата си вече почти 30 години строи къща. Казва, че докато е жив - ще строи. Замислил е още четири стаи, тераса и баня и на последния етаж. Не бърза, всяко лято напредва по малко. В село го мислят за странен, някои дори му се смеят. Не разбират за какво му е тази къща. Вместо да седне на по чашка /или няколко/ заедно с "наборите", той намества керемиди, ремонтира старото и крои планове за новото. На него къща не му трябва - строи я за поколенията. Без да е сигурен в техните намерения, без да знае дали те някой ден ще живеят в нея. Намира надежда в малкия си внук. И в мен. Понеже щом аз съм се върнала, значи може и друг да се върне. Щом старата къща се съживява, макар и едва доловимо, може би ще има кой да се грижи и за новата.

Не обича да се вика, кротко настоява за разбирателство. Не иска да му благодаря, когато ми помогне с нещо. Празните приказки не са му присъщи. Става рано и съм почти убедена, че веднъж иззида цяла стена само докато се събудя. Понякога идва до мен и открито казва: "Сега ще ти давам акъл, може да не ти е много приятно, ама не мога да не ти кажа." Друг път просто се усмихва и ми казва "Браво!" Когато дядо почина, думите му бяха: "Знам, че не съм дядо ти Илия, но и аз също съм ти дядо." Тогава му се разсърдих.

Не е съгласен с някои от моите начинания - не го крие, но не ме и спира. Не разбира защо все искаме да затрием вече направеното, да започнем отначало, вместо да продължим. Не изхвърля нищо и може да намери употреба на всеки неработещ електроуред. Сериозна конкуренция по брой развалени хладилници! В новата си къща събира стари/нежелани книги, мебели, дрехи. Винаги оставя място и за техните притежатели. Чака ги и не се сърди, ако се забавят.

Следващият глупак съм аз. На 21 - студентка. Гонеща мечтите на възрастните и цупеща се по детински, когато не може да ги реализира веднага. Без умения в ремонтирането на каквото и да е и без това да ме спира да се пробвам да ремонтирам всичко. Реална представа за нещата? Силно избледняла, тенденциозно появяваща се само докато съм далече от село. Понякога и хилядите километри разстояние не могат да ме вразумят. Подреждам стаи, в които никой не живее. Гоня паяци, все едно има кой да забележи надвисналите паяжини. Изметено, без прах, боклуци и натурии. С шарени черги, покривки, плетени на една кука и цветя във вазите. Но без хора. Глупавото е не това, че няма кой да види труда ми. Глупавото е, че понякога липсата на хора не ми пречи, дори не я забелязвам. Може да няма хора, но има тооолкова много работа. И някъде към задача номер 37 не забелязваш, че няма кой да ти помага, дори си благодарен, че никой не ти пречи.

Тази пролет основно се занимавах с цветната градина - десетки нови растения, постоянно косене на тревата, плевене и поливане. С ясното съзнание, че после няма да ме има една година. Една година. Какъв е смисълът ли? За изпитващите потребност от такъв - бих могла да намеря думи, да ги подредя прилежно - много ме бива да замаскирвам безсмислени действия като благородни каузи. Но на мен смисъл не ми трябва. Знам, че оставих красива градина и подреден дом. Знам, че не това ще заваря. Тази мисъл не ме натъжава, нито пък обезкуражава. Важни са хората, а аз каквото съм успяла да направя веднъж, ще направя и втори път.

Аз садя цветя, които може би няма да оцелеят. Той строи къща, в която може би никой няма да живее. Освен роднини и съседи, станахме и приятели. Помагаме си, приказваме си, като се срещнем в градината. Моят труд сега е в неговите ръце. А когато разказва как е искал да построи втори етаж на старата къща, но не е успял, вече с облекчение добавя: "Ама няма нищо, сега ти ще го построиш."

И двамата ни питат какво изобщо правим на село - имаме къде-къде по-удобни алтернативи. Да, възможно е накрая наистина да се окажем глупаци. Но не е ли още по-глупаво да се откажем само защото има вероятност да не успеем?

Краят на една епоха

В края на тази епоха мирише на бъз, див чесън и застояло. Има много джанки, диви орехи и черници. Да, изобилие е, но май не на каквото ти се иска. Вятърът ръси дюлеви цветове, пречупва изсъхнали клони и сърдито брули малкото вързали сини сливи. От старите череши е останала само сянката - ятата скорци профучават над тях и бързо ги подминават. Вратите са залостени, а дървените колела на каруците отдавна са замлъкнали. 

 

Краят ли? Лесно ще го познаете. Сигурно е някъде там в момента, когато лайката започва да расте и по порутените върхове на дуварите. Там, където изобщо са останали дувари. По другите места слънчевите лъчи се прокрадват измежду купища камъни, а котките минават през дворовете напряко. Домовете винаги са образцови. Поне на табелки. Сянката на асмалъка все повече оредява – старите лози съхнат, падат под тежестта на дебелите си филизи и помитат със себе си всичко по пътя.В края на тази епоха поне е изметено – малка утеха насред поредица от загуби. Често си я припомняме – да, мазилката пада, но щом има кой да я измете, може би не е толкова лошо положението. Затова и когато някой се завърне, прескочил ли е избуялата трева до прага, веднага грабва метлата. Метем прах, спомени и въздишки. Странно усещане е – като след буря, но в същото време истинската буря сякаш тепърва предстои.

 

 

Покривите са къдрави, а по таваните се гонят белки и мишки. Над двора прелитат лебеди, щъркели и пчелояди, а от върховете на орехите се чуват кукувици. Привечер се обаждат кукумявки, щъркелите изтракват за последно, а след това е просто тихо. Комарите не спират да хапят и да жужат досадно. По пътеките минават повече мравки, отколкото хора. Уж големите струпвания на мравки предвещават дъжд, но тук като че ли валят само спомени от отминали животи.

 

Бурите са изпочупили прозорците на къщите, а вътре лястовици свиват гнезда. Понякога ти се струва, че само те внасят живец в изоставените постройки, а друг път сякаш той никога не си е тръгвал. Пътищата са дупка след дупка, ама те и в началото на тази епоха пак си бяха лоши. Просто тогава хората май не ги забелязваха. Дворовете не са празни – дори напротив. Преливат не само от бурени и трънки, но и от възхвалени спомени. За сладкодумни баби, вкусни манджи, сръчни дядовци и семейна идилия. Хубави спомени – да, но също и ненужно вглъбяване в миналото. Никога нямало да бъде толкова хубаво, колкото преди. А не може ли просто да бъде – ей така, без сравняване и категории.  Ще се редуват загуби и победи, едни ще си отиват, други ще идват. Може би ще има по-малко картофи и повече райграс. Повече работещи хладилници и по-малко инструменти, чиито собственици отнесоха майсторлъка със себе си. Понякога ще е тихо, друг път ще реват стари магарета или ще блеят оредели стада овце, а подире им ще тичат весели деца. Граденето на новото не винаги означава потъпкване на традиците на старото. Тогава времето и бурите ти стават мним съучастник – много по-лесно е да мислиш за млади фиданки, когато изсъхналите клони на старите ти препречват пътя.

 

Хубавото на края на тази епоха е, че много прилича на началото на следващата.

На две

Пфф, то га беше на две - лесна работа, ама аз имам чувството, че поне на пет съм се разделила. Мисли, мечти, съзнание, време - все съвсем не по равно. Не ме бива в пропорциите, тенденциозно се оливам във всичко, което правя. То аз и по принцип се оливам, ама понякога последствията не са само върху и без товa изцапаните ми дрехи.

Имам чувството, че живея два живота, без нито един от двата да е какъвто ми се иска. Все искам повече - най-вече от себе си. Милите ми състуденти това лято света почти спасили, пък аз сама от себе си едвам спасявам. Добре, че пусти свят голям - та има и за мен останали каузи. Накичили са фейсбук профилите си със снимки от Шри Ланка, Индия, Африка - кой построил начално училище, друг кладенец, трети пробягал пет маратона за пет различни благотворителни организации. Седя, гледам и се чудя кога им остава време. Ха, на бас, че нямат краставици за поливане през ден. Възхищавам им се, наистина. Но имам и други чувства - тук всичко те подтиква към колекционерство на добри каузи. Ако може да са на друг континент - най-добре, защото тогава ще може да напишеш колко си отворен към различните култури и как от всички може да се учим. Или казано по нашенски, обрал си каймака от де що народ е на зор и сега гордо можеш да заявиш къде си бил и какво си правил. Кладенците се строят не заради кладенците и жадните хора, а заради възможността после да кажеш, че си построил кладенец. Признавам, звучи яко. Аз пък вече си имам кладенец и все бера дерт някоя котка да не се удави, че без да исках бутнах капака вътре. И във фейсбук имам снимки на домати и краставици - нищо чудно, че т.н. "готини" не си говорят с мен. Хем ми се иска, хем не ми се иска да съм повече като тях.

Не ме разбирайте погрешно, напълно подкрепям кладенците /и разумното им използване/, но защо го има това предубеждение, че само т.н. трети свят има проблеми? Една част от тях са последствие от западния начин на живот, ама нищо, плюс-минус някой кладенец и положението се замазва. Не мисля, че можеш да решиш чуждите проблеми преди да си се справил със собствените си. Язък, че тук вече понаучиха, че България не е нейде из този трети свят, иначе можеше и аз да се класирам за кладенец на собствената си земя - там още нямам вода. На мен не ми се копаят кладенци. Прадядо ми е бил затрупан, докато е копал един, стигат ни толкоз копачи на нашия род. Струва ми се прекалено малко - да, един кладенец повече, но проблемът с водните ресурси си остава. Не обичам аргументи, започващи с "ако всеки човек", да гледаме първо себе си, пък чак после всички останали. Ама и да ви кажа честно, който гледа себе си както трябва, сигурно не му остава време да коментира другите. Аз, понеже вече нямам краставици за поливане, такова време явно имам бол :).

Толкова ми е странно как един ден съм си на село, а на следващия в Единбург. Но май имах нужда от промяната, даже Единбург ми е омръзнал, затова ще кандидатствам за трета година в партньорски университет. На село е много лесно да се увлечеш в ежедневните проблеми. Няма голяма картинка, няма широки мащаби, когато ти пада покрива. Изморих се от едни и същи битки. Не, не се отказвам, просто искам да се върна по-силна. И този път да имам пари да си платя сметката за водата. Ама то па и тая вода битер мен се оляла - 78 кубика от едното нищо - къпя се с по една кофа вода, останалото идва все от кладенеца. Да, някъде има "проблем", ама то на село навсякъде има проблем. Лятото навсякъде ме имаше и мен, мазе, покрив, градина, хол, спалня, псевдокухня - навсякъде! А не трябва да е така - както все ми казва една приятелка - за бой съм. И щом заставам в защитна позиция, всеки път като ми го казва, значи наистина е така. Не е сега времето, а аз нямам и нужните ресурси. Моето любимо място заслужава повече от сегашната ми версия. Искам да мога да действам със замах, а не да си броя стотинките от дъното на раницата. Искам поне веднъж да нямам отговорности. Само за малко, после си ги искам обратно отговорностите, че иначе си ги обичам. Много. Не променям света, като си поливам доматите, които отново бяха 918347 пъти повече, отколкото можем да изядем. Нали ви казах, оливам се. И след като направих 2 казана доматен сок, ще има да се оливам и за в бъдеще.

Понякога ми се иска да избягам, да се скрия на село, да си подреждам наследствените натурии, да има с кого да се смея на изскачащите изненади. Да, правилно се досещате, че те понякога буквално скачат. Ей така, да не бера грижи, да отложа спасяването на света за другиден. Ама пуста припряност - не мога! Баба все ми разказва за някаква мома от съседното село, която постоянно ревяла, че иска мъж, ама сега го искала. Далечна братовчедка, ако питате мен, само дето аз всичко искам, айде, може да не е днес, ама по-бързо, че нали знаете, че имам списък със задачи за вършене. Искам и аз да съм като вдъхновяващите личности, по които все въздишам. Да говоря смислени, важни, логични неща и да има кой да ме слуша. Думите ми да се превръщат в действия, в начин на живот. Цял свят не ме блажни, тъй де, да не изяждам хляба на моите състуденти, пък и ми става лошо, като пътувам. България ми стига, но ме е страх, че аз на нея не съм й достатъчна. Затова ще чета, ще уча. Омръзна ми да говоря за заминавания и връщания, омръзна ми да броя дни. Омръзна ми да имам чувството, че някой ме гледа и сочи неодобрително с пръст, защото съм напуснала родината. Толкова народ, намиращ се там чисто географски, я е изоставил, но нищо, аз съм по-лесна мишена.

Все си мисля, че мога повече. Повече от просто един декар градина, в която нищо не е просто, но пък всичко е обичано. Повече от един блог, повече от няколко шестици на изпити. По-големи мащаби за мислите и идеите ми не означават по-малко любов към село. Плашат ме с думи като "така се започва", някъде явно дебнат отговорности и дългове, които няма да ме пуснат, после вече ще съм старица, отдавна забравилa откъде е тръгнала. В такива случаи обикновено казвам само едно раздразнено "оф". Не обичам тая специална форма на патриотизъм, която излиза наяве само когато някой друг си заминава. Още по-малко пък обичам обобщения на тема човешки характери - е, хубаво, звучи много поетично да кажеш, че всички сме забравили корените си, ама дай ми шанс да се окажа различна. Шансовете били против мен - щом са само едни шансове, няма страшно, ще ги бием. Аз съм хазартна личност и даже май е по-здравословно да си играя с хорското мнение, отколкото алтернативата.

Искам да съм по-добър човек, по-силен, по-вдъхновен, по-образован. Всеобщото мнение е, че имам потенциала, защо да не се пробвам?  Може да сеем люцерна, докато ме няма там физически, хем да няма плевели, хем добре за почвата. Е да, сега няма кой да събере орехите, но те пак ще вържат. Междувременно всичко, което съм "оставила" в България, ми дава цели, към които да се стремя, мисии за изпълняване, мечти за сбъдване. Tакъв живот искам аз - живот-кауза. Споделена кауза.

След дъжд

Тамън изхвърлих поредния леген с мръсна вода, събрала се в хола. Навън просто вали, а вкъщи река тече! Точно като в приказките – първо минава бистрата вода, айде няма нужда да се потапям в нея, ще измие дюшамето; после придобива заплашителен червеникав оттенък, не, и тази няма да я бъде, нищо хубаво не се случва на момата, която се потапя в червената вода; кафявата, обаче, ех кафявата! Отмила калта от старовременната изолация на покрива, тя капе от тавана, стича се по стените, ако я проследиш с поглед, ще разбереш откъде извира. Тук приказката свършва – момата извади гърне с жълтици, а на мен се паднаха само парчета изгнили дъски. Май версията, която на мен ми е разказвана, леееко се разминава с оригиналния текст, но имайте предвид, че вечер тя вървеше редом със „Срала патка на лед, дигнало се турмолеж“. Какви ти принцеси и принцове, е тва сега е приказка!

Беше хубав ден – с по-много от всичко – и слънце, и дъжд, че да не повярваш и хора. От онези, в които просто си щастлив и тамън си се радваш на щастието и то вземе, че стане още по-голямо. Дъждът поля вместо мен и видите ли, имах свободно време! Не бях и сама, което направи цялата ситуация още по-хубава. Изявихме се и като заклети туристи, дъжд, град, вятър - не отстъпваме! Може да не виждаме пътя, ама продължаваме. Пусти дъб в Гранит, големи мераклии му бяхме. Представете си типичното селско кафене пред хранителния магазин, естествено с дежурните пред него дядовци. Вали не из ведро, ами из 929347 ведра. А сега добавете в картинката и кола пълна с деца, от която изскачам аз и питам накъде е пътят към дървото. Посочиха ми с ръка, че е точно зад нас и в момента, в който си обърнах гърба, се чу: „Абе, вие сте много загубени хора!“ Загубени, загубени, ама пак добре, че сме се намерили, та да сме загубени заедно. Спряхме пред дървото – вече гърмеше доста заплашително и разумът, който досега май беше ни липсваше, надделя и останахме в колата. Доколкото може да се счита за разумно да стоиш в кола под дърво насред буря, но пък не кое да е дърво, а най-старото в България. Порадвахме му се, всички бяхме впечатлени, макар и дървото да е почти цялото изсъхнало. Уверихме се, че всеки е наблюдавал правилното дърво и потеглихме наобратно. Моята улица /известна в селото като „широкия булевард“, ама хич не му личи/ вече беше станала река, затова мен ме оставиха на шосето и оттам бегом до вкъщи. Боса, кална и щастлива. Беше супер забавно, от онези преживявания, за които като се сетиш, веднага се разсмиваш, ама ако някой те пита що се смееш, не може да му го обясниш точно – просто трябва да си бил част от момента, иначе е някаква далечна случка.

Понякога малко съжалявам, че няма кой да ме види в такива моменти /но предвид вихрещата се буря, съвсем разбираемо, че „булевардът“ не гъмжеше от народ/. Имам чувството, че тогава съм най себе си, че който и да ме срещне, ще разбере колко съм щастлива и ще бъде малко или много съпричастен към моята кауза. Пък то верно си е кауза :)). Е, сега освен щастлива, съм и безкрайно уморена, но затова друг път. Дори и сега така ми се иска да легна да спя, но ми омръзна да отлагам. Понеже, ако не сте забелязали, винаги има нещо, ама няма да го оставям аз това пусто нещо да застава между мен и останалите ми 998348 мераци.

Та, изхвърлих легените с вода и пак се разтичах из градината. С разума някъде се разминахме – вали, гърми, а аз си изправям полегналия пипер и слагам нов кол на райската ябълка. Обърнах се и видях още един подгизнал екземпляр – баща ми. То да ми се скара, ама как да ми се скара, като той досега е вършаел из неговите дворове по същия начин. Викна ме да разтоварваме колата и аз, в цялата си примерност, се засилих. То аз май винаги вървя със засилка, хич не ми се отдава да го карам на бавен ход, затова и съм супер неудачна компания за разходка. В бързината ми се подаде някаква чанта, пък зад чантата се показа майка ми, а зад нея сестра ми. Беше толкова приятна изненада! Брат ми решил да остане в града, че, цитирам, не можел да поеме такъв риск.

Посмяхме се, разтоварихме, баща ми мина на редовния оглед. Ама то такива гости да ти дойдат – носят си вечерята, че и на мен носят боза и цаца/що боза изпих това лято, пък да не говорим за цацата :))/. Гордо съобщават, че идват с преспиване. Аз пък отвръщам, че много се радвам, ама да знаят, че ми е свършила тоалетната хартия. Без капка възмущение всеки се разрови по чанти и джобове, баща ми отскочи до колата да търси салфетката, която му дали с обяда на предния ден, чу се нещо и за нарязани вестници „Работническо дело“. Стана ми много мило, че всеки съвсем безропотно се включи в каузата, все едно е най-нормалното нещо – в такива моменти не се и съмнявам, че сме семейство, колкото и да сме различни, да знаете как ровим за салфетки! Накрая на масата се струпаха 12-13 салфетки, всяка по-измачкана от предишната, и бяха разпределени. На някой даже му се падна шарена, с цветенца.

Носеха ми и подаръци – стар куфар, пълен с любимите ми неща за ядене, картичка, дървени палети, цвете и 2 лева. Или както казва сестра ми – „Даже я закичихме с една двулевка!“ Отдавна не се бяхме забавлявали така заедно – и докато смехът ни ставаше все по-силен, за всеобща радост дъжда намаля, вкъщи спря да тече, само от време на време някоя голяма капка се спускаше от тавана, по стената и стигаше чак до дюшамето. Заспах много щастлива и се събудих все тъй радостна – нищо, че сестра ми цяла нощ ме риташе, буташе и отвиваше. На сутринта не ми се искаше да си тръгват, но се налагаше. Изпратих ги, аз махах зад желязната врата, те зад стъклата. Продължих да се усмихвам, дори и след като колата изчезна в далечината, защото знаех, че поне за един ден моите две трети от къща бяха дом.

Малките неща

Ех, каква добра репутация имат те! Изобщо на този свят малко нещо да си – всеки призовава да те забелязват повече, носят се слухове, че лекуваш мъка, тревога (тук баща ми обикновено добавя ишиас и възпалено гърло). Мине се не мине и една камара луди хора се юрват да те търсят – сезонна работа, ще каже човек, че кооперацията е започнала да дава парите от житото. Сравнението е актуално само ако скоро сте пътували с ранния автобус към село редом с 937457 пътници (нищо, че автобусът е 15-местен, но какво са едни цифри пред родолюбието, тенденциозно нарастващо след жътва).

Аз май минавам за тези, които се радват на малките неща – ей ме на сега съм се настанила на едно малко дървено столче пред кухнята, ям прегорял  и възсладък щрудел, слушам музика и гледам как един кълвач си прави къща в отсрещния бор. Иронично – същият бор с клоните си руши покрива на моята къща, ама айде, поне кълвачът извади късмет. И макар така добре да съм се дегизирала, да ви кажа честно не харесвам малките неща. Не играя аз на дребно : ). Да не ви подвеждам – харесвам си и птичките, и дървеното столче, не съм най-големият фен на сливата, която капе върху плочките, но иначе си ми е много добре, даже бързам да им се радвам двойно, че последният път, като бях в подобна ситуация, един грамаден орехов клон се прикърши и ми закри гледката. То и сега един сливов се е надвесил заплашително, ама ако ще пада, ще е след като окапат всички сливи – сакън, отиде ми ракията! То междудругото, понеже не ми се занимаваше с компоти, реших да правя ракия – за по-лесно/или така си мислех/. След кратки инструкции от баща ми, моят единствен въпрос беше: „Оф, и колко чист трябва да е този бидон?“ – съвсем в моя стил на пишман чистачка, признаваща категории като „е, само е леко зацапан“ и „почти чист“. Само ракия ми липсваше на мен /ако питате градския ми дядо, когато идва да ми помага, наистина само ракия ми липсва/,  но тези сливи били само за ракия. Нищо, викам си аз, едва ли ще я пия, но да има за разтривки. Ама то много е слива, много е нещо!

Ех, как се промъкна таз ракия, та, малките неща. Не ги отписвам напълно, просто не мисля, че едно „Радвайте се на малките неща!“ е способно да решава проблеми от всякакво естество. Още повече, че като „малки“ се определят неща, които хич не са малки. Дори и мойте птички /кхъм, за разграничение от съседските птички, ако се чудите случайно, моите са по-хубави/ с капещата слива /ама без ракията/ са си цяла екосистема, доволно голямо нещо. Усмивки, мили жестове, слънчеви лъчи и добри думи – все незаслужено определяни като малки неща. И ако те са малки, то какви са големите неща? Според мен преди да се засилим да се радваме на каквото и да е, първо може да се замислим за неговата реална мащабност, та да може после да му се наслаждаваме подобаващо. И по този повод, отивам да събирам сливи, хайде, предварително наздраве!

Горещо, та пари

Топло ли? Не, топло не искам. И с прохлада не можете да ме примамите, дайте ми на мен горещо. Жега направо. Да пари - на всичко - температура, емоции, случки - само да върви и с една водопотопяема помпа и веднага я взимам! Не признавам шапки, компромис бих направила за капели, ама мишките ги изядоха. Обезкапелена по неволя и с почти неприлично малко дрехи върху себе си, събирам слънце. В моето кърско село поне слънце има в изобилие. Не е за всеки, какво ти разтапяне, направо сублимация! Само на метър-два изсъхналите треви се премрежват пред погледа ти, а въздухът тежи поне колкото старата нафтова печка, която три години не помръдва въпреки моите най-добри усилия. На улицата се пекат камъни от срутени дувари, а земята се нагрява почти непоносимо много. Коли минават рядко - най-много една на час, ама после прахолякът се задържа двойно повече време. В селския час пик - трите баби от съседните пресечки отиват за хляб - минават и хора. Срещнат ли се, обикновено си говорят за това колко е горещо. Повече от вчера, по-малко ли... Да ти се подпали главата, докато стигнеш до финалната оценка на атмосферните условия. Върви с изморена въздишка и примирен поглед - отново е време за поливане. По полето дори и в най-големия пек копаят жени с мръснобели кърпи на главите. Из дворовете по-оправните стопани вече са приключили с работата и сега спят на хладно. Аз още търча из градината, не се задържам на едно място, че иначе много ми пари на краката. Радвам се на почти нестинарските си изпълнения, притичвам от време на време до избата за студен компот и отново успявам да объркам графика на съседите. Те, в просъница, виждат, че някой шари из градината и веднага се засилват и те да излизат. Още с отварянето на вратата не ги лъхва, а направо ги поваля гореща вълна и те изненадано констатират: "А, ама то още било горещо, ние като те видяхме, рещихме, че се е разхладнило..." 

Скоро след това започва вечната надпревара между сушата и водата - при допира на капките със земята се чува свистене, все едно гасиш пожар, горящ надълбоко. Водата се просмуква из цепнатините и тунелите на къртиците, а вадата сякаш никога няма да се напълни. Час-два по-късно съм се отказала да чакам водата сама да върви напред и местя маркуча от корен на корен. Малко преди да преполовя първия ред с чушки настъпва почти най-любимият ми момент/отстъпва само пред идиличните случаи, когато ме сварва не на първия ред пипер, а на последния/. Огромните орехи вече не изглеждат толкова заплашително, а из гъстите им клони все пак успява да се промъкне някой слънчев лъч. Изсъхналите треви добиват къде-къде по-естетически вид - същите онези лепки, които лепнат ли ти се, остават твой верен спътник задълго, сега се клатушкат леко от вятъра и сякаш сипят злато. По-скоро семена, че да ме ядосват и догодина, но хайде, ще се правя на еколог друг път, сега са просто красиви. И те, и доматите, и петуниите. Дори и най-малката власинка по стъблата им се очертава на фона на съвсем прилично боке. Е, как да не си зарежеш работата, за да ги снимаш. Няколко минути щъкане из градината от измъчените ми хортензии до прясно напръсканите ми от съседа с бордолезов разтвор мушката/в негова защита успя да оцели и някои от асмите/. Моето време да се порадвам на резултатите от труда си, всичко изглежда по-красиво. Ще си съживявам пипера по-късно - на лунна светлина.

Работата в градината

„Тя, работата, край няма.“ Работата и „Дързост и красота“, всичко останало е къде-къде по-краткотрайно – поне по селата. Там работата не свършва, само освобождава време за започването на нова. Сезон след сезон се изнизват без дори да ги усетиш – докато обереш доматите и вече е време да сееш новите. Или поне така ти се струва, има там някакъв промеждутък от 2-3 месеца, но те са чиста формалност – колкото да има време да се спука поне 1 тръба, да те нападнат мишки и снегът да изпочупи цяла камара клони. После всичко започва отначало, но може ли да започне нещо, което по принцип не свършва? Не работата, а градината няма край. Тя трудно може да бъде готов продукт , дори и да стане такъв, изискват се усилия, за да остане в това си „готово“ състояние. Но и не вярвам да се намери градинар, който никога повече да не пожелае ново цвете, на когото да не му се прииска да пробва нов сорт зеленчук.

 

От сеитбата до прибирането на реколтата през поливането, плевенето и нечестната борба срещу въшки/попови прасета/миризливки/987346 производни, всичко минава като миг. Но какъв миг! Радостен, изпълен с гордост (дори и от онази смарангясана круша), понякога тревожен, но все тъй обсебващ. Хладилник, време, мисли, де що има свободно място, пълни се, та чак прелива. Понякога е стряскащо, всичко се случва едновременно – бера, плевя, а зад мен във вадата ме гони водата. И това е идилистичната версия, отговаряща на няколко важни условия – има какво да се бере, има вода в кладенеца, има помпа, помпата е работеща, има ток, има тръби за поливане, тръбите не са спукани, ей така до безкрайност. Някъде по трасето все се губи нещо и не винаги са моите обувки. Търсят се няколко мотики, две леви гуменки, 30-ина току-що поникнали дини, морковите от 3 пакетчета семе и най-вече свободното ми време. Безследно изчезнало. Но всичко това е мой избор – аз искам голяма градина, в която само доматите са над 250 корена. Абе, всъщност исках 200, ама нали ви казвам, не излизат сметките! Имам мазоли по ръцете, краката ми са нахапани от 7 вида насекоми /числото не е произволно, а резултат от наскоро изкарана практика по идентифициране на насекоми/, боли ме гърбът, имам тен на приведена копачка /гърбът поне 5 нюанса по тъмен от лицето/, но и още толкова много – не само в охлузвания и рани, а и в емоции, преживявания, напоследък дори и в хора. Когато подаваш първите тиквички за сезона на приятел и си разменяте по усмивка, забравяш за всичките трудности по пътя. Аз си падам леко злопаметна и още помня голите охлюви, които ми прегризаха половината корени, но 4-5-10 кила тиквички ще заличат раната. Понеже тогава належащият проблем е друг – какво да ги правиш всичките тези тиквички, то не бяха пържени, печени, на кюфтета, кекс, баница, пълнени, сладки, солени, консервирани, мъчиш се да ги замаскираш, ама отговорът все е „пак ли тиквички“ и няколко неуспешно прикрити въздишки. Ако сте стигнали дотук, моите най-искрени поздравления – имали сте време да минете през всичките гореспоменати варианти, че дори и време да се подразните, че не се сещате за други! Аз стигнах до печени и баница – първите ги забравих в печката и станаха толкоз хрупкави, че дори и котката не ги иска, ама виж, баница не отказа, нищо че аз не съм предлагала. Къде ти врати, които като се затворят, остават затворени, не и при мен със сигурност. 

Когато започнах да се занимавам с градината, нямаше кой да ми каже трудно ли е, лесно ли е. Случи се внезапно измежду още 992838 събития и преживявания, нямах време да се замисля, просто се втурнах. Втурнах се преди две години и от тогава не съм се спряла. Ама вече го знам онзи изсъхнал клон, който ми одра лицето първият път, и се сещам да се наведа /понякога дори навреме/. Оттогава сумати народ се изреди да ми обяснява за кърския труд и неговите теглила, ама какво да кажа – късно е, влакът отдавна замина и даже не се вижда как изчезва в далечината. Все още имам 30-ина домата за садене, цяла оранжерия за плевене и една кофа едри черници за ядене – нямам време да се отказвам. Появиха се и такива, твърдящи точно обратното – та то било толкова лесно! Не копаеш, не плевиш, не поливаш. Много се радвам за тези, при които това се получава, ама моят пипер още не е в крак с модата - спира да расте като го омотае поветът и се покланя дълбоко, като не се полее навреме. За мен истината е, че всичко е каквото си го направиш – някои гонят гъсейниците от доматите с тагетиси и добро желание, аз пак не успях да пробвам, понеже охлювите ми прегризаха тагетисите. При подходящите почва и климатични условия може би наистина е толкова лесно. Почвата като не е подходяща, ще се подобри. Бързо, бавно, зависи къде четете, а накрая във вашата градина вероятно ще е трети вариант. И така с години, гониш плодородието, тамън си го хванал и се започва борбата да го запазиш. Край няма, ама за какво ви е този край – да отлежава в главата ви и да се връщате към него, като ви домъчнее. Не, аз край не искам. Намирам невероятно успокоение във факта, че въпреки всичките несигурности в живота, едно мога да знам – в градината винаги има работа, която ме чака.