Работата в градината

„Тя, работата, край няма.“ Работата и „Дързост и красота“, всичко останало е къде-къде по-краткотрайно – поне по селата. Там работата не свършва, само освобождава време за започването на нова. Сезон след сезон се изнизват без дори да ги усетиш – докато обереш доматите и вече е време да сееш новите. Или поне така ти се струва, има там някакъв промеждутък от 2-3 месеца, но те са чиста формалност – колкото да има време да се спука поне 1 тръба, да те нападнат мишки и снегът да изпочупи цяла камара клони. После всичко започва отначало, но може ли да започне нещо, което по принцип не свършва? Не работата, а градината няма край. Тя трудно може да бъде готов продукт , дори и да стане такъв, изискват се усилия, за да остане в това си „готово“ състояние. Но и не вярвам да се намери градинар, който никога повече да не пожелае ново цвете, на когото да не му се прииска да пробва нов сорт зеленчук.

 

От сеитбата до прибирането на реколтата през поливането, плевенето и нечестната борба срещу въшки/попови прасета/миризливки/987346 производни, всичко минава като миг. Но какъв миг! Радостен, изпълен с гордост (дори и от онази смарангясана круша), понякога тревожен, но все тъй обсебващ. Хладилник, време, мисли, де що има свободно място, пълни се, та чак прелива. Понякога е стряскащо, всичко се случва едновременно – бера, плевя, а зад мен във вадата ме гони водата. И това е идилистичната версия, отговаряща на няколко важни условия – има какво да се бере, има вода в кладенеца, има помпа, помпата е работеща, има ток, има тръби за поливане, тръбите не са спукани, ей така до безкрайност. Някъде по трасето все се губи нещо и не винаги са моите обувки. Търсят се няколко мотики, две леви гуменки, 30-ина току-що поникнали дини, морковите от 3 пакетчета семе и най-вече свободното ми време. Безследно изчезнало. Но всичко това е мой избор – аз искам голяма градина, в която само доматите са над 250 корена. Абе, всъщност исках 200, ама нали ви казвам, не излизат сметките! Имам мазоли по ръцете, краката ми са нахапани от 7 вида насекоми /числото не е произволно, а резултат от наскоро изкарана практика по идентифициране на насекоми/, боли ме гърбът, имам тен на приведена копачка /гърбът поне 5 нюанса по тъмен от лицето/, но и още толкова много – не само в охлузвания и рани, а и в емоции, преживявания, напоследък дори и в хора. Когато подаваш първите тиквички за сезона на приятел и си разменяте по усмивка, забравяш за всичките трудности по пътя. Аз си падам леко злопаметна и още помня голите охлюви, които ми прегризаха половината корени, но 4-5-10 кила тиквички ще заличат раната. Понеже тогава належащият проблем е друг – какво да ги правиш всичките тези тиквички, то не бяха пържени, печени, на кюфтета, кекс, баница, пълнени, сладки, солени, консервирани, мъчиш се да ги замаскираш, ама отговорът все е „пак ли тиквички“ и няколко неуспешно прикрити въздишки. Ако сте стигнали дотук, моите най-искрени поздравления – имали сте време да минете през всичките гореспоменати варианти, че дори и време да се подразните, че не се сещате за други! Аз стигнах до печени и баница – първите ги забравих в печката и станаха толкоз хрупкави, че дори и котката не ги иска, ама виж, баница не отказа, нищо че аз не съм предлагала. Къде ти врати, които като се затворят, остават затворени, не и при мен със сигурност. 

Когато започнах да се занимавам с градината, нямаше кой да ми каже трудно ли е, лесно ли е. Случи се внезапно измежду още 992838 събития и преживявания, нямах време да се замисля, просто се втурнах. Втурнах се преди две години и от тогава не съм се спряла. Ама вече го знам онзи изсъхнал клон, който ми одра лицето първият път, и се сещам да се наведа /понякога дори навреме/. Оттогава сумати народ се изреди да ми обяснява за кърския труд и неговите теглила, ама какво да кажа – късно е, влакът отдавна замина и даже не се вижда как изчезва в далечината. Все още имам 30-ина домата за садене, цяла оранжерия за плевене и една кофа едри черници за ядене – нямам време да се отказвам. Появиха се и такива, твърдящи точно обратното – та то било толкова лесно! Не копаеш, не плевиш, не поливаш. Много се радвам за тези, при които това се получава, ама моят пипер още не е в крак с модата - спира да расте като го омотае поветът и се покланя дълбоко, като не се полее навреме. За мен истината е, че всичко е каквото си го направиш – някои гонят гъсейниците от доматите с тагетиси и добро желание, аз пак не успях да пробвам, понеже охлювите ми прегризаха тагетисите. При подходящите почва и климатични условия може би наистина е толкова лесно. Почвата като не е подходяща, ще се подобри. Бързо, бавно, зависи къде четете, а накрая във вашата градина вероятно ще е трети вариант. И така с години, гониш плодородието, тамън си го хванал и се започва борбата да го запазиш. Край няма, ама за какво ви е този край – да отлежава в главата ви и да се връщате към него, като ви домъчнее. Не, аз край не искам. Намирам невероятно успокоение във факта, че въпреки всичките несигурности в живота, едно мога да знам – в градината винаги има работа, която ме чака.