Горещо, та пари

Топло ли? Не, топло не искам. И с прохлада не можете да ме примамите, дайте ми на мен горещо. Жега направо. Да пари - на всичко - температура, емоции, случки - само да върви и с една водопотопяема помпа и веднага я взимам! Не признавам шапки, компромис бих направила за капели, ама мишките ги изядоха. Обезкапелена по неволя и с почти неприлично малко дрехи върху себе си, събирам слънце. В моето кърско село поне слънце има в изобилие. Не е за всеки, какво ти разтапяне, направо сублимация! Само на метър-два изсъхналите треви се премрежват пред погледа ти, а въздухът тежи поне колкото старата нафтова печка, която три години не помръдва въпреки моите най-добри усилия. На улицата се пекат камъни от срутени дувари, а земята се нагрява почти непоносимо много. Коли минават рядко - най-много една на час, ама после прахолякът се задържа двойно повече време. В селския час пик - трите баби от съседните пресечки отиват за хляб - минават и хора. Срещнат ли се, обикновено си говорят за това колко е горещо. Повече от вчера, по-малко ли... Да ти се подпали главата, докато стигнеш до финалната оценка на атмосферните условия. Върви с изморена въздишка и примирен поглед - отново е време за поливане. По полето дори и в най-големия пек копаят жени с мръснобели кърпи на главите. Из дворовете по-оправните стопани вече са приключили с работата и сега спят на хладно. Аз още търча из градината, не се задържам на едно място, че иначе много ми пари на краката. Радвам се на почти нестинарските си изпълнения, притичвам от време на време до избата за студен компот и отново успявам да объркам графика на съседите. Те, в просъница, виждат, че някой шари из градината и веднага се засилват и те да излизат. Още с отварянето на вратата не ги лъхва, а направо ги поваля гореща вълна и те изненадано констатират: "А, ама то още било горещо, ние като те видяхме, рещихме, че се е разхладнило..." 

Скоро след това започва вечната надпревара между сушата и водата - при допира на капките със земята се чува свистене, все едно гасиш пожар, горящ надълбоко. Водата се просмуква из цепнатините и тунелите на къртиците, а вадата сякаш никога няма да се напълни. Час-два по-късно съм се отказала да чакам водата сама да върви напред и местя маркуча от корен на корен. Малко преди да преполовя първия ред с чушки настъпва почти най-любимият ми момент/отстъпва само пред идиличните случаи, когато ме сварва не на първия ред пипер, а на последния/. Огромните орехи вече не изглеждат толкова заплашително, а из гъстите им клони все пак успява да се промъкне някой слънчев лъч. Изсъхналите треви добиват къде-къде по-естетически вид - същите онези лепки, които лепнат ли ти се, остават твой верен спътник задълго, сега се клатушкат леко от вятъра и сякаш сипят злато. По-скоро семена, че да ме ядосват и догодина, но хайде, ще се правя на еколог друг път, сега са просто красиви. И те, и доматите, и петуниите. Дори и най-малката власинка по стъблата им се очертава на фона на съвсем прилично боке. Е, как да не си зарежеш работата, за да ги снимаш. Няколко минути щъкане из градината от измъчените ми хортензии до прясно напръсканите ми от съседа с бордолезов разтвор мушката/в негова защита успя да оцели и някои от асмите/. Моето време да се порадвам на резултатите от труда си, всичко изглежда по-красиво. Ще си съживявам пипера по-късно - на лунна светлина.