сряда, 22 януари 2014 г.

Моята дума за 2014


 Изпратихме о толкова балансираната ми 2013-та зорлян, на пресекулки, с присвити очи и сънени погледи - уж бясно препуска това време, а баш на финала, между 8 и 12 вечерта на 31-ви декември, драстично намали темпото, пълна подигравка с нас, бих казала. Понеже вече се бяхме наяли и ни се спеше, ама не върви да проспим посрещането на новата година. Нее, ние изобщо не спахме, просто лежахме със затворени очи, докато баба стоеше на пост и огласяваше колко още остава. Не особено вълнуващо изпращане на една истински вълнуваща година.
За всяка изминала година казвам, че е била най-хубавата досега. И понеже вече ми се насъбраха достатъчно съзнателни години - добавям, че и за миналата така съм разправяла, ама тази, о тази, определено беше най-добрата! Не толкова за дините и пъпешите, ама от всичко останало изобилстваше. Прибрахме четири от пет мускатни тикви, отбелязахме 80% спад в кражбите на зарзават от горния двор! Погонихме се на воля с пустия му баланс, ама и той келешът му с келеш, аха съм се протегнала да го хвана, докоснала съм го с пръсти и бързо разбирам, че това е досег на раздяла, той се изплъзва, аз продължавам да го следвам поне два пъти по-настървено. Попатих си по пътя, ама само в лечебни и отрезвителни дози. Случиха ми се толкова прекрасни неща, чак малко ме е яд, че вече е 2014-та. Ама само малко.

Имам най-добрите родители. Аз от време на време си позволявам да ги критикувам, понеже малко им куца дисциплината, но на доброта, ех на доброта са ненадминати. Един от любимите ми моменти от годината се случи по телефона, разговор с баща ми, точно след като говорих със собствениците на вече моите 5 декара. 
  - Тате, можеш ли да говориш?
  - Не много, ама кажи. - любима реплика, след която аз обикновено се нацупвам и отлагам разговора, ама не и тогава, тогава не можех да чакам. Той, народът, може да не се реди на опашка за тюркменските земи, ама опашка или не - за мен е много важно да съм начело.
  - Свързах се по телефона. - следват прекалено бързо поднесени подробности за земята, накратно продават я.
  - Да, добре, хубаво, айде чао.
  - Чакай, чакай, какво правим?
  - Купуваме я. После ще говорим, че сега имам работа.
Разговорът приключи. И аз вече съм богата - на семейство, приятели и земя. Няма значение, че няма ток и вода. Защото има мен, а аз се раздавам. Така обичам земята си, че чак ме е срам да говоря за нея - понеже думите бледнеят. Понякога ми се струва нереално, че вече е моя - и в същото време я усещах напълно моя още преди години.
С баща ми много си приличаме, аз съм по-баламата и наивна версия. И той носи Тюркмен в сърцето си, вероятно затова и не се замисли за земята. Работи всеки ден вече повече от 25 години. Излиза по тъмно и се връща по още по-тъмно.Телефонът му не спира да звъни, вечно бърза и както все казва - "гони влака". Само дето той гони поне 99834 влака наведнъж. Много е труден за подаръци, все нищо не иска за себе си - а на нас дава всичко, дори да трябва да лишава себе си. И така аз станах собственик. Земевладелец даже! Но имаше и една уговорката - той ми купува земята, а аз обещавам да не прекарвам всяка ваканция в България и да работя в Единбург. Уговорката може би звучи малко странно, но макар и да не ми е любимата уговорката, знам, че е правилна. Той може да си позволи да ми купи 5дка, защото цял живот се е претрепвал от работа, но не иска такъв живот и за мен. С него си приличаме и в начината ни на работа - товарим се с много. Но това, че мога, не означава, че трябва. И двамата знаем, че мога повече от това да копая и да поливам. Достоен и честен труд, с който някой ден бих се занимавала с удоволствие, но преди това имам други неща за вършене. По-големи, по-мащабни. Искам работата ми да е наистина важна, да прави хората и света по-добри. Пък моите домати, колкото и да са готини, са си просто моите домати. Мен ме направиха по-добра, ама очевидно не успяха да прихванат и тези, които ми окрадаха мотиките.
Картичката е изработена от Диляна Лефтерова.

 Възнамерявам да стигна и до думата ми за 2014-та, но ето - дори и тук не ми се разделя толкова лесно с 2013-та. Изкачихме Мусала, брахме гъби, видях диви кози - беше прекрасно. Ще ходя пак за гъби, знам си аз. Имаше боза и цаца в невероятни количества. Освен компот от праскови направих и сироп от вишни - любим! Докоснах се до свят без поливане, без спукани тръби и недостатъчно дълги маркучи. Без течащи покриви и развалени водомери. И не беше лош свят. Дори напротив - съблазнително хубав. Свободен. Знаете ли - идеята да не ти е разграфен всеки ден с отговорности и задачи ми звучи точно като такава - идея, ама от тези, които не се случват в реалността. Нещо типично за почти всички на моята възраст, ама мен ме прескача. Грижите по къщата и градината са много обвързващи - лятото не можех да мръдна оттам за повече от три дни. И знаете ли кое е опасното в тази ситуация - харесва ми. Много. Унасям се в злободневни проблеми, ремонтирам развалината на деня, спирам се колкото да се порадвам на светлината, на пръските вода и на Мая /котката/. Харесва ми толкова, че забравям, че имам и други цели за постигане. Броя стотинки за рейса, чудя се с парите от житото кое по-първо да закърпя. Добре, че има кой да ме извади от транса, да ми забрани да мисля за покриви /извинявам се, не се справям толкова добре в безпокривни разговори/. Да ми припомни, че ще бъда учен. Щото понякога хич не ми личи.

Преди все ме питаха: "Не те ли е страх да си там /на село/ сама?". Къв ти страх, имам нож за клане на прасетта, чиято функционалност не се ограничава само от прасета. Не ме е страх от тишината, подозрителните звуци, тъмното и селските неволи. Не съм страхлив човек. Или поне така предпочитам да вярвам. Пишейки тези редове обаче осъзнах от какво ме е страх - от себе си и от това, което мога да бъда. Винаги съм си се представяла като добра, щастлива, вдъхновена и вдъхновяваща. Пишеща книги, извършваща научни проучвания, развиваща българското земеделие, занимаваща се с екологично образование, имаща голямо семейство, за което да се грижа на онези, моите, пет декара /които дотогава ще са станали поне 10/. И ми беше много хубаво да съм добрият човек, който някой ден ще бъде още по-добър. Само че този ден вече е заплашително близо. Време е да направя първите крачки и това малко ме стряска - та аз тенденциозно стъпвам накриво. Това лято вероятно ще е първото без домати - странно ми е дори да го напиша. Е, живот и здраве ще има зелен фасул, но не и по-късни култури. Не искам да виждам погледи, казващи: "знаех си, че и тя ще замине" и "те всичките така в началото си идват често, ама после забравят". Аз най-добре знам каква е истината, но не искам изобщо да витаят такива мисли, било то в главите на случайни хора. Изморих се да броя дни. Петдесет и шест. Омръзна ми да уточнявам къде отивам и къде се връщам. Искам да ми е по-леко на душата, да съм по-свободна. Да бера мащерка в Дългъна, да я изсуша за чай и да имам време да си правя чай. Да преровя цялата къща и двор в търсене на връзка чанове, която може би е открадната. Но не мога да не се опитам да я намеря, бъркотията и повсеместните натурии ми дават надежда. Може би в последния момент съм се сетила да ги прибера и съм ги скрила, а после забравила къде. Мъчно ми е - много. Толкова да ми харесват звуците им, фактът, че са от прабаба ми и прадядо ми. Ако са откраднати, вероятно няма ги видя отново, дори едва ли бих си ги познала, понеже все бързах и само ги полюшвах, минавайки покрай тях. После слушах песента им, докато се отдалечавах. Още по-мъчно ми става, като се замисля, че може би вече са притопени за метал. Моето изгубено богатство. За има-няма 2-3 лева. Може би са някъде заедно с мотиките ми, теслите, клещите, брадвата. Голямата брадва, от която дядо все ми казваше да се пазя. Тази, която до последно той рязко повдигаше и после стоварваше върху дървата с неочаквана за слаб жилест дядо сила. Тази, която е оставила десетки процепи и гънки по стария дръвник. На мен ми останаха само дръвникът и споменът. Чудя се как толкова години нищо не изчезна, а мен не окрадоха още на първата зима. Сякаш нарочно - да се утвърди на дядо силата, а на мене слабостта. Нея предпочитам да я представям като наивност и безкрайна вяра в доброто у хората. И все пак слабост. При поредната редакция на тази публикация изведнъж се сетих, че не знам къде е на дядо мелачката за царевица. Като разпитвах дядо какво има от своите родители, той толкова гордо отговаряше - каруцата и мелачката за царевица. Моля се, макар че не знам на кого точно се моля, да не са ми откраднали и нея. Сега ми прилипсва и една голяма ножица от ковано желязо за подрязване на храсти... Петдесет и шест дни - и ще мога да си проверя инвертара.

Иска ми се да взимам спонтани решения, да бягам, защото ми се бяга, а не защото бързам. Искам да си изживея свободата, а после ще се обвържа на драго сърце. Тогава ще дам воля на цялата си любов, тогава ще имам средствата и ще мога. Дотогава ще се постарая да съм по-смела.
Смелост, това е моята дума. Смелост да разгърна потенциала си, да се запознавам с хора, да се предизвиквам. Да замина на повече от 15 000км с еднопосочен билет. Да погледна отвъд малкия красив свят, в който ми е трудно, но и същевременно толкова удобно. Да походя малко и по стръмното, нищо че повече ме бива на равното по къра. Да не се чувствам виновна, понеже няма причина да се чувствам така. Да търся възможности и да се възползвам от тях. Да съм свободна, да знам, че мога да отида където поискам, пък ако ще после пак да се озова в познатия междуградски автобус. Да разгледам собственото си село, да стигна и до Бабек, Свежен, Чехларе. Знаете ли, толкова харесвам моето село, моята земя, всичко мое къде по документи, къде по душа, че често си затварям очите пред чуждото и непознато - страх ме е те да не отнемат от любовта ми към село, да не ме отдалечат от родното. Което е абсурдно, понеже фактът, че обичам диня, не означава, че обичам пъпеш по-малко, ама аз отдавна спрях да претендирам, че не съм пълна с абсурди. Но няма да подлагам любовта си на съмнение, достатъчно е, че други го правят. Осмелявам се да нагазя в дълбоките води, привидно плахо, ама спокойно, аз бързо набирам скорост. Мечка страх, мен не страх - започвам.

понеделник, 6 януари 2014 г.

На поход

Трявна-Боженци. Щяхме да тръгваме на 31-ви. Не стана, понеже народът иска да яде, а яденето иска готвене. Замалко да тръгнем на 3-ти, ама плаващото работно време взе, че отплава в друга посока. Щяхме да сме всички заедно, на брой петима. Докарахме го до трима. И едно куче. Проспахме ранното тръгване, случи се по залез слънце. Боженци беше прекалено далече, задоволихме се с една от пътеките, минаващи покрай къщата ни. Лявата, претендираме, че е по-трудната. Наоколо всичко заседнало някъде между есен и зима, но е все пак красиво.

На врата ми фотоапарат, пред мен крачат моделите. Сестра ми накипрена - да, поход, ама за профилна снимка във фейсбук. Брат ми с печална физиономия - не успял да се измъкне и той с нови дрехи, наложило се да се преоблече в работни. Не било честно все той да е "зел-дал". Какъвто той обикновено си е -  независимо с какво е облечен. Обещавам да не му хващам окъселия анцунг и изведнъж светът става по-хубав. Стотина метра след началната точка ги кордисвам пред стара дървена врата, брат ми се хили неловко, сестра ми пък е усвоила насилствената усмивка плашещо добре. Батерията на фотоапарата пада - всеобщо недоволство. Решаваме да се върнем, махаме с ръка и казваме: "То га няма да я бъде..." От дядо сме запомнили този израз.

Вкъщи ни посрещат леко раздразнено - много ни бил кратък походът. Не, бре, просто върви напред или назад според нуждата. След 15 минути и батерия тамън за 30-тина позьорски снимки тръгваме. Кучето върви след нас и се опитва да ми оближе обектива. През другото време влиза в чужди дворове и дразни 3 пъти по-големи кучета, които за негов късмет са вързани. По пътеката срещаме възрастен мъж, седнал на столче и гледащ планината. До него най-големите кози, които някога съм виждала. Отиват си един на друг - и мъжът, и козите, и планината. Иска ми се да го снимам, но ми е неудобно, щракам веднъж в движение, като в същия момент викам брат ми, вечно изоставащ, белким гласът ми прикрие шума от фотоапарата. Пита ни дали ние сме разлали махалата. В същия момент Шаро триумфално излиза от последния двор, по него джафкат две кучета, ама той си скача безгрижно. Вървим и ние, не чак толкова безгрижно, но все пак вървим. Чак до върха на хълма, където решихме да не се престараваме и кръгом. И без това си бях харесала дърво за снимки.

Върнахме се вкъщи щастливи, сами похвалихме похода си и се зарекохме следващият път да прехвърлим върха. Поне.






четвъртък, 2 януари 2014 г.

Коледна украса

С първата единбургска заплата си купих коледни играчки. Наредих си ги на рафта над фалшивата камина в стаята и не особено търпеливо зачаках. Добре, че бях прекалено заета, та да обръщам внимание на нетърпението си, пък и то времето мина бързо. И продължава да минава бързо, пустото му време. В почивния си ден се награждавах с разходка из квартала, купих си опаковачни хартии, после и подаръци за близките ми. Ех, да знаете колко пъти съм ги опаковала наум тези подаръци! В мислите ми панделки, двойни или единични, бързо догонваха задачите по еволюция, подминаваха ги и направо им се изсмиваха в лицето. То затова на изпита обърках елементарна задача за наследственост, която съм решавала правилно има-няма петдесетина пъти преди това. Ама опаковките, опаковките ми бяха прекрасни.
Ревностно пазех опаковачната си хартия на летището в Истанбул, където прекарах една особено дълга нощ. Прегърнала ръчния си багаж и рулото хартия, полагах предварително обречени на провал усилия да заспя. Преборих се за стратегическо място на пода до контакт, но бях изгонена, понеже не съм била пътник за Москва. Или за Делфи, Кишинев, Осака и още 93749 далечни дестинации. Е пък мога ли да знам къде да чакам, при положение, че полетът ми е след 12 часа? Обиколката ми на контакти намери своя прежалък край в изтърбушена седалка, уж неволно закачана на всеки пет минути от машина за превоз на багаж. Точно бях успяла да се сгъна по начин, хем избягващ редовни подритвания, хем предпазващ багажа ми, когато възрастен беларусец започна да ми говори на развален английски за аварията в Чернобил и поезията на Анна Ахматова. Особено показната ми незаинтересованост не му попречи да продължи да пелтечи. Как пък ме намери баш мен, ама какво ли се изненадвам - много ме бива да привличам странни особи. Чудя се какво ли ме прави толкова явна мишена за нетипични разговори/монолози - подозирам, че е защото изглеждам или прекалено нормална, или прекалено странна.
Веднъж пристигнала в България и посрещната с боза "Хармоника", радостта ми беше толкова голяма, че почти забравих неприятната нощ на турското летище. Казвам почти, защото обратно към Единбург отново ще ми се отдаде възможността да прекарам нощта на летището в Истанбул. Ще се постарая да не потретвам.
Бяхме в Икеа, откъдето си купих завеси, двойка разклонители и абажур за нощната ми лампа на село. Сериозна работа - или както казва брат ми - тука играят паунди!
Прибрахме се вкъщи късно, но аз бях решена да опаковам подаръците си, което пък вдъхнови майка ми да направи меденки и така до 2 през нощта. Тъй де, все пак толкова съм си представяла как ги опаковам тез подаръци - не върви да го свърша за 5-10 минути.
Бях оставила преподробни инструкции за всичко, което ми трябваше за украсата вкъщи и срока, в който то трябваше да ми е осигурено. Добре де, бях лееко досадна. Баща ми, в желанието си да ми угоди на капризите, напълни цялата ни тераса с елхови клони - то верно, че аз исках много, ама чааак пък толкоз. Клоните са от ливадата на бащата на майка ми, та не е сякаш сме окастрили някоя гора - тази ливада, за да си остане ливада, изисква на няколко години да се махат порасналите дървета. Такава беше и тази година.
Около Коледа доста се говори за изсичането на гори, за алтернативи на коледните елхи и изобщо за излишното консуматорство. Аз лично не попаднах на мнение, което да подкрепя - все ми се струваха прекалено крайни. Как може истински да се наслаждаваме на празника, когато насред хола ни има убийство?! Е па на много хора им се получава, широкоразпространен талант явно. Призивите да се откажем от коледните дръвчета ми се сториха нереалистични - та ние трудно се лишаваме от ежедневни приумици, камо ли пък от нещо, което е традиция. Коледа вече не е само време, през което да бъдем по-добри, но и по-био, по-еко, може да не сме съвсем наясно какво е био или еко, ама Коледа е, нека да го бъдем в неговата по-по-най версия. Елхите в саксия също попаднаха в листата на заподозрените злодеяния - търговски трик, пари на вятъра и маса хора, които много добре умеят да се чувстват измамени.
А то измами има, но не мисля, че е виновен само търговецът, а и купувачът, който обикновено не е запознат с грижите за елхата в саксия и за нейното засаждане в земята. Изборът на елха в саксия също изисква време и мисъл - съвсем не е просто нещо. Много от предлаганите елхи са извадени от земята неправилно, кореновата система, с която са останали, не е способна да поддържа дървото живо, сложени са в прекалено малки саксии, не са поливани или пък са преполивани. Баща ми, който също продава елхи в саксия, искрено се възмущава на повечето от тези, които се предлагат на пазара и най-вече защото некачествената стока, която може би е малко по-евтина и предлагана на по-удобно място, оказва лошо влияние върху търговците, които са се постарали продуктът им да е на ниво. Веднъж изсъхне ли ти елхата, обикновено заклеймяваш всички продавачи на елхи в саксии като измамници. Аз бих казала, че също както едва ли бихте си купили кайма от железария, може би не би следвало да си купувате и елха от верига хранителни магазини.
Температурите в домовете ни обикновено са прекалено високи за елхата, особено пък ако срещу нея духа климатик. Вероятно недостатъчната почва в саксията й ще пресъхне, а покрай еуфорията на празниците поливането остава на заден план. Елхата в саксия няма как да е голяма, защото на голяма елха съответства още по-голяма саксия, което прави пренасянето й нелека задача.
Аз лично искам да имаме елха в саксия и ми харесва украсата с живи елхови и борови клони. Искам да знам какъв е произходът им и начинът, по който са били отгледани. Не ми харесват отсечените елхи, но да ви кажа честно има и къде-къде по възмутителни неща. Тези елхи може да бъдат отгледани по начин, който не вреди на природата, дори обратното. За мен стига да отговаря на нужните регулации, това си е поредният отрасъл на земеделието, не много по-различен от гледането на домати. Просто доматите се берат всяко лято, а тези елхи през няколко години. Далеч съм от мисълта, че повечето предлагани елхи са отгледани и отсечени така както ми се иска, но това не означава, че няма и такива. Търсенето и предлагането вървят ръка за ръка, така че аз бих съветвала просто да обмислите своя избор и после да му се насладите достойно - голяма глупост е едно дърво да бъде отсечено, ако то няма да донесе радост вкъщи. Изборът си върви с последствията и ако елхата ви е отсечена, не я изхвърляйте после на боклука - може да мине през клонотрошачка и да се използва за мулч, да бъде компостирана или използвана за огрев. Ако пък е в саксия, грижете се за нея, докато дойде времето й за засаждане и се информирайте за това как правилно да изберете мястото и да подготвите терена.
И все пак, една елха, било то в саксия, не е решението на все по-ясно изявените проблеми с околната среда. Всеки път, когато чуя агитация за елха в саксия или за такава от плат, счупени клони и какво ли още не, не мога да не се зачудя за ефективността на тези кампании. Звучи ми болезнено познато - точно като моята ситуация - покривът пада, пък аз се чудя какви завеси искам - бели ли, екрю ли. И най-прекрасните завеси да сложа, покривът пак ще си се руши. По същият начин една по-природосъобразна постъпка по Коледа не отменя всичко негативно, което се случва през цялата година. Да, "пак е нещо", ама нали знаете, че аз не съм фен на "малко по малко" - винаги искам повече.

Мисля, че трябва да се обърне внимание на цялостното съзнание на човек и неговите потребности, пък после останалото ще си дойде от само себе си. Вероятно много голяма част от хората, които отглеждат сами част от храната си или пък я купуват от познати производители; които не се обграждат с безброй излишни предмети и осъзнават, че не могат да съществуват без природата и нейните блага - тези хора си купуват елхи в саксии или си правят такива от плат. Сигурно не изхвърлят и боклуците си по горите и парковете и учат децата си на същото разумно поведение. Тези хора мислят така 365 дни в годината и в един от тези дни решават да си купят елха в саксия. Но всъщност има и много хора, които са се увлекли в излишно свръхпотребление, хора, чийто акъл препуска по 92487 други теми и може би дори с основание цяла година не помислят за рециклиране или близост до природата. В един от тези дни измежду безброй покупки те са си купили и елха в саксия. Излизат от поредния магазин със самочувствието на някой, току-що извършил био/еко/природосъобразно дело. Една постъпка, която сякаш изтрива всички преди и след нея, ама какво ли значение имат те, след като на Коледа те са послушали вървящата по радиото/фейсбук кампания.
Каквато и елха и украса сте си избрали, за мен най-важно е да й се радвате, да бъде тя повод семейството ви да бъде по-сплотено и по-щастливо. Аз месеци наред си представях как ще украсявам заедно с брат ми и сестра ми, ще слушаме коледна музика и ще бъде прекрасно. В действителност тяхното съдействие беше минимално, оплакаха се от повтарящата се музика и отсякоха, че те от украса не разбират - било по моята част. Лепнаха се на телефоните си и още си стоят лепнати, но пък бяха искрено впечатлени, когато беше готова. Снимаха я, веднага се появи във фейсбук, че даже ме и тагнаха. Което отново си е признателност, просто по техния си начин. На снимките не е съвсем готовата украса - добавих шишарки на венците и тук-таме из клоните. Не, че не можех да си събера от някоя близка градинка, ама държах да са ми тюркменски шишарките. Все пак цяла година ми запушват улуците, да свършат и малко полезна работа.
Ех, толкова е приказно очакването на Коледа, че чак ме хваща яд, като дойде.