На поход

Трявна-Боженци. Щяхме да тръгваме на 31-ви. Не стана, понеже народът иска да яде, а яденето иска готвене. Замалко да тръгнем на 3-ти, ама плаващото работно време взе, че отплава в друга посока. Щяхме да сме всички заедно, на брой петима. Докарахме го до трима. И едно куче. Проспахме ранното тръгване, случи се по залез слънце. Боженци беше прекалено далече, задоволихме се с една от пътеките, минаващи покрай къщата ни. Лявата, претендираме, че е по-трудната. Наоколо всичко заседнало някъде между есен и зима, но е все пак красиво.

На врата ми фотоапарат, пред мен крачат моделите. Сестра ми накипрена - да, поход, ама за профилна снимка във фейсбук. Брат ми с печална физиономия - не успял да се измъкне и той с нови дрехи, наложило се да се преоблече в работни. Не било честно все той да е "зел-дал". Какъвто той обикновено си е -  независимо с какво е облечен. Обещавам да не му хващам окъселия анцунг и изведнъж светът става по-хубав. Стотина метра след началната точка ги кордисвам пред стара дървена врата, брат ми се хили неловко, сестра ми пък е усвоила насилствената усмивка плашещо добре. Батерията на фотоапарата пада - всеобщо недоволство. Решаваме да се върнем, махаме с ръка и казваме: "То га няма да я бъде..." От дядо сме запомнили този израз.

Вкъщи ни посрещат леко раздразнено - много ни бил кратък походът. Не, бре, просто върви напред или назад според нуждата. След 15 минути и батерия тамън за 30-тина позьорски снимки тръгваме. Кучето върви след нас и се опитва да ми оближе обектива. През другото време влиза в чужди дворове и дразни 3 пъти по-големи кучета, които за негов късмет са вързани. По пътеката срещаме възрастен мъж, седнал на столче и гледащ планината. До него най-големите кози, които някога съм виждала. Отиват си един на друг - и мъжът, и козите, и планината. Иска ми се да го снимам, но ми е неудобно, щракам веднъж в движение, като в същия момент викам брат ми, вечно изоставащ, белким гласът ми прикрие шума от фотоапарата. Пита ни дали ние сме разлали махалата. В същия момент Шаро триумфално излиза от последния двор, по него джафкат две кучета, ама той си скача безгрижно. Вървим и ние, не чак толкова безгрижно, но все пак вървим. Чак до върха на хълма, където решихме да не се престараваме и кръгом. И без това си бях харесала дърво за снимки.

Върнахме се вкъщи щастливи, сами похвалихме похода си и се зарекохме следващият път да прехвърлим върха. Поне.