Моята дума за 2014

 Изпратихме о толкова балансираната ми 2013-та зорлян, на пресекулки, с присвити очи и сънени погледи - уж бясно препуска това време, а баш на финала, между 8 и 12 вечерта на 31-ви декември, драстично намали темпото, пълна подигравка с нас, бих казала. Понеже вече се бяхме наяли и ни се спеше, ама не върви да проспим посрещането на новата година. Нее, ние изобщо не спахме, просто лежахме със затворени очи, докато баба стоеше на пост и огласяваше колко още остава. Не особено вълнуващо изпращане на една истински вълнуваща година.

За всяка изминала година казвам, че е била най-хубавата досега. И понеже вече ми се насъбраха достатъчно съзнателни години - добавям, че и за миналата така съм разправяла, ама тази, о тази, определено беше най-добрата! Не толкова за дините и пъпешите, ама от всичко останало изобилстваше. Прибрахме четири от пет мускатни тикви, отбелязахме 80% спад в кражбите на зарзават от горния двор! Погонихме се на воля с пустия му баланс, ама и той келешът му с келеш, аха съм се протегнала да го хвана, докоснала съм го с пръсти и бързо разбирам, че това е досег на раздяла, той се изплъзва, аз продължавам да го следвам поне два пъти по-настървено. Попатих си по пътя, ама само в лечебни и отрезвителни дози. Случиха ми се толкова прекрасни неща, чак малко ме е яд, че вече е 2014-та. Ама само малко.

Имам най-добрите родители. Аз от време на време си позволявам да ги критикувам, понеже малко им куца дисциплината, но на доброта, ех на доброта са ненадминати. Един от любимите ми моменти от годината се случи по телефона, разговор с баща ми, точно след като говорих със собствениците на вече моите 5 декара. 

  - Тате, можеш ли да говориш?

  - Не много, ама кажи. - любима реплика, след която аз обикновено се нацупвам и отлагам разговора, ама не и тогава, тогава не можех да чакам. Той, народът, може да не се реди на опашка за тюркменските земи, ама опашка или не - за мен е много важно да съм начело.

  - Свързах се по телефона. - следват прекалено бързо поднесени подробности за земята, накратно продават я.

  - Да, добре, хубаво, айде чао.

  - Чакай, чакай, какво правим?

  - Купуваме я. После ще говорим, че сега имам работа.

Разговорът приключи. И аз вече съм богата - на семейство, приятели и земя. Няма значение, че няма ток и вода. Защото има мен, а аз се раздавам. Така обичам земята си, че чак ме е срам да говоря за нея - понеже думите бледнеят. Понякога ми се струва нереално, че вече е моя - и в същото време я усещах напълно моя още преди години.

С баща ми много си приличаме, аз съм по-баламата и наивна версия. И той носи Тюркмен в сърцето си, вероятно затова и не се замисли за земята. Работи всеки ден вече повече от 25 години. Излиза по тъмно и се връща по още по-тъмно.Телефонът му не спира да звъни, вечно бърза и както все казва - "гони влака". Само дето той гони поне 99834 влака наведнъж. Много е труден за подаръци, все нищо не иска за себе си - а на нас дава всичко, дори да трябва да лишава себе си. И така аз станах собственик. Земевладелец даже! Но имаше и една уговорката - той ми купува земята, а аз обещавам да не прекарвам всяка ваканция в България и да работя в Единбург. Уговорката може би звучи малко странно, но макар и да не ми е любимата уговорката, знам, че е правилна. Той може да си позволи да ми купи 5дка, защото цял живот се е претрепвал от работа, но не иска такъв живот и за мен. С него си приличаме и в начината ни на работа - товарим се с много. Но това, че мога, не означава, че трябва. И двамата знаем, че мога повече от това да копая и да поливам. Достоен и честен труд, с който някой ден бих се занимавала с удоволствие, но преди това имам други неща за вършене. По-големи, по-мащабни. Искам работата ми да е наистина важна, да прави хората и света по-добри. Пък моите домати, колкото и да са готини, са си просто моите домати. Мен ме направиха по-добра, ама очевидно не успяха да прихванат и тези, които ми окрадаха мотиките.

Картичката е изработена от Диляна Лефтерова.

 Възнамерявам да стигна и до думата ми за 2014-та, но ето - дори и тук не ми се разделя толкова лесно с 2013-та. Изкачихме Мусала, брахме гъби, видях диви кози - беше прекрасно. Ще ходя пак за гъби, знам си аз. Имаше боза и цаца в невероятни количества. Освен компот от праскови направих и сироп от вишни - любим! Докоснах се до свят без поливане, без спукани тръби и недостатъчно дълги маркучи. Без течащи покриви и развалени водомери. И не беше лош свят. Дори напротив - съблазнително хубав. Свободен. Знаете ли - идеята да не ти е разграфен всеки ден с отговорности и задачи ми звучи точно като такава - идея, ама от тези, които не се случват в реалността. Нещо типично за почти всички на моята възраст, ама мен ме прескача. Грижите по къщата и градината са много обвързващи - лятото не можех да мръдна оттам за повече от три дни. И знаете ли кое е опасното в тази ситуация - харесва ми. Много. Унасям се в злободневни проблеми, ремонтирам развалината на деня, спирам се колкото да се порадвам на светлината, на пръските вода и на Мая /котката/. Харесва ми толкова, че забравям, че имам и други цели за постигане. Броя стотинки за рейса, чудя се с парите от житото кое по-първо да закърпя. Добре, че има кой да ме извади от транса, да ми забрани да мисля за покриви /извинявам се, не се справям толкова добре в безпокривни разговори/. Да ми припомни, че ще бъда учен. Щото понякога хич не ми личи.

Преди все ме питаха: "Не те ли е страх да си там /на село/ сама?". Къв ти страх, имам нож за клане на прасетта, чиято функционалност не се ограничава само от прасета. Не ме е страх от тишината, подозрителните звуци, тъмното и селските неволи. Не съм страхлив човек. Или поне така предпочитам да вярвам. Пишейки тези редове обаче осъзнах от какво ме е страх - от себе си и от това, което мога да бъда. Винаги съм си се представяла като добра, щастлива, вдъхновена и вдъхновяваща. Пишеща книги, извършваща научни проучвания, развиваща българското земеделие, занимаваща се с екологично образование, имаща голямо семейство, за което да се грижа на онези, моите, пет декара /които дотогава ще са станали поне 10/. И ми беше много хубаво да съм добрият човек, който някой ден ще бъде още по-добър. Само че този ден вече е заплашително близо. Време е да направя първите крачки и това малко ме стряска - та аз тенденциозно стъпвам накриво. Това лято вероятно ще е първото без домати - странно ми е дори да го напиша. Е, живот и здраве ще има зелен фасул, но не и по-късни култури. Не искам да виждам погледи, казващи: "знаех си, че и тя ще замине" и "те всичките така в началото си идват често, ама после забравят". Аз най-добре знам каква е истината, но не искам изобщо да витаят такива мисли, било то в главите на случайни хора. Изморих се да броя дни. Петдесет и шест. Омръзна ми да уточнявам къде отивам и къде се връщам. Искам да ми е по-леко на душата, да съм по-свободна. Да бера мащерка в Дългъна, да я изсуша за чай и да имам време да си правя чай. Да преровя цялата къща и двор в търсене на връзка чанове, която може би е открадната. Но не мога да не се опитам да я намеря, бъркотията и повсеместните натурии ми дават надежда. Може би в последния момент съм се сетила да ги прибера и съм ги скрила, а после забравила къде. Мъчно ми е - много. Толкова да ми харесват звуците им, фактът, че са от прабаба ми и прадядо ми. Ако са откраднати, вероятно няма ги видя отново, дори едва ли бих си ги познала, понеже все бързах и само ги полюшвах, минавайки покрай тях. После слушах песента им, докато се отдалечавах. Още по-мъчно ми става, като се замисля, че може би вече са притопени за метал. Моето изгубено богатство. За има-няма 2-3 лева. Може би са някъде заедно с мотиките ми, теслите, клещите, брадвата. Голямата брадва, от която дядо все ми казваше да се пазя. Тази, която до последно той рязко повдигаше и после стоварваше върху дървата с неочаквана за слаб жилест дядо сила. Тази, която е оставила десетки процепи и гънки по стария дръвник. На мен ми останаха само дръвникът и споменът. Чудя се как толкова години нищо не изчезна, а мен не окрадоха още на първата зима. Сякаш нарочно - да се утвърди на дядо силата, а на мене слабостта. Нея предпочитам да я представям като наивност и безкрайна вяра в доброто у хората. И все пак слабост. При поредната редакция на тази публикация изведнъж се сетих, че не знам къде е на дядо мелачката за царевица. Като разпитвах дядо какво има от своите родители, той толкова гордо отговаряше - каруцата и мелачката за царевица. Моля се, макар че не знам на кого точно се моля, да не са ми откраднали и нея. Сега ми прилипсва и една голяма ножица от ковано желязо за подрязване на храсти... Петдесет и шест дни - и ще мога да си проверя инвертара.

Иска ми се да взимам спонтани решения, да бягам, защото ми се бяга, а не защото бързам. Искам да си изживея свободата, а после ще се обвържа на драго сърце. Тогава ще дам воля на цялата си любов, тогава ще имам средствата и ще мога. Дотогава ще се постарая да съм по-смела.
Смелост, това е моята дума. Смелост да разгърна потенциала си, да се запознавам с хора, да се предизвиквам. Да замина на повече от 15 000км с еднопосочен билет. Да погледна отвъд малкия красив свят, в който ми е трудно, но и същевременно толкова удобно. Да походя малко и по стръмното, нищо че повече ме бива на равното по къра. Да не се чувствам виновна, понеже няма причина да се чувствам така. Да търся възможности и да се възползвам от тях. Да съм свободна, да знам, че мога да отида където поискам, пък ако ще после пак да се озова в познатия междуградски автобус. Да разгледам собственото си село, да стигна и до Бабек, Свежен, Чехларе. Знаете ли, толкова харесвам моето село, моята земя, всичко мое къде по документи, къде по душа, че често си затварям очите пред чуждото и непознато - страх ме е те да не отнемат от любовта ми към село, да не ме отдалечат от родното. Което е абсурдно, понеже фактът, че обичам диня, не означава, че обичам пъпеш по-малко, ама аз отдавна спрях да претендирам, че не съм пълна с абсурди. Но няма да подлагам любовта си на съмнение, достатъчно е, че други го правят. Осмелявам се да нагазя в дълбоките води, привидно плахо, ама спокойно, аз бързо набирам скорост. Мечка страх, мен не страх - започвам.