Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 

Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.

 

Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

Дъжд, вятър и уиски сос с хагъс

Почти всеизвестен факт е, че не съм най-големият фен на Единбург. Не казвам Шотландия, защото не съм видяла много от нея. Не разказвам често за преживяванията си тук, а когато го правя, отсрещната реакция варира от "нашто си е най-хубаво" до "ее, ти ме разубеди да отида на екскурзия в Шотландия". Или поне така беше.

Тази пролет виждам Единбург по-красив, по-жив, по-свеж, направо заинтригуващ. Харесва ми. Това не е лесно признание - не толкова аз да го направя, а по-скоро другите да го чуят. "Ето, казах ли ти, знаех си, че така ще стане - така се случва винаги и с всички" се редува с проста въздишка на разочарование, а аз запазвам за себе си единствено искрените думи на хората, които се радват за мен. Непонятно ми е защо трябва да се слагат предели на човешките емоции - щом си напълнил едното канче, значи трябва да си изпразнил другото. Предпочитам да вярвам, че винаги имам и още. 

В сравнение с миналата година, сега живея в много по-хубав квартал с каменни дувари, градини и симпатични малки магазинчета под блоковете. Стаята ми е с високи стени и големи прозорци с изглед към парка. Всяка сутрин се събуждам и веднага поглеждам към прозореца - да проверя дали изгревът е красив. А той понякога наистина е прекрасен - огнени цветове през запотени прозорци и поклащащи се от вятъра клони. На улицата се разминават сериозни костюмари и задъхани бегачи по къси панталони. Междувременно аз съм завита с три юргана и се чудя защо тези хора не ги лови студ. Сигурно не ги ловят и възголеми сметки за ток и парно, ама да сме живи и здрави - вчера бях 16 часа на работа и почти ги изкарах парите.

Като малка не си играех много с другите деца, на село дори и тогава възрастовата група под 60 беше силно ограничена, а в града все не намирах достатъчна мотивация, за да се внедря във вече обособените "групички". Сигурно затова и карането на колело не беше значителна част от моето детство - научих се напук на другите две деца от махалата в село, които вдигаха прахоляк с колелетата си и не умееха да прикриват подигравателната си изненада от факта, че не се бях качвала на колело. До след 5 минути, когато вече и аз допринасях към кълбетата прах, които бързо ни догонваха. От раз - размисълът и чуденето ги прескочихме. После вече и аз имах колело - червено, та да ядосвам кравите и биволиците. Фучах към бента и обратно и така добре заобикалях първата черница пред къщата на баба Нанка, че оцелих втората лице в дънер, рикуширайки в третата. За мой късмет четвърта нямаше, ама и аз не се трогвам от такива случки, той, страхът, нали ходи само по мечките, та си продължих, приемайки близката ми среща с черниците за нещо нормално и незаслужаващо особено внимание. След това лято качванията ми на колело сериозно намаляха, просто така се случи. А сега в Единбург почти всеки ден оставям следи по велоалеите - имам най-очарователното старо колело - сериозно! На цвят медено, на метал ръждясало, с малки гуми и един наличен педал. Ама да знаете как леко върви по нанадолнищата - вятър в косите, пръски кал по крачолите, пълна програма! На връщане го бутам по хълмовете, а на равното дори и най-бързата му скорост ми позволява да огледам градините и къщите по пътя - имам си любими, проверявам дали са насадили нещо ново, дали са се разтворили първите листни пъпки по върбите и брезите... Харесва ми, че се прибирам по залез слънце и, че покрай пътя греят хиляди нацъфтели нарциси. Харесва ми и когато е студено и дъждовно, сякаш колкото по-мрачно е в Единбург, толкова по-слънчево ми се струва в България.

В стремежа на Шотландия да се докаже като Шотландия, а не просто част от Великобритания, разпознавам себе си. Далече съм от политиката й - просто уважавам това, че прави нещата по свои начини. Странни, понякога привидно лишени от логика, но толкова нейни, че няма как да ги объркаш с нечии други. От кейлита през овесената каша и хагъса - всичко е поднесено с гордост и уважение. Робърт Бърнс цяла песен е написал за този хагъс! Хм, най-близкият аналог, за който се сещам, при нас май е: "Две кебапчета крилати"...

Харесвам съквартирантките си, университета - леко иронично е, че тамън ми стана удобно и приятно тук и отново се засилих, този път на още по-далече. Е, след една година пак ще се върна - тогава се надявам да попътувам и на север от Единбург, да видя селата, планините и най-вече - кравите.

По план сега трябваше да завърша с красиви думи и сдържан патос - вместо тях ми се иска да кажа, че тези крави са супер яки. Но доколкото съм успяла да опозная тукашната култура, претенциозността не е подминала само мен, а и Шотландия - тук като че ли животът не се украсява или замаскирва, а просто се оставя да бъде.

Моето село - Тюркмен

От няколко дни чета сериозно. Такава ми беше и уговорката със самата себе си. Уви, умишлено оставих вратичка и не уточних за какво ще чета. Успокоявам се, че наближават събота и неделя - време за наваксване на учебния материал. Дотогава едни мисли не ми дават мира и понеже вярвам, че човек трябва да прави каквото му идва отвътре/с уговорката нещото да е чисто и добро/, реших да споделя какво ми ангажира акъла. Белким после успея да се съсредоточа върху биология и устойчиво развитие, ама не от клипчета в ютуб, ами от претъпкани със сложни думи учебници.

Карам на пълна импровизация и не съм подготвена със снимков материал, лятото ще следва продължение. Из фейсбук се върти една стара моя снимка придружена с материал от списание "Органично". Не съм вманиачена на тема авторски права, но ми е малко странно как при копирането на текста последните два реда с името ми и адреса на блога са някакси случайно пропуснати. Забавно ми беше да чета коментарите, някои хора са много мили, други по-малко :). И на двата вида благодаря, провокирахте размисъл у мен. Зачетох се за хора, живеещи на село, докоснах се и до техните истории. После четох и за самите села, редят се едни звънки имена - Земен, Свежен, Розовец...
Написах "Тюркмен" в гугъл - следват две тъжни истории, новини за разни чужденци, носещи "Тюркмен" като фамилия, три продаващи се имота и достатъчно злобни коментари по адрес на селото, че вчера цяла вечер ми беше мъчно. Не разбирам защо някой би се изказал толкова остро за място, което не познава - място, което е нечий дом или далечен спомен от детството. Болно ми беше, че едно дете е загубило живота си, а под статията хората разнищват туркофилите и плюят държавата задето позволява да има село, казващо се "Тюркмен". Затова ми се прииска някъде в пространството да има и някоя добра дума за Тюркмен - моето село, моето място, може би бъдещият ми дом, на мен и на бъдещото ми семейство :) .

Името. Ако въведете "Тюркмен" в GPS устройство и му се доверите, неволно ще се превърнете в туристи в Тюркменистан, Азербайджан, всяко устройство в различна държава изпраща, рядко в България. Но в България има такова село. Години наред не съм обръщала внимание на името, българско, турско хич не ми е и минавало през ума - това беше просто моят Тюркмен. Толкова мой, че напук на всички аз слагам ударението на първата сричка, нищо че всички останали наблягат на втората. Недопустимо било в България да има село с такова име - тези, които мислят така, сигурно не ядат фъстъци, не спят върху чаршафи и никога не са изкачвали връх Мусала. Абсурдно ми е. Защо трябва да се правим, че 5 века робство или както сега му казват "влияние" не са оставили своята следа в културата ни? И честно казано, какво толкова, та това е просто име, което не го прави по-малко "българско" от всички останали села.

В Тюркмен, впрочем, турци няма. След Освобождението са напуснали селото, а българите са се завърнали по земите на прадедите си. Името останало - винаги е било Тюркмен, не е сменяно нито един път. С тайната замисъл някога да дразни превзети патриоти :). Че то има турци, живеещи в България, които са впъти по-българи от средностатистическия ти Бай Ганьо. Но най-вече, защо трябва да си мерим българщината, вместо просто да бъдем, да я чувстваме и обичаме? А да ни имаш и критериите, едното име.
Следващата мишена са ромите. Съседното село е къде-къде по-окупирано, но не, Тюркмен е "свърталище на цигани", просто защото е Тюркмен и така трябва. Не съм ходила много из долната махала, но в моята открай време има една единствена циганска къща. Е пък няма нужда случайни хора да обиждат леля Станка и мъжа й. Изобщо дразня се, когато се говори по презумция, има един шаблон и давай да го лепкаме на всичко що видим. Дворът им е изметен, подреден. Имат кобила, която се казва Гергана. Добре, де, леко съм пристрастна. Снимах внучката им и им подарих снимките, за да ги изпратят в Гърция на майка й. И те са хора с истории, мъки, радости и неволи. Тази зима на моята улица пушеше само техния комин. Гонех едни кълвачи на пътя, когато чух някой да ме вика по име, при това така, че "Герганооо" да не ме дразни, даже има уважение в обръщението. Как ми се зарадва, предишните дни все се чудел нямало ли да си дойда. Помнел, че имам жито, а нямал с какво да нахрани кобилата си. Уговорихме се лятото да ми свърши някаква работа, дойдоха с жена си за житото и очите им светнаха. Стиснаха ми ръката за благодарност. Нали се сещате, че те, ако искаха, можеха 9982374 пъти да ми свият житото, но не - чакаха ме, за да ме попитат. Предпочитам да съм наивна, напук ще вярвам в доброто у хората. Изработил ме бил, кой знае дали лятото ще ми докара тор, знаете ли - не ме интересува. Наистина. Аз моята част съм я изпълнила. Та и те душа носят, опитват се да изхранват семейство и толкоз. Не е толкова различно от това, което правят всички останали. И да, заради моите убеждения, баба ми живее в страх, че ще се омъжа за циганин. А като съм била малка така била внимавала да ме помете, когато мете пътеките...

Забележителности. В сайта на общината услужливо са сложили един голям минус срещу забележителности, културни, исторически, природни, какви да е, кът са. В съседното село Гранит се намира най-старото дърво у нас - летен дъб на 1668 години. Веднъж с дядо ходихме да го видим, аз с ролери, той на колело, сега ми се иска пак да отида - да видя това величествено дърво преди да загине напълно. Плашещо е, че то е оцеляло десетки векове, а само няколко десетилетия човешка дейност и спорна глупост са способни да сложат край на животът му. Сега местните събират жълъдите, за да си прихванат помомци на вековния дъб. И аз искам, ама то аз какво ли не искам.

Край другото съседно село пък е мястото с най-чистата питейна вода/информацията ми е отпреди 2 години/. Мой Тюркмен, посредата, нищо не намазал. Почти едното, замалко другото и накрая нищо. Поне на хартия. Край къщите тече малка рекичка, лятото е удачна за лов на каракуди, пък зимата като замръзне - за пързаляне. Баща ми се е къпел в бента, сега е пълно със змии. Моите впечатления са силно ограничени до т.н. Горна махала, идното лято ще се разходя повече. Има голяма поляна, някога имаше и кошари за овцете и козите. Всяка сутрин по моята улица минават кравите и козите, това е атракцията на деня. Като малка обичах да ставам рано, за да излезна на пътя да гледам животните и да слушам звънтенето на чановете. Всъщност все още обичам да го правя. В далечината се вижда Сърнена средна гора, иначе наоколо всичко си е типичния кър. Лятото тревите изгарят, комарите хапят зверски, слънцето пече силно, но също толкова силно пеят и пчелоядите всеки ден на смрачаване. Ако кипи някаква бурна културна дейност, до мен информация не е стигнала. Иначе има хранителни магазини, две кафенета, в които от сутрин до вечер на пост са дежурните дядовци с няколко кутии цигари и тесте карти. Веднъж на единия му се счупи стола и както си седеше падна. Това общо взето е всичкото развитие, което събирането е претърпяло през годините. Лятото има и млади хора, чува се глъчка. Чуват се и разни пиянски истории и гърмежи. Специалитетът на селото е "свински уши за рупане", но май поради слабото търсене спряха да го предлагат. Има събор, курбан за откриването на лова, типичните селски събития.

Честно казано все още не съм общувала с много хора от селото - иска ми се да ви разкажа за баби, които точат невероятно вкусни баници, за безкрайни добрини и мили жестове. Сигурна съм, че ги има, просто аз обикновено съм прекалено заета да си съживявам доматите, че да забележа. Има време.
Спокойно е. Почти. Няма коли, но пък явно селото е под някакъв ключов завой на въздушните пътища и постоянно се чуват самолети, които понякога летят опасно ниско. Когато аз бях малка постоянно от някъде се чуваше: "Са-мо-лет но-мер пет ..." Къщите са си типичните селски къщи, има няколко по стегнати, две дори с райграс, има и много изоставени, вече порутени. Продаващите, впрочем, са много евтини - зависи колко е на зор собственикът, дори и под 10 000 лева. Традиционно къщите са с големи дворове от около три декара, ако имате късмет имотът да не е бил делен помежду 992847 наследници, може да ги сварите и трите :). Селото е подходящо за отглеждане на зеленчуци, овощни дървета, маслодайна роза, лозя, деца, животни, семейства.

Следва графата "някога". Някога най-големите бадемови насаждения в България са били в землището на селото. Или поне така казва баща ми. Родът на баба ми са били от най-богатите в селото - имали са фабрика за стафиди, за червен пипер, 30-тина декара ябълки и праскови, ниви, ливади... Под металния капак, който явно не бил там само за да има в какво да се спъвам, лежи мощна помпа, с която се е поливало чак в центъра на селото. Двама души само можели да я пускат, вече и двамата не са измежду живите. Аз се шегувам, че като се омъжвам, ще тествам евентуалния кандидат дали може да пусне помпата и чак тогава ще се съгласявам. Хаха, като се замисля, не е съвсем на шега това, поне в моята глава. Така е като вървя в комплект с 9098324 претенции. Но би било толкова поетично :). Просто ми се иска всичкото това величие, което лъха от тетрадките със спомени на прабаба ми, от думите на моята баба и на баща ми, да се случи отново. Искам аз да бъда част от него. Искам да създавам и след мен да се продължи да се гради.
Някога имаше биволи, с които все плашеха децата. Ех, нали съм го ударила на сантименталност, няма да ви спестя и още една история. Както сега по улицата минават кравите и козите, преди са минавали биволите. Опасно е за децата и по това време всяка майка прибира своите от пътя. Или поне се опитва. На заплахите със страшната биволица, баба ми отговаряла: "Аа, няма нищо, аз най обичам биволица да ме гони!" Баба ми имала и хубава, скъпа кукла. Прасето веднъж излезнало от обора и изяло куклата. Ей такива неща се случват на село. Веднъж имаше глава на крава в двора, това определено беше... различно преживяване :).

Сега има хора, които пазят някакви мили спомени от това място - обикновено ще ги чуете да се превъзнасят по чистия въздух/явно не са били на село, когато съседите си горят ореховата шума и скъсаните найлони/, вкусните домати/нищо, че иначе си купуват такива от Испания, Гърция, Турция и пак твърдят, че са вкусни/, песента на птичките, мирисът на мента и чубрица, чаят от старателно събирани билки, лютеници и изобщо всичко що е домашно - ей, както обичат да казват, сърцето си били оставили там. Ми елате си го вземете, бре! Селото, ако не друго, поне не бяга. И всички тези неща от спомените са все още там, плюс минус някоя олющена мазилка и запустяла градина. Само хората, меракът, вдъхновението, те липсват.
Аз онова прехвалено "някога" не го помня, а да ви кажа и не съжалявам. Освободена съм от безкрайното сравняване между преди и сега, не си ангажирам акъла с търсене на политически и социални причини за сегашното положение. Че то причината сме хората, съвсем просто ми се вижда на мен. И понеже трябва да го запълня с нещо този мой освободен акъл, аз се оглеждам, ослушвам, понякога се спирам ей така само за да наблюдавам и знаете ли - и сега е хубаво. Даже много. Тъжно е просто, че малцина я виждат и оценяват тази хубост. Тъжно е, защото тя може да вдъхнови толкова повече от един блог за домати...

Аз обаче хич не съм тъжна, изобщо не съм от онези вечно мрънкащите за изчезващите български села. Защото докато аз съм там, ако ще и само мисловно сега, поне едно от тези села няма да изчезне. Всичко се върти, някога пак ще се засели, пак ще е оживено - ако ти изчезнат керемидите от покрива, ще има повече от двама заподозрени/броят на живите хора на улицата/. Толкова ми е естествен и близък животът на село, а не само и на мен. Няма нужда от изпадане в крайности, аз вярвам в прогреса, напред трябва да се върви и за мен да се върнем към земята не означава да отхвърлим онази лошата, "цивилизацията". Връзката със земята не се гради  само с дървени колиби и септични ями, та това е усещане, начин на мислене, много отвъд отказването от тока, телефоните и компютъра. А защо изобщо толкова често се говори за отказване, лишаване? Е това определено не е добра рекламна стратегия. Аз, очевидно, не съм се лишила от тези удобства и примерно искам да имам интернет на село. И не мисля, че това ме прави по-малко селянка или земен човек като цяло. За мен в развитието е истината, но развитие, което се гради върху баланс, хармония и взаимност.
Мечтая си за моята хубава къща на село, където ще месим хляб, слушаме музика и гледаме филми с още по-хубавото ми семейство. Мечтая си да заслужа онази социалистическа табелка "Образцов дом", ама с моите разбирания за такъв, понеже другите, както вече споменах, са ми чужди. И всеки ден работя по въпроса, понякога само мисловно, друг път мислите се превръщат в реалност. Хаха, ако има такова нещо като "родова кръв", моята ще да е само от тази група.

В Тюркмен сутрините и късните следобеди са магическо време. Чаплите прелитат над моята градина към язовира, кълвачите се гонят по орехите, папуняците се разхождат гордо из доматите/че как да не се разхождаш гордо измежду такива домати?!/. Ама и по обед пак е хубаво. Всякога е хубаво, само очи да имаш. Язовирът е пълен с птици, както и ливадите около него. Над 120 вида съм видяла засега. През зимата на 1972г. е имало ято жерави. Аз ги чакам да се върнат. Пък и кой казва, че не са се върнали вече или че изобщо са спирали да се връщат всяка зима - това, че не ги е видял човек нищо не означава. Затова по-точно чакам да ми се покажат. И те, и морските орли.

За селото и неговата история е написана книга - дядо си купи над 10 екземпляра, ама по негови думи единият бил подарък. Хах, то като се има предвид, че сигурно е изкупил доста солидна част от целия тираж, оставаше и да не му подарят една книга :). Има много интересни истории за места, кладенци, хора... За училището, в което прабаба ми е била учителка, за пожара, който е изгорил изложбата в читалището... Аз тенденциозно опоетизирам всичко що е селско, ама знаете ли, аз така го виждам, така го усещам и хич не преувеличавам. Че е трудна кърската работа, трудна е, то затова й казват работа, а не почивка. Обикновено на лицата на хората е изписана тъга. Но пък толкова бързо тази тъга преминава в насълзени от радост очи, достатъчно е само онези, любителите на селския живот, да дойдат да си приберат сърцата :) .

В думите си досега често употребявах местоимението "мое" и производни - моето село, моята улица, моята градина. Създава някакво внушение за собственост, ама като се замисля, те мен повече притежават, отколкото аз тях. Което е малко плашещо, но пък точно за да не изпадам в крайности сега уча в Единбург.
Пък междувременно Тюркмен няма да изчезне. Да, Тюркмен няма културни забележителности, музеи, супермаркети, тучни поляни и природни феномени, но има мен, а аз няма да се откажа от него.

Шотландски дни

Казват, че били мрачни, студени и ветровити. Как, бре - в краткия промеждутък между мокрия сняг и градушката имаше слънце за около три минути :) . Истината е, че не съм най-големият фен на Единбург. Харесва ми университетът и добре, че е той, та да компенсира. Вчера за сефте минах по по-туристически маршрут из града, не е нещо уникално. Не се прехласвам по архитектурата, някакси комбинацията от сиви сгради на фона на сиво небе не ме трогва. Успешно разубеждавам майка ми и баща ми от идеята някога да ми дойдат на гости, тъй де, за парите, които те ще дадат за билети, за да дойдат тук, аз два пъти мога да се прибера до България! Предполагам, че е ясно коя опция е по-примамлива за мен :) .
Истината е, че засега времето е гадно. Всеки ще ви каже, че е гадно, ама сериозно, даже е по-гадно. Споменавала ли съм ви, че не вярвам в чадърите? Не съм притежавала такъв откакто си загубих единствения още в 1-ви клас. А за човек, непризнаващ това изобретение, няма по-добро място от дъждовна Шотландия - ами много ясно, как иначе ще си докажа аз вярата/или по-точно невярата/. Мрачно, влажно, суха земя не помня от кога не съм виждала и тези метеорологични условия не предразполагат към разходки и поглъщане на обстановката. Вчера, да не повярваш, не валеше, и докато се разхождахме, всички се удивявахме от това колко неща не сме забелязали досега. Ами да, то докато вятърът ти свисти покрай ушите и дъжда така те пери в лицето, не обръщаш внимание на сгради, паркове, паметници или разните му там забележителности на Единбург, иска ти се само вече да си се прибрал и да пиеш чай.
А що чай съм изпила, бройката е в стотици. 23 килограма куфар пълен с локуми, ядки, бурканчета със сладка и люти чушки, домашно вино, литър и половина компот и има-няма 350 пакетчета чай.
Сега съвсем ще се утвърдя като правеща най-несполучливата реклама на Единбург, но засега нещо чак толкова забележително в града не съм видяла. Забележително е когато има слънце, да, това наистина е забележително. Предполагам, че с настъпването на пролетта повече ще ми хареса.
Ботаническата градина е приятно място за разходка, всяка събота има фермерски пазар - това определено е по моята част. Цените са излишно надути и има леко снобарска нотка, но утре пак ще отида, вероятно за прясна риба.
Из уличките има рибарски магазини и всяка сутрин се носи особено приятна миризма. Има една сладкарница, на която витрина винаги има залепени поне по двама гламави туристи, но не е нещо особено, в Испания съм виждала къде-къде по-впечатляващи. Тепетата предлагали уникална гледка - вчера я видях - пак сиво на сиво, ама погледнато от високо. Но пък не можело да живееш в Единбург и поне един път да не гледаш изгрева/залеза оттам. Вчера бях достатъчно турист, та ще си оставя това мероприятие за по-нататък.

Сега съм като мечка в хибернация, всичко се оставя за заветната пролет. Напролет: ще бъда по-социална, ще излизам повече, ще ходя на нови места. Сега си ми е добре да си пия чая и да си чета книги. Но от време на време започвам и аз да си липсвам на себе си и искам да съм навън. Забравям си дежурния отказ, когато някой каже да се ходи някъде, и вали, гърми - излизам.
Така се озовах и в North Berwick - малко градче на около час от Единбург. Бонус е, че билетът е само 6 паунда. Много ми хареса. Даже "многото" ми е искрено! Една от съквартирантките ми щеше да ходи там с приятелката си и ме поканиха и мен. И тя, и аз бях изненадана, като се съгласих :) . Понеже като ще се правя на турист, съм изпълнителна, вечерта прочетох малко/много/ информация, шшт, че то там имало птички!

Реших да тръгна 2 часа по-рано от другите момичета, за да имам време да се наснимам. Приготвих си ядене за изпът, нарамих фотоапарата с птичарския обектив и след трийсетина минути вече бях във влака. Харесва ми така да пътувам, даже и на Шотландията повече й се радвам, като я гледам през прозореца. Полетата бяха побелели, небето - дежурното сиво, но беше спокойно и знам ли, направо хармонично.Четях си "Хайка за вълци" и от време на време поглеждах навън, понеже исках да видя фазани. Мъжки фазани при това. За да си обосновя половата дискриминация, ще кажа, че в България не бях виждала диви фазани, докато един ден лятото не цепих през едни треволяци към пъпешите и изведнъж на сантиметри от мен, тежко и леко тромаво, се вдигна голям женски фазан. Много се зарадвах тогава, понеже толкова неща искам да видя от природата на България, неща, които обикновено са си там, но по една или друга причина аз не успявам да видя. Мисля си, че всичко само ще ми се "покаже", когато и аз съм готова да го осмисля и оценя наистина. Може би затова още не съм видала морски орел, нищо че всяка зима на язовира имало по 3-4. Но пък пуста ненаситност, не кандисвам аз само на женски, искам и мъжки да видя!
И тамън бях започнала да сканирам с поглед всеки храст и пред очите ми се покажа едрата и шарена фигура на мъжки фазан. Видяхме се само за секунда-две, но този момент ще ми остане в сърцето - влакът профуча покрай птицата, тя вдигна глава, аз се усмихнах и после вече всеки беше по пътя си :) . Продължих да гледам през прозореца, някакси ми се струваше идеалното фазаново време. Малко по-нататък на побелелите ливади пасяха още три мъжки фазана. Беше така красиво, спокойно. За птици, които толкова се открояват на белия фон, изглеждала изненадващо точно на мястото си. Тъкмо влакът ги подмина и покрай една стара дървена ограда подскочи млада сърна, направо си беше като от зимна приказка, с разликата, че аз вярвам, че реалността е по-хубава :) .
Самото градче е малко, типично шотландско. Валеше сняг и по улиците не се движеха хора. Но пък крайбрежните птици бяха излезнали на демонстративна манифестация! Газих във водата, пръстите ми замръзваха и натискаха спусъка на фотоапарата съвсем механично. Вятърът ставаше все по-силен, ама аз от опит знам, че това прави снимането на птици по-лесно, защото от свистенето не чуват как се приближавам. А аз се придвижвах в цялата си подгизнала прелест все по-близо и по-близо. Стридоядите/на горната снимка/ най ми харесаха. Плажът беше почти пуст, аз, птиците и възрастна двойка, разхождаща кучето си.
За първи път се почувствах щастлива от факта, че съм в Шотландия заради самата Шотландия, а не заради университета. После се разхождахме по плажа, градушката много яко ни переше в лицето, но пък после за издържалите на въздушната атака имаше награда - дъга и няколко слънчеви лъча. Много ми хареса атмосферата и пак ще се върна на това място, през останалите сезони има още повече птици, даже едно от най-големите птичи чудеса на планетата е точно там.
Отдавна, преди изобщо да чуя за Единбург и университетът му, бях гледала снимки от скалите, целите побелели от накацалите рибояди. Впечатлих се, проверявах къде точно се намират. И знаете ли, точно преди няколко минути, докато пишех горните изречения, се сетих, че и преди съм чела за това място, че и преди съм искала да го посетя! Хах, как странно се нареждат нещата. Когато кандидатствах вече бях забравила за скалите и рибоядите, пък съвсем несъзнателно сама отидох при тях :) .

Всяко място си има своя чар, своите плюсове и минуси. Но пък за мен музеи, паметници и сгради не представляват нищо, ако не ги свързам с определена емоция, с определени хора. Сигурно затова съм толкова привързана към всичко българско и селско. Чета в интернет за компот от дюли /ха, изненада, не от праскови, а от дюли!/ и за мен това не е просто компот, мислите ми ме прехвърлят в следобедите, когато дядо брулеше натежалите дюли, с брат ми и сестра ми ги сортирахме по качество, а баба през това време миеше бурканите. Ех, много ми е легнала на сърцето последно време тази България, но за това по-нататък :) .

За мотивацията, вдъхновението и мисиите

Последните няколко дни се чувствам малко по-особено. Все едно събирам сили за мисия. Вдъхновявам се, ядосвам се, акълът ми се стрелка от една тема на друга.

Лекциите ми са толкова ангажиращи и поглъщащи, че последните няколко дни или чета, или гледам документални филми. Е, измежду прочетените материали е и "Хайка за вълци", но всичко останало е все тематично обвързано с хората, земята и с малко, и с главно "З" .

Един от лекторите сподели, че за него тази област е толкова вълнуваща, че не разбира защо повече хора не проявяват интерес към нея. Въртят се разни криворазбрани понятия като "глобално затопляне" и "парников ефект", успешно се налагат вредни храни, които се ядат, понеже повече за епитета "вредно" не се знае - как вредят на човека и само на него ли вредят са просто подробности.

Ядосвам се на масовия непукизъм, чак отвътре нещо ми закипява и ми се иска да предизвикам промяна. И колкото и да се ядосвам, не мога да не проявя и разбиране. Нали трябвало да опознаеш нещо, за да го обикнеш? Баш в липсата на познание е проблемът. Ако го нямаше при мен фактора "село", моето може би също щеше да бъде ограничено, защото щеше да се уповава единствено на училищното ми образование. То пък успя успешно да предизвика у мен чувства на безкрайно отегчение и повърхностно отношение. И не само у мен. Краткото време, през което се изучава екология, масово се посреща с досада, ама да ви кажа честно - досадно беше.

Добре, че съм достатъчно смахната, при положение, че не понасях нито биология, нито химия, нито география или физика, да реша да ги уча всичките накуп. И знаете ли какво, харесва ми. Много. И всичко е толкова свързано, че и през ум не ми минава да хвана една наука и да уча само нея. Ентусиазират ме неща, които в училище ако съм запомнила, е било само и единствено заради заветната шестица. Непонятно ми е как науки, които в основата си за  нас и нашия свят, успяват да се предадат по начин толкова далечен и суховат, че вместо по-задълбочен интерес, предизвикват направо отвращение. Пък ако си мислите, че преувеличавам, не сте виждали как се зубри за контролна по биология и как се издирват медицински бележки все едно са разковничета, понеже часовете са направо непоносимо скучни.

Не мисля, че е виновна материята, а начинът, по който се поднася. Първият семестър учих точно гимназиалната програма от 9-ти до 12-ти клас, бонус някои педантични подробности, но иначе съвсем същото. И видях, че може и иначе.  Не ни пукало за света ли? Според мен даже прекалено много ни пука, ама само за нашия си, ограничен от интереси или липсата на такива, свят. Както аз се превъзнасям по компоти и домати, така и съквартирантката ми гордо изрежда колко вида трева и какви хапчета била взела преди два дена. Два дена, защото ако беше по-скоро, нямаше да е в състояние да изрежда :) . Не искам да изтъкна себе си, защото колкото по-близка ми става тази тема, толкова по-необразована за нея се чувствам. Днес ми се насъбраха няколко глупави или некоректни коментара из социалните мрежи и много ми се искаше да кажа нещо. Липсата на компетентност ме възпря, а дори и да си мисля, че знам нещо, ехеее още колко има за учене.

И все пак, водната пара е парников газ, при това най-важният в нашата атмосфера и има много общо и с парниковия ефект, и с дъждовете. Екологията не е наука за спасяване на изчезващи панди. Тъй де, да си имаме уважението, понякога спасяваме и дюни, зависи дали в този момент съществуват или не по документи. Пфю, олекна ми.

Омръзна ми да виждам "Няма такава държава!!!" лепнато навсякъде, независимо дали става въпрос за миризливия дядо, който за твое нещастие е седнал до теб в автобуса, или за поредния застрелян. Народът бил неграмотен, държавата - мръсна и буквално, и фигуративно. Аз, че имам склонност да издребнявам, имам, ама на тея критерии отговаря не само нашата родина. Дразни ме разделението между "държавата" и "хората". Понеже тя е гадна, пък ние естествено сме готини и потърпевши.

"Природосъобразно съзнание" не е отговорът на чуденката да си вземеш или да не си вземеш якето като излизаш вън да пушиш, понеже на закрито вече (уж) не може. На тази гротеска на вид, но съвсем реална и показателна дефиниция попаднах благодарение на насилена социализация по време на голямото междучасие. В този дух мога да продължа опасно дълго, но не ми беше идеята да критикувам. Не бих критикувала нито децата, нито родителите им. Не е виновна и липсата на информация, защото такава има даже объркващо много. Няма го подтика да се търси тази информация, няма го желанието тя да се осмисли като нещо близко и пряко касаещо живота.

Разбрах какво значение има учителят. Фактът, че помъкнах три тома на Йовков и ми беше терсене, че няма къде да пъхна четвъртия, е достатъчно показателен за мен. Да не мислите, че ей така от нищото се пръкна това желание да чета. Не, просто видях, че литературата не е само писане на безкрайни планове и наизустяване на сложни думи. Можело и иначе. И ако като мен си късметлия да попаднеш на "иначе"-то, тогава наистина ще се чудиш как така у другите я няма тази жажда за познание.

Виждам себе си, отново тенденциозно наивна, но и вдъхновена, мотивирана. Толкова мисли и факти са ми в главата и не мога да ги задържам в себе си, искам всичките да ги споделя. Искам и аз да вдъхновявам, да говоря за устойчиво развитие, глобално затопляне, органична храна и толкова други теми. Да говоря и хората да се замислят, че не боравя с нашумели термини, а с нещата от и за живота, при това техния живот.

В един от всичките филми, които изгледах тази седмица, една много осъзната африканка разказа следната история:

В гората пламнал пожар. Пламъците бързо поглъщали дърветата и храстите, а животните се събрали на едно място в тиха паника и гледали отчаяно в лицето на бурната стихия. Слонове, маймуни, зайци, бухали /явно е много универсална гора :)/, всички започнали да се вайкат и да оплакват жестоката си съдба. Малкото колибри бързо полетяло към близкото езеро и взело с тънкия си клюн една единствена капчица вода. Долетяло над гората и пуснало своята капка вода над огъня. Върнало се отново до езерото, взело още една и така отново и отново. Слонът, който със своя хобот може да пренесе много повече вода, попитал колибрито защо извършва толкова безсмислено действие и му казал, че нищо няма да промени. Колибрито за миг спряло трескавото си прелитане от езерото до гората и обратно, за да отвърне: "Да, знам, че няма да изгася пожара, но аз давам най-доброто от себе си, а ти?"

 Съзнавам, че не можем всички да се юрнем да спасяваме света, според мен даже съвсем няма нужда, а дори и да става въпрос за нечие спасение, то е по-скоро нашето, а не на света. Той и без нас може. Нека всеки действа според възможностите си, малки или големи. Тук идва и въпросът какво точно да се прави, какъв ще бъде твоят принос към земята, природата, човечеството.

Аз лично не се виждам в лаборатория, заобиколена с всевъзможни машини и уреди за изучаване на света. Тази част я оставям за по-сериозните си колеги. Нека те да правят великите открития, пък аз ще ги преразказвам на хората, с надеждата да успея да ги докосна и може би дори вдъхновя.

Кения в снимки

Пфю, готова съм с 20 снимки, остават още 483 !

Моментът

Или първата ми публикация без снимки.

Тази предишната не се брои, тя е по-скоро съобщение :) .

Вчера си мислех как преди постоянно снимах. То май е често срещано явление, купуваш си фотоапарат и няма спиране. Хиляди снимки.
В един момент всички свикват, че ти снимаш винаги. Очаква се да си носиш фотоапарата по семейни събития. Пък теб я те има някъде, я не .
Често съм се чувствала сякаш само гледам отстрани, без да съм част от случващото се.
И затова все по-често оставям фотоапарата. В главата ми се въртят евентуалните кадри, мисля си от тука ако снимам, какво боке ще има и т.н., но си оставам само с мисленето.

И все пак, иска ми се да запомня много моменти. От тези, дето са дребни, дребни, ама те карат да се замислиш :) . И ако някога се чудя какво ми се е въртяло в главата, когато съм била на 19... еми няма да се чудя, ще си погледна писанията .

+++ Хах, първият момент, матурите. Какво да кажа, прясно ми е още :) . Бая народ очакваше от мен да имам 6.00. Че и аз с тях. Като си говорих с майка ми и баща ми, 2 неща ми направиха впечатление. 3, ако броим това, че за пореден път се убедих колко ме обичат .
Мама като ми чу интонацията и веднага позна, че не съм доволна: "Май не са добри, така ли?", при което аз отговарям с "Оф, да, 5.98 и 5.96." И тя се засмя и да, сега и аз се усещам колко абсурдно съм звучала, 5.98 и 5.96 си е добре. Абе лесно й е на нея, тя си е изкарала пълни шестици на матурите. Не,сериозно, възхищавам й се и за по-мащабния поглед, за откровеността.
Ние с нея напоследък имаме лееки разминавания, аз си бях направо гневно настроена, но вече сме наред и още повече й се възхищавам. И двете сме в такива фази от живота си, че хем си пречим, хем няма и как да си помогнем много една на друга, но в това няма нищо лошо.
Баща ми се изненада, че аз съм си мислела, че ще имам 6.00. Сега, да не ви звучи това сякаш не вярва в мен и моите възможности. Той беше приятно изненадан и ми каза браво, задето аз самата съм си вярвала. Аз нали си движа всичко с кандидатстването и той милия все е малко встрани, кое разбрал, кое не, ама за него 6.00 било като шестица от тотото. Пък той беше много щастлив и когато уцели петица :) .

+++ Точно покрай главния път до село са били земите на семейството на баба. На най-гъзарското място, сериозно :) . Сега след като всичко се е разделило 9293847 пъти, имаме няколко декара с десетина ябълки и трева до кръста. Лятото ходих уж за ябълки, събрах някакво нищожно количество и точно бях "закъсала" с количката в едни треволяци, когато ми се обади тати. Беше съвсем скоро след като дядо си отиде. Те и двамата с тати все тотото да си пуснат, имаха общи числа. Това им е най-голямата печалба досега. Парите дадохме на баба, беше си сякаш дядо се грижи за нея, някъде отдалече. Той все ми изглеждаше, че имаше някакъв план човека, имаше едни типични жестове, с поглед все едно ми казваше "Ти само изчакай и ще видиш."

+++ Когато се заех с градината, всички ме питаха дали знам това колко работа е. Отговарях, че сигурно е повече, отколкото предполагам. Изненада, още повече е. Всеки път като съм си на село поне 1 път съм се обезнадеждила, аха и ще се отчаям, ама прилети някой папуняк и ми мине. За папуняците по-късно.
Всичко се руши. Понякога имам чувството, че времето ме побеждава. Не астрономическото, с него нямам проблеми, рядко ще ме чуете да казвам, че не ми стига.
А с това време, което с години се е трупало и трупало, все напук ми прави.
Аз нареждам камъните по дувара, те падат.
То руши, аз се боря да изграждам. Уж във всичко има баланс, но понякога ми се струва толкова трудно. А то, междудругото, наистина си е трудно.
Възхищавам си се, че успявам да живея в тези условия. Сякаш съм "над нещата" . Няма баня, няма кухня, няма топла вода, понякога и студена, да не говорим за екстри като лампи и пералня.
Ама какви папуняци имаме, сериозно, най-готините папуняци са в моята градина :) .

+++ От основата на дувара падна един голям камък, от тези важните, които паднат ли, ще последват други. Беше ми мъчно, че няма какво да направя. Ама сега си мисля иначе.
На село всичко е в сянка. Имам чувството, че при нас се съмва 2 часа по-късно. А сега всяка сутрин през "новата" дупка се прокрадват по няколко слънчеви лъча и е красиво по един особен начин. Всяко нещо с времето си, може би е време за нов дувар.
Всъщност то за нов дувар определено си е време, но аз го възприемам по-метафорично.
То бива, бива спокойствие, ама тук вече граничим с мъртвило. Едно ново начало звучи добре .

+++ Поливането е проблемно. Тръбите са спукани, отвсякъде тече, тамън наглася едното място и то избие на предишното. Хах, предпоследния път си беше истинска борба, тогава всъщност направо си се бях отчаяла, защото нищо не ми се получаваше. Цялата бях мокра, отвсякъде пръскаше, пътеките реки станаха, а вадите все тъй сухи. И аз рева, и водата пръска навсякъде, пък съседите си викнали майстори да им правят изолация и те се чудят къде са попаднали :) .
По едно време долетя отнякъде един малък маслинов присмехулник и като се почна една баня, не, че много ги разбирам маслиновите присмехулници, но изглеждаше сякаш се кефи.
И се замислих как щеше да се изкъпе той, ако не бях наводнила градината.
Въпрос на гледна точка .

+++ Брат ми и сестра ми са ме отписали тотално. Нищо, аз им се радвам от разстояние. Ще ми се да бях по-голяма част от живота им, но и на това ще му дойде времето. Вкъщи е вечна конфронтация, тъкмо сме се разпали в спора си и се обясняваме кой на кого бил писнал, и отнякъде се чува майка ми "А ако знаете на мен пък как ми е писнало и от тримата ви!" .
Всеки ден се случва по нещо, което уж ще запомним, минахме от "това трябва да го снимаш" на "ее, за това трябва да пишеш в блога" .
Сигурно отстрани изглеждаме много смахнати. Не, всъщност, както казва сестра ми, само тя и баща ми били останали нормалните в това семейство.
И при всичката ни ненормалност, отиваме си.

+++ Все си мислех, че ако бях толкова критична към себе си, колкото към другите, ехее, голяма работа щях да бъда. То аз явно и към себе си не съм особено склонна към компромиси. Вече по селата на фона на всеобщата разруха се открояват и спретнати къщи. Сигурно имат и вода в тях. При това топла. Пуста нетърпеливост, така ми се иска да мога и аз да си наглася всичко на село. Засега развивам бързи рефлекси, че отвсякъде пада мазилка, ама ха, пада си, но не върху моята глава. Сериозни умения са си това.
Е, откровено казано още не съм измела в хола след поредното разширяване на дупката в тавана. И пия вода в чаши за еднократна употреба (ама ги ползвам повече от 1 път, че са ми кът вече ;р) вече няколко месеца. Чудя се дали като си измия нормалните чаши ще спра да ги възприемам като "чашите, които мишките ползваха за тоалетна". Едва ли.

+++ По оранжерията са накачени буркани, в които да си натапям цветя. Едно синигерче си ги хареса и вече два пъти го заварвам в буркана. В градината постоянно се гонят славеи, авлигите прехвърчат от единия орех на другия (добре,че имаме 4 :), кълвачи, сойки, изобщо живот кипи. Като че ли всеки ден ми се отварят очите все повече. Да знаете колко съм ги търсила папуняците. Това по времето, когато най-големия дерт ми беше дали да отида в гората или на язовира, пък дядо си копаеше из градината с малката мотичка, седнал на едно зелено дървено столче.
Сега направо ми се разхождат в краката тези папуняци. Супер готини са. Двойка са, най-често се разхождат покрай щайгите с разсадите. Единия идва откъм патладжаните, другия откъм доматите, та се срещат някъде при пипера. По едно време почнаха нещо да ги човъркат саксийките, за секунда се притесних да не ми ги изядат (скорците вече ми изкълваха бая дини, пъпеши и тикви), ама после реших, че ако нещо ще ги яде, нека поне да са папуняци.
Чудя се дали съседите виждат папуняците. Той единия само се оплаква, че много силно пеели птичките. Да, да му имаш проблемите, птичките пеели силно. И земеделието било мъка. Мъчиш се, мъчиш се, а земята не се отблагодарявала. Или пък падне градушка и реколтата се провали.
Всичко е каквото сам си го направиш. Възприел е традиционния модел на онеправдания, вечно трудещ се и крайно недоволен селянин, ами да, не само на него, даже и на мен ми е мъчно за него. Да знаете каква му е подредена градината, прекопана, всичко му се развива добре. Ама не, патладжаните бавно растели, доматите малко били навързали. А на мен ми иде да му извикам, че не е само глух, ами и сляп. Обективно погледнато, всичко си му е повече от добре. Все едно и природата се опитва да му отвори очите, някакво велико постоянство година след година да ражда, въпреки че не е оценявана правдоподобно.

+++ Освен птички в градината има и змии. Първо видях една малка да се шмугва в купа с дървата,а после тамън се бях засилила да си отключвам къщната врата и гледам редом с мен по стълбите се изкачва и тя. Този път си беше по-голяма, сигурно "майката" . Аз съвсем смело реших, че каквото ми е трябвало от вкъщи, не ми е чааак толкова спешно и се отдръпнах. Честно казано малко се стреснах, защото не я очаквах по плочките. А ако ме е страх за нещо, страх ме е за нея, да не я настъпя и да й направя нещо без да искам. Половин час ходих с ботуши, после ми мина и се пуснах по джапанки. В двора винаги си се били развъждали животинките, ама да, то само като го погледна и е логично. В родата по майчина линия се предава някакъв направо краен страх от змии, аз го преодолявам малко по малко. Всъщност на село преборвам доста от страховете си, като училище на живота е, само че аха да ти стане скучно и започнеш да се унасяш и идват ятата комари, да те жегнат малко (много) . Те, впрочем, не признават сутрин, обед или вечер и жужат по най-досадния начин. Една вечер берях грах почти по тъмно и малей, и да не се беше смрачило, пак щях да виждам звезди. Волята за чиния пресен грах над някакъв си прост сърбеж.

+++ На рождения си ден се почувствах наистина специална. И най-вече започнах малко по малко да го преборвам това досадно чувство за самотност. Знаете ли, добре съм си аз. Наскоро бях на гости у едно много хубаво семейство, толкова бях щастлива. Ей така просто да си говориш с някого, да споделите някакви общи вълнения. Чудя се дали осъзнават колко са ми помогнали само с няколкото часа, които прекарахме заедно. По-добре да не се чудя, ами направо да им кажа и да им благодаря.
Съседите, за колкото и "зла" да ме възприемат, са много доволни от кхъм, "социалната ми алиенация" . Напролет с баба си говорят "Добре,че няма приятели и никой не идва на село." и тя им отговаря с "Ооо, спокойно, не се притеснявайте, тя не излиза с никого."
Ами какво да им кажа аз, започвайте да се притеснявате най-активно. Заключвайте си вратите, слагайте катинарите на гаражите, защото аз имам приятели и само да почнат да ми греят доматите и ще ги каня на гости.

+++ Толкова писания без снимки само за да ви кажа сега как ми се снима. Ама хора. То моят зарзават, че е особено фотогеничен, така си е, ама много ще му ходи някое момиче със селска рокля и разрошена плитка :) . Бонус би било ако имаше и мен кой да ме снима из градината, но сега наистина и на мен ми се снима.
Би било добре и да ми се приправят картички, защото ми пристигна сметката за телефона и още не съм я отворила даже да видя колко ми е вътрешно положението :) .

Воли и неволи ( в пространствените ограничения на града и селото :)

Снимките за блога отделям в специална папка. В нея в момента има точно 123 снимки.
Чудя се дали да почна отзад-напред, или обратното.
Добрата новина е,че поне почвам.

Не съм правила картички повече от месец.
Рафтът в магазина е празен, празно ми е и шишето със спестяванията.
Зимата на село се е спукала тръба. 2 седмици не си бях ходила и да кажем, че за първи път имаше душ. Доста автентично се беше получило даже, за жалост единствено без кранче за спиране.
Случаен минувач по пътя ми помогна да спрем водата. После 2 седмици си носих даже водата от града.
Да сте чували, че нещата са сложни? Вкъщи това е дежурната реплика.
А аз съм припряна и явно много зависима от наличието на вода. Пък явно съм и достатъчно "отворена", че да тръгна из село и да питам случайни хора дали могат да ми помогнат.
Насочиха ме към Станчо, дето живеел в бялата къща на ъгъла до моста. Оказа се,че в село имаме няколко моста. Нали се сещате и,че естествено на всичките ъгловите къщи бяха бели. Да е жив и здрав Станчо, намерих го, дойде и ремонтира тръбата.
И още по-иронично, в тази тръба цяло лято се удрях и се чудех как ще уредя махането й.
А сега ща не ща трябваше да се махне. Можеше само да не изтече вода за 150лв, за да се случи, ама подробности. Скъпи подробности, благодарение на които съм още по-задлъжняла.

Ако знаете колко бях щастлива като пуснахме водата. Друго си е да имаш вода.
Даже и пари не ми поиска Станчо. Дадох му един компот от праскови, че то това ми е най-ценното от нещата за даване :) .

Днес ми е от дните тип "никакви"... Честно казано ми е мъчно и съм във временно състояние на самосъжаление, ама то тогава аз самата се дразня най-много на себе си, та бързо ми минава.
Иска ми се да има с кого да си говоря. Ей така за каквото ми е хрумнало в момента.
Дразня се, когато се обадя на тати и ми каже "Казвай бързо.". Или "Не мога да говоря,ама кажи."
Често имам чувството, че още от момента,в който вдигнат, и бързат да приключат разговора. Нека не изграждам някаква негативна представа, разбирам, заети са.
Аз наистина разбирам, просто понякога ми се иска да не ми се налагаше да разбирам.
Още по-често пък ми се иска да зарежа всичко и да си отида на село. Да си прибера кокошката на съседа, която постоянно идва при мен. Спокойно, той пък май ми открадна една слива и 4-5 праскови, та не би било много нахално от моя страна.
И пак понякога ми е самотно. Но като,че ли ми е по-добре да съм си самотна на място, където има само още някоя баба или дядо, отколкото да съм самотна сред толкова много хора в града.
Нали ви бях казала,че започвам да полагам усилия. Ще ставам аз почти социална личност.
За малко и да ми се получи. Ама имам чувството, че още мириша на цигари.
На село, макар и сред много спомени, си живея за момента, с надеждата, че скоро ще мога да направя всичко, което ми се иска.

От университета в Единбург ми искат диплома 6.00 . Или 6.00 и на двете матури.
Аз си знаех, че ще ми направят те такъв номер.
Та сега уча. Уча. Спа малко. Копая. Щях да спя малко повече, ако мишките не излизаха на манифестация всяка нощ. И после пак уча.
Ходя на уроци по литература. То сама да не си повярвам, че го казвам, но много ми харесва и съм доволна и от учителката, и от мен. От себе си шях да бъда по-доволна ако спра да правя тъпи грешки, защото не чета изреченията в тестовете до края, ама здраве да е.
Харесва ми някой да обръща внимание специално на мен.
Те и в училище ми обръщат внимание, ама все е за нещо негативно.
Така си е, моята личност е наситена с дълбока проблематика.
Личи ли си, че само ЛИС-ове са ми в главата ;р .
Щом не ме е избило на морални висоти и пространствено-времеви измерения, значи има какво още да се желае :) .

Сях грах, бакла, магданоз, моркови, праз и още 9923847 неща. Закъснявам със сеитбата на още толкова.
Теоретично след 10-тина дни трябва да засаждам доматите в градината. Още не съм разчистила мястото от плевели, да не говорим за обръщане, торене, копане и пр.
Ама ми е едно такова спокойно и лежерно, ако знаете колко ми е хубаво на село.
И май май само аз си се разбирам. Баба си беше за десетина дни на село.
Дразня се, когато хората казват неща, които не мислят.
А баба ми ги каза едни... със сигурност знам, че не го мисли наистина, ама тогава защо го казва.
Искам да си празнувам рождения ден на село. Баба се разрева и почна да нарежда и да ме моли да не идват чужди хора.
Срам я било. Какво щели да кажат хората.
За последно "хора" на село са идвали пак за мой рожден ден. Ама ставах на 2.

Грахът вече поникна и расте бързо.
Марулите и те скоро ще са в разгара си. Скоро ще се чудя какво да ги правя, защото общо взето само аз си ги ям.
А са бая марули. Което ме води и до друг належащ "проблем". Трябва някъде да вмъкна и време за оползотворяване на продукцията, защото ако не го сготвя по някакъв начин, няма да бъде изядено.

В повечето селски къщи има мишки. Да, ама при мен е по-скоро сякаш мишките имат къща.
Тя баба се бори с тях, ама не особено ефективно. Бонус е,че имам 1 тон жито натрупан точно под прозореца на спалнята.
Накратко - ужасно е. Разхождат се, тропат, ако щете ми вярвайте, ама и мляскат.
А аз съм много чувствителна на тема мляскане.
И понеже днес явно съм дала воля на дразненията си, малко...или много, съм ядосана и на баба.
Имаше един чувал с брашно, дето мишките се разхождаха около него, и баба трябваше да го хвърли.
Ама сакън да се хвърли нещо, преместила го. Засилих се аз да го хвърлям и като почнаха да излизат мишки...
И стаята с натуриите е отвратителна. Уж за рождения ми ден подаръкът ми ще е да не излиза от къщата, докато не я оправи. Ама това път наистина, не като преди само да подреди кашоните и чувалите. Ха, написах го с У, виждате ли, чУвали, има файда от уроците ;р .
Тя историята има връзка със снимката на щъркелите, ама да ми е по-равномерно разпределен текста, минавам малко по-надолу :) .

В хола също тропат мишки и оставят следи след себе си навсякъде. Като влизам удрям силно вратата, за да се изплашат и да се скрият.
Аз обикновено си живея в престорено невидение в спалнята, където мисля,или силно се надявам, че няма мишки, ама този път ми нападнаха рътещите се картофи.
И какво ще правя аз в 10 часа вечерта... Не, няма да си пиша ЛИС-а за Яворов, ами ще гоня мишката.
Да, ще я гоня, понеже не искам да я убивам. За целта изкарах над 15 касетки, празни и пълни с разсади домати, още няколко кофи и една мебел, която не знам точно как се нарича,ама зад нея се криеше мишката.
Появиха се котките, викам си аз, супер, сега ще ги пусна вътре.
И Мая като почна да се дърпа, не ще и не ще да влиза. Ще, не ще, вкарах я.
Почна да си шава опашката и да издава разни звуци, уж вървеше на добре работа, ама после видя мишката и избяга навън. Котката, не мишката.
Котешкото й достойнство би трябвало да е много наранено.
Ама аз не се предавам толкова лесно, все пак става въпрос за картофите ми.
Уплътних всички процепи, отворих вратата и се въоръжих с палка за федербал.
5 минути събирам кураж, после още толкова се възстановявам, след като мишката тръгне не към вратата, а към мен.
Явно мишките не бягат в посоката, в която ти се иска.
Аз мааалко се шашнах, и мишката и тя почна да издава звуци и да се блъска в стената.
Интересна картинката бяхме.
И аз пищя, и мишката пищи, и котките гледат.
Най-накрая излезе. И познайте къде отиде. Естествено,че в касетките, които бях изкарала отвън, и които трябваше да прибера вътре.
Е, почти съм сигурна, че не я вкарах обратно вътре.
Кой знае утре какво ще заваря.
Та така , не ми беше особено забавно.
Някъде към 10 и половина вече се опитвах да заспя (то изморителна работа гоненето на мишки, реших да не уча) и изведнъж на фона на тропащите мишки се чу познато тракане.
Щъркелите се върнаха. И този път май ни се паднаха по-сериозни щъркели. Дано да има малки.
Стойката за гнездото аз уредих да я сложат от EVN. И има гнездо и щъркели. Много се радвам, хубаво е понякога нагледно да виждам, че има смисъл от усилията ми :) .

Много е домати, много е нещо.
По груби сметки имам над 200 корена. Добре,че ако не друго, поне кофички от кисело мляко имам достатъчно :) .
Ще се преборя с мишките, и доматите ще вържат, ще се оправи работата на село.
Иска ми се и някой друг да виждаше къщата и градината, както аз я виждам.
Е, затова пък всички вие четете за селските ми воли и неволи :) .

Аз вървя няколко месеца назад с определени задачи, ама това не ми пречи по 1 час да си снимам марулите. Или положителната страна от неправилното ми съхранение на тръбите за поливане - където пръска през спуканото се получава много хубаво боке :) .

Е, вече наистина трябва да отивам да си пиша съчиненията.
Ако не се появя скоро тук, да знаете, че съм прекалено заета да се правя на умна.
Ако пък се вясна, значи ми се е получило и съм се наградила с кратка почивка :) .

След 1 месец мълчание ...

Колко бързо минава един месец, нали :) ? При това този февруари беше от по-дългите...
Аз се бях увлякла по идеята да пиша вчера, но така и си изтече цял месец без нито дума от мен. Е, след 4 години пак ще имам възможността да пиша на 29-ти февруари. След 8-ми март - повече. То в момента всичко е оставено за след 8-ми март. Но след него идва любимият ми ден- 9-ти март. Или още цяла една година до следващия 8-ми. Пък ако и времето е благоприятно, тогава ще си сея граха. Изобщо доста специална дата си е 9-ти март.

Така ми липсва градината, къщата, всичко на село. Като съм далече от тях се чувствам по-слаба. И явно все пак съм поне малко като всички останали момичета - когато съм тъжна си купувам семена... и после ми става весело и си купувам още семена :) .
Каква ти кутия за семена, то скоро ще еволюира в стая за семена...и хол, и кухня...да си го кажем направо - цял апартамент. Мама все казва, че превземам всичко и може би малко смекчава положението :) . Догодина като не съм си вкъщи, ще изглежда много празно. Без мен и 200-те кофички от кисело мляко с домати. И в този момент някъде в малък, но кокетен цветарски магазин една жена си казва: "Ама нали щяха да са у баба ти?!" Спокойно, това все още е плана. Засега :) .

Толкова искам да спрат да ми казват колко ще ми липсва училището. Сериозно.
"Радвай му се, докато можеш."
Какво ти радване, аз всяка сутрин буквално съм готова да викам "Не искам, не искам!" Което, междудругото, е подобрената версия на прибирането ми от училище разревана. Колко съм пораснала, а :) ? Аз, като за начало, не бих искала да живея с нагласата, че нещо от миналото ми липсва. Иронично, предвид, че съм човекът, който събира скъсани листчета с числа за тотото, но да, намирам настоящето за по-чаровно. А ако нещо ще ми липсва, то определено няма да е училището. Ако не сте се досетили, аз наистина, ама ептен наистина, не харесвам тази институция. И тя не ме харесва. Явно не помага, ако наречеш и учителя мисирка, но това беше много извън контекста. Ама те като чуят мисирка и се хващат за думата.

Всъщност, това беше забавна история, разпиляна и разсеяна учителка се самосъжалява, че е забравила поредното нещо, което се случва за 997364 път и се нарича "патка".
"Гергана, няма ли да кажеш нещо?!"
"Какво да кажа, госпожо?"
"Ами , кажи, че не съм патка."
"Добре, госпожо, не патка, мисирка."
И от там положението върви само надолу :) . Това беше преди 3 години, така че можете да си представите сега колко не ме харесват учителите. Отсъствам , за да помагам на родителите си. Ай, голям проблем. Какви са тея "семейни причини", а?! То като се пише семейни, отдолу няма пояснение: "това е само код за "трябва да кажеш точно какви и всичките ти роднини да се обадят да потвърдят, иначе няма да ти извиним отсъствията" . И като кажат истината, те гледат странно : "Ама защо ми каза истината?!" Аз ходя на училище само за оценките. Още едно парче хартийка към колекцията. Тъпото е, че дори не съм достатъчно заинтересована, че да съм от прилежните, ученолюбивите. Когато ни казаха, че трябва да имаме тетрадка по свят и личност, аз изкъсах изписаните листове от тази по астрономия и задрасках етикета. Който вече изглеждаше нещо от сорта на: "Тетрадка за домашна работа по литература, 10 клас. Само по литература, 10 клас (така де, кого лъжа, отделна тетрадка за домашните, друг път). Математика, 11 клас. Астрономия, 12 клас." И после учителката по астрономия ни каза за следващия път да си носим тетрадките за проверка. Да, тъпо ми беше, защото тези по свят и личност така и не ги гледаха. Нито пък и тези по астрономия. Защото учителите заплашват. И после не им се занимава с изпити и пишат тройки по милост. Отсъствията от 14 и 2/3 постепенно намалят. То си е направо като магия. Колкото повече проблеми, толкова повече ти се разминава. О, да, училището ни учи на важни уроци.

Всъщност аз казвам това само малко иронично, защото искрено вярвам, че заради него съм по-добър човек.
То там е като изложба на тема: "Всичко, което не искам да бъда. И двама-трима супер умни и ученолюбиви, на които се възхищавам за постоянството." Ей, то това много обширна тема, трябваше да си снимам бележника два пъти, за да е по-равномерно разпределен текста :) . Аз държа да нямам неизвинени отсъствия и да имам 6 по всичко. Явно без труд и техника, 7 клас. Писаха ми тройка на техническо чертане. Защото от 6 пъти, отидох само 1. Понякога се улавям, че нарочно тук-там почти "сгафвам", за да ми е по-интересно после. Но всичко е достатъчно предвидимо, че в крайна сметка да имам 6. И после ме викат "на разговор" след часовете на тема "Ти не си заслужаваш шестиците, аз пет години ходатайствам на другите учители и ги моля да ти пишат 6!" А мерси, не бях забелязала, пък аз си мислех, че е защото от време на време ми идва вдъхновението да уча и ми се отдава. Или разговора : "напоследък все лежиш в часовете ми, не трябва да работиш и да учиш едновременно, това не е редно, трябва да говоря с родителите ти..." Направо пораснах духовно, защото просто мълчах и им спестих признанието, че часът им е просто толкова скучен. Нелепо съвпадение, че от 20-те легнали ученици, един е бил видян да работи на 8-ми март. То ако трябва да дам съвет на бъдещите гимназисти, ще е :"Мълчи си!" . Наистина, най-полезното нещо. То защото на мен кхм, рядко, ми се отдава, затова съм на този хал. Как обичам да ми казват: "О, аз само като те погледна и те знам що за стока си!"

И те всичките си мислят, че знаят. А всъщност не знаят те, а ние. Знаем за децата, внуците, приятелите им. Щастливи спомени от младостта, забавни случки от настоящето, всичко знаем. Ние сме с тях и в щастливите моменти, и в тъжните. На нас ни казват да проявяваме разбиране, защото имат лични проблеми. Нас ни карат да се чувстваме неловко, когато се разплачат. И мен ме поставят в неудобна ситуация, когато пред целия клас клас със сълзи на очи казват : "Гергана, аз не съм ли човек?!" Да, човек, който се държи непрофесионално. Всъщност може би ви звуча кораво и безчувствено, наистина не съм такава, даже клоня към обратното, но се дразня, че никой не ни влиза на нас "в положението" . Всеки има проблеми. Някой по-сериозни, друг пък не. А уж ходихме на училище да учим...

Но има вече лъч светлина, гледам си разсадите след училище и им се радвам. Тя и мама ги гледа, ама не им се радва толкова. Превзела съм единствения ъгъл от апартамента, който ... беше подреден, чист и изглеждаше сякаш е от "нейната къща" . Официално й благодаря за разбирането :) . И като гледам как никнат семенцата, как се изкривяват към светлината... и се вдъхнових. Реших, че не полагам достатъчно усилия. Което си е истината . Понякога нещо ми "прищраква" и решавам да направя точно обратното на това, което иначе бих сторила.

Изкъпах се. /спокойно, това тъй или иначе възнамерявах да го направя/ Вързах си косата на кок, така че следващия ден да е къдрава. Хората в училище са наблюдателни. Обувките ти са кални, може би е трябвало да си измиеш косата вчера, всичко се казва от начина, по който те гледат. Та тъй и тъй се бях привела в да кажем "стандартен" вид , следващата стъпка - да си говоря с другите...доброволно. Придружих едно момиче до лафката. На езика ми беше да кажа не. И го казах, но после бързо размислих и се съгласих. Аз на това място не бях стъпвала сигурно от 3 години.
Даже стреснах другите, "Гери, ти какво правиш тук?!" Е, все още мирише на кренвирши, все още е бутаница и много крещене. На този ден бях направо във вихъра си, реших съвсем да си счупя стереотипа и вместо да избързам напред и да вървя/бягам сама до спирката, настигнах група съученици, за да вървя и да си говоря с тях. И 5 човека в един глас ми казаха : "Чао, Гери!" . Нищо, след 2-3 месеца пак. Опа, то тогава вече ще съм завършила. При това положение обещавам да отида на поне 3 събирания на класа след последния учебен ден. То и бала се брои, така че остават само 2 за през годините. А за прословутия бал, нека да не почвам за него, че съм запланувала да уча по история. То или ще науча нещо, или ще заспя, печеля във всеки случай :) .

Една събота разгледах всички снимки, които съм правила през последните 5 години. Толкова се радвам, че ги има. Дори и размазаните, и глупавите, всяка си има история.

Последните патки, които дядо отгледа. Като минавам през празния кокошарник и ми става мъчно. Искам някога тук пак да кипи живот, пак да кукуригат петлите, пак да се чуват детски гласове и пак да бягат изплашени кокошки. То така де, да не си помислите, че някога някой ги е гонел , докато докаже, че могат да летят. Просто им трябва стимул.

Мечтая си за птички, за пролет, за дини и домати. Най-вече за хубаво време, за да започна да работя по списъка със задачи. Те определено са много. То на мен ми идва отвътре да съм разтуряна и разпиляна, а като се добави това към завареното положение... не е красиво. И мирише. Доста.

Тези снимки са доста стари, но си ги харесах :) . Всеки път, когато излизам да снимам, за мен е като една малка победа. Не защото снимките са нещо уникално. Е, колекцията ми от снимки на задни части на птици е доста богата... Всъщност аз си знам, че нося в себе си една малка частица страх, частица, която на моменти ме кара да искам просто да се скрия от света. Понякога не ми харесва това, което виждам... та така, защитна реакция. Но... и тук идва голямото но, аз съм "вън" тип човек. Планини, реки, морета, навсякъде ми се ходи. Специално място в душата ми е отделено за "къра" :) . Не се имах за особено взискателна към себе си, но пък може би се променям. Искам да не ме е страх. Искам да съм едновременно и смела, и предпазлива, и наивна, и разумна. И затова гоня сврачки и чучулиги. Пазете се, змии, имам пръчка. Дядо ми я направи : ) .

Абстрактно изкуство. Или банята на село. Шш, щом има мивка и дупка, където да се оттича водата, значи е баня. Странно ли е, че ми харесва? Да, някога искам да имам баня с топла вода. Или поне мазилката да не ми пада върху главата, точно след като съм си измила косата. Но пък е забавно, после трябва наново да напълня бакъра с вода, да запаля огън, да изчакам да се стопли, да пренеса водата до "банята" . Засега, обаче, ми е достатъчна. Пък и ако тръбите не са се спукали, перфектно направо. Даже не ми е просто достатъчна... всичко на село ме прави толкова щастлива. След като изчистя, още повече. Ако можеше и мишките да не използват чиниите ми за тоалетна, щеше да е идеално. Да, моите чинии. Спокойно, аз съм честен наследник и съм си взела само десетина, останалите са прибрани , ако се появи желаещ. Е, избрах си най-хубавите, но иначе съм много толерантна ;р .

Планирането на градина е забавно. Мястото все не стига. Трябва да се правят компромиси. Съжалявам, чорбаджийски чушки, тази година ще ви пропусна. Да, развивахте се най-добре от всички и добивът беше най-голям... но ще бъде интересно тази година капиите действително да се окажат капии, а не поредните чорбаджийски. Няма да гледам нищо "орнаментално", нормалните сортове са си достатъчно красиви, бонус- и ядливи. Руколата е един от двата зеленчука, които не обичам. Два пъти й дадох шанс, но все още за мен има вкус на гума.Другият е кервиза. Иронично, някога цялата градина е била само с кервиз.

Нямам търпение за цветове от тиква. Даже имам събрани рецепти. Различни от просто панирани цветове.
Тарти, салати, пайове... Явно още някой обича цветовете повече от самата тиква.

Тази снимка е отпреди 4 години. Явно празът можел и да не е с дебелина на молив. И царевицата е висока, и пипера колко е навързал. Знаел си е работата дядо :) . Не малко хора мислят, че не съм наред... още повече пък не мислят, че ще се справя. Но го искам толкова много. Сериозно, виждат земята в домати и чушки. Пресмятам колко корена дини мога да събера, правя глупави грешки на всяка крачка, но съм влюбена във всяка стъпка от пътя. Дори баба през сълзи ме е молила да не си ходя на село... Може би иска да ме щади. Предпочитам така да си мисля, защото ако е някаква друга причина, сигурно ще се засегна.

При всички положения е невероятно усещане.

От семе през първите две листенца до шарени репички.

И доматите. Ако може да отглеждам само едно нещо, ще е домати. Или дини. Не, не, домати. Ще си газя из вадите и ще ми мирише на домати и ще съм щастлива. Поставям си и за цел да се старая повече нищо да не се заносва. С репичките, например, понеже само аз ги ям, доста отидоха за кокошките... И едни корнишони така и не консервирах. То бяха нищожни количества, но ми е съвестно, защото е неуважение към земята.

Тази снимка няма нищо общо с темата, но пък е симпатична :) .

Сега съвсем ще си помислите, че не съм наред, но дори светлината е по-различна на село. По-специална е. Начинът по който пада, все едно подчертава отделен момент от живота на няколко поколения, припомня ми забравени случки и ме кара да мечтая за бъдещи .

Ха, в защита на не особено добрите ми умения като "домакиня" , трябва да кажа, че вече съм изхвърлила всички препарати с изтекъл срок преди 10г и възнамерявам да чистя само с вода, оцет, сода за хляб и лимони.

Ама пък и кой го определя този "ред", по който трябва да се водим. Нека да не съм наред, пък да съм си щастлива. Лятото ще правя сирене с билки. Понеже не познавам никого от собствениците на кози, планът е да си харесам една коза и да вървя след нея докато се прибере при собственика си.

Честит първи март!