Семейна картичка за Коледа

Обичам да се ровя - в земята, в гардероби, шкафове и чекмеджета - мои, чужди - подробности. Любопитство, нахалство, някъде там посредата сме и аз, и брат ми, и сестра ми, и майка ми. Баща ми се прави на кротък. И той рови, просто досега не сме успели да го хванем в действие. Ех, някога, някога! С брат ми и сестра ми сме преровили целия апартамент на баба ми - чуди се баба къде й е прибрана кърпичката от сватбата - няма проблем, ние знаем. "Ровете, баба, ровете, ама да не правите много бербат." Това е бабата, която прави палачинки, бухтички и пържени филии за закуска само защото къде ти такова едногласие - да искаме и тримата едно и също нещо за ядене.

Другата ми баба, ех, там е голям смях. Понеже живее по-далече от нас, не се виждаме толкова често. Като бяхме малки, родителите ни оставяха там за няколко часа. Ех, трудно мога да опиша възмутената физиономия на баба ми. Минути след като родителите ни са затворили външната врата след себе си, тя вече се върти из кухнята да прави обяд. Наредили сме се ние на леглото в хола, седим си кротко има-няма 2 минути. Брат ми и сестра ми се споглеждат и някой от двамата небрежно казва: "Е, бабо, ти си готви, ние да почваме да ровим!"

 - Моля, какво да правите?!

 - Да ровим, бе бабо, да ровим - в твойта стая, в на дядо стаята, дано да ни остане време и за склада!

 - Как ще ровите, вие чувате ли се, сядайте тука и си вземете нещо да четете! 

 - Ама спокойно де, ние и книгите ще преровим.

Официално ни беше забранено да ровим, неофициално - нали сме се навъдили три броя, мож ли ни възпря всичките. След първия удар на ровене, баба вече заключва склада всеки път още преди да дойдем. Супер нечестно е, ама тя веднъж ще забрави и тогава, о тогава, както казва баща ми - "ще се разпишем". То и други места има за ровене, не е сякаш да оставаме на сухо. Баба все ни плаши с някаква точилка, ама ние подозираме, че въпросната точилка е заключена в склада. Баба ми и дядо ми се занимават с търговия - продават дрехи, пеньоари, работни дрехи и какво ли още не. Що стока има за ровене! Някъде след като сме разопаковали 987134 пеньоара и сме отворили своя чаршия върху голямата спалня, баба се обажда да пита майка ми и баща ми кога ще ни прибират. Те естествено винаги закъсняват и когато се появят, за ужас на майка ми ние вече сме струпали доволно много вещи за отмъкване. Копчета, ножички за нокти, дръжки за мебели, свръхголеми пижами и плюшени анцузи... върху масата в хола още стоят разпилени стари снимки - не пропускаме да се смеем на абитуриентската рокля на мама. Някой път, за наше огромно съжаление, ни карат да връщаме новите придобивки. Не ни трябвали ножички за нокти. За довиждане измежду "чао бабо, ние пак ще дойдем" и "ама да си почина първо малко, по-нататъка пак ще дойдете" се чува: "Бабо, аз няма да забравя за тенджерата и ще се върна да си я взема, да ми я пазиш!" 

 Превъртаме малко лентата и познайте какъв спор се развихря - къде е отишла ножичката за нокти, пак сме я били загубили, нали се сещате "толкова ли е трудно да връщате нещата там, от където сте ги взели!" То че е трудно, трудно е, ама друго щеше да си е, ако имахме сега запас от ножички, чак от Коми купувани! Накрая хем ние без ножички, хем баба ни обвинява, че сме ги отмъкнали всичките.

Та, ровенето. Измежду черно-белите снимки и неотворените комплекти кристални чаши винаги изскачат и писма, и картички. На село има цели кашони пълни с картички. В гардероба пък са струпани писмата. Обичам да ги чета, толкова обикновени и толкова истински! Добре били, хранели се, вчера яли мусака. И за мусаката, и за военните по улиците се пише с такава лекота. Лятото щях да снимам любимите си и да ги публикувам тук, но така и не стигнах до този момент. Тъжно е, че писмата и картичките драстично намаляват през новото хилядолетие. Ами моите внуци из какво ще ровят? Толкова обичам да чета стари писма, че ми се струва ужасно егоистично да лиша следващите поколения от това удоволствие. Пък и винаги е такава радост да получиш нещо по пощата! Нещо, написано специално за теб, нещо, за което човекът е отделил време и някой лев за марка :). Сметките за телефона не се броят. 

В един от американските блогове, който следя, всяка година публикуват коледните картички, които са получили. Лепят ги на вратичките на кухненските си шкафове и имат толкова много! Чувствата ми се обобщават с: "Ама и аз искам!" Семейни снимки, по някой ред за това кой какво прави, много ми хареса! Има хора, с които се виждаме рядко, но това не означава, че не са в мислите ни и една семейна коледна картичка ми се струва прекрасен начин да го покажем. Миналата година не успях да я осъществя, но след повече от 5 часа миналата нощ, тазгодишната е готова!

Оказа се, че имаме само една снимка заедно за тази година. Само една! Срамота и половина. Хубава снимка на майка ми и баща ми поотделно пък така и не намерих. Трябва да се снимаме по-често - и заради нас, и заради бъдещите поколения. Снимката ни направо лъха на Коледа - не се оставяйте на късите ръкави да ви заблудят! Направих я черно-бяла, че така по мога да залъжа някой, че не е правена лятото.

Сутринта бързах да споделя идеята си с останалите членове на семейството и да им покажа картичката. Майка ми много я хареса и подкрепи начинанието, тя ще организира напечатването на хартия и после заедно ще ги сгънем, ще надпишем пликовете и ще ги изпратим. И под "заедно" да се разбира, че накрая ще останем само аз и майка ми и купчина пликове, в най-добрия случай и сестра ми.

Брат ми и сестра ми харесаха картичката, с леки забележки. Първата реакция на брат ми: "Абе, како, кво е тва пожелание, за първи път го чувам, дай да го сменим с нещо по-нормално! Изобщо то какво даже означава?!" Мисля, че той с думите си доказа, че имаме нужда от повече истинско общуване, от повече разговори за празниците, които според мен трябва да са повече от просто "весели".

Това е картичката отвътре. Помолих всеки да си направи списък с хората, на които иска да изпрати картичка, за да сметнем колко ще са ни нужни. На брат ми и сестра ми им трябваха има-няма 5 секунди, за да дадат своята бройка - нула. Подхвърлих няколко имена на техни приятели, не, не искали да им изпращат картичката, защото било странно. Докъде стигнахме, жестовете на лично внимание са ... странни? Брат ми отсече, че не върви да даде на приятелите си картичка, на която ме има и мен, и родителите ни, защото те не ни познавали. Пък в текста за него имало само едно изречение и като за капак го дели със сестра си. Да вметна, че той е рибарят, така че има повече от едно изречение! Виж, ако картичката била само за него, тогава по можело да даде на приятелите си. Аз, ревностно защитаваща произведението си, му казах, че той не живее сам, а е част от семейство. Прекрасно семейство при това, ама той е в период, в който не ни признава заслугите. Коледа е семеен празник, съответно семейна картичка.

Брат ми продължи със забележките по текста: "И ква пък е тая изхвърлена салфетка, не го разбирам!" Аз напомням как няколко дни след като вече бях горд собственик на тюркменска земя, бяхме в ресторант и аз показвах на майка ми къде е мястото, къде ще бъде къщата, входа. Заканихме се да запазим салфетката, като за рисунка на въображаема къща върху салфетка беше очудващо детайлна! Дни по-късно някой ме пита какво е станало с моята салфетка и тогава се сетих, че съм я забравила на масата. След като чу историята, брат ми, отново възмутен, възкликна: "Че то аз, дето съм бил там, не го разбрах това изречение, камо ли примерно баба!"

Това е задната корица. Брат ми веднага ме разконспирира: "Ти тва сигурно си го видяла в някой американски блог!" Потвърдих и моята идея за коледни картички беше превърната в "Како, како, виждаш ли какво става като емигрираш, ние в България такива картички не изпращаме. Те американците като са дебели, кво и ние ли да станем дебели?!" Според мен отношението на брат ми показва, че имаме нужда от повече такива картички!

Наясно съм, че е малко рано за коледни картички, но пък още по-наясно съм, че ако не пиша на момента, после забравям. Някои от получателите може да видят картичката предварително, ама то до края на декември месец ще забравят как изглежда :). Ще се радвам, ако някой ден и ние получаваме такива картички. Пък и кой знае, може някой да прочете това и да се вдъхнови да изпраща коледни картички :). В този ред на мисли, добре че пиша за Коледа през ноември, още имате време да си направите и вие семейна картичка :)).

Следпразнично

И отново дъждовен, мрачен и меланхоличен Единбург :) . Абе, усмивката на края на предишното изречение е малко измъчена, ама от утре като ме завърти учебната дейност и няма да имам време за такива чувства. 

Имах тооолкова хубава ваканция! Ех, добре че беше тя да ме топли сега :) . Тази усмивка е по-искрена от предишната :) . 

Беше ми кеф просто да говоря на български, да се спъвам по български тротоари, да казвам "Благодаря", да гледам радостта в очите на моите си хора, когато ме видят... Не, наистина, отчитам го като лично постижение, че уча в Единбург. Не толкова заради високите изисквания, по-скоро защото е ама толкова извън моята "удобна" зона, че няма накъде повече. То аз все още шашкам хората, че уча в чужбина, аз, дето се разхождам по улиците, ядейки туршия от трилитров буркан. В моя защита, беше много хубава туршия и тъй и тъй имах вилица в чантата /естествено, то в моите чанти само такива тривиални предмети има/, та защо да чакам да се прибера.

Е, не ми е съвсем ясно как точно ще се вмести селото и България в научната ми кариера /ама как важно звучи, тъй де, няма да си играем на дребно,я/, ама предпочитам да го карам стъпка по стъпка, с дежурната вяра, че всичко ще се нареди. Това ми е философията и за носене на багажи, междудругото. И как само ми прескача мисълта, ама да, за мен са много логично свързани.

Все се надценявам и така ги нареждам тея чанти, че като дойде време за тръгване и ги погледна, за момент се чудя ще стане ли тая работа, няма ли. Ама понеже обикновено бързам, грабвам ги и шшш, те верно тежали много. Първо до пътната врата. После си почивам като стигна поляната. И до черниците на баба Нанка, на моста и айде, добрах се до спирката. Като се пъна да бягам в Единбург, пак така - малко по малко и то взех, че стигнах. Обикновено даже си подминавам крайната цел, понеже като я достигна, си викам : "Брей, ми то не било чааак толкова трудно, мога и още малко".

Ама щеше да ми бъде прекалено лесно, ако се придържах безрезервно към тази философия. Всичко искам, сега го искам. То и затова си знаех аз, че няма да свърши светът - кой свят би свършил преди да съм се влюбила за първи път, преди пак да се чуе детски смях на село или в малко по-скорошен план - преди да съм си изяла компотите?! Не и моят. 

Толкова неща ми се правят, обикновено в неподходящи моменти и нереалистични количества, ама знаете ли, обикновено ми се получават. Някой път са вмъкнати измеждудругото, остават незаснети, но не и забравени. Поне засега, пък като ги има и в блога, още повече :) .

Изминалата година ми беше най-любимата досега, изобщо ако можеше да бъде опредметизирана по някакъв начин, щях да я прегръщам и да й се радвам :) . Вярвам, че хората се променят, пък от нас зависи към какво. И сакън да не пропусна да се рекламирам, но да - мисля, че съм се променила към по-добро. По-щастлива съм, пък за мен тези две неща вървят ръка за ръка.

Като съм започнала с прегръщането - да, напоследък много съм се отворила в тази насока. А преди нито давах мен да ме пипат, нито ми е идвало отвътре аз да прегърна някого. Толкова ми беше противоестествено, особено срещна някого на улица, той се засили към мен, аз в режим на защита се отдръпвам, ама после пък ми светва лампичката за благоприличие и решавам да се прежаля, изобщо странна и конфузна ситуация. Сега пак изпадам в малко странни ситуации тип говоря си с някого и прекъсвам разговора с "Ее, може ли да те прегърна?", ама май е по-добрата алтернатива. Изобщо срещнах хора, към които мога да изразя емоция без да се насилвам; хора, които заслужават да ги прегърна. И още повече, обърнах заслужено внимание и на хората, които винаги са били до мен и към които не винаги съм била толкова щедра с прегръдките.

Макар да нямам доказателство в снимки - правих сирена и даже запалих и други по това занимание. Отсега планираме лятното производство, пък аз може и да споделя по-подробно какви сме ги свършили. Брито пааак не стана на Бри, ама ние не се даваме лесно, ще има 6-ти дубъл. Козето, обаче, оо, козето беше най-хубавото, което съм опитвала досега. Нали разбирате, от двата вида, които съм яла, моето по ми харесва :)) . Оформено като руло и отъркаляно в подправки, полято със зехтин - абе един път е.

И за овчето направо се избиха, аз съвсем малко опитах от него - по-голям кеф ми беше да черпя и да се радвам на реакциите. 

Всички рафтове в избата са пълни, при това само 1/4 от тях с буркани от времето на прабаба ми. Познават се по това, че тогава капачките не са се казвали "Роси" :)) . Градината е изорана, с изключение на едни 30-тина квадрата, които ще обръщам наръка, ама това ми е работа за час, час и нещо, все пак аз декар обърнах по два пъти. И явно наистина ми е ден да се рекламирам. Е, няма да се идеализирам - доброволно се предадох пред един особено упорит троскот и не съм държала вилата по правилния начин, щяла съм да изкривя сапа на съседската вила /не си мислете, че не искам да си купя моя, ама на, кът са явно хубавите вили/. Пфф, какво да кажа, на крив човек и вилата му е крива. Ама иначе ме забавляват съседите, аз тук много ги нареждам, но са добри хора, просто много ограничени, а мен най ме бива да излизам извън техните рамки :) .

Учих, разбрах, че даже обичам да уча. С такъв кеф се готвих за матурата по БЕЛ, все още възмущавам брат ми и сестра ми, като им казвам, че ако можех, пак щях да се явя. Еми не мога да го преживея аз това 5.98! И оттогава имам по-различно отношение и към езика, и към литературата. Чета много блогове и грешките ми правят впечатление. Дори някои направо ме дразнят, а после и аз се дразня от себе си, защото съм сигурна, че и в моите писания има такива. Нямам навика да се чета, но напоследък се упражнявам в "Намерете n на брой правописни/пунктуционни/граматични грешки" върху старите си публикации. Разчетох се и на книги, особено от български автори. С ясно изразени предпочитания към по-селските, шокиращо направо :) . Да живеят огромните дядовски елеци с още по-огромни вътрешни джобове, що литература пренесох в Единбург! И 2 компота, и люти чушки, и сладка, и бисквити "Закуска", изобщо добре, че имах и книги да замажа малко положението, иначе изглеждаше сякаш ще отварям лавка.

Научих се да си пестя усилията за хората, които биха ги оценили. Често залитам в тази крайност, понеже като правя нещо, все ми се иска наистина аз да съм го направила от-до, а това поглъща време и наистина усилия. Тях обикновено ги дарявам на драго сърце, но да, втори път няма да меся хляб за хора, които ме питат "Ми ти защо не си купуваш от магазина, даже купони имаш?!" Аз купоните ги загубих, ама не е това идеята .

Блоговете, моят и всички, които следя, също са голяма част от изминалата, и от настоящата година. Ех, към колко интересни личности ми отвориха очите! Пък после същите личности, които са ме вдъхновявали и усмихвали, казват и по някоя добра дума и за мен, изобщо хубаво е :) . Благодаря ви и се считайте прегърнати!

Липсва ми...

Евтиният хляб с купони на село, който догодина няма да ми е толкова евтин, понеже загубих 200 купона. Или хич да не около 150 лв, ако ги обърнем в пари. И с житото ме излъгаха, та айде още 600лв загуба. Те парите не ми липсват, липсва ми честността на хората. Липсва ми и да имам проблеми от този сорт - кой на кого си дал житото, кой си купил праскови за 60 стотинки килото, кой за лев и петдесет. Тоя втория, будалата, съм аз. Ама да кажа, че аз напявах да минем през борсата, ама не, борсата много далече - купи си праскови от селския магазин в Раковски, пардон - градския магазин, нали за такъв се водят. Градски, градски, ама все същите селски пазарлъци. Липсва ми ей такива мисли да са ми в главата.

Липсва ми хубавата светлина. Откакто съм тук съм снимала само картички и една преяла катерица. Дори и картичките малко насила ги снимам, ей така, колкото за активност. Събуждам се все едно посред нощ, а тамън мине пладне и вече вън пак е като нощ. Но пък катерицата наистина беше преяла - на това ни учеха - как да различаваме преяли катерици. Е, те го казаха много по-сложно и завъртяно, сакън да не ги обвини някой, че ни учат на "прости" неща.


Липсва ми да съм част от данданията вкъщи. Брат ми е прав, че сега си говорим повече, в сравнение с когато си бях на село, ама не е същото. Липсват ми хора, които могат да ми произнесат името.
Липсва ми чувстото на ситост, на храна, на емоции. Липсва ми да ми е вкусно. Знаете ли - дали ще ям или не , все ми е тая. Не се чувствам различно след като съм яла. Не чувствам глад, ама и ситост също. Имам списък с всичко, което ще ям, като се прибера. Още по-дълъг пък ми е списъкът с нещата, които ще помъкна наобратно. Аз от носталгия още малко и вафли "Боровец" ще проям , а не обичам шоколад.
Хах, сега се сетих, това ми беше сиромашката вечеря на село, когато нямах печка и вода - 2 филии хляб и между тях вафлата.
Липсва ми като е чесън да мирише на чесън - тва ако слагах същото количество, ама нашенски чесън, и съседите щяха да го помиришат. Баба ще ходи на село да вади морковите - първо, ха, да види той съседа, има моркови, второ - искам си ги, моите си моркови. Тея дето уж под ябълка не можели да растат. Дето всеки ден ги проверявах поникнали ли са, не са ли, заради които ставах "като малаче", понеже бяха на неудобно място за поливане и трябваше да премятам един кален маркуч. И съседът цъкаше след мен: "Ее, каква е тая твойта любов с тоя маркуч, стига си го размятала вече, де!", без да разбира защо ми става смешно като го чуя - тъй де, все пак съм на баща ми дъщерята, който държи всички простотии от него да науча, а не от улицата ;р .

Чувствам се дебела. Без да съм такава. Липсва ми физическата умора - вечерта да се просна на леглото и да не мога да стана. Какво е здрав сън ли - здрав сън е когато цял клан мишки се разхождат върху юргана ти/а вероятно и по теб самия!/, ама ти си спиш и спиш, нищо че мишките цял концерт от неприятни звуци изнасят. Сега се чекна по цял ден на един стол и чета, решавам минали изпити, готвя и ям ей така за принципа, понякога гледам стари български филми и слушам "Хубава си моя горо" .
Е, явно има ефект от чекненето, понеже на междинните оценки имам 7 шестици и една петица. Няколко пъти ходих да бягам в близкия парк - голям зор ми е, просто не ми се получава да бягам ей така без причина, без някаква крайна цел. Миналата седмица ми беше прекалено студено, че да вися на спирката и бягах до общежитията, голям мотиватор се оказа шотландския вятър.

Ходих на нещо като мини семинар за храната - био, органична, локална, кой каквито етикети иска да й слага. Беше забавно, радвам се, че отидох, ама ми стана и малко мъчно, понеже аз всичкото това го знам и съм миналата през този етап... искам вече следващия.
Писах на всички близки ферми, предлагайки се като доброволец, ама не ме искат. Тези, които благоволиха да отговорят, казаха, че не им трябва поредният студент, може ли да ме сложат на списъка с чакащи. Сериозно - списък с чакащи за мераклии да работят безплатно?! А толкова сърцераздирателни ми бяха писмата - то ако някой може да се превъзнася по земя и градина, аз съм.

Липсва ми дядо. Вече мина време, но той не ми липсва по-малко. Прияждат ми се лионски наденици, като се сетя за него. Тогава работеше само една електрическа скаричка, която за да добиете представа колко работеше - дядо не ми даваше аз да я включвам в контакта. Много им се радваше на тези наденици, понеже в селския магазин не ги продават, и изобщо "кой като нас". Цепихме ги на две и скаричката винаги ги прегаряше отгоре. И дядо винаги побутваше към мен парчето, на което се е паднало повечето кашкавал.

Иска ми се да му бях казала, че аз ще се погрижа за село и, че всичко ще е наред, да не се притеснява. Е, може би и сега ме чува.
Та така, ще се чекна засега на стола, ще взема да стана някой супер учен, който с 1-2 кратки експедиции си изкарва достатъчно пари за цяла година и ... ще мога да купя и по-сносна скара :) .

Пък дотогава вие се радвайте на България и заради мен, от моето пристрастие няма накъде повече, ама наистина - от наше село по-хубаво няма :) .

П.П. Всичките ми картички се продават в Сладкарници за цветя "Галя" , в град Пловдив, на ул. Христо Г. Данов 30 и ул. Железарска 27. Нямам нищо против да мога да си купя печка и преди да съм станала велик учен :) .

"Умна, забавна, наивна"

В шести клас имахме посещение от училищния педадог/умиротворител/психолог/узаптител. Толкова съм внимавала, че даже не съм запомнила официалното име на длъжността. Типично. Все пак месеци, месеци!, си мислех, че в руския език няма буква "ю". Ама как искрено се чудех как се оправят тея хора без "ю". С какво пък могат да бъдат важни някакви си пет минути от първия час?! Да знаете само как се пише за любимото ти място, когато буквално нямаш букви даже за името му... Ее, ама много ме беше яд на руснаците, мислех си едно "ю" да бяхте сложили, бре, толкова щяхте да ми олесните писането на съчинения. Мда, заради тези ми качества ме приеха в Единбург.

И пак се отплеснах. Сигурно затова съм пропуснала моментът с "ю"-то.
Та тогава, в шести клас, имаше игра. Пишем си името на лист, който после минава през всеки съученик и той споделя мнението си за теб. Анонимно. Всеки прегъва листа след себе си, да не влияе на следващия.
Повечето момичета получиха детински обяснения в любов. Кой колко бил готин. На някои листовете бяха целите изписани, други бяха с по една-две думи на ред, колкото да се отбие номера.



Получих си листа обратно и разгъвам първи, втори път, все празно. Най-горе някой от хорски срам беше написал, че съм "добро момиче", което в контекста на акъла на един шестокласник, не е комплимент. Ама айде, преживях го. Малко по-надолу, имаше три думи, грижливо написани, сякаш който ги е писал наистина се е замислил.

"Умна, забавна, наивна." От тогава мина много време, но често изникват тези три думи в съзнанието ми. Не бяха анонимни, знаех кой ми ги е написал. Не съм общувала наистина с него, едно-две "здрасти"-та от куртоазия. Толкова съм се чудила как е възможно така точно да ме описват тези думи. На другите момичета им казаха, че са красиви. Мен не ме възприемаха така. И следващите години. Че дори и сега. Понякога ми се иска да питам момчетата защо не си говорят с мен. Толкова си съм прозрачна? Явно достатъчно прозрачна, за да ме разгадае някакво си хлапе.

Умна. Натам сочи всеобщото мнение, че и аз в кюпа. Ама то в днешно време на всички ни казват, че сме умни. Глезотии. Особено в училище - "Те всички са умни, просто някои са мързеливи". Ще ви прозвуча ли по-малко "умна", ако кажа просто "Дрънци." ? Знам и сложни думи, ама хич не ми отиват.
Забавна. Страничен ефект на петчленно семейство и леко чалнати роднини. Мнооого истории за разказване, много възклицания от рода на "Ама наистина ли? Не,не, шегуваш се!" . Знаете ли какво установих за себе си - не се шегувам. Че то реалността си е достатъчно смешна, няма нужда да си измислям.



И да си дойдем на думата - наивна. И това беше преди да разглася как някой ден ще имам семейство в 3/3 от къща с двор, за които ще се грижа, понеже ще имам магическа работа, снабдяваща ме с достатъчно пари и свободно време. Ако ме чуе сега същото момче, сигурно щеше да се поправи на "много наивна".
Иска ми се да спрат да ме предупреждават колко съм наивна. И как ме заплашват с тоя пусти "живот", дето щял да ме смачка. Че тази ми наивност, с всичките й мечти и надежи, да не се е пръкнала от въздуха?! Не, и тя ми е от живота, онзи "страшния". Аз най-добре си знам колко точно съм наивна (и скалата, повярвайте ми, не е по-малко наивен - средно наивен - наивен - много наивен - аз) , понеже всичките "странични ефекти", всичките разочарования и рани съм ги преживяла аз.

Страдам от липса на дипломатичност - казвам каквото мисля. Цензурата рядко е опция, но в името на добрите взаимоотношения се уча да акцентирам върху положителните ми мисли спрямо някой/нещо. Това не ми е голям проблем, понеже обикновено в акъла ми има все хубави мисли. По-вероятно е 991837 пъти да ви благодаря, понеже наистина го мисля, отколкото да ви обидя. Проблемът идва от това, че очаквам същата прямост и от другите. Но не би. И все пак, друго исках да ви кажа /добре,че няма лимит на думите тук!/.

Знам, че светът не е толкова розав. Заобиколена съм от хора, които ме обичат и пазят. Късметлийка съм. Проблемите ми обикновено са смешни и го осъзнавам, затова и не им се връзвам. Честно казано не харесвам розавото като цвят, а като прилагателно, описващо живота, още по-малко. Предполага някаква заблуденост, винаги се противопостая на "реалния" живот. Моят живот не е розав, може да е наивен, малко смахнат /все пак току-що си пожелах оборски тор за Коледа/, но е също толкова истински, колкото и по-тъжните и груби житейски истории.
Рядко си чета блога, но предполагам оставям впечатлението за точно тази нехаресвана от мен розавост. Поне да беше някой друг цвят, ама не, розаво. Истината е, че аз съм щастлива. Понякога съм тъжна, ама точно толкова, колкото да ми напомни, че все пак съм щастлива. И не се чувствам виновна, че аз съм щастлива, докато толкова много хора страдат.



Животът - зелен, розав, идеалистичен, груб - сами си го правим. Тук се замислям - ами всичките тъжни хора, те как така са си направили живота тъжен, нали уж точно към обратното се стремим всички. "Сложно е." Пфф, чувствам се като от света на "големите" като казвам тази фраза. Не си личи много, ама зад всичката ми наивност, придружена с доволно количество егоизъм, се крие и прагматизъм. Мама все говори за сили, енергии, божествени планове. Вярвам й. Донякъде защото е по-лесно да вярваш, а не виждам защо насила да се пъна да ми е трудно. И все пак, рядко се замислям за живота по-мащабно. Всичката мъка, ама и всичката радост. Живея си в моя свят. Понякога си се ядосвам задето пренебрегвам всички останали светове. Че те, чуждите, защо да са моя грижа. Добре, че уча специалност тип "как да спасим планетата", та да се чувствам по-малко егоистична.

Казват ми, че съм заразна. Засмуквам  околните в моя свят. На хора, непипвали мотика, им се прикопава. На други напомням за едно минало "някога", съхранило в себе си спомени за слънчево детство и селски улици.
Ще се опитам да надникна и в чуждите светове. Всъщност, чета около 300 блога, може да се каже, че несъзнателно съм го правила отдавна. Ха, за това чак сега се сетих. Ее, олекна ми, не съм чааак толкова егоистична.
Не искам да се ограничавам. Няма да пренебрегвам жестокостите на реалността. Но нека същите тея жестокости да не отписват напълно и моя свят. Явно е розав и обикновено се говори за компоти, ама иначе си е съвсем истински.

"Кажи, кажи, как си?"

Ех, изчерпах се на снимки на домати :) .
Всъщност имам още няколко скътани, за когато ми стане особено носталгично.
Знаете ли, аз съм си добре. Сега, ако имах поне един буркан компот от праскови, щях да бъда по-добре, ама айде, да не изпадам в максимализъм. И на компотите ще им дойде времето.

Сега общо взето или уча, или се опитвам да уча. Често ме питат "Абе, ти какво точно учиш?!", на мен на моменти ми се струва, че всичко уча.
За 2 месеца минахме през микробиология, ботаника, генетика, еволюция, движение, електричество, термодинамика, метеорология, неврология и още 891476 неща, за които не се сещам в момента.
Не всичко ми е интересно, пустите бактерии така и не успяха да ме спечелят като почитател /ама много хубаво се спи на бактерии :)/, но пък ми е забавно.
Как точно работи тоя мой мозък, че понякога ми е толкова скучно, че ми става забавно... Кой знае, може да разбера в следващата лекция по неврология :) .

Щастлива съм. Полагам усилия, старая се, абе ако не друг, аз от себе си съм доволна. То може да звучи малко пресилено, ама наистина имам чувството, че надскачам себе си. Не много, понеже ми костваха невероятни усилия всеки път като чувам "джийнс" да възприемам гени, а не дънки. И на сесията за въпроси и отговори попитах какво означава заглавието. Изобщо ако някой не го е страх да пита тъпи въпроси, това аз съм.
Обикновено обясняват много внимателно, само един път ми се изсмяха като питах едно нещо какво означава, оказа се, че е планината, в която се намирахме тогава.
Ама пак ми беше забавно, понеже си представих как същия ще го пусна насред Сакар планина, да ми каже той къде се намира тогава :) .

Градът си е град, хората са си хора. Плюс-минус някое "cheers" . Някои хора се опитват да познаят от къде си по акцента ти. Уви, не съм нито от Испания, още по-малко пък съм много светла африканка. И в България имаме електричество. Друг въпрос, че в моите 2/3 от къща обикновено няма. И колкото и странно да звучи, не празнуваме деня, в който нечие чуждо правителство почти е било взривено. Забавни британци :) .

Единбург е сравнително малък, 1 час от единия край до другия. Аз това от опит го знам, всеки ден го минавам този маршрут :). По улиците са нападали листа и няма кой да им ги мете. Хората се разхождат по тениски и джапанки. Малко по-нормалните хора имат благоразумието да си метнат един шал. Държат чадъри дори когато не вали. Страничен ефект на шотландското време явно.



Харесва ми сблъсъкът на култури. "Слагаш захар върху тиква?!" "Ти какво, сол ли слагаш?"  "И черен пипер."
На лекциите е пълно с всезнайковци. Аз не съм достатъчно сериозна за тяхната група, ама добре си ми е така. Хах, пак съм тамън посредата, нито вманиачена по ученето, нито типичната бунтарка. Странно, понеже мен обикновено ме избива на крайности.



Вече имаме оценки, наближават и "големите изпити". Много обичам изпити, тестове, доклади. Изобщо харесва ми да уча. А в университета е една такава специфична обстановка, с две думи - готино е. Вече по-рядко се чувствам като най-големия идиот. То лекторите все се шегуват с нас, че дори и да те скъсат на изпит, си е привилегия, понеже колко човека са ги късали в университета на Единбург :) . А дано един по-малко. Ама аз ще съм добре, малко по малко задобрявам. Много ме бива точно след поредния "тъп" въпрос, да кажа нещо, което явно е впечатляващо, и всички да ме гледат: "Ти пък тва от къде го знаеш?! В кой учебник го прочете, да си го купя и аз?" . Просто листо на маносан домат, бе хора. Много ясно, че знам какво е изобразено на снимката, та нали цяло лято го гледах на живо.



Животът ми се пренесе на лепкащи листчета, които добре че ги купих на промоция, че бързо свършват. Пера си, готвя си, ако не сте разбрали, добре съм си. Според брат ми даже сега повече си говорим. Пусти скайп, надухме му главата :) . Почти все едно съм там. Караме се по скайп, вечеряме заедно по скайп, дразним се, ядосваме се, радваме се. Не мога да не ви цитирам сестра ми: "Како, спокойно, аз ще ударя Илия и от твое име!" .
Баба си е на село, аз упражнявам контрол от разстояние. Диктувам рецепти по скайп, които път после биват препредавани на баба, малко на развален телефон го удряме, понеже физалисът се прави на сладко, не на туршия, ама кой знае, може да сме измислили някое ново поподение :) .



Е, не винаги ми е толкова добре, колкото ми е сега. Често ми се иска да побягна, да разперя ръце, а ми е тясно. Бързо ми минава. Само като се замисля колко хора, които ме обичат, ме чакат да се върна и ще ме обичат и още повече. Даже на брат ми почти съм му липсвала. Сестра ми ми праща клипчета, от мието на зъби през кой каква домашна пише до как си е лакирала ноктите - да не съм се чувствала забравена. Аз пък имам определен ден за кореспонденция, в който пиша имейли, истински писма, правя картички.

Ох, понякога не мога да си се начудя на късмета. Добре, че на мен ми липсва онзи толкова полезен на учените ум, поставящ всичко под въпрос. Вместо да се чудя, аз съм просто благодарна.

П.П. Наскоро гостувах на две много приятни за мен места:
LaMartinia: Гастрол: Гери/Градината на слънцето
barefoot life: "Когато съм боса се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда."

Баланс ли? Тоя не го познавам !

Ама хич даже. И него, и онзи висш разум, дето ти позволява да си подреждаш правилно приоритетите .

Пък при мен все за приоритети се говори, с тенденцията да се заклеймяват като объркани/смахнати/нелепи/наивни.
Е, признавам си, не ме бива. Градина, семейство, работа, лични интереси и мераци... Хах, самият факт, че току-що инстиктивно написах „градина“ и после „семейство“ говори достатъчно.

Надявам се, не оставям впечатлението, че едното е по-важно от другото. Измъквам се със семейния номер: „Сложно е.“ Истина е, че това лято съм повече на село, отколкото вкъщи, ама това не означава, че не ценя семейството си. Както казва мама, пътищата ни се разминават :) .

Конфликтна ситуация си е, общо взето не можем да се траем, ама иначе от време на време си напомняме да се снимаме, понеже на снимки изглеждаме много задружни. Шш, то щото е добър фотографът ;р . Аз допринасям със склонността си да се изхвърлям. В каквото и да правя.

Няма да хвана аз примерно да чета всеки ден по малко, когато имам възможност. Къде ти такава последователност. Не, аз може години, наистина години, нито една книга да не прочета. После ще ми стане нещо и за 2 дни ще прочета примерно пет. Съответно тогава всичко останало е на заден план и страда от факта, че аз не мога да се вместя в някакви що годе прилични норми.



Искрено се възхищавам на един определен тип хора : подредени, организирани, не можеш да ги хванеш неподготвени за каквото и да е... Сигурно ако имат блог, ще пишат редовно и последователно. Понякога съм си поставяла за цел да бъда и аз такава. Изненада, за ден-два се изхвърлям и в тази насока и после пак толкова бързо се сгромолясвам. Понякога буквално, понеже то ден-два не стигат да се подреди хаоса, в който обикновено живея, и за пореден път съм се спънала в оная тенджера, дето от половин година я нося от града в село.

Общо взето аз и баланса сме трудносъвместими. Миналата година със зор събрах половин кофа домати и ги направих на три буркана доматен сок, които не успях да затворя и се вкиснаха. Тази година домати има. Много. А вкъщи се изяждат максимум по 2 домата на седмица, понеже такъв им е начина на живот. А на мен всичкото време ми отива в поливане и грижи, за да са живи доматите, че нямам време да ги обирам даже всичките.

Реве ми се като видя окапалите домати по земята. Изпитвам отговорност към тях и така все едно те са се справили, родили са, а аз се провалям, понеже нямам време да ги консервирам. А сам човек не може да изяде много на салата. Е, аз поне се опитвам, като се подрежда реколтата и една част се отделя, понеже вече е в състояние, в което само аз бих я яла. Вкиснат пъпеш, краставици с такива семки, че вече мога да ги посея, тиквички колкото на съседа преторените тикви, списъкът е много дълъг. Да не говорим за дните, когато си правех по 2 л таратор , просто защото имаше краставици. И трябваше да се изяде още на обед, понеже за вечеря имаше тава тиквички.



Дори нямам време да си снимам реколтата. Сега, когато нааай-накрая я има. То не е работа само да го отгледаш, трябва и време да се обере, да се оползотвори. Бране на чери домати- поне час. През 2 дена. Добре, че миналата седмица направих масово бране на презрели-узрели-почти узрели, та сега са по-малко. Добре, че познавам аз трима герои, които се бият за тях и ги изяждат за два дена.

Хах, самият факт, че тази публикация се появява по никое време, когато аз уж щях да пиша „кратки“ публикации, ама по-начесто. За малко да е кратко, за още по-малко да е често.



И все пак, направо си е иронично, че на всичкия ми дисбаланс, било то в градината, във времето, в семейните отношения, в живота като цяло, никога досега не съм била в такава хармония със себе си.
Всичко усещам сякаш точно така трябва да си е. Капналите домати? Развъждат болести по принцип, ама иначе знам ли, може да торят почвата. Мини компост насред вадите. Абе, успокоявам си аз съвестта, ама айде. Нали и червеите нещо трябва да ядат. Сега остава само да почнат да ядат тези по земята, а не тези, които още са вървежни.

Трябва да си въведа лимит на знаците в публикациите. Сигурно ще се съобразявам с него стриктно за 2 дена и после ще го зарежа. Позната история. Имам късмет, че няколко пъпеша чакат изяждане, та това ми е спирачката :) .

Да не повярваш, картички !

Всеки ден по това време адски ми се доспива. Това ми е селският синдром, откакто се помня винаги е било времето за спане.
Понеже сега уж ми е времето за почивка, понякога се награждавам с 2 часа сън на обяд.
Баща ми само ми се подиграва, че когато и да ми се обади, аз все спя.
"Що не поливаш?!" , "Няма да ти стигне времето да полееш всичко!", пък аз даже съм си предвидила час-два за отдих.
И сега, докато се качат снимките, лежах на масата.
Отново съм пред дилемата да спя ли, да не спя ли. Да ми имаш и проблемите, нали?
Всъщност пак си имам дежурните задачи и пак съм назад с всичко, ама знам ли, човек трябва да си прощава.
Аз с това се успокоявам. Отесках 1 корен домат, висок колкото мен, с мотиката, 2-3 корена пипер съм пречупила с маркуча, абе списъкът ми е дълъг. Ама какво пък, опазила съм над 500 корена, тази гледна точка повече ми харесва.
Затова и си превъзпитавам съвестта. Вярвам, че мога да правя всичко. Но не мога да го правя това всичко наведнъж.
Картичките останаха на по-заден план, така де, докато работата не ме удари във финансите.
Почти съм си изплатила обектива, вече съм само на 20-тина плика за пари разстояние :) .

В новия брой на списание "Органично" може да прочете интересни неща за биокултурата, комарите, а по към края има и мой материал.

Е, аз ви пожелавам летните жеги да са съпътствани само със слънчево настроение и се отправям към стаята си. Дали ще стигна до леглото или бюрото още не знам, но трябва да съм доволна от себе си във всеки случай, защото да избереш личните си нужди над поредното "трябва" си е постижение :). Пфю, добре, че заемът ми е от мама и тати и е безлихвен и безсрочен...

Воли и неволи ( в пространствените ограничения на града и селото :)

Снимките за блога отделям в специална папка. В нея в момента има точно 123 снимки.
Чудя се дали да почна отзад-напред, или обратното.
Добрата новина е,че поне почвам.

Не съм правила картички повече от месец.
Рафтът в магазина е празен, празно ми е и шишето със спестяванията.
Зимата на село се е спукала тръба. 2 седмици не си бях ходила и да кажем, че за първи път имаше душ. Доста автентично се беше получило даже, за жалост единствено без кранче за спиране.
Случаен минувач по пътя ми помогна да спрем водата. После 2 седмици си носих даже водата от града.
Да сте чували, че нещата са сложни? Вкъщи това е дежурната реплика.
А аз съм припряна и явно много зависима от наличието на вода. Пък явно съм и достатъчно "отворена", че да тръгна из село и да питам случайни хора дали могат да ми помогнат.
Насочиха ме към Станчо, дето живеел в бялата къща на ъгъла до моста. Оказа се,че в село имаме няколко моста. Нали се сещате и,че естествено на всичките ъгловите къщи бяха бели. Да е жив и здрав Станчо, намерих го, дойде и ремонтира тръбата.
И още по-иронично, в тази тръба цяло лято се удрях и се чудех как ще уредя махането й.
А сега ща не ща трябваше да се махне. Можеше само да не изтече вода за 150лв, за да се случи, ама подробности. Скъпи подробности, благодарение на които съм още по-задлъжняла.

Ако знаете колко бях щастлива като пуснахме водата. Друго си е да имаш вода.
Даже и пари не ми поиска Станчо. Дадох му един компот от праскови, че то това ми е най-ценното от нещата за даване :) .

Днес ми е от дните тип "никакви"... Честно казано ми е мъчно и съм във временно състояние на самосъжаление, ама то тогава аз самата се дразня най-много на себе си, та бързо ми минава.
Иска ми се да има с кого да си говоря. Ей така за каквото ми е хрумнало в момента.
Дразня се, когато се обадя на тати и ми каже "Казвай бързо.". Или "Не мога да говоря,ама кажи."
Често имам чувството, че още от момента,в който вдигнат, и бързат да приключат разговора. Нека не изграждам някаква негативна представа, разбирам, заети са.
Аз наистина разбирам, просто понякога ми се иска да не ми се налагаше да разбирам.
Още по-често пък ми се иска да зарежа всичко и да си отида на село. Да си прибера кокошката на съседа, която постоянно идва при мен. Спокойно, той пък май ми открадна една слива и 4-5 праскови, та не би било много нахално от моя страна.
И пак понякога ми е самотно. Но като,че ли ми е по-добре да съм си самотна на място, където има само още някоя баба или дядо, отколкото да съм самотна сред толкова много хора в града.
Нали ви бях казала,че започвам да полагам усилия. Ще ставам аз почти социална личност.
За малко и да ми се получи. Ама имам чувството, че още мириша на цигари.
На село, макар и сред много спомени, си живея за момента, с надеждата, че скоро ще мога да направя всичко, което ми се иска.

От университета в Единбург ми искат диплома 6.00 . Или 6.00 и на двете матури.
Аз си знаех, че ще ми направят те такъв номер.
Та сега уча. Уча. Спа малко. Копая. Щях да спя малко повече, ако мишките не излизаха на манифестация всяка нощ. И после пак уча.
Ходя на уроци по литература. То сама да не си повярвам, че го казвам, но много ми харесва и съм доволна и от учителката, и от мен. От себе си шях да бъда по-доволна ако спра да правя тъпи грешки, защото не чета изреченията в тестовете до края, ама здраве да е.
Харесва ми някой да обръща внимание специално на мен.
Те и в училище ми обръщат внимание, ама все е за нещо негативно.
Така си е, моята личност е наситена с дълбока проблематика.
Личи ли си, че само ЛИС-ове са ми в главата ;р .
Щом не ме е избило на морални висоти и пространствено-времеви измерения, значи има какво още да се желае :) .

Сях грах, бакла, магданоз, моркови, праз и още 9923847 неща. Закъснявам със сеитбата на още толкова.
Теоретично след 10-тина дни трябва да засаждам доматите в градината. Още не съм разчистила мястото от плевели, да не говорим за обръщане, торене, копане и пр.
Ама ми е едно такова спокойно и лежерно, ако знаете колко ми е хубаво на село.
И май май само аз си се разбирам. Баба си беше за десетина дни на село.
Дразня се, когато хората казват неща, които не мислят.
А баба ми ги каза едни... със сигурност знам, че не го мисли наистина, ама тогава защо го казва.
Искам да си празнувам рождения ден на село. Баба се разрева и почна да нарежда и да ме моли да не идват чужди хора.
Срам я било. Какво щели да кажат хората.
За последно "хора" на село са идвали пак за мой рожден ден. Ама ставах на 2.

Грахът вече поникна и расте бързо.
Марулите и те скоро ще са в разгара си. Скоро ще се чудя какво да ги правя, защото общо взето само аз си ги ям.
А са бая марули. Което ме води и до друг належащ "проблем". Трябва някъде да вмъкна и време за оползотворяване на продукцията, защото ако не го сготвя по някакъв начин, няма да бъде изядено.

В повечето селски къщи има мишки. Да, ама при мен е по-скоро сякаш мишките имат къща.
Тя баба се бори с тях, ама не особено ефективно. Бонус е,че имам 1 тон жито натрупан точно под прозореца на спалнята.
Накратко - ужасно е. Разхождат се, тропат, ако щете ми вярвайте, ама и мляскат.
А аз съм много чувствителна на тема мляскане.
И понеже днес явно съм дала воля на дразненията си, малко...или много, съм ядосана и на баба.
Имаше един чувал с брашно, дето мишките се разхождаха около него, и баба трябваше да го хвърли.
Ама сакън да се хвърли нещо, преместила го. Засилих се аз да го хвърлям и като почнаха да излизат мишки...
И стаята с натуриите е отвратителна. Уж за рождения ми ден подаръкът ми ще е да не излиза от къщата, докато не я оправи. Ама това път наистина, не като преди само да подреди кашоните и чувалите. Ха, написах го с У, виждате ли, чУвали, има файда от уроците ;р .
Тя историята има връзка със снимката на щъркелите, ама да ми е по-равномерно разпределен текста, минавам малко по-надолу :) .

В хола също тропат мишки и оставят следи след себе си навсякъде. Като влизам удрям силно вратата, за да се изплашат и да се скрият.
Аз обикновено си живея в престорено невидение в спалнята, където мисля,или силно се надявам, че няма мишки, ама този път ми нападнаха рътещите се картофи.
И какво ще правя аз в 10 часа вечерта... Не, няма да си пиша ЛИС-а за Яворов, ами ще гоня мишката.
Да, ще я гоня, понеже не искам да я убивам. За целта изкарах над 15 касетки, празни и пълни с разсади домати, още няколко кофи и една мебел, която не знам точно как се нарича,ама зад нея се криеше мишката.
Появиха се котките, викам си аз, супер, сега ще ги пусна вътре.
И Мая като почна да се дърпа, не ще и не ще да влиза. Ще, не ще, вкарах я.
Почна да си шава опашката и да издава разни звуци, уж вървеше на добре работа, ама после видя мишката и избяга навън. Котката, не мишката.
Котешкото й достойнство би трябвало да е много наранено.
Ама аз не се предавам толкова лесно, все пак става въпрос за картофите ми.
Уплътних всички процепи, отворих вратата и се въоръжих с палка за федербал.
5 минути събирам кураж, после още толкова се възстановявам, след като мишката тръгне не към вратата, а към мен.
Явно мишките не бягат в посоката, в която ти се иска.
Аз мааалко се шашнах, и мишката и тя почна да издава звуци и да се блъска в стената.
Интересна картинката бяхме.
И аз пищя, и мишката пищи, и котките гледат.
Най-накрая излезе. И познайте къде отиде. Естествено,че в касетките, които бях изкарала отвън, и които трябваше да прибера вътре.
Е, почти съм сигурна, че не я вкарах обратно вътре.
Кой знае утре какво ще заваря.
Та така , не ми беше особено забавно.
Някъде към 10 и половина вече се опитвах да заспя (то изморителна работа гоненето на мишки, реших да не уча) и изведнъж на фона на тропащите мишки се чу познато тракане.
Щъркелите се върнаха. И този път май ни се паднаха по-сериозни щъркели. Дано да има малки.
Стойката за гнездото аз уредих да я сложат от EVN. И има гнездо и щъркели. Много се радвам, хубаво е понякога нагледно да виждам, че има смисъл от усилията ми :) .

Много е домати, много е нещо.
По груби сметки имам над 200 корена. Добре,че ако не друго, поне кофички от кисело мляко имам достатъчно :) .
Ще се преборя с мишките, и доматите ще вържат, ще се оправи работата на село.
Иска ми се и някой друг да виждаше къщата и градината, както аз я виждам.
Е, затова пък всички вие четете за селските ми воли и неволи :) .

Аз вървя няколко месеца назад с определени задачи, ама това не ми пречи по 1 час да си снимам марулите. Или положителната страна от неправилното ми съхранение на тръбите за поливане - където пръска през спуканото се получава много хубаво боке :) .

Е, вече наистина трябва да отивам да си пиша съчиненията.
Ако не се появя скоро тук, да знаете, че съм прекалено заета да се правя на умна.
Ако пък се вясна, значи ми се е получило и съм се наградила с кратка почивка :) .