вторник, 24 декември 2013 г.

Какво остава

- Татее, кажи, как беше в село, жива ли ми е глицинията?
- Ти пък ква глициния имаш, никва глициния не съм видял.
- Е как да нямам, там до дувара, зад чемшира!
- Аа, онова ли бе, умряла е, ама иначе е жива.
- Е как хем е жива, хем е умряла - кажи ми честно!
- Е като я погледнеш - умряла е, ама на пипане е жива.
- Писна ми вече, сто часа си говорите, тате, ставай от компютъра! - провиква се брат ми.
- Трай малко де, а хортензиите?
- Оо, трагични са.
- Ама кои по-точно, тези около черешата, зад чемшира, до бора, до сухата череша, зад туята или пред туята?
- Която и да хванеш, всичките. Ама да знаеш, че поне лукът ти е поникнал.
- Ми то аз го сях само преди 9 месеца - време му е.

И така през хортензиите, клематисите, все по-срутения дувар и тавана, който бързо го догонва по разруха. Мен много ме бива да си оревавам китките, двора, къщата - ама да ви кажа честно - че то си е за ореваване. Наистина е да се чудиш кое по-първо да подхванеш - счупените прозорци, които ако успееш да ги отвориш после трима души трябва да натискат на ключови места, че пак да се затворят, ама понеже тримата души са кът, ги лашкаш два-три-десет пъти, затварят се, тук-таме се появява нова пукнатина по стъклото - ама отдааавна си спрял да се впечатляваш. Входната врата, новата, се е изметнала и едвам се затваря, иначе още си стои на оная грозната пяна и ме чака да се науча да замазвам. Има нужда и от още една ръка лак. Пък като за капак на съседите магарето зъбите ли си чеше на нея, толкоз ли е гладно - не знам, ама е нагризана на няколко места. Ех, де да беше толкова просто - плащаш си и имаш напълно функционираща врата. Покривът на съседната къща е ремонтиран - цяла сутрин му се радвах, с комин, обшивка, измазани ръбове - "както си му е редът". А мен ме посрещнаха прахоляк, мазилка и парчета изгнили дъски върху наяденото от дървояди дюшаме. Нощем предполагам вече имам гледка към звездите от хола. Ама иначе имам купени завеси от Икеа. То и вратата ми паянтава, ама коледен венец има - пък ако не вратата, то венецът ми е без косури, поне в моите очи. Малко странно - таванът ми почти паднал, аз венец си правя, ама тавани не мога да правя, пък на венци задобрявам. Две трети от стара порутена къща, в която всичко е "с чалъм" и чалъмът обикновено включва ритници, сезал или промишлено количество тиксо, ама венец има ли - има!
 photo IMG_6251.jpg
Кривите плочки са едвам видими под дебелия килим шума, по пътеките са изпопадали клони, някой е минал и ми е събрал орехите - а, да ти е сладко, ама си забравил тея на покрива на кокошарника, та и на мен ще ми е сладко. Някой път мета през сълзи, друг път се радвам, защото знам, че колкото и да е зле, винаги изглежда по-добре след цял ден метене. Баба все ми казва да не се притеснявам, понеже аз съм винаги припряна - смокинята не е зазимена, ами ако измръзне, тамън дръпна малко и почна да връзва смокини в двуцифрена бройка, а овошките, ами ако пак ги оглозгат зайците, ами това, ами онова, па живо ли е, ама колко е живо, върза ли, изяде ли се, голямо съм плямпало. Тя баба малко недочува, та дежурно ми повтаря да не се притеснявам, защото това били преходни неща. Понякога ми тежи - те птичките че пеят - пеят, ама не е винаги песен всеки ден да нося със себе си отговорността за труда на няколко поколения. Аз, дето на три крачки ще се спъна поне два пъти, пък на четвъртата ще пропадна в изкопана яма, където или някога ще насадя нещо или някой ми е откраднал вече насадено нещо. Те пък и те поколенията един късмет извадиха. Ама знаете ли, наистина си е късмет. Къщи рухват и се строят отново, дувари падат и се вдигат, дървета се садят, дворове се разчистват. С любов и пари. От любов преливам, а пари все някой ден ще имам. Прекалено обвързващо, че дори и нечестно спрямо мен самата е да се боря да запазя всичко "така, както е било". Животът върви и се променя, пък с него и къщите, дворовете, хората.

Често ме питат какво ще остане на село след като си замина. Какъв изобщо бил смисълът да правя нещо, след като всичко щяло да се развали, срути или изсъхне. Да, може би някой ден ще рухне. Да, този ден всеки път ми се струва все по-близо. От мазилката, прозорците и цветята може да не остане много, но това нито ще е първата, нито последната разруха, която тази земя ще види. Не знам какво ще остане от труда ми или пък от този на моя род. Не съжалявам, нито пък ме е страх. Защото макар вратите да се развалят, дуварите да падат, покривите да се срутват и цветята да съхнат, не този погром остава. Остава желанието след всяка разруха да започнеш отначало.

четвъртък, 12 декември 2013 г.

Предпразнично

Първият ми изпит най-накрая мина и вече мога с чиста съвест да отделя малко време да попиша. Яд ме е, че не се падна въпрос за историята на растителността във Великобритания, толкова добре бях запомнила годините и растенията - латински имена и всичко! Макар съквартирантките ми да се забавляваха от мелодраматичното ми резюме на темата тип "Годината е 9750-та преди Христа. Източният вятър понася семе от вида Betula pendula...", на вас ще ви го спестя. За друго ми се пише, всъщност за 92947 други неща ми се пише, ама ще ги оставя за нощта, която ще прекарам на летището в Истанбул. По план тогава трябва да ме удари такова вдъхновение, че 12-те часа да се изнижат неусетно.

Не помня да съм писала писмо до дядо Коледа с вярата, че то стига по-далече от джобовете на родителите ми. Всъщност не помня изобщо да съм вярвала в дядо Коледа. Като бяхме малки, баща ми се преобличаше като неговата изцапана-със-сажди-понеже-преди-малко-е-палил-котлите-в-оранжериите версия, ама не му се получаваше особено успешно. Дразня се от всичките о толкова очевидно неистински дядо Коледовци, та как да вярва едно дете в тази личност, ако тя се появява на всеки ъгъл с все по-фалшива брада? Замислих се какво ще кажа един ден аз на моите деца. После се замислих, че е по-рационално да си мисля за еволюцията на мухата дрософила, ама пусти мои мисли, все ходят където не им е работата. Или поне не настоящата работа, те иначе са с почти повсеместно разпространение. Като това на мухата дрософила, ее, че то аз все едно си уча сега :).
Вярвам в много неща, а най-много вярвам във вярването. Като за някой, занимаващ се с наука, вярвам и в доста абсурдни и доволно нереални неща. Да, имах 6 по физика, ама ако ме питате какво държи покрива на къщата на село - любов и чак после няколко несъвсем изгнили греди. И ако дядо Коледа е добрият и щедър старец, то май съм склонна да повярвам. Ама не само в един, шш, все пак доста от познатите ми са поне на 60 :). Ама и в добрите млади хора вярвам, че и в добрите деца даже. Струва ми се прекалено ограничаващо и дори нечестно детската вяра да се насочва само към един образ. Та затова мислих, мислих и реших, че някой ден моите деца ще пишат писма до добрите хора, пък да ги кръщават както си искат - дядо, баба, Коледа, Мраз или просто "добри хора", каквото им харесва. Е, дотогава може и да си променя мнението. Пък ако не, бъдете спокойни - децата ми ще имат съвсем нормални леля и вуйчо, които да компенсират за моите прищевки :)). Те брат ми и сестра ми още отсега са започнали да съжаляват моите деца, ама ще видят и те, и всички останали, аз като казвам, че ще отгледам най-готината и добра Пена хич не се шегувам! И ще си викам "Пенкеее" и тя няма да ми се сърди и ще бъде прекрасно :). И Рада ще имам - тук брат ми и сестра ми се включват с "Оо, ти още отсега си ги скарала, Пена ще има да се сърди на Рада, че е отнесла хубавото име..." Доста отдавна четох за кръщаването на децата на близки и роднини и как ако искаш да уважиш някого, не е нужно да избираш неговото име, може и името на човек, когото той много е обичал. Рада се е казвала майката на дядо ми - той рядко говореше за нея, но в моето съзнание е останала като добъв и светъл образ. Дядо много ще се радва, пък и на мен името ми харесва. Мъчно ми е, че дядо няма да пее на моята сватба, че моята Рада няма да го познава. Времето си върви и се натрупват все повече неща, които ми се иска да му кажа, да чуя той какво има да ми каже. Иска ми се да имахме повече снимки, да го бях записала как ми пее "Хубава си, моя горо". Иска ми се някъде на село да намеря писмо, бележка - нещо адресирано до мен. Да почувствам, че ми говори още веднъж. Е, то добре, че багажлък на село бол, та има шанс наистина да се случи :).
Харесва ми и Тодора, така се е казвала прабаба ми. И Никола, Лазар, Пею, Явор, Ясен (брат ми и сестра ми допълват с Бреза и Топола). Всъщност изпитвам силно желание да кръщавам и не, не може просто да кръстя на баща ми кокошките, понеже имената са ми "селски". То може би звучи леко зловещо, ама на мен винаги ми е било интересно да чета имената по плочите на гробището на село. Е, като дойде времето, няма да решавам само аз, ама на Рада и Пена си държа :)). Тя, основната ми тема, някъде избяга, ама пък нали си е моят блог, ще се ширя толкова далече от нея, колкото душа ми иска.

Чудех се и какво празнувам аз - Коледа или Рождество Христово. Май клоня повече към първото. Мисля, че не ми достига религиозна вяра, за да празнувам Рождество Христово и ми е неестевено да го крия. Странно ми е да се прекръствам в църква, макар и най-накрая да запомних правилната последователност на движенията. Не знам дали бих сключила църковен брак или дали бих кръстила децата си в църква. Може би зависи от църквата и църковния служител. Просто не съм съгласна с всичко, а аз за да приема нещо, трябва да вярвам напълно в него. Хах, сигурно не помага и, че цял семестър уча еволюция :)). Иначе може би при други обстоятелства бих се причислила към определена религия. Понеже има и много неща, които ми харесват. От много време чета ето този блог и като изключим, че не вярвам в книгата на Мормон, пък още повече не вярвам в твърдението, че една книга е "най-правилната измежду всички останали", ми харесва, че семейството е на преден план. Харесва ми, че всяка сутрин заедно четат откъси от книгата, харесват ми и някои от начините, по които възпитават децата си. Не разбирам желанието да присъединяваш други към своята вяра, особено раздуто до такъв мащаб. Може би затова не мога да кажа, че вярвам напълно и в православната религия - то кога вяра, кога бизнес, размити понятия. Пък и не обичам да се чувствам контролирана, пазя си ревностно свободата. Понякога ми се иска да вярвах повече. Колкото и здраво да ме ударите в земята, по-земна трудно ще стана, аз докато не видя някъде черно на бяло доказателство от достоверни източници, че отвъден живот има, ще продължа да се вълнувам повече от този тук. Поне засега.
Аз иначе съм много "семеен" тип човек - всички заедно на вечеря, семейни игри, разговори, таблици с домашни задължения, четене на минимален брой страници на ден, проверявания на домашни, събирания на цялата рода. Това често води до конфликти вкъщи, защото за нас тази схема май не е най-подходящата, камо ли пък постижима на този етап. Брат ми и сестра все ми опяват, че не съм им родител и не мога нищо да им кажа, всичко обръщат на: "Оф, ти на наште години" или "Всички така правят". И към двете изказвания съм особено чувствителна, ама то още година-две им остана и повече няма да могат да се оправдават с това, което аз съм правила на техните години. Така и не разбраха, че мен не ме интересува какво правят тези всички и, че не съм привърженик на ентусиазма им към колективистичния дух. Днес реших да се пошегувам с брат ми, който упорито отрича, че аз имам чувство за хумор, като му казах, че имам предложение за нова семейна традиция - на Коледа, преди да си отворим подаръците, да проведем  дискусия, като тази година да е на тема за истинската същност на този празник. Ех, да бяхте видели изражението му! Отдъхна си, като му казах, че ще си запазя идеята за бъдещето ми семейство :)). Иначе аз съм си направо колекционер на традиции и обичаи, всъщност много неща ме запленяват около религиозните празници. Чувствам се малко като нарушител, празнувайки ги без да съм напълно съгласна с тях, но пък ми харесва как събират семейството, как събуждат вяра във всички, макар и да е вяра в не съвсем еднакви неща.

Говорих си с брат ми и сестра ми (ех, горките!) и за благотворителността, за проявленията й по Коледа, насърчавах ги те да дарят няколко часа от ваканцията си за добра кауза. В моите очи тъй и тъй ще излизат с приятели, защо да не направят нещо добро заедно. Естествено моето предложение беше погледнато с възмущение - "ама то никой от моите приятели няма да иска да направи такова нещо". Е, това говори и за това какви приятели са си избрали, и за самите тях, решили да се оправдават с приятелите си, вместо направо да си признаят, че те не искат. Същото е и с четенето - ама то насила не ставало, не им идвало отвътре, не им било интересно. Хах, тук наистина имат късмет, че не съм им аз родител, понеже аз такива оправдания не приемам и редовно им подарявам книги. Дори за тази Коледа съм решила да им подаря отново книгите, които им подарих миналата година, опаковани и вървящи в комплект с прочувствена бележка. Същото ще направя и с книгите, които подарих на баща ми. То по принцип ако я нямаше бележката ми, сигурно нямаше да забележат, че са същите книги. Аз дълго време не четях книги - ама баш на техните години и преди това четях. Ще ми се да не бях спирала, защото сега се случват още поне 9923875 неща и трудно се наваксва. Вкъщи имаме много книги и повечето съм ги прочела. Брат ми, откакто наследи стаята ми, все се оплаква, че пустите ми книги много място заемат, "няма ли да си ги вземеш".
Естествено след като предложението ми беше отхвърлено, въпросът веднага беше насочен към мен - "ами ти с каква благотворителност се занимаваш?" Откакто съм в Единбург съм доброволец в местна гимназия, нещо като помощник-учител. Преподавам материала по екология, водих децата и на открит урок в Ботаническата градина. Друг път ще разкажа повече. Те и брат ми и сестра ми не ме оставиха да довърша, "ами за българите какво правиш?" Тук аз пък се измъкнах с номера, че с блога си забавлявам българите, че все някого съм накарала да се усмихне или замисли по тема, която според мен е важна. И го правя съвсем доброволно :)). Те пък си пишели във фейсбука съвсем доброволно.

Все пак достигнахме консенсус по плановете ни за догодина - винаги сме си правили сурвачки и винаги много сме се старали. Естествено в последния момент, но с все тъй голямо старание. Нижат се пуканки, сушени плодове, хинап, аз опявам да нижат по-малко сушени смокини, понеже първо са скъпи, второ да останат и за ядене. Правим помпони от прежда, усукваме памук, обикновено се скарваме поне три пъти, понеже някой отмъква най-хубавите материали. Добре де, признавам си, обикновено аз съм този някой. Решихме /разбирайте аз реших, те не възразиха/ догодина да направим повече сурвачки, да ги продадем, пък събраните пари да дарим за кауза по наш избор. Е тук вече дойдоха разногласията, понеже аз не съм съгласна парите да отидат за погасяването на дълговете на ЦСКА. То като ще са ни такива каузите, аз пък гласувам за кауза "покривът на село". Е, имаме цяла година да го измислим. Вероятно всеки ще си избере своята кауза и ще разделим събраните пари на три. Не ми харесват заслепително лъскавите сурвачки, които се продават по Нова година, толкова са еднакви и безлични. Вкъщи винаги се е сурваквало, май това е най-старата ни традиция. Не признаваме възрастови ограничения, при нас всеки сурваква всеки. Нали е за здраве, логично е да има за всички. Нагласяме пожеланията си според човека - "Сурва, сурва година, червена ябълка в градина, цъфнали в правилния момент лалета в оранжерия..." :)). Сурвакваме и оранжериите, и магазините ни, къщата, изобщо малко наред го караме. Баба винаги дава луканки на момчетата, пари на момичетата. Всеки път казва, че й се иска да можеше да ни даде повече. Дядо пък ни даваше или по два лева, или по пет, ако са им увеличили пенсиите. И всеки път ги подаваше с такова самочувствие, казваше "Целуни ръка" и предизвикваше безкрайно чувство на уважение и благодарност. С баба си пишем писма докато аз съм в Единбург, тя все пише как иска да можеше да ни помага повече, да можеше да се грижи за къщата и градината на село. Може да я включим и нея в правенето на сурвачки, и без това нейната прежда ползваме. Е, има опастност тогава ситуация да се развие така - сестра ми спи, баба до нея прави помпони :)). Тя сестра ми си върви със спането, аз по-наспан човек не познавам. След училище понякога ходи да обядва у баба и после спи на дивана в кухнята. Ситуацията се развива така - "Бабо, да ме събудиш в пет часа, чу ли!"; Идва пет часа и се започва с "айде баба, пет часа е, ставай да си напишеш домашните", "Йовиии, пет и половина е баба, ставай вече", "е, като му се спи на детето, да се наспи, чакай да я завия". Надвечер сестра ми се събужда и от дивана се чува: "Йовкааа, колко е часът?", "Оо, баба, то късно вече, няма закога да ставаш...", последвано от: "Аз казах ли ти да ме събудиш, казах ли ти?! Писма ми вече, повече никога няма да спя при теб!"

Тази година на рождения ми ден някой, вероятно или брат ми, или баща ми, се пошегува с баба и каза нещо от сорта на "айде бабо, и по тоя повод, извади едно 50лв!" 50-те лева бяха предназначени за мен, явно са ме хвалили в този момент. Засмяхме се, продължихме да вечеряме, баба по едно време изчезна някъде и после се върна с 50лв. Подаде ми ги, аз естествено се подърпах малко, а тя ме погледна хем строго, хем с толкова много обич и каза: "моля ти се, вземи ги, аз искам да ти ги дам." Купих си поставка за торти и малки бели купички, баба беше доволна, като ги видя подредени до нейните чаени сервизи на село. Все се увличам по старите поколения, много ми харесва как не използват думите си без да има зад тях мисъл и причина, силата, която влагат в тях, как всичко е хем премерено, малко сдържано, но в същото време толкова истинско. Аз си падам малко плямпало, особено когато пиша тук, но иначе наживо съм по-сдържана. Е, пак си говоря много, но всичко, което говоря го мисля, какво да направя, че много мисля :)). Покрай брат ми и сестра ми се запознах с един много по-освободен начин на говорене, може би няма правилен или грешен, зависи от хората, ситуацията, слушателите...Обиди, комплименти, "обичам" и "мразя" се използват толкова често, че на мен ми се струва, че са изгубили част от стойността си. Или просто аз не раздавам любовта си толкова бързо и повсеместно и се засягам прекалено лесно от обиди. Иска ми се да имаше повече уважение в разговорите между хората. Тук и аз трябва да поработя над себе си, както вероятно си е проличало от тази публикация. И не, аз не искам да променя хората, само да им помогна да покажат най-доброто от себе си :)). И нямам нищо напротив някой да направи същото с мен.
 
 Снимките от тази публикация са любезно предоставени от майка ми и показват нашия нов дом - мястото, където ще се вихрим покрай Нова година. Нямам търпение да сме заедно, дори съм склонна да се кротна малко с традициите, понеже май вече стана традиция аз да мрънкам за такива :). Подготвила съм се с подаръци и искам вече да ги опаковам и да ги подаря. Толкова е вълнуващо! Спокойно, няма само да преподарявам подаръците си от миналата година, имам и нови. При нас винаги всеки прави/купува подарък за всеки и аз все съм купувала моите с личните си пари, но то колко лични - изкарани от работа в магазина, та за родителите ми е малко тип "преместих си парите от единия джоб в другия, ама парите повече не станаха." Тази година е по-различно, парите са от работата ми в Единбург. Имам скромна купчинка с подаръци в ъгъла на стаята и много й се радвам. Всъщност съм си направо доволна от себе си, че успях сама да купя подаръци за близките си, пък в България ще и направя някои неща. Много ме бива да съм си най-големият фен. В мислите си вече правим снежни човеци /а ние и в снежните човеци много се вживяваме, какви ти моркови и въглени, нашите са и с балтони, чадъри и чанти :))/, пързаляме се с найлони в снега, украсяваме елхата... Нямам търпение да се запозная и с кучето ни, наш Шаро. Много ми е забавно да слушам майка ми как говори за къщата, за градината там, за кучето, познайте на кого прилича :)). Майка ми все разправяше, че някой ден ще има куче и то кучето взе, че само дойде. Отключват те входната врата и какво да видят вътре - Шаро, който от своя страна си ги хареса за стопани и така стана наш Шаро.

четвъртък, 5 декември 2013 г.

За моето мълчание

Думите и тяхното значение - обикновено приемам прекалено буквално и двете. Казвам каквото чувствам и мисля, не доукрасявам. Може би това се случва след като 2 години пишеш доклади на научна тематика. Е, не винаги ми се получава да звуча обективно и рационално - често рецензиите на есетата ми гласят: "Пишеш много добре, но не винаги в съзвучие с определения жанр." Но все пак много рядко говоря на теми, за които нямам достатъчно информация. Много думи звучат пламенно, силно и емоционално - но за мен дори и най-прочувственият патос бледнее пред стойността на действията, които ще го последват. Патос след патос в един момент се превръща в ежедневие, а изначалният заряд става просто декор на все същите драми.

Имам чувството, че от мен се очаква да изкажа мнение. Може би най-вече аз очаквам от себе си да имам мнение - конкретно, обосновано, с препратки към достоверни източници на информация. Така съм свикнала - ако може и по харвардската система за цитиране. Не съм прочела достатъчно, не знам достатъчно - и мълча. Но не искам мълчанието ми да се разбира като безразличие. На мен ми пука - прекалено много, че да се оставя да говоря думи, които макар и да звучат прекрасно, си остават само думи. Не съм от хората, които ще седнат да се оплакват - това не означава, че на мен и семейството ми ни е било лесно - не, ние просто сме от хората, които действат. В лицето на проблем се питаме какво да правим - и после го правим. Може би първосигнално и противоречащо на търсения от мен рационализъм, но да ви кажа честно обикновено ни се получава. Добре. Твърдим, че не само действаме бързо, но и мислим бързо. Не се лутаме без цел и посока, добре де, леко сме припряни и много ни бива да даваме зор - ех, зорът поне е безплатен, та раздаваме щедро, ама пусти зор, не прихваща лесно.
Родителите ми не просто се трудят - те се борят. За мен, за брат ми и сестра ми, за тях самите. Запазват самообладание и решават проблема. С примера си ни учат и ние да правим така. Мазилката на село пада - мисловният процес върви така - има ли майстор на село, няма, в околните села сигурно има, ама те пък едва ли приемат заплащане в компоти, то май нямам и свободна мисъл да търся майстори и да се занимавам с тях, мога ли аз да измажа тавана, що пък да не мога, просто още не знам как - как се прави мазилка - някой в интернет пространството ми отговаря с: "Мацка, ТИ ли ще правиш мазилка?" За първи път ме наричат "мацка", никога не съм мислела за себе си като такава. За протокола възнамерявам и плочки да редя. Да, би било прекрасно, ако имаше фонд за подпомагане на псевдособственици на селски къщи, но поради липсата на такъв, възможностите пред мен са две - да направя фонда реалност или си измажа сама тавана. Не изключвам напълно първото, просто още нямам достатъчно опит и познания. И докато ги събирам, би било добре таванът да не се руши - независимо дали аз съм там или не.

Проблемите ми обаче далеч не са само битови - вярвам, че проблемите на България са и мои проблеми. И за тях се питам какво да направя, но за момента просто не знам. Не ме е срам да си призная - не знам. Не знам какво бих направила, ако сега бях студент в България. Не вярвам в сценарии, започващи с "ако". Знам, че никога не съм мислела за себе си като "избягала", докато не го видях написано върху протестни лозунги. Знам, че не е отправено към мен, но това не ми попречи да се засегна. Не, не съм избягала, аз просто избрах да получа висшето си образование в Единбург. Ако исках да бягам, щях да си отида на село, да си гледам доматите, може би вече щях да съм измазала тавана. Но аз искам да мога повече. И тогава някой ден може би ще знам какво да направя - и за себе си, и за България.

Не разбирам от политика и партии, в часовете по история до последно бърках левите с десните. Пък сега не са само леви и десни, ами и още 993847 неопределени. Може би всичките са неопределени. Когато ми връчиха бюлетината за гласуване се стъписах от дължината й - знаех за кого ще гласувам, но все пак ги прочетох всичките - в един момент имах чувството, че просто изброяват качества, които може би им се иска да имат, ама нямат. И като свършиха качествата и ценностите, минаха на имени дни.
Последните месеци прочетох доста статии из Интернет - защо останах, защо заминах, България през погледа на чужденеца... Ту е прекрасна, ту е ужасна нашата България, според някои дори не е наша. Разделихме я на поне хиляда различни Българии - едни прекрасни Българии на миналото, които се взимат от емигрантите за спомен, други, изпълнени с горчивина и мъка, които просто се преживяват, трети, противопоставящи красивата природа на грозните хора и така до безкрайност. И аз си имам моята България - през смях, сълзи и много обич - имам я и съм благодарна, че я имам. Но България не е само моята България или само твоята - тя е всички тези поне хиляда Българии едновременно и е глупаво между тях да има съревнование. Никоя не е повече или по-малко истинска от другите - всяка е част, важна и лична, от България, нашата България.

На много въпроси не знам отговорите. Но знам, че не ми харесва да чета "червени боклуци". Такива изказвания ме обиждат. Дядо ми беше комунист. Прадядо ми също. Всъщност селото ми е от "червена" община, така че да си го кажем направо - всичките бяха комунисти. Но освен комунисти те бяха и хора - хора с мечти и идеали, които може да не са правилни за нас, но са били правилни за тях. Не ми се правят и сравнения между комунистите преди и сега, в моята глава лошият политик е лош не защото е ляв/десен/неопределен, а защото някъде по пътя се е отклонил от това да бъде добър човек. Не от всички добри хора става политик, но пък на моята наивна и необразована по темата личност й се иска да вярва, че добрите политици са и добри хора.
Прадядо ми е от богат и имотен род - тогава земята беше богатство. Стотици декари земя, от които той се отказва в името на партията. Същата партия, която по-късно го обявява за враг и го изключва. Мъката изсмуква живота от него, той се разболява, а една партийна карта сега седи на дъното на сандъка в спалнята. Искрено съжалявам, че не познавам прадядо си - имам чувството, че взаимно щяхме да се харесаме. Нищо, че аз с моите стремежи да си върна родовата земя, че даже и да я увелича, май хич не съм комунист. Разглеждам снимките му, взирам се в строгото му лице, ходя на гроба му, разчиствам бурените и се надявам, че макар аз да не го познавам, по някакъв начин той познава мен. Така ми се иска да можеше да си поговорим, да разбера какво мисли за мен и моите стремежи. Аз живея в неговата къща, същата мазилка, която ми пада върху главата, е дело на неговите ръце. Крача по същите пътеки и знаете ли - чувството е невероятно и ме изпълва с безкрайна благодарност и уважение. Не знам дали одобрявам делата му, но знам, че му се възхищавам и, че искам да съм достойна негова правнучка. Защото колко от нас днес биха се отказали от всичко материално, което имат, в името на своя идеал? Колко раздават не само думи, но и себе си? Аз може хич да не си давам петте декара тръни, но намеря ли отговорите, които търся, обещавам да дам всичко останало. Обещавам на себе си, на рода си и на бъдещето си семейство да следвам възможно най-правилните за нас принципи, да ги защитавам и да се трудя за по-добра България.

Веднъж в автобуса към село до мен седна възрастен мъж, пригледно облечен, аз честно казано просто се зарадвах, че не мирише. Нека не ви звуча цинично, ама който не се е возил в обедния автобус наобратно от пазара в Раковски, той не ме разбира. Обикновено в такива ситуации ме питат на кого съм, при кого отивам на гости, аз отговарям, че няма кой да ме чака, че аз съм от чакащите, а не чаканите. Но не и този път - дядото от някъде знаеше коя съм. Не каза "Добър ден" или "Здравей", говореше директно. Каза ми, че е познавал дядо ми, прадядо ми, че прабаба ми го е изучила в селското училище. Каза, че съм от голям, умен род. Аз го виждах за първи път, а той говореше със самочувствието, че ме познава. "Да, те хората от твоя род са такива - предприемчиви, въвеждате новости, носите промени." Аз в случая носех само изпрани чаршафи и бутилка боза /което междудругото не е добра идея!/, но този мъж успя да види в мен прадядо ми и духа на целия ми род. Каза ми, че ще стигна далеч.
Често мисля за думите на възрастния мъж в автобуса, за това как без дори да се замисли моя приятелка отговори на брат ми, подиграващ ми се задето съм искала да променя света, с "че защо се смееш, аз мисля, че точно тя може да промени света." Силни думи, малко ме плашат. Преди 2 години се оплакох тук, че стандартите са прекалено ниски, че от мен не се е изисквало достатъчно - е на ми сега. От това по-големи очаквания здраве му кажи. Но пък може би големите очаквания са за големите хора - очакват, защото вярват, че можеш. Знам, че съм една от милионите българи, но знам и, че всички достойни и успели българи също са били едни от многото. С единствената разлика, че са повярвали, че могат. Аз май също мога. Надявам се само това, което мога, да е достатъчно.

понеделник, 2 декември 2013 г.

До брат ми и сестра ми

Малко са спомените ми, в които не присъствате и вие. Тук-таме по някой момент от село - баба все искаше да спя следобед, аз пък все не исках, тя ме заключваше горе в къщата, аз си промушвах пръстите из-под ключалката, завъртах ключа както си беше оставен от външната страна и свобода! Баба ме гонеше с лъжици попара, а аз бягах през градината при дядо за помощ. Дядо, като за някой, чийто бостан току-що е бил жестоко прегазен, беше изключително отзивчив - "Е кат не ще, не ще, стига си я гонила!" Има теории, че заради това си останах ниска - всичко е от недояждане! Помня и единствения път, в който баба ми се е карала сериозно - заради някаква счупена чаша ли беше, чинийка за чаша ли... Не помня дали съм била виновна, ама трябва да отбележа, че и сега, 18 години по-късно, пак на мен се карат за всяка липсваща част от нечий сервиз/ или направо за целия сервиз, барабар с кутията!/ Съмнителна тенденция - май са ме нарочили за универсален унищожител на сервизи, които никога не се използват, ама иначе е много важно да ги имаш или поне да знаеш, че ги имаш някъде, откъдето едва ли ще си ги вземеш. Е това сега е сигурност в живота - вали, гърми, ама чашите са си чаши!
Помня как с баща ми чакахме мама пред някаква сива сграда и как после още в далечината тя показваше "две" с пръсти. Мама до последно работеше на пазара, все ме питаха: "Майка ти в кой месец е?", а моят отговор винаги биваше посрещан с изненада, много й бил малък корема. Вие вътре два броя, ама и двамата бръмбазъци - предполага се, че е от недояждане. Местихме се да живеем в нов апартамент, покрай който семейните финансови средства доста намаляха. И все пак мама ми купи книжка за оцветяване и моливи от книжарницата срещу детската градина - стояха в иначе празното ми бюро и като ходихме в новия апартамент все проверявах дали са на мястото си. Така де, не знаех аз, че вещите ми ще започнах да изчезват чак след като се родите :).
Оттам нататък ви има навсякъде - от фонова музика, засрамяща дори и селското магаре, през сбивания, дразнения и кавги до сърцераздирателни картички и писма, в които се обръщате към мен с "мила како". Още се дразним, не знам повече ли, или по-малко, но отдавна не сте ме наричали "мила како". Вече съм "Гергано" или "Офф, Гергано!" Или "Гигче" - така ми казвате само защото знаете, че ме дразни. Много. Правите и още 998347 неща само за да ме дразните. Аз се оплаквам, смъмрят ме и ми казват да се правя, че не забелязвам - ама как да не забелязва човек, когато има още двама човеци на главата! Щели сте да престанете, ако се правя, че не забелязвам. 14 години по-късно още не сте престанали, ама то и мен хич не ме бива да се правя, че не забелязвам.
Вас май малко ви е срам от мен. Не сте редовни читатели на моя блог, брат ми, ти от време на време оставяш злобни коментари, пък аз ти се карам, че са неграмотно написани - "не струваш" се пише отделно! Йови, ти пък наминаваш колкото да разгледаш снимките и може би ще попрочетеш някой ред, ама е трудно, когато в същия момент 99247 души ти пишат по фейсбук. Но знам ли, може някой ден да попаднете на тази публикация, ако не, то сигурно на мен ще ми е забавно да я прочета след години. Ще публикувам няколко снимки, които съм ви обещала да не слагам във фейсбук, за да не ги видят приятелите ви. Знам, че градите имидж, ама едно, че за блога нищо не съм обещала, ами и вашите приятели едва ли са ми редовни читатели :).
Предполагам не е лесно да си ми сестра/брат. Не са ви сравнявали с мен - вие сами се вкарвате в този цирк. Какво като стаите ви са разтуряни - нали едно време моята е била поне два пъти по-разтуряна. Защо да миете вие чинии, като не помните аз да съм мила чинии? И най-вече, дори и да си признаете, че все пак някога съм мила чинии, никъде не пише точната бройка на пътите, в които съм поела това задължение - сакън да не се минете и да измиете чиниите цял един път повече от мен! Запомнили сте всичките ми недостатъци и ги изтъквате всеки път, когато някой отправя забележка към вас. Аз пък все повтарям да спрете да се сравнявате с мен и да бъдете по-добри от мен.
Обаждам ви се всеки ден по скайп и на вас май ви е омръзнало. Хем се чувствам пренебрегната, хем се радвам за вас. Разбирате ли, вие сте от готините, а аз никога не съм била готина. Доскоро не ми се налагаше да разпределям времето си между семейство и приятели, поради очевидна липса на втория вид. Някъде тук вие ще завъртите очи и ще отбележите, че повече от половината ми приятели са на възраст под 10 години. Аз пък ще отбележа, че това не ги прави по-малко приятели, а вие ще ме смъмрите да си запазя откровенията за блога. В началото ме ревнувахте - аз се дразнех, но пък ми беше и мило - за първи път ви се налагаше да делите нещо, което досега е било само ваше. Минахме през типичните сръдни на тема кого обичам повече, а и вие май вече нямате време да ви липсвам. Или поне не си признавате.
Брат ми, ти си почти най-досадния и дразнещ човек, който познавам, а аз съм без съмнение най-лесната мишена, която ти познаваш. Приел си образа на вечната жертва и го играеш перфектно. Умееш да създаваш раздори или пък да засилваш вече съществуващи. Вреш се навсякъде и все ти трябва да си центъра на вниманието. Като получиш вниманието, обикновено твърдиш, че аз съм ограбила всичко - пари, къщи, имоти, време, а ти завалията нали си последен - за тебе нищо не останало. От три седмици работя и получавам заплата. Колкото да ми покрие наема и да отделя по някой паунд за вас. Фондът ви за образование вече съдържа 40 паунда - това са цели 90 лв и 43 стотинки. Спокойно, докато дойде време да си идвам зимата, ще минат 100.
 
Казват ми, че вече си надраснал сръдните си и, че ще остана приятно изненадана от теб. Радвам се. Ти, обаче колкото и да си дразнещ, винаги си бил и изключително добър и отзивчив. Вероятно ти е омръзнало да чуваш: "Айде де, аз веднъж да те помоля за нещо!" Май още ти дължа 20 лв, ама да знаеш, че докато прочетеш това, вече ще са загубили давност. Сестра ни те шикалкави още от малък - ти й купуваш поне два ката дрехи за рождения ден, а тя ти подарява ваучер да прекарате време заедно, който на всичкото отгоре е валиден само при строго определени условия. Виж, моите ваучери за цялата ми любов и признателност са безсрочни! Все ни купуваш подаръци, ама после пък тръбиш навред, че сме те разорили. Иска ми се да четеше книги, но пък поне четеш спортни вестници. Не одобрявам коментарите ти във фейсбук, както и нещата, които "лайкваш", а ти само чакаш повод да започнеш да се оплакваш, че вечно те критикуваме. Ти пък хич не се вслушваш в критиката, както и изобщо в повечето неща, които ти се казват, редовно задаваш въпроси и не обръщаш внимание на отговорите им.
От нас тримата ти първи се захвана със земеделие - помниш ли когато се опитваше да ни продадеш краставици на по лев броя, понеже били био? Помагаш на баща ни в оранжериите, на мен в градината. Бориш се за кифли рано сутрин в селския магазин, плевиш и стържеш ръжда. Аз, нали съм по-голямата, често ти се карам и ти правя забележки /ама и ти пък как успя да "оплевиш" всичките картофи, троскота беше за махане, не картофите!/. Просто искам да бъдеш своята възможно най-добра версия и знам, че можеш. Все си мисля, че изискванията към мен не са били високи и май затова моите към теб са лееко завишени. Истината е, че понякога ме е страх от теб, а друг път ми се иска да съм повече като теб. Нали ти казах, аз не съм била от готините, а от тези, на които готините се присмиваха.
Ех, сестра ми, ти си от готина по-готина. Но не искам да забравяш, че си и умна. Често ти досаждам, понеже все искам да те прегръщам и да си говорим. И аз също не обичам да те деля с приятелите ти. А ти имаш доста повече от мен. На теб човек не може да ти се сърди - раздаваш чаровни усмивки и мили думи и всички са ти фенове. Не си конфликтна личност, но си и много хитра - успяваш да постигнеш своето без да има караници и сръдни. Според мен понякога злоупотребяваш с влиянието, което имаш върху хората - не е честно. Лятото много ми помага на село, свърши работи, за които дори аз нямах нерви. Веднъж да се събудиш и да станеш от леглото и нямаш спиране! Обърна поне половината място за бъдещата морава без веднъж да се оплачеш. Силна си и не веднъж си ни била - и мен, и брат ни. В твоята компания винаги си прекарвам чудесно - ти си просто щастлива, а щастието ти е заразно. Страх ме е, че вече не съм достатъчно готина за теб и, че другото лято няма да искаш да идваш на село. А ми е толкова хубаво с теб! Търпиш всичките ми забележки, не се изнервяш, когато ти давам зор и ти повтарям: "Хайде по-бързо" през има-няма 2 минути. Е, понякога спираш, за да ми кажеш: "Оф, како, много те обичам, ама много ме дразниш!" Имаш търпение да ме снимаш, а аз хич не съм лесна за снимане - благодаря ти за всичките хубави снимки, които си ми направила на село. Можеш да правиш айрян и евентуално принцеса с кашкавал, но пък още повече можеш да примолваш някой друг да ти прави закуска. Но пък и кой може да ти откаже "едно тараторче".
Веднъж работникът на баща ми те пита как си, а ти толкова небрежно отговори: "Аа, ми как да съм, чичо Стефане, живот си живея!", че той чак се стъписа. А ако някой го бива да си живее живота, то това определено си ти! Колкото аз се дразня лесно, толкова пък теб те бива да обръщаш всичко на майтап. Иначе и твоите прояви по фейсбук не одобрявам, ама ти само се усмихваш и казваш "добре" или пък "да, знам, че не одобряваш" - чак да ми стане неудобно, че изобщо съм понечила да те критикувам. На някои от снимките не приличаш на моята сестричка, ама нали е моя работа все да се изумявам колко си пораснала. Даже да ти кажа приличаш на мен. Нищо, че ти не си признаваш. Е, по-чаровна и обаятелна си от мен, теб всички те харесват. Ама то пък как да не те харесва човек - мила, щастлива, добра и в същото време хитра и понякога дори заплашително опастна. Той брат ни не случайно плашеше другите момчетата с :"Не ме закачайте, че ще викна сестра ми да ви набие!" Обичам да ви гледам отстрани с брат ми - биете се, карате се, но и винаги се пазите един друг. Сестра ми може да те бие, но не дава някой друг дори да те обиди. Та ти си бил нейния брат и само тя имала право да те бие! Преписвате си домашните, по-скоро обикновено ти преписваш от брат си. Като го питаме него защо ти дава да преписваш, той трогнато отговаря: "Ами как да не й дам, като ме моли..."
Напомняш ми на дядо - и той беше все така щастлив и не обичаше конфликтите. За него кафе, за тебе тараторче. Цениш си спокойствието, пестиш си усилията, дълго време хобито ти беше "да спя и да чопля семки". Сега почти не се задържаш вкъщи, все си навън с приятели. Теб понякога те питат кога си се върнала от Шотландия, а мен в коя гимназия са ме приели. На теб ти е забавно, на мен по-малко. Почти сигурна съм, че ти ще имаш гадже преди мен, нищо, че си по-малка с шест години. Да си по-голямата сестра е отговорност, иска ми се да можех да ти давам съвети за живота, ама какви съвети да ти дам, като ти може би си видяла повече от мен, поне от светския живот :)). Подари ми първия ми парфюм, защото не можело твоята сестра да няма парфюм. На теб разчитам да ме направиш поне малко готина. Понеже колко и добре в кожата си да се чувстват всички неготини, все в някой момент им се е искало да са готини.
Мисля, че и тримата искаме да имаме поне по 2 деца. Просто не може да си представим нашите деца да нямат свои братя и/или сестри. Липсвате ми и много ви обичам. Знам, че ви е омръзнало да ви питам какви са ви оценките, какво сте правили през деня, защо не сте правили нищо, какво възнамерявате да правите... Ама знам и, че няма да спра да ви питам, все пак вие сте моите по-малки брат и сестра. Искам да знаете, че не трябва да сте само едно нещо - можете да бъдете колкото неща си поискате и това не ви прави по-малко готини, дори напротив. А междувременно аз винаги ще бъда ваш приятел - не само във фейсбук.

неделя, 10 ноември 2013 г.

Семейна картичка за Коледа

Обичам да се ровя - в земята, в гардероби, шкафове и чекмеджета - мои, чужди - подробности. Любопитство, нахалство, някъде там посредата сме и аз, и брат ми, и сестра ми, и майка ми. Баща ми се прави на кротък. И той рови, просто досега не сме успели да го хванем в действие. Ех, някога, някога! С брат ми и сестра ми сме преровили целия апартамент на баба ми - чуди се баба къде й е прибрана кърпичката от сватбата - няма проблем, ние знаем. "Ровете, баба, ровете, ама да не правите много бербат." Това е бабата, която прави палачинки, бухтички и пържени филии за закуска само защото къде ти такова едногласие - да искаме и тримата едно и също нещо за ядене.

Другата ми баба, ех, там е голям смях. Понеже живее по-далече от нас, не се виждаме толкова често. Като бяхме малки, родителите ни оставяха там за няколко часа. Ех, трудно мога да опиша възмутената физиономия на баба ми. Минути след като родителите ни са затворили външната врата след себе си, тя вече се върти из кухнята да прави обяд. Наредили сме се ние на леглото в хола, седим си кротко има-няма 2 минути. Брат ми и сестра ми се споглеждат и някой от двамата небрежно казва: "Е, бабо, ти си готви, ние да почваме да ровим!"
 - Моля, какво да правите?!
 - Да ровим, бе бабо, да ровим - в твойта стая, в на дядо стаята, дано да ни остане време и за склада!
 - Как ще ровите, вие чувате ли се, сядайте тука и си вземете нещо да четете! 
 - Ама спокойно де, ние и книгите ще преровим.
Официално ни беше забранено да ровим, неофициално - нали сме се навъдили три броя, мож ли ни възпря всичките. След първия удар на ровене, баба вече заключва склада всеки път още преди да дойдем. Супер нечестно е, ама тя веднъж ще забрави и тогава, о тогава, както казва баща ми - "ще се разпишем". То и други места има за ровене, не е сякаш да оставаме на сухо. Баба все ни плаши с някаква точилка, ама ние подозираме, че въпросната точилка е заключена в склада. Баба ми и дядо ми се занимават с търговия - продават дрехи, пеньоари, работни дрехи и какво ли още не. Що стока има за ровене! Някъде след като сме разопаковали 987134 пеньоара и сме отворили своя чаршия върху голямата спалня, баба се обажда да пита майка ми и баща ми кога ще ни прибират. Те естествено винаги закъсняват и когато се появят, за ужас на майка ми ние вече сме струпали доволно много вещи за отмъкване. Копчета, ножички за нокти, дръжки за мебели, свръхголеми пижами и плюшени анцузи... върху масата в хола още стоят разпилени стари снимки - не пропускаме да се смеем на абитуриентската рокля на мама. Някой път, за наше огромно съжаление, ни карат да връщаме новите придобивки. Не ни трябвали ножички за нокти. За довиждане измежду "чао бабо, ние пак ще дойдем" и "ама да си почина първо малко, по-нататъка пак ще дойдете" се чува: "Бабо, аз няма да забравя за тенджерата и ще се върна да си я взема, да ми я пазиш!" 
 Превъртаме малко лентата и познайте какъв спор се развихря - къде е отишла ножичката за нокти, пак сме я били загубили, нали се сещате "толкова ли е трудно да връщате нещата там, от където сте ги взели!" То че е трудно, трудно е, ама друго щеше да си е, ако имахме сега запас от ножички, чак от Коми купувани! Накрая хем ние без ножички, хем баба ни обвинява, че сме ги отмъкнали всичките.

Та, ровенето. Измежду черно-белите снимки и неотворените комплекти кристални чаши винаги изскачат и писма, и картички. На село има цели кашони пълни с картички. В гардероба пък са струпани писмата. Обичам да ги чета, толкова обикновени и толкова истински! Добре били, хранели се, вчера яли мусака. И за мусаката, и за военните по улиците се пише с такава лекота. Лятото щях да снимам любимите си и да ги публикувам тук, но така и не стигнах до този момент. Тъжно е, че писмата и картичките драстично намаляват през новото хилядолетие. Ами моите внуци из какво ще ровят? Толкова обичам да чета стари писма, че ми се струва ужасно егоистично да лиша следващите поколения от това удоволствие. Пък и винаги е такава радост да получиш нещо по пощата! Нещо, написано специално за теб, нещо, за което човекът е отделил време и някой лев за марка :). Сметките за телефона не се броят. 

В един от американските блогове, който следя, всяка година публикуват коледните картички, които са получили. Лепят ги на вратичките на кухненските си шкафове и имат толкова много! Чувствата ми се обобщават с: "Ама и аз искам!" Семейни снимки, по някой ред за това кой какво прави, много ми хареса! Има хора, с които се виждаме рядко, но това не означава, че не са в мислите ни и една семейна коледна картичка ми се струва прекрасен начин да го покажем. Миналата година не успях да я осъществя, но след повече от 5 часа миналата нощ, тазгодишната е готова!
Оказа се, че имаме само една снимка заедно за тази година. Само една! Срамота и половина. Хубава снимка на майка ми и баща ми поотделно пък така и не намерих. Трябва да се снимаме по-често - и заради нас, и заради бъдещите поколения. Снимката ни направо лъха на Коледа - не се оставяйте на късите ръкави да ви заблудят! Направих я черно-бяла, че така по мога да залъжа някой, че не е правена лятото.
Сутринта бързах да споделя идеята си с останалите членове на семейството и да им покажа картичката. Майка ми много я хареса и подкрепи начинанието, тя ще организира напечатването на хартия и после заедно ще ги сгънем, ще надпишем пликовете и ще ги изпратим. И под "заедно" да се разбира, че накрая ще останем само аз и майка ми и купчина пликове, в най-добрия случай и сестра ми.
Брат ми и сестра ми харесаха картичката, с леки забележки. Първата реакция на брат ми: "Абе, како, кво е тва пожелание, за първи път го чувам, дай да го сменим с нещо по-нормално! Изобщо то какво даже означава?!" Мисля, че той с думите си доказа, че имаме нужда от повече истинско общуване, от повече разговори за празниците, които според мен трябва да са повече от просто "весели".
Това е картичката отвътре. Помолих всеки да си направи списък с хората, на които иска да изпрати картичка, за да сметнем колко ще са ни нужни. На брат ми и сестра ми им трябваха има-няма 5 секунди, за да дадат своята бройка - нула. Подхвърлих няколко имена на техни приятели, не, не искали да им изпращат картичката, защото било странно. Докъде стигнахме, жестовете на лично внимание са ... странни? Брат ми отсече, че не върви да даде на приятелите си картичка, на която ме има и мен, и родителите ни, защото те не ни познавали. Пък в текста за него имало само едно изречение и като за капак го дели със сестра си. Да вметна, че той е рибарят, така че има повече от едно изречение! Виж, ако картичката била само за него, тогава по можело да даде на приятелите си. Аз, ревностно защитаваща произведението си, му казах, че той не живее сам, а е част от семейство. Прекрасно семейство при това, ама той е в период, в който не ни признава заслугите. Коледа е семеен празник, съответно семейна картичка.

Брат ми продължи със забележките по текста: "И ква пък е тая изхвърлена салфетка, не го разбирам!" Аз напомням как няколко дни след като вече бях горд собственик на тюркменска земя, бяхме в ресторант и аз показвах на майка ми къде е мястото, къде ще бъде къщата, входа. Заканихме се да запазим салфетката, като за рисунка на въображаема къща върху салфетка беше очудващо детайлна! Дни по-късно някой ме пита какво е станало с моята салфетка и тогава се сетих, че съм я забравила на масата. След като чу историята, брат ми, отново възмутен, възкликна: "Че то аз, дето съм бил там, не го разбрах това изречение, камо ли примерно баба!"
Това е задната корица. Брат ми веднага ме разконспирира: "Ти тва сигурно си го видяла в някой американски блог!" Потвърдих и моята идея за коледни картички беше превърната в "Како, како, виждаш ли какво става като емигрираш, ние в България такива картички не изпращаме. Те американците като са дебели, кво и ние ли да станем дебели?!" Според мен отношението на брат ми показва, че имаме нужда от повече такива картички!
Наясно съм, че е малко рано за коледни картички, но пък още по-наясно съм, че ако не пиша на момента, после забравям. Някои от получателите може да видят картичката предварително, ама то до края на декември месец ще забравят как изглежда :). Ще се радвам, ако някой ден и ние получаваме такива картички. Пък и кой знае, може някой да прочете това и да се вдъхнови да изпраща коледни картички :). В този ред на мисли, добре че пиша за Коледа през ноември, още имате време да си направите и вие семейна картичка :)).

неделя, 27 октомври 2013 г.

По тюркменски

С моето село Тюркмен май доста си приличаме. Хич не ни бива на междинни положения - не мога да кажа, че ни избива на крайности, така само за себе си позволявам да говоря. Не, в Тюркмен просто всичко се прави и чувства силно, понякога дори грубо, но винаги истински. Не познавам много хора от селото. Минаха години от последния път, когато бях в тъй наречената "Долна махала". Аз едвам до центъра стигам - ех, както ме мързи да ходя до магазина в село, за нищо друго май не ме мързи така! Все си правех планове как надвечер ще се разхождам, ще разглеждам къщите, и празните, и пълните, как нарочно ще си забравя фотоапарата и ще ми е леко и на рамената, и на душата. Естествено преди това трябваше да съм поляла, да съм поне преполовила списъка със задачи, да... и ей така до безкрайност и както вероятно се досещате, още не съм стигнала до момента с разхождането.

Малко по малко обаче ме научават из село, ще ми махнат с ръка, докато чакам автобуса на спирката, ще ме поздравят, като се разминем на улицата. Нали разбирате, в един от двата пъти, в които събрах сили да отида до магазина. Харесва ми, че съм "на Даскалов внучката". Харесва ми, че на село това означава нещо, по-иначе ме гледат, след като разберат "на кого̀ съм". Е, има една баба на центъра, която все ме мисли за нечия друга и да си призная леко се засягам, ама вече свикнах и отговарям почти спокойно: "Не е вярно, на Даскалов съм внучка!"
Интересни са хората на село. Обикновено ги виждам, докато бягам към автобусната спирка, подминават ме с каручка или колело, докато чакам на шосето. Другият вариант е да ми се е спукала за пореден път тръбата в банята и да съм тръгнала на вече ежегодната ми обиколка тип: "Добър ден, извинете, да ремонтирате спукани тръби случайно?" Или пък когато ходя да разчиствам гробовете на прабаба ми и прадядо ми - понякога криввам в някоя от пресечките по пътя, надничам над каменните дувари, открадвам по някоя смокиня от пустеещите дворове. Харесва ми да ходя на тюркменските гробища, да чета имената по надгробните плочи, да седя под големия орех, хвърлящ сянка над гробовете на родителите на баба. Тези хора май си вървят с орехите. От време на време се чувствам виновна, задето в мислите си съм отрязала не един клон от орехите в двора. Но животът върви напред, променя се - аз мога само да се постарая да е към по-добро.
Покрай блога разбрах, че тук-таме използвам думи, които са непознати за хора от други краища на България. Със сигурност не бих била добър хроникьор на диалекта ни, просто защото основно съм слушала само баба ми, дядо ми, баща ми, най-много и съседите да добавя в списъка. В съседните села вероятно говорят по същия начин, но все пак, искаше ми се да събера на едно място думи и фрази, за които се сещам. Установих, че тюркменци има доста по света, може би някой от тях ще прочете това и ще се зарадва да срещне нещо познато.
Иска ми се да започна с нещо впечатляващо, цветущо и то хубаво ми се иска, ама не се сещам. Но такива сме си ние тюркменци и Тюркмен - не ни бива на първо впечатление. Кърско село с прашни пътища и хора с изгорели от слънцето вратове, нямаме забележителности, които да те оставят без дъх още от първия поглед. Не, за нашите забележителности трябва да се поспреш, да останеш поне за ден, да изпратиш кравите на паша и после да ги чакаш да се върнат, седнал на едва показващия се изпод тревите тротоар. Нашите забележителности се промъкват тайно в съзнанието ти, не можеш да ги изброиш, но искаш и още, и още от тях.
Вместо "премести се, моля те, за да седна и аз на пейката" - чисто и просто "възгъч". Не пращаме хората по дяволите, не, ние ги пращаме да върнат кравите: "Абе, иди върни кравите!". Пъпешите са пипони, дините карпузи, а картофите барабой. Баниците са винаги сладки, праз, спанак, лук в тестено изделие не влизат. Миналата пролет с 893749 зора убедих баба да ми направи баница със спанак. На другия ден си получих спаначената баница. Беше оваляна в пудра захар.
Закуската обикновено е катми, като разликата между катма и палачинка е особено болезнена тема и ако кажеш, че "палачинките" са много хубави, може да си останеш и без закуска. Холът е салон, а някъде задължително има и "багажлък" - стая пълна с реликвите на предишните поколения и нефункциониращи електроуреди, обобщени под надслов "натурии". Няма торбички, има пичийки, сутринта е сабалян, а "ората по три ляба на ден изидат". Хлябът още е с купони, ама и с доплащане към купона. Купонът е валиден само за три хляба наведнъж, което е особено непрактично, когато нямаш прасета за хранене. И като сме подхванали хляба - свършва бързо, още преди обяд, неделя няма. И ако видиш, че има останали седем хляба и само една баба на опашката пред магазина, не си отдъхвай с мисълта, че си успял да се вредиш - не, няма такова нещо, понеже като дойде редът на бабата, тя с разочарование ще попита: "само толкоз ляб ли е останал? Дай ги сичките." Освен хляб, всеки делник магазинът зарежда и три кифли с мармалад и един сладък геврек. Това лято брат ми и сестра ми дойдоха за 2-3 дни да ми помагат. Всяка сутрин брат ми бързаше да изпревари дядовците за кифлите. За 3 дена успяхме да се скараме поне пет пъти за прословутите кифли - ама сериозно, супер нечестно е от 3 кифли и един геврек до мен да стигне само празна пичийка. После дочух двама дядовци да си говорят: "Бе ти знаеш ли кой беше тоя, дето ни изяде кифлите?" Ама са хубави кифли.
Магаретата цвилят прекрасно, улиците са широки, за да могат да минават стадата с добитък. Или танковете - зависи кой разказва историята. Танковете така и не дошли, а стадата стават все по-малки. Вече няма биволици - много ми харесват тези животни, искам някой ден пак да гледам как се чернеят отдалече. Ако не се намери кой да ги гледа, какво да се прави, ще кандисам аз. Нямаме проблеми, имаме дертове. Децата се плашат с биковете и малачките, надвечер зададат ли се стадата, трябва да се прибират. Ние не сме уморени, а каталясали. Не се съобразяваме, а се съпикясваме. И имаме навика да окуражаваме другите и те да се съпикясват, което често води до интересни обрати в разговора. И така още много.

С колкото повече тюркменци се запознавам, все повече се убеждавам в едно - има два вида тюркменци. Който обича Тюркмен, той го обича силно и страстно, през сълзи, няма значение дали всеки ден е на село или пък не е стъпвал там от години. Тюркмен може да е неговата малка тайна, излизаща наяве само когато някой каже: "Кво пък е тва село Тюркмен, няма такова село!". Тогава тази любов вече не може да бъде сдържана, понеже тюркменци се засягаме лесно, не, тогава високо ще кажем, че такова село не само има, но и е нашето село. Твърдим, че въздухът на село е по-друг, че само в Тюркмен можем да дишаме с пълни гърди. Във всеки един момент можем да ревнем за село. И го правим. Няма значение дали сме на 20, 30 или 95. А като се съберем на едно място естествено си говорим за Тюркмен. Отдъхваме си, като срещнем насълзен поглед - тогава разбираме, че не сме сами в любовта си към село.
С другата група се срещаме ежегодно по жътва - тогава върволицата от хора на площада е по-дълга и от хорото на събора - редят се за бележките от житото. Мисля, че на тези хора също им е мъчно. Всяка година заварват по-малко хора, повече празни къщи и буренясали градини. Може би се чувстват поне малко виновни, сигурно затова бързат да си тръгнат. Да се отърсят от спомените, когато е имало смях и глъчка по улиците, когато бабите са им правили катми, а те са се въргаляли по прашните улици "като малачета". Те също обичат Тюркмен, просто тази любов е останала в миналото, не е успяла да се превърне в част от тяхното настояще. Къщите им се рушат, самите тях ги е страх да прекрачат прага, но "бащиня не се продава". На мен ми идва да кажа, че не може "хем така, хем онака", но разбирам и, че не е толкова просто. За тях Тюркмен беше всичко, което вече не е.
Вече имам земя в Тюркмен. Своя собствена. Чаках този момент толкова дълго /доколкото дълго може да е чакал някой на 20/ и сега, след като се случи, го чувствам нереално и същевременно толкова естествено. Издирвах собствениците с години /нали разбирате, цели две/, а после всичко се случи за седмици. Запознах се с хора, обичащи Тюркмен. Срещнах разбиране, почувствах се вкъщи. Убедих се, че "кръвта вода не става", роднини сме и нищо, че аз ги виждах за първи път, през цялото време си мислех: "Разбира се, че са ми роднини, приличат на моите роднини." Няма да забравя как на излизане от нотариуса ми честитиха земята, как ми стиснаха ръката и ме прегърнаха. Моята земя. Моята отговорност. Моята нарисувана на салфетка къща. Идва ми да кажа стъпка по стъпка, малко по малко. Не ме бива на стъпки, обикновено бягам. И на малко не ме бива, прекалено лесно се обсебвам. Затова по-скоро много по много. Когато му дойде времето, когато има за кого да строя къща. Е, дотогава може поне дувар да вдигна, да насадя дървета, че да имат време да пораснат, да сея люцерна, че да няма тръни и лепки. Не ме бива да чакам, но мисля, че е правилното решение. Имайки предвид и че личните ми спестявания са едно шише пълно с жълти стотинки... Ама това е само защото брат ми обра "сребърните".  Страх ме да не би някой да помисли, че съм изоставила земята си. Не ме вълнува толкова какво мислят хората, просто не искам моята земя да бъде възприемана като запустяла и забравена. Поела съм отговорност и ще я изпълня. С радост, с вдъхновение, с любов. Сега не мога и често очите ми се насълзяват при тази мисъл. Иска ми се да сложа табела, на която да пише, че ще се върна, че обичам земята си и всеки ден мисля за нея. Ей така, да не би случайно някой да мине покрай нея и да си помисли: "Ех, измряха хората, опустяха земите". Чудя се, ако всеки, който споделя моите чувства, сложи своята табела, с колко ли табели ще осъмне България...


вторник, 15 октомври 2013 г.

"Вкъщи"-тата

Вкъщи всеки си има своето "вкъщи". Това ни е едновремено проблемът и решението. Много сме хапливи на отговори като "вкъщи съм" - е, хубаво си вкъщи, ама къде по-точно? Така сме се разпръснали, че като се обаждаме един на друг по телефона, а и когато който и да е се обажда на мен, няма как си, какво правиш, първият въпрос е "къде си?" и оттам разговорът продължава според отговора. Още по-хапливи пък ставаме когато започнем да си сравняваме "вкъщи"-тата. На кого ще му вържат първи доматите, на кого дюлите са по-тежки, къде е по-чисто, къде има повече мишки, кой има най-смешните истории с мишки... Преди да продължа по-нататък, трябва да уточня, че моите орехи са по-едри, по-нечервиви, по-трайни и определено по-вкусни! Да не се чудите просто ;). И да, реално погледнато не съм опитвала нито моите орехи от тазгодишната реколта, нито тези на конкуренцията, ама въпросът е принципен! Е, признавам, че на мишки, колкото и невероятно да звучи, губя. Грохотно. Но не върви 1 изречение след като съм говорила за принципи, да крада чужди истории. Резултатът засега е отхвърляне на цели три "вкъщи"-та от страна на брат ми. Kакво пък толкова - обувките ти убивали и се оказало, че вътре има умряла мишка. Случва се. На някои хора повече, отколкото на други.
Те, наште "вкъщи"-та, най-разнообразни, несравними помежду си, ама ние сме напористи. Всеки гълчи за своето или поне се опитва, преди почти несъзнателно да бъде прекъснат от другия. "Ама аз нищо не съм казала за твойта къща." веднага бива последвано от "Еми да де, затова аз да ти кажа!" Делим наследствени китеници /е това беше един вълнуващ разговор по скайп!/, пренасяме мебели, опитваме се тайно да промъкнем и по нещо, което вече не ни трябва... По-тайната част май съм само аз, защото всички останали го правят съвсем демонстративно. "Нося ти пълен комплект кристални чаши за алкохол!" и един прашен кашон ми се бута в ръцете толкова убедително, че успявам само смаяно да попитам: "Ама защо?!" В последствие се оказа, че картинката лъже и вътре има неработещ газов котлон. Пълна прецаквация за мен и то не защото ще трябва да продължа да си пия алкохола направо от шишето, ами защото сега съм главен заподозрян в мистериозното изчезване на оригиналните чаши. 

Виж брат ми и сестра ми, те такива дертове нямат. Техните "вкъщи"-та са подвижни, разпростират се на около има-няма метър радиус от телефон/компютър и мрежа за безжичен интернет без парола. Интернетът никога не е достатъчно бърз, а яденето винаги е прекалено далече. И понеже поддръжката на дом с такива мащаби не изисква много, все гледаме да ги примамим за помощници. Те от своя страна пък стават все по-добри помощници и се справят сравнително успешно с прескачането от едно място на друго. "Како, ти вкъщи защо не държиш така чисто и подредено като на село?" и подобни въпроси често биват отправени към всеки от основните домоуправители. Ще ни познаете, че сме роднини по това, че всички се имаме за слънца с ограничен капаципет и винаги отговаряме, че не можем да огреем навсякъде.
Макар дебатите на теми като кой двор колко луковици фритилария заслужава понякога да придобиват направо заядливи нотки, на мен лично ми става толкова хубаво, като се замисля, че всеки си има своето място. Знам аз колко съм щастлива на село, колко приятно е вманиачаването в избирането на пердета и бели чинии /и кхъм, само защото прозорците ми са счупени, това не означава, че не мога да си мисля за пердета, не стига, че нямам кристални чаши, ами и без пердета да остана!/ Още по-щастлива ставам, като се замисля и за щастието, виреещо по другите "вкъщи"-та. Забавно ми е как всеки си мисли, че моооже би малко прекалява, ама няма проблем, понеже някой друг от семейството направо се олива. Забавно ми е как баща ми ми се обажда по скайп посред нощ само за да ми каже с възмутен тон: "Абе, ти защо си казала на майка си, че й трябва някакъв цвят в хола?! От два дена само тоя цвят търси, никакъв цвят не ни трябва!"
Най-хубаво е когато си ходим на гости - случва се рядко, но всеки път е така естествено и уютно... и шумно, и драматично, но все пак и уютно. Където и да се съберем, всеки носи по нещо от своето място. Аз си вървя с доматите, майка ми с цветната тел/професионално изкривяване и в двата случая/, баща ми с какво ли не, от касетки с луковици до квачки с пиленца, брат ми и сестра ми с по 10 ката дрехи, от които поне 9 са в пълен противовес на атмосферните условия... За толкова неща нямаме нужда от думи, разбираме се, маневрираме измежду стърчащите пирони и падащата мазилка, заобикаляме страшните кучета на баща ми, гоним пасулки, мишки, къртици и себе си... мечтаем за промяна и работим, за да я постигнем. Всеки по своя си начин, вглъбяваме се в различни детайли и понякога ни се иска да се осамотим в личното си "вкъщи" - на тишина, спокойствие. Истината обаче е, че когато това стане, на всеки му е поне два пъти по-приятно защото знае, че някъде там - в града или по селата - е семейството му, което го подкрепя. Да, харесва ми да си върша работа на село, но тя изобщо нямаше да е толкова сладка, ако не знаех, че поискам ли, за няколко часа ще се отзова отново насред смеха, кавгите и безкрайната обич.

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

На две

Пфф, то га беше на две - лесна работа, ама аз имам чувството, че поне на пет съм се разделила. Мисли, мечти, съзнание, време - все съвсем не по равно. Не ме бива в пропорциите, тенденциозно се оливам във всичко, което правя. То аз и по принцип се оливам, ама понякога последствията не са само върху и без товa изцапаните ми дрехи.

Имам чувството, че живея два живота, без нито един от двата да е какъвто ми се иска. Все искам повече - най-вече от себе си. Милите ми състуденти това лято света почти спасили, пък аз сама от себе си едвам спасявам. Добре, че пусти свят голям - та има и за мен останали каузи. Накичили са фейсбук профилите си със снимки от Шри Ланка, Индия, Африка - кой построил начално училище, друг кладенец, трети пробягал пет маратона за пет различни благотворителни организации. Седя, гледам и се чудя кога им остава време. Ха, на бас, че нямат краставици за поливане през ден. Възхищавам им се, наистина. Но имам и други чувства - тук всичко те подтиква към колекционерство на добри каузи. Ако може да са на друг континент - най-добре, защото тогава ще може да напишеш колко си отворен към различните култури и как от всички може да се учим. Или казано по нашенски, обрал си каймака от де що народ е на зор и сега гордо можеш да заявиш къде си бил и какво си правил. Кладенците се строят не заради кладенците и жадните хора, а заради възможността после да кажеш, че си построил кладенец. Признавам, звучи яко. Аз пък вече си имам кладенец и все бера дерт някоя котка да не се удави, че без да исках бутнах капака вътре. И във фейсбук имам снимки на домати и краставици - нищо чудно, че т.н. "готини" не си говорят с мен. Хем ми се иска, хем не ми се иска да съм повече като тях.

Не ме разбирайте погрешно, напълно подкрепям кладенците /и разумното им използване/, но защо го има това предубеждение, че само т.н. трети свят има проблеми? Една част от тях са последствие от западния начин на живот, ама нищо, плюс-минус някой кладенец и положението се замазва. Не мисля, че можеш да решиш чуждите проблеми преди да си се справил със собствените си. Язък, че тук вече понаучиха, че България не е нейде из този трети свят, иначе можеше и аз да се класирам за кладенец на собствената си земя - там още нямам вода. На мен не ми се копаят кладенци. Прадядо ми е бил затрупан, докато е копал един, стигат ни толкоз копачи на нашия род. Струва ми се прекалено малко - да, един кладенец повече, но проблемът с водните ресурси си остава. Не обичам аргументи, започващи с "ако всеки човек", да гледаме първо себе си, пък чак после всички останали. Ама и да ви кажа честно, който гледа себе си както трябва, сигурно не му остава време да коментира другите. Аз, понеже вече нямам краставици за поливане, такова време явно имам бол :).
Толкова ми е странно как един ден съм си на село, а на следващия в Единбург. Но май имах нужда от промяната, даже Единбург ми е омръзнал, затова ще кандидатствам за трета година в партньорски университет. На село е много лесно да се увлечеш в ежедневните проблеми. Няма голяма картинка, няма широки мащаби, когато ти пада покрива. Изморих се от едни и същи битки. Не, не се отказвам, просто искам да се върна по-силна. И този път да имам пари да си платя сметката за водата. Ама то па и тая вода битер мен се оляла - 78 кубика от едното нищо - къпя се с по една кофа вода, останалото идва все от кладенеца. Да, някъде има "проблем", ама то на село навсякъде има проблем. Лятото навсякъде ме имаше и мен, мазе, покрив, градина, хол, спалня, псевдокухня - навсякъде! А не трябва да е така - както все ми казва една приятелка - за бой съм. И щом заставам в защитна позиция, всеки път като ми го казва, значи наистина е така. Не е сега времето, а аз нямам и нужните ресурси. Моето любимо място заслужава повече от сегашната ми версия. Искам да мога да действам със замах, а не да си броя стотинките от дъното на раницата. Искам поне веднъж да нямам отговорности. Само за малко, после си ги искам обратно отговорностите, че иначе си ги обичам. Много. Не променям света, като си поливам доматите, които отново бяха 918347 пъти повече, отколкото можем да изядем. Нали ви казах, оливам се. И след като направих 2 казана доматен сок, ще има да се оливам и за в бъдеще.
Понякога ми се иска да избягам, да се скрия на село, да си подреждам наследствените натурии, да има с кого да се смея на изскачащите изненади. Да, правилно се досещате, че те понякога буквално скачат. Ей така, да не бера грижи, да отложа спасяването на света за другиден. Ама пуста припряност - не мога! Баба все ми разказва за някаква мома от съседното село, която постоянно ревяла, че иска мъж, ама сега го искала. Далечна братовчедка, ако питате мен, само дето аз всичко искам, айде, може да не е днес, ама по-бързо, че нали знаете, че имам списък със задачи за вършене. Искам и аз да съм като вдъхновяващите личности, по които все въздишам. Да говоря смислени, важни, логични неща и да има кой да ме слуша. Думите ми да се превръщат в действия, в начин на живот. Цял свят не ме блажни, тъй де, да не изяждам хляба на моите състуденти, пък и ми става лошо, като пътувам. България ми стига, но ме е страх, че аз на нея не съм й достатъчна. Затова ще чета, ще уча. Омръзна ми да говоря за заминавания и връщания, омръзна ми да броя дни. Омръзна ми да имам чувството, че някой ме гледа и сочи неодобрително с пръст, защото съм напуснала родината. Толкова народ, намиращ се там чисто географски, я е изоставил, но нищо, аз съм по-лесна мишена.
Все си мисля, че мога повече. Повече от просто един декар градина, в която нищо не е просто, но пък всичко е обичано. Повече от един блог, повече от няколко шестици на изпити. По-големи мащаби за мислите и идеите ми не означават по-малко любов към село. Плашат ме с думи като "така се започва", някъде явно дебнат отговорности и дългове, които няма да ме пуснат, после вече ще съм старица, отдавна забравилa откъде е тръгнала. В такива случаи обикновено казвам само едно раздразнено "оф". Не обичам тая специална форма на патриотизъм, която излиза наяве само когато някой друг си заминава. Още по-малко пък обичам обобщения на тема човешки характери - е, хубаво, звучи много поетично да кажеш, че всички сме забравили корените си, ама дай ми шанс да се окажа различна. Шансовете били против мен - щом са само едни шансове, няма страшно, ще ги бием. Аз съм хазартна личност и даже май е по-здравословно да си играя с хорското мнение, отколкото алтернативата.
Искам да съм по-добър човек, по-силен, по-вдъхновен, по-образован. Всеобщото мнение е, че имам потенциала, защо да не се пробвам?  Може да сеем люцерна, докато ме няма там физически, хем да няма плевели, хем добре за почвата. Е да, сега няма кой да събере орехите, но те пак ще вържат. Междувременно всичко, което съм "оставила" в България, ми дава цели, към които да се стремя, мисии за изпълняване, мечти за сбъдване. Tакъв живот искам аз - живот-кауза. Споделена кауза.

понеделник, 2 септември 2013 г.

На своя земя


Буквално. Е, по-буквално съм на своя дувар, ама айде, да не издребняваме, нямам снимки на 1-метровите тръни, на които също съм горд собственик.
Идва ми да кажа само "пфю". Наистина, отдъхнах си. Успокоих се. Вече знам, че в Тюркмен, при това съвсем близо до старата къща и градина, има нещо мое. Беше любов още от първата лепка по току-що изпраната ми рокля /тъй де, няма да си оглеждам мястото с някви прости дрехи/, всъщност беше любов още от много отдавна, когато дядо работеше същото място. Той поливаше, подпрян на мотика и чакащ вадата най-накрая да се напълни, а аз бягах с все сила към него, защото баба ме караше да спя следобед.
Няма го вече бостана, а и дядо, останаха само лепките, тръните и старите орехи. И аз, заедно с плановете си, начертани на салфетки или в най-добрия случай на хвърчащи листчета. В тон с вечно хвърчащите ми мисли :)).

събота, 17 август 2013 г.

Образцов дом в снимки

Няма лъжа, няма измама, още малко /много/ и ще си заслужа табелката.
Няма и достатъчно внушителни снимки тип "преди", че да изглежда сега още по-внушителна промяната, ама айде, да не се самоизтъквам прекалено :)).
Уж толкова прилежно снимах, но съм пропуснала коридора. Накратко - вече не се спъваш в търкалящи се орехи, като влизаш, не се чува шмугване на цялата рода мишки /дупките са запушени с основния ми декориращ елемент - мамули от царевица/. Няма чували, кашони и касетки с дърва, разделихме се и с мрачното кафяво портманто. Искаше ми се да сме по-далече един от друг, ама на, в избата е. Прави компания на неработещите печки, радиатори и прахосмукачки :)).
От коридора попадате в хола - ама е имало моменти, в които е в такова състояние, че се чудиш къде точно си попаднал!
След първоначалното разчистване:
И по последни данни:
Реших леко да прикрия вратата към съседите или да подменя: "Абе, ти защо имаш диван пред вратата?" с "Ее, каква хубава ниша!". Аз поне много й се радвам, бурканът беше пълен със сушени ябълки, ама ги изядохме преждевременно :)).
Остана да боядисам в бяло и вратите и прозорците към вече почти бившата стая с натурии. Три от стъклата на вратата липсват и понеже хем не мога да слагам стъкла, хем едва ли ще намеря същите, ще мушна картони, обвити с декупажна хартия на тяхното място. Колкото и естетически да изглеждаше залепеният с кафяво тиксо тапет на розички, поемаме в друга посока за развитие :)). Старият портрет на родителите на баба ми беше изваден иззад гардероба, избърсан от мухала и сега чака ред да го нося в Пловдив на реставрация преди да го върна в рамката и да го закача някъде.

Моята стая започна от:
И сега:
Втората спалня не претърпя някакви драстични промени, подредих три огромни купа с черги и одеала, смених покривалата на леглата и махнах тъй любимите ми щори.
Стаята с натуриите - ех, това беше борба! Борба, която ще продължи и догодина с огромното купище с чували с дрехи, което вече опира в тавана и се надвесва доста заплашително.

Снимката е много стара, през последните две години се напълни още повече, защото всичко, неискано от мен в двете спални, беше местено там. 
А сега - ама то имало под в тая стая, че дори и две легла изскочиха!
Аз явно съм била толкова зашеметена от постигнатото, че не съм успяла една неразмазана снимка да направя :)).
Предстои ремонт на покрива, укрепване на две от носещите греди, замазване на дупките, където е паднала мазилката, боядисване с грунд на навеса пред кухнята, а след това и с бяла боя. Имам накупени и рамки за снимки, които да очаквам по стените, да не е толкова празно и бяло, но още съм на етап подбор на материала :). Ще сменя и снимките в някои от вече окачените, че три клюмнали гербера във ваза не ме трогват особено. За съжаление предстои и да си напиша и лятната курсова работа, та за боядисването прехвърлям топката на сестра ми, докато аз се чудя коя трева каква е :)). Предстоят и още 992834 неща, а на мен все ми се иска да свърша всичко и да кажа: "Е, готово е, повече нищо няма да пипам!", ама айде, да имам работа и за идните години.