Предпразнично

Първият ми изпит най-накрая мина и вече мога с чиста съвест да отделя малко време да попиша. Яд ме е, че не се падна въпрос за историята на растителността във Великобритания, толкова добре бях запомнила годините и растенията - латински имена и всичко! Макар съквартирантките ми да се забавляваха от мелодраматичното ми резюме на темата тип "Годината е 9750-та преди Христа. Източният вятър понася семе от вида Betula pendula...", на вас ще ви го спестя. За друго ми се пише, всъщност за 92947 други неща ми се пише, ама ще ги оставя за нощта, която ще прекарам на летището в Истанбул. По план тогава трябва да ме удари такова вдъхновение, че 12-те часа да се изнижат неусетно.

Не помня да съм писала писмо до дядо Коледа с вярата, че то стига по-далече от джобовете на родителите ми. Всъщност не помня изобщо да съм вярвала в дядо Коледа. Като бяхме малки, баща ми се преобличаше като неговата изцапана-със-сажди-понеже-преди-малко-е-палил-котлите-в-оранжериите версия, ама не му се получаваше особено успешно. Дразня се от всичките о толкова очевидно неистински дядо Коледовци, та как да вярва едно дете в тази личност, ако тя се появява на всеки ъгъл с все по-фалшива брада? Замислих се какво ще кажа един ден аз на моите деца. После се замислих, че е по-рационално да си мисля за еволюцията на мухата дрософила, ама пусти мои мисли, все ходят където не им е работата. Или поне не настоящата работа, те иначе са с почти повсеместно разпространение. Като това на мухата дрософила, ее, че то аз все едно си уча сега :).

Вярвам в много неща, а най-много вярвам във вярването. Като за някой, занимаващ се с наука, вярвам и в доста абсурдни и доволно нереални неща. Да, имах 6 по физика, ама ако ме питате какво държи покрива на къщата на село - любов и чак после няколко несъвсем изгнили греди. И ако дядо Коледа е добрият и щедър старец, то май съм склонна да повярвам. Ама не само в един, шш, все пак доста от познатите ми са поне на 60 :). Ама и в добрите млади хора вярвам, че и в добрите деца даже. Струва ми се прекалено ограничаващо и дори нечестно детската вяра да се насочва само към един образ. Та затова мислих, мислих и реших, че някой ден моите деца ще пишат писма до добрите хора, пък да ги кръщават както си искат - дядо, баба, Коледа, Мраз или просто "добри хора", каквото им харесва. Е, дотогава може и да си променя мнението. Пък ако не, бъдете спокойни - децата ми ще имат съвсем нормални леля и вуйчо, които да компенсират за моите прищевки :)). Те брат ми и сестра ми още отсега са започнали да съжаляват моите деца, ама ще видят и те, и всички останали, аз като казвам, че ще отгледам най-готината и добра Пена хич не се шегувам! И ще си викам "Пенкеее" и тя няма да ми се сърди и ще бъде прекрасно :). И Рада ще имам - тук брат ми и сестра ми се включват с "Оо, ти още отсега си ги скарала, Пена ще има да се сърди на Рада, че е отнесла хубавото име..." Доста отдавна четох за кръщаването на децата на близки и роднини и как ако искаш да уважиш някого, не е нужно да избираш неговото име, може и името на човек, когото той много е обичал. Рада се е казвала майката на дядо ми - той рядко говореше за нея, но в моето съзнание е останала като добъв и светъл образ. Дядо много ще се радва, пък и на мен името ми харесва. Мъчно ми е, че дядо няма да пее на моята сватба, че моята Рада няма да го познава. Времето си върви и се натрупват все повече неща, които ми се иска да му кажа, да чуя той какво има да ми каже. Иска ми се да имахме повече снимки, да го бях записала как ми пее "Хубава си, моя горо". Иска ми се някъде на село да намеря писмо, бележка - нещо адресирано до мен. Да почувствам, че ми говори още веднъж. Е, то добре, че багажлък на село бол, та има шанс наистина да се случи :).

Харесва ми и Тодора, така се е казвала прабаба ми. И Никола, Лазар, Пею, Явор, Ясен (брат ми и сестра ми допълват с Бреза и Топола). Всъщност изпитвам силно желание да кръщавам и не, не може просто да кръстя на баща ми кокошките, понеже имената са ми "селски". То може би звучи леко зловещо, ама на мен винаги ми е било интересно да чета имената по плочите на гробището на село. Е, като дойде времето, няма да решавам само аз, ама на Рада и Пена си държа :)). Тя, основната ми тема, някъде избяга, ама пък нали си е моят блог, ще се ширя толкова далече от нея, колкото душа ми иска.

Чудех се и какво празнувам аз - Коледа или Рождество Христово. Май клоня повече към първото. Мисля, че не ми достига религиозна вяра, за да празнувам Рождество Христово и ми е неестевено да го крия. Странно ми е да се прекръствам в църква, макар и най-накрая да запомних правилната последователност на движенията. Не знам дали бих сключила църковен брак или дали бих кръстила децата си в църква. Може би зависи от църквата и църковния служител. Просто не съм съгласна с всичко, а аз за да приема нещо, трябва да вярвам напълно в него. Хах, сигурно не помага и, че цял семестър уча еволюция :)). Иначе може би при други обстоятелства бих се причислила към определена религия. Понеже има и много неща, които ми харесват. От много време чета ето този блог и като изключим, че не вярвам в книгата на Мормон, пък още повече не вярвам в твърдението, че една книга е "най-правилната измежду всички останали", ми харесва, че семейството е на преден план. Харесва ми, че всяка сутрин заедно четат откъси от книгата, харесват ми и някои от начините, по които възпитават децата си. Не разбирам желанието да присъединяваш други към своята вяра, особено раздуто до такъв мащаб. Може би затова не мога да кажа, че вярвам напълно и в православната религия - то кога вяра, кога бизнес, размити понятия. Пък и не обичам да се чувствам контролирана, пазя си ревностно свободата. Понякога ми се иска да вярвах повече. Колкото и здраво да ме ударите в земята, по-земна трудно ще стана, аз докато не видя някъде черно на бяло доказателство от достоверни източници, че отвъден живот има, ще продължа да се вълнувам повече от този тук. Поне засега.

Аз иначе съм много "семеен" тип човек - всички заедно на вечеря, семейни игри, разговори, таблици с домашни задължения, четене на минимален брой страници на ден, проверявания на домашни, събирания на цялата рода. Това често води до конфликти вкъщи, защото за нас тази схема май не е най-подходящата, камо ли пък постижима на този етап. Брат ми и сестра все ми опяват, че не съм им родител и не мога нищо да им кажа, всичко обръщат на: "Оф, ти на наште години" или "Всички така правят". И към двете изказвания съм особено чувствителна, ама то още година-две им остана и повече няма да могат да се оправдават с това, което аз съм правила на техните години. Така и не разбраха, че мен не ме интересува какво правят тези всички и, че не съм привърженик на ентусиазма им към колективистичния дух. Днес реших да се пошегувам с брат ми, който упорито отрича, че аз имам чувство за хумор, като му казах, че имам предложение за нова семейна традиция - на Коледа, преди да си отворим подаръците, да проведем  дискусия, като тази година да е на тема за истинската същност на този празник. Ех, да бяхте видели изражението му! Отдъхна си, като му казах, че ще си запазя идеята за бъдещето ми семейство :)). Иначе аз съм си направо колекционер на традиции и обичаи, всъщност много неща ме запленяват около религиозните празници. Чувствам се малко като нарушител, празнувайки ги без да съм напълно съгласна с тях, но пък ми харесва как събират семейството, как събуждат вяра във всички, макар и да е вяра в не съвсем еднакви неща.

Говорих си с брат ми и сестра ми (ех, горките!) и за благотворителността, за проявленията й по Коледа, насърчавах ги те да дарят няколко часа от ваканцията си за добра кауза. В моите очи тъй и тъй ще излизат с приятели, защо да не направят нещо добро заедно. Естествено моето предложение беше погледнато с възмущение - "ама то никой от моите приятели няма да иска да направи такова нещо". Е, това говори и за това какви приятели са си избрали, и за самите тях, решили да се оправдават с приятелите си, вместо направо да си признаят, че те не искат. Същото е и с четенето - ама то насила не ставало, не им идвало отвътре, не им било интересно. Хах, тук наистина имат късмет, че не съм им аз родител, понеже аз такива оправдания не приемам и редовно им подарявам книги. Дори за тази Коледа съм решила да им подаря отново книгите, които им подарих миналата година, опаковани и вървящи в комплект с прочувствена бележка. Същото ще направя и с книгите, които подарих на баща ми. То по принцип ако я нямаше бележката ми, сигурно нямаше да забележат, че са същите книги. Аз дълго време не четях книги - ама баш на техните години и преди това четях. Ще ми се да не бях спирала, защото сега се случват още поне 9923875 неща и трудно се наваксва. Вкъщи имаме много книги и повечето съм ги прочела. Брат ми, откакто наследи стаята ми, все се оплаква, че пустите ми книги много място заемат, "няма ли да си ги вземеш".

Естествено след като предложението ми беше отхвърлено, въпросът веднага беше насочен към мен - "ами ти с каква благотворителност се занимаваш?" Откакто съм в Единбург съм доброволец в местна гимназия, нещо като помощник-учител. Преподавам материала по екология, водих децата и на открит урок в Ботаническата градина. Друг път ще разкажа повече. Те и брат ми и сестра ми не ме оставиха да довърша, "ами за българите какво правиш?" Тук аз пък се измъкнах с номера, че с блога си забавлявам българите, че все някого съм накарала да се усмихне или замисли по тема, която според мен е важна. И го правя съвсем доброволно :)). Те пък си пишели във фейсбука съвсем доброволно.

Все пак достигнахме консенсус по плановете ни за догодина - винаги сме си правили сурвачки и винаги много сме се старали. Естествено в последния момент, но с все тъй голямо старание. Нижат се пуканки, сушени плодове, хинап, аз опявам да нижат по-малко сушени смокини, понеже първо са скъпи, второ да останат и за ядене. Правим помпони от прежда, усукваме памук, обикновено се скарваме поне три пъти, понеже някой отмъква най-хубавите материали. Добре де, признавам си, обикновено аз съм този някой. Решихме /разбирайте аз реших, те не възразиха/ догодина да направим повече сурвачки, да ги продадем, пък събраните пари да дарим за кауза по наш избор. Е тук вече дойдоха разногласията, понеже аз не съм съгласна парите да отидат за погасяването на дълговете на ЦСКА. То като ще са ни такива каузите, аз пък гласувам за кауза "покривът на село". Е, имаме цяла година да го измислим. Вероятно всеки ще си избере своята кауза и ще разделим събраните пари на три. Не ми харесват заслепително лъскавите сурвачки, които се продават по Нова година, толкова са еднакви и безлични. Вкъщи винаги се е сурваквало, май това е най-старата ни традиция. Не признаваме възрастови ограничения, при нас всеки сурваква всеки. Нали е за здраве, логично е да има за всички. Нагласяме пожеланията си според човека - "Сурва, сурва година, червена ябълка в градина, цъфнали в правилния момент лалета в оранжерия..." :)). Сурвакваме и оранжериите, и магазините ни, къщата, изобщо малко наред го караме. Баба винаги дава луканки на момчетата, пари на момичетата. Всеки път казва, че й се иска да можеше да ни даде повече. Дядо пък ни даваше или по два лева, или по пет, ако са им увеличили пенсиите. И всеки път ги подаваше с такова самочувствие, казваше "Целуни ръка" и предизвикваше безкрайно чувство на уважение и благодарност. С баба си пишем писма докато аз съм в Единбург, тя все пише как иска да можеше да ни помага повече, да можеше да се грижи за къщата и градината на село. Може да я включим и нея в правенето на сурвачки, и без това нейната прежда ползваме. Е, има опастност тогава ситуация да се развие така - сестра ми спи, баба до нея прави помпони :)). Тя сестра ми си върви със спането, аз по-наспан човек не познавам. След училище понякога ходи да обядва у баба и после спи на дивана в кухнята. Ситуацията се развива така - "Бабо, да ме събудиш в пет часа, чу ли!"; Идва пет часа и се започва с "айде баба, пет часа е, ставай да си напишеш домашните", "Йовиии, пет и половина е баба, ставай вече", "е, като му се спи на детето, да се наспи, чакай да я завия". Надвечер сестра ми се събужда и от дивана се чува: "Йовкааа, колко е часът?", "Оо, баба, то късно вече, няма закога да ставаш...", последвано от: "Аз казах ли ти да ме събудиш, казах ли ти?! Писма ми вече, повече никога няма да спя при теб!"

Тази година на рождения ми ден някой, вероятно или брат ми, или баща ми, се пошегува с баба и каза нещо от сорта на "айде бабо, и по тоя повод, извади едно 50лв!" 50-те лева бяха предназначени за мен, явно са ме хвалили в този момент. Засмяхме се, продължихме да вечеряме, баба по едно време изчезна някъде и после се върна с 50лв. Подаде ми ги, аз естествено се подърпах малко, а тя ме погледна хем строго, хем с толкова много обич и каза: "моля ти се, вземи ги, аз искам да ти ги дам." Купих си поставка за торти и малки бели купички, баба беше доволна, като ги видя подредени до нейните чаени сервизи на село. Все се увличам по старите поколения, много ми харесва как не използват думите си без да има зад тях мисъл и причина, силата, която влагат в тях, как всичко е хем премерено, малко сдържано, но в същото време толкова истинско. Аз си падам малко плямпало, особено когато пиша тук, но иначе наживо съм по-сдържана. Е, пак си говоря много, но всичко, което говоря го мисля, какво да направя, че много мисля :)). Покрай брат ми и сестра ми се запознах с един много по-освободен начин на говорене, може би няма правилен или грешен, зависи от хората, ситуацията, слушателите...Обиди, комплименти, "обичам" и "мразя" се използват толкова често, че на мен ми се струва, че са изгубили част от стойността си. Или просто аз не раздавам любовта си толкова бързо и повсеместно и се засягам прекалено лесно от обиди. Иска ми се да имаше повече уважение в разговорите между хората. Тук и аз трябва да поработя над себе си, както вероятно си е проличало от тази публикация. И не, аз не искам да променя хората, само да им помогна да покажат най-доброто от себе си :)). И нямам нищо напротив някой да направи същото с мен.

 

 Снимките от тази публикация са любезно предоставени от майка ми и показват нашия нов дом - мястото, където ще се вихрим покрай Нова година. Нямам търпение да сме заедно, дори съм склонна да се кротна малко с традициите, понеже май вече стана традиция аз да мрънкам за такива :). Подготвила съм се с подаръци и искам вече да ги опаковам и да ги подаря. Толкова е вълнуващо! Спокойно, няма само да преподарявам подаръците си от миналата година, имам и нови. При нас винаги всеки прави/купува подарък за всеки и аз все съм купувала моите с личните си пари, но то колко лични - изкарани от работа в магазина, та за родителите ми е малко тип "преместих си парите от единия джоб в другия, ама парите повече не станаха." Тази година е по-различно, парите са от работата ми в Единбург. Имам скромна купчинка с подаръци в ъгъла на стаята и много й се радвам. Всъщност съм си направо доволна от себе си, че успях сама да купя подаръци за близките си, пък в България ще и направя някои неща. Много ме бива да съм си най-големият фен. В мислите си вече правим снежни човеци /а ние и в снежните човеци много се вживяваме, какви ти моркови и въглени, нашите са и с балтони, чадъри и чанти :))/, пързаляме се с найлони в снега, украсяваме елхата... Нямам търпение да се запозная и с кучето ни, наш Шаро. Много ми е забавно да слушам майка ми как говори за къщата, за градината там, за кучето, познайте на кого прилича :)). Майка ми все разправяше, че някой ден ще има куче и то кучето взе, че само дойде. Отключват те входната врата и какво да видят вътре - Шаро, който от своя страна си ги хареса за стопани и така стана наш Шаро.