петък, 15 февруари 2013 г.

Моето село - Тюркмен

От няколко дни чета сериозно. Такава ми беше и уговорката със самата себе си. Уви, умишлено оставих вратичка и не уточних за какво ще чета. Успокоявам се, че наближават събота и неделя - време за наваксване на учебния материал. Дотогава едни мисли не ми дават мира и понеже вярвам, че човек трябва да прави каквото му идва отвътре/с уговорката нещото да е чисто и добро/, реших да споделя какво ми ангажира акъла. Белким после успея да се съсредоточа върху биология и устойчиво развитие, ама не от клипчета в ютуб, ами от претъпкани със сложни думи учебници.

Карам на пълна импровизация и не съм подготвена със снимков материал, лятото ще следва продължение. Из фейсбук се върти една стара моя снимка придружена с материал от списание "Органично". Не съм вманиачена на тема авторски права, но ми е малко странно как при копирането на текста последните два реда с името ми и адреса на блога са някакси случайно пропуснати. Забавно ми беше да чета коментарите, някои хора са много мили, други по-малко :). И на двата вида благодаря, провокирахте размисъл у мен. Зачетох се за хора, живеещи на село, докоснах се и до техните истории. После четох и за самите села, редят се едни звънки имена - Земен, Свежен, Розовец...
Написах "Тюркмен" в гугъл - следват две тъжни истории, новини за разни чужденци, носещи "Тюркмен" като фамилия, три продаващи се имота и достатъчно злобни коментари по адрес на селото, че вчера цяла вечер ми беше мъчно. Не разбирам защо някой би се изказал толкова остро за място, което не познава - място, което е нечий дом или далечен спомен от детството. Болно ми беше, че едно дете е загубило живота си, а под статията хората разнищват туркофилите и плюят държавата задето позволява да има село, казващо се "Тюркмен". Затова ми се прииска някъде в пространството да има и някоя добра дума за Тюркмен - моето село, моето място, може би бъдещият ми дом, на мен и на бъдещото ми семейство :) .
Името. Ако въведете "Тюркмен" в GPS устройство и му се доверите, неволно ще се превърнете в туристи в Тюркменистан, Азербайджан, всяко устройство в различна държава изпраща, рядко в България. Но в България има такова село. Години наред не съм обръщала внимание на името, българско, турско хич не ми е и минавало през ума - това беше просто моят Тюркмен. Толкова мой, че напук на всички аз слагам ударението на първата сричка, нищо че всички останали наблягат на втората. Недопустимо било в България да има село с такова име - тези, които мислят така, сигурно не ядат фъстъци, не спят върху чаршафи и никога не са изкачвали връх Мусала. Абсурдно ми е. Защо трябва да се правим, че 5 века робство или както сега му казват "влияние" не са оставили своята следа в културата ни? И честно казано, какво толкова, та това е просто име, което не го прави по-малко "българско" от всички останали села.

В Тюркмен, впрочем, турци няма. След Освобождението са напуснали селото, а българите са се завърнали по земите на прадедите си. Името останало - винаги е било Тюркмен, не е сменяно нито един път. С тайната замисъл някога да дразни превзети патриоти :). Че то има турци, живеещи в България, които са впъти по-българи от средностатистическия ти Бай Ганьо. Но най-вече, защо трябва да си мерим българщината, вместо просто да бъдем, да я чувстваме и обичаме? А да ни имаш и критериите, едното име.
Следващата мишена са ромите. Съседното село е къде-къде по-окупирано, но не, Тюркмен е "свърталище на цигани", просто защото е Тюркмен и така трябва. Не съм ходила много из долната махала, но в моята открай време има една единствена циганска къща. Е пък няма нужда случайни хора да обиждат леля Станка и мъжа й. Изобщо дразня се, когато се говори по презумция, има един шаблон и давай да го лепкаме на всичко що видим. Дворът им е изметен, подреден. Имат кобила, която се казва Гергана. Добре, де, леко съм пристрастна. Снимах внучката им и им подарих снимките, за да ги изпратят в Гърция на майка й. И те са хора с истории, мъки, радости и неволи. Тази зима на моята улица пушеше само техния комин. Гонех едни кълвачи на пътя, когато чух някой да ме вика по име, при това така, че "Герганооо" да не ме дразни, даже има уважение в обръщението. Как ми се зарадва, предишните дни все се чудел нямало ли да си дойда. Помнел, че имам жито, а нямал с какво да нахрани кобилата си. Уговорихме се лятото да ми свърши някаква работа, дойдоха с жена си за житото и очите им светнаха. Стиснаха ми ръката за благодарност. Нали се сещате, че те, ако искаха, можеха 9982374 пъти да ми свият житото, но не - чакаха ме, за да ме попитат. Предпочитам да съм наивна, напук ще вярвам в доброто у хората. Изработил ме бил, кой знае дали лятото ще ми докара тор, знаете ли - не ме интересува. Наистина. Аз моята част съм я изпълнила. Та и те душа носят, опитват се да изхранват семейство и толкоз. Не е толкова различно от това, което правят всички останали. И да, заради моите убеждения, баба ми живее в страх, че ще се омъжа за циганин. А като съм била малка така била внимавала да ме помете, когато мете пътеките...

Забележителности. В сайта на общината услужливо са сложили един голям минус срещу забележителности, културни, исторически, природни, какви да е, кът са. В съседното село Гранит се намира най-старото дърво у нас - летен дъб на 1668 години. Веднъж с дядо ходихме да го видим, аз с ролери, той на колело, сега ми се иска пак да отида - да видя това величествено дърво преди да загине напълно. Плашещо е, че то е оцеляло десетки векове, а само няколко десетилетия човешка дейност и спорна глупост са способни да сложат край на животът му. Сега местните събират жълъдите, за да си прихванат помомци на вековния дъб. И аз искам, ама то аз какво ли не искам.

Край другото съседно село пък е мястото с най-чистата питейна вода/информацията ми е отпреди 2 години/. Мой Тюркмен, посредата, нищо не намазал. Почти едното, замалко другото и накрая нищо. Поне на хартия. Край къщите тече малка рекичка, лятото е удачна за лов на каракуди, пък зимата като замръзне - за пързаляне. Баща ми се е къпел в бента, сега е пълно със змии. Моите впечатления са силно ограничени до т.н. Горна махала, идното лято ще се разходя повече. Има голяма поляна, някога имаше и кошари за овцете и козите. Всяка сутрин по моята улица минават кравите и козите, това е атракцията на деня. Като малка обичах да ставам рано, за да излезна на пътя да гледам животните и да слушам звънтенето на чановете. Всъщност все още обичам да го правя. В далечината се вижда Сърнена средна гора, иначе наоколо всичко си е типичния кър. Лятото тревите изгарят, комарите хапят зверски, слънцето пече силно, но също толкова силно пеят и пчелоядите всеки ден на смрачаване. Ако кипи някаква бурна културна дейност, до мен информация не е стигнала. Иначе има хранителни магазини, две кафенета, в които от сутрин до вечер на пост са дежурните дядовци с няколко кутии цигари и тесте карти. Веднъж на единия му се счупи стола и както си седеше падна. Това общо взето е всичкото развитие, което събирането е претърпяло през годините. Лятото има и млади хора, чува се глъчка. Чуват се и разни пиянски истории и гърмежи. Специалитетът на селото е "свински уши за рупане", но май поради слабото търсене спряха да го предлагат. Има събор, курбан за откриването на лова, типичните селски събития.
Честно казано все още не съм общувала с много хора от селото - иска ми се да ви разкажа за баби, които точат невероятно вкусни баници, за безкрайни добрини и мили жестове. Сигурна съм, че ги има, просто аз обикновено съм прекалено заета да си съживявам доматите, че да забележа. Има време.
Спокойно е. Почти. Няма коли, но пък явно селото е под някакъв ключов завой на въздушните пътища и постоянно се чуват самолети, които понякога летят опасно ниско. Когато аз бях малка постоянно от някъде се чуваше: "Са-мо-лет но-мер пет ..." Къщите са си типичните селски къщи, има няколко по стегнати, две дори с райграс, има и много изоставени, вече порутени. Продаващите, впрочем, са много евтини - зависи колко е на зор собственикът, дори и под 10 000 лева. Традиционно къщите са с големи дворове от около три декара, ако имате късмет имотът да не е бил делен помежду 992847 наследници, може да ги сварите и трите :). Селото е подходящо за отглеждане на зеленчуци, овощни дървета, маслодайна роза, лозя, деца, животни, семейства.

Следва графата "някога". Някога най-големите бадемови насаждения в България са били в землището на селото. Или поне така казва баща ми. Родът на баба ми са били от най-богатите в селото - имали са фабрика за стафиди, за червен пипер, 30-тина декара ябълки и праскови, ниви, ливади... Под металния капак, който явно не бил там само за да има в какво да се спъвам, лежи мощна помпа, с която се е поливало чак в центъра на селото. Двама души само можели да я пускат, вече и двамата не са измежду живите. Аз се шегувам, че като се омъжвам, ще тествам евентуалния кандидат дали може да пусне помпата и чак тогава ще се съгласявам. Хаха, като се замисля, не е съвсем на шега това, поне в моята глава. Така е като вървя в комплект с 9098324 претенции. Но би било толкова поетично :). Просто ми се иска всичкото това величие, което лъха от тетрадките със спомени на прабаба ми, от думите на моята баба и на баща ми, да се случи отново. Искам аз да бъда част от него. Искам да създавам и след мен да се продължи да се гради.
Някога имаше биволи, с които все плашеха децата. Ех, нали съм го ударила на сантименталност, няма да ви спестя и още една история. Както сега по улицата минават кравите и козите, преди са минавали биволите. Опасно е за децата и по това време всяка майка прибира своите от пътя. Или поне се опитва. На заплахите със страшната биволица, баба ми отговаряла: "Аа, няма нищо, аз най обичам биволица да ме гони!" Баба ми имала и хубава, скъпа кукла. Прасето веднъж излезнало от обора и изяло куклата. Ей такива неща се случват на село. Веднъж имаше глава на крава в двора, това определено беше... различно преживяване :).

Сега има хора, които пазят някакви мили спомени от това място - обикновено ще ги чуете да се превъзнасят по чистия въздух/явно не са били на село, когато съседите си горят ореховата шума и скъсаните найлони/, вкусните домати/нищо, че иначе си купуват такива от Испания, Гърция, Турция и пак твърдят, че са вкусни/, песента на птичките, мирисът на мента и чубрица, чаят от старателно събирани билки, лютеници и изобщо всичко що е домашно - ей, както обичат да казват, сърцето си били оставили там. Ми елате си го вземете, бре! Селото, ако не друго, поне не бяга. И всички тези неща от спомените са все още там, плюс минус някоя олющена мазилка и запустяла градина. Само хората, меракът, вдъхновението, те липсват.
Аз онова прехвалено "някога" не го помня, а да ви кажа и не съжалявам. Освободена съм от безкрайното сравняване между преди и сега, не си ангажирам акъла с търсене на политически и социални причини за сегашното положение. Че то причината сме хората, съвсем просто ми се вижда на мен. И понеже трябва да го запълня с нещо този мой освободен акъл, аз се оглеждам, ослушвам, понякога се спирам ей така само за да наблюдавам и знаете ли - и сега е хубаво. Даже много. Тъжно е просто, че малцина я виждат и оценяват тази хубост. Тъжно е, защото тя може да вдъхнови толкова повече от един блог за домати...


Аз обаче хич не съм тъжна, изобщо не съм от онези вечно мрънкащите за изчезващите български села. Защото докато аз съм там, ако ще и само мисловно сега, поне едно от тези села няма да изчезне. Всичко се върти, някога пак ще се засели, пак ще е оживено - ако ти изчезнат керемидите от покрива, ще има повече от двама заподозрени/броят на живите хора на улицата/. Толкова ми е естествен и близък животът на село, а не само и на мен. Няма нужда от изпадане в крайности, аз вярвам в прогреса, напред трябва да се върви и за мен да се върнем към земята не означава да отхвърлим онази лошата, "цивилизацията". Връзката със земята не се гради  само с дървени колиби и септични ями, та това е усещане, начин на мислене, много отвъд отказването от тока, телефоните и компютъра. А защо изобщо толкова често се говори за отказване, лишаване? Е това определено не е добра рекламна стратегия. Аз, очевидно, не съм се лишила от тези удобства и примерно искам да имам интернет на село. И не мисля, че това ме прави по-малко селянка или земен човек като цяло. За мен в развитието е истината, но развитие, което се гради върху баланс, хармония и взаимност.
Мечтая си за моята хубава къща на село, където ще месим хляб, слушаме музика и гледаме филми с още по-хубавото ми семейство. Мечтая си да заслужа онази социалистическа табелка "Образцов дом", ама с моите разбирания за такъв, понеже другите, както вече споменах, са ми чужди. И всеки ден работя по въпроса, понякога само мисловно, друг път мислите се превръщат в реалност. Хаха, ако има такова нещо като "родова кръв", моята ще да е само от тази група.

В Тюркмен сутрините и късните следобеди са магическо време. Чаплите прелитат над моята градина към язовира, кълвачите се гонят по орехите, папуняците се разхождат гордо из доматите/че как да не се разхождаш гордо измежду такива домати?!/. Ама и по обед пак е хубаво. Всякога е хубаво, само очи да имаш. Язовирът е пълен с птици, както и ливадите около него. Над 120 вида съм видяла засега. През зимата на 1972г. е имало ято жерави. Аз ги чакам да се върнат. Пък и кой казва, че не са се върнали вече или че изобщо са спирали да се връщат всяка зима - това, че не ги е видял човек нищо не означава. Затова по-точно чакам да ми се покажат. И те, и морските орли.

За селото и неговата история е написана книга - дядо си купи над 10 екземпляра, ама по негови думи единият бил подарък. Хах, то като се има предвид, че сигурно е изкупил доста солидна част от целия тираж, оставаше и да не му подарят една книга :). Има много интересни истории за места, кладенци, хора... За училището, в което прабаба ми е била учителка, за пожара, който е изгорил изложбата в читалището... Аз тенденциозно опоетизирам всичко що е селско, ама знаете ли, аз така го виждам, така го усещам и хич не преувеличавам. Че е трудна кърската работа, трудна е, то затова й казват работа, а не почивка. Обикновено на лицата на хората е изписана тъга. Но пък толкова бързо тази тъга преминава в насълзени от радост очи, достатъчно е само онези, любителите на селския живот, да дойдат да си приберат сърцата :) .

В думите си досега често употребявах местоимението "мое" и производни - моето село, моята улица, моята градина. Създава някакво внушение за собственост, ама като се замисля, те мен повече притежават, отколкото аз тях. Което е малко плашещо, но пък точно за да не изпадам в крайности сега уча в Единбург.
Пък междувременно Тюркмен няма да изчезне. Да, Тюркмен няма културни забележителности, музеи, супермаркети, тучни поляни и природни феномени, но има мен, а аз няма да се откажа от него.

събота, 9 февруари 2013 г.

Моята дума за 2013-та

Не вярвам в случайностите. Толкова добри неща са дошли в живота ми по най-абсурдни и ненагласени начини, че не мога да си позволя да вярвам в случайностите. Кхм, от позицията на вече вряла и кипяла /надявам се долавяте иронията ми тук/, мога да кажа, че всичко си идва на мястото рано или късно. Аз все се пъна за раното, ама айде, приемам и на търпение да се уча.

Днес прочетох публикацията на Тони за избора на една дума за всяка година. В друг блог, който следя от много отдавна, вече трета поредна година попадам на същата идея, но днес, благодарение на Тони, сякаш и на мен нещо ми просветна и абе, не е случайно, че накрая срещнах идеята и на българския хоризонт :)) .
Замислих се. Една дума?! ЕДНА?! Да бяха сто и една, по приемам, след груби корекции и жестоки съкращения бих могла да го докарам до сто и една. В главата ми запрепускаха дума след дума и тамън прехвърлях трицифрената бройка и пак ми просветна. Изобщо днес за типичен мрачен шотландски ден - много светлина в главата ми.


Баланс. Бих го написала с големи букви да се откроява повече, ами ми изглеждаше небалансирано. Ето, от 1 минута имам тази дума и вече се справям толкова добре :)) .

Миналата година все за баланс се говореше около мен, с акцент върху явната му липсва. Всичко искам, сега го искам. Като бях малка, баба все ми разказваше за някакво момиче от съседното село, което откакто можело да говори ясно, все казвала: "Мъж искам, сега го искам!" И познайте, накрая го получила, ама на възраст, когато било почти законно. И аз съм така ненаситна, ама то да беше само един мъж, здраве му кажи, но не би - списъкът, който се върти в главата ми, е толкова дълъг, че от екологични съображения не го пиша на хартия :) . Тамън баланс ми трябва на мен. Всяко нещо с времето си.
Акълът ми е пръснат на 9297483 места, уж щях да пиша публикация - кога се усетих, вече бях отворила 10-тина кулинарни блога, свалила още 3 документални филма, омесила тесто за пица и започнала още две публикации. Даже и един леген дрехи изпрах. Та, затова си поставям за цел, не само през 2012-та, но и като цяло в живота, да се стремя към:

    Баланс между моите нужди и тези на семейството ми. 4 дена на село за сметка на 3 в Пловдив? Да беше седмицата с четен брой дни, по-честно щеше да е. Да се опитвам да давам поне толкова, колкото и получавам. Трудна задача, понеже те много високо са вдигнали летвата, но това няма да ме спре да се опитвам да бъда щедра и на думи, и на емоции и жестове към тях.
   Баланс
между безкрайните ми мераци и оная реална представа, която при мен е само бегло загатната. Да, искам да омеся 998714 видове хляб, ама тоя хляб иска и изяждане. Може да си взема кокошки от баща ми назаем. Ама кокошарникът има нужда от ремонт и искам ли всяка седмица да врънкам съседа да ми храни кокошките? Може да отложа кокошките за малко по-нататък ;) . На село аз съм една, при това само двуръка, а аз искам да свърша задачи за цяла бригада.
   Баланс
между селските ми увлечения и останалата част от света. Хаха, тук трябва сериозно да поработя. Че от наше село по-хубаво няма, това повече няма как да го вярвам, ама не искам да отписвам и всичко останало. Не искам след 10-15 години да съм намръщена селянка, чудеща се трябваше ли или не да види и изпита нещо повече. Аз съм се зарекла - в моите 2/3 от къща само щастливи хора и не искам да ми се налага сама да се гоня! Пък а дано да са три трети дотогава.
   Баланс
и във взаимоотношенията ми със хората. Да се раздавам, но пък и да си ценя и усилията. Дано пак да има достатъчно реколта от градината, тази година искам да подарявам повече. Искам да споделям любовта си към истинската, сезонна и обгрижвана храна. Искам да съм заразна.
   Баланс
и в живота ми в Единбург. Да извличам най-доброто от него, на всеки 100 български народни песни, да изслушвам поне по една шотландска. Да ми имаш и критериите, знам, но то от малко се почва :) . Пък и цяла седмица ядох хагъс, направо съм се изшотландила за месец напред.
И най-вече баланс в самата себе си. Да си поставям цели, да си прощавам, да се радвам на всичко, което получавам. Че понякога нещата даже са от онзи дългия списък и си струват да се спра за минута-две и да благодаря :). И в този ред на мисли...

петък, 8 февруари 2013 г.

Шотландски дни


Казват, че били мрачни, студени и ветровити. Как, бре - в краткия промеждутък между мокрия сняг и градушката имаше слънце за около три минути :) . Истината е, че не съм най-големият фен на Единбург. Харесва ми университетът и добре, че е той, та да компенсира. Вчера за сефте минах по по-туристически маршрут из града, не е нещо уникално. Не се прехласвам по архитектурата, някакси комбинацията от сиви сгради на фона на сиво небе не ме трогва. Успешно разубеждавам майка ми и баща ми от идеята някога да ми дойдат на гости, тъй де, за парите, които те ще дадат за билети, за да дойдат тук, аз два пъти мога да се прибера до България! Предполагам, че е ясно коя опция е по-примамлива за мен :) .
Истината е, че засега времето е гадно. Всеки ще ви каже, че е гадно, ама сериозно, даже е по-гадно. Споменавала ли съм ви, че не вярвам в чадърите? Не съм притежавала такъв откакто си загубих единствения още в 1-ви клас. А за човек, непризнаващ това изобретение, няма по-добро място от дъждовна Шотландия - ами много ясно, как иначе ще си докажа аз вярата/или по-точно невярата/. Мрачно, влажно, суха земя не помня от кога не съм виждала и тези метеорологични условия не предразполагат към разходки и поглъщане на обстановката. Вчера, да не повярваш, не валеше, и докато се разхождахме, всички се удивявахме от това колко неща не сме забелязали досега. Ами да, то докато вятърът ти свисти покрай ушите и дъжда така те пери в лицето, не обръщаш внимание на сгради, паркове, паметници или разните му там забележителности на Единбург, иска ти се само вече да си се прибрал и да пиеш чай.
А що чай съм изпила, бройката е в стотици. 23 килограма куфар пълен с локуми, ядки, бурканчета със сладка и люти чушки, домашно вино, литър и половина компот и има-няма 350 пакетчета чай.
Сега съвсем ще се утвърдя като правеща най-несполучливата реклама на Единбург, но засега нещо чак толкова забележително в града не съм видяла. Забележително е когато има слънце, да, това наистина е забележително. Предполагам, че с настъпването на пролетта повече ще ми хареса.
Ботаническата градина е приятно място за разходка, всяка събота има фермерски пазар - това определено е по моята част. Цените са излишно надути и има леко снобарска нотка, но утре пак ще отида, вероятно за прясна риба.
Из уличките има рибарски магазини и всяка сутрин се носи особено приятна миризма. Има една сладкарница, на която витрина винаги има залепени поне по двама гламави туристи, но не е нещо особено, в Испания съм виждала къде-къде по-впечатляващи. Тепетата предлагали уникална гледка - вчера я видях - пак сиво на сиво, ама погледнато от високо. Но пък не можело да живееш в Единбург и поне един път да не гледаш изгрева/залеза оттам. Вчера бях достатъчно турист, та ще си оставя това мероприятие за по-нататък.

Сега съм като мечка в хибернация, всичко се оставя за заветната пролет. Напролет: ще бъда по-социална, ще излизам повече, ще ходя на нови места. Сега си ми е добре да си пия чая и да си чета книги. Но от време на време започвам и аз да си липсвам на себе си и искам да съм навън. Забравям си дежурния отказ, когато някой каже да се ходи някъде, и вали, гърми - излизам.
Така се озовах и в North Berwick - малко градче на около час от Единбург. Бонус е, че билетът е само 6 паунда. Много ми хареса. Даже "многото" ми е искрено! Една от съквартирантките ми щеше да ходи там с приятелката си и ме поканиха и мен. И тя, и аз бях изненадана, като се съгласих :) . Понеже като ще се правя на турист, съм изпълнителна, вечерта прочетох малко/много/ информация, шшт, че то там имало птички!

Реших да тръгна 2 часа по-рано от другите момичета, за да имам време да се наснимам. Приготвих си ядене за изпът, нарамих фотоапарата с птичарския обектив и след трийсетина минути вече бях във влака. Харесва ми така да пътувам, даже и на Шотландията повече й се радвам, като я гледам през прозореца. Полетата бяха побелели, небето - дежурното сиво, но беше спокойно и знам ли, направо хармонично.Четях си "Хайка за вълци" и от време на време поглеждах навън, понеже исках да видя фазани. Мъжки фазани при това. За да си обосновя половата дискриминация, ще кажа, че в България не бях виждала диви фазани, докато един ден лятото не цепих през едни треволяци към пъпешите и изведнъж на сантиметри от мен, тежко и леко тромаво, се вдигна голям женски фазан. Много се зарадвах тогава, понеже толкова неща искам да видя от природата на България, неща, които обикновено са си там, но по една или друга причина аз не успявам да видя. Мисля си, че всичко само ще ми се "покаже", когато и аз съм готова да го осмисля и оценя наистина. Може би затова още не съм видала морски орел, нищо че всяка зима на язовира имало по 3-4. Но пък пуста ненаситност, не кандисвам аз само на женски, искам и мъжки да видя!
И тамън бях започнала да сканирам с поглед всеки храст и пред очите ми се покажа едрата и шарена фигура на мъжки фазан. Видяхме се само за секунда-две, но този момент ще ми остане в сърцето - влакът профуча покрай птицата, тя вдигна глава, аз се усмихнах и после вече всеки беше по пътя си :) . Продължих да гледам през прозореца, някакси ми се струваше идеалното фазаново време. Малко по-нататък на побелелите ливади пасяха още три мъжки фазана. Беше така красиво, спокойно. За птици, които толкова се открояват на белия фон, изглеждала изненадващо точно на мястото си. Тъкмо влакът ги подмина и покрай една стара дървена ограда подскочи млада сърна, направо си беше като от зимна приказка, с разликата, че аз вярвам, че реалността е по-хубава :) .
Самото градче е малко, типично шотландско. Валеше сняг и по улиците не се движеха хора. Но пък крайбрежните птици бяха излезнали на демонстративна манифестация! Газих във водата, пръстите ми замръзваха и натискаха спусъка на фотоапарата съвсем механично. Вятърът ставаше все по-силен, ама аз от опит знам, че това прави снимането на птици по-лесно, защото от свистенето не чуват как се приближавам. А аз се придвижвах в цялата си подгизнала прелест все по-близо и по-близо. Стридоядите/на горната снимка/ най ми харесаха. Плажът беше почти пуст, аз, птиците и възрастна двойка, разхождаща кучето си.
За първи път се почувствах щастлива от факта, че съм в Шотландия заради самата Шотландия, а не заради университета. После се разхождахме по плажа, градушката много яко ни переше в лицето, но пък после за издържалите на въздушната атака имаше награда - дъга и няколко слънчеви лъча. Много ми хареса атмосферата и пак ще се върна на това място, през останалите сезони има още повече птици, даже едно от най-големите птичи чудеса на планетата е точно там.
Отдавна, преди изобщо да чуя за Единбург и университетът му, бях гледала снимки от скалите, целите побелели от накацалите рибояди. Впечатлих се, проверявах къде точно се намират. И знаете ли, точно преди няколко минути, докато пишех горните изречения, се сетих, че и преди съм чела за това място, че и преди съм искала да го посетя! Хах, как странно се нареждат нещата. Когато кандидатствах вече бях забравила за скалите и рибоядите, пък съвсем несъзнателно сама отидох при тях :) .

Всяко място си има своя чар, своите плюсове и минуси. Но пък за мен музеи, паметници и сгради не представляват нищо, ако не ги свързам с определена емоция, с определени хора. Сигурно затова съм толкова привързана към всичко българско и селско. Чета в интернет за компот от дюли /ха, изненада, не от праскови, а от дюли!/ и за мен това не е просто компот, мислите ми ме прехвърлят в следобедите, когато дядо брулеше натежалите дюли, с брат ми и сестра ми ги сортирахме по качество, а баба през това време миеше бурканите. Ех, много ми е легнала на сърцето последно време тази България, но за това по-нататък :) .