Горещо, та пари

Топло ли? Не, топло не искам. И с прохлада не можете да ме примамите, дайте ми на мен горещо. Жега направо. Да пари - на всичко - температура, емоции, случки - само да върви и с една водопотопяема помпа и веднага я взимам! Не признавам шапки, компромис бих направила за капели, ама мишките ги изядоха. Обезкапелена по неволя и с почти неприлично малко дрехи върху себе си, събирам слънце. В моето кърско село поне слънце има в изобилие. Не е за всеки, какво ти разтапяне, направо сублимация! Само на метър-два изсъхналите треви се премрежват пред погледа ти, а въздухът тежи поне колкото старата нафтова печка, която три години не помръдва въпреки моите най-добри усилия. На улицата се пекат камъни от срутени дувари, а земята се нагрява почти непоносимо много. Коли минават рядко - най-много една на час, ама после прахолякът се задържа двойно повече време. В селския час пик - трите баби от съседните пресечки отиват за хляб - минават и хора. Срещнат ли се, обикновено си говорят за това колко е горещо. Повече от вчера, по-малко ли... Да ти се подпали главата, докато стигнеш до финалната оценка на атмосферните условия. Върви с изморена въздишка и примирен поглед - отново е време за поливане. По полето дори и в най-големия пек копаят жени с мръснобели кърпи на главите. Из дворовете по-оправните стопани вече са приключили с работата и сега спят на хладно. Аз още търча из градината, не се задържам на едно място, че иначе много ми пари на краката. Радвам се на почти нестинарските си изпълнения, притичвам от време на време до избата за студен компот и отново успявам да объркам графика на съседите. Те, в просъница, виждат, че някой шари из градината и веднага се засилват и те да излизат. Още с отварянето на вратата не ги лъхва, а направо ги поваля гореща вълна и те изненадано констатират: "А, ама то още било горещо, ние като те видяхме, рещихме, че се е разхладнило..." 

Скоро след това започва вечната надпревара между сушата и водата - при допира на капките със земята се чува свистене, все едно гасиш пожар, горящ надълбоко. Водата се просмуква из цепнатините и тунелите на къртиците, а вадата сякаш никога няма да се напълни. Час-два по-късно съм се отказала да чакам водата сама да върви напред и местя маркуча от корен на корен. Малко преди да преполовя първия ред с чушки настъпва почти най-любимият ми момент/отстъпва само пред идиличните случаи, когато ме сварва не на първия ред пипер, а на последния/. Огромните орехи вече не изглеждат толкова заплашително, а из гъстите им клони все пак успява да се промъкне някой слънчев лъч. Изсъхналите треви добиват къде-къде по-естетически вид - същите онези лепки, които лепнат ли ти се, остават твой верен спътник задълго, сега се клатушкат леко от вятъра и сякаш сипят злато. По-скоро семена, че да ме ядосват и догодина, но хайде, ще се правя на еколог друг път, сега са просто красиви. И те, и доматите, и петуниите. Дори и най-малката власинка по стъблата им се очертава на фона на съвсем прилично боке. Е, как да не си зарежеш работата, за да ги снимаш. Няколко минути щъкане из градината от измъчените ми хортензии до прясно напръсканите ми от съседа с бордолезов разтвор мушката/в негова защита успя да оцели и някои от асмите/. Моето време да се порадвам на резултатите от труда си, всичко изглежда по-красиво. Ще си съживявам пипера по-късно - на лунна светлина.

Работата в градината

„Тя, работата, край няма.“ Работата и „Дързост и красота“, всичко останало е къде-къде по-краткотрайно – поне по селата. Там работата не свършва, само освобождава време за започването на нова. Сезон след сезон се изнизват без дори да ги усетиш – докато обереш доматите и вече е време да сееш новите. Или поне така ти се струва, има там някакъв промеждутък от 2-3 месеца, но те са чиста формалност – колкото да има време да се спука поне 1 тръба, да те нападнат мишки и снегът да изпочупи цяла камара клони. После всичко започва отначало, но може ли да започне нещо, което по принцип не свършва? Не работата, а градината няма край. Тя трудно може да бъде готов продукт , дори и да стане такъв, изискват се усилия, за да остане в това си „готово“ състояние. Но и не вярвам да се намери градинар, който никога повече да не пожелае ново цвете, на когото да не му се прииска да пробва нов сорт зеленчук.

 

От сеитбата до прибирането на реколтата през поливането, плевенето и нечестната борба срещу въшки/попови прасета/миризливки/987346 производни, всичко минава като миг. Но какъв миг! Радостен, изпълен с гордост (дори и от онази смарангясана круша), понякога тревожен, но все тъй обсебващ. Хладилник, време, мисли, де що има свободно място, пълни се, та чак прелива. Понякога е стряскащо, всичко се случва едновременно – бера, плевя, а зад мен във вадата ме гони водата. И това е идилистичната версия, отговаряща на няколко важни условия – има какво да се бере, има вода в кладенеца, има помпа, помпата е работеща, има ток, има тръби за поливане, тръбите не са спукани, ей така до безкрайност. Някъде по трасето все се губи нещо и не винаги са моите обувки. Търсят се няколко мотики, две леви гуменки, 30-ина току-що поникнали дини, морковите от 3 пакетчета семе и най-вече свободното ми време. Безследно изчезнало. Но всичко това е мой избор – аз искам голяма градина, в която само доматите са над 250 корена. Абе, всъщност исках 200, ама нали ви казвам, не излизат сметките! Имам мазоли по ръцете, краката ми са нахапани от 7 вида насекоми /числото не е произволно, а резултат от наскоро изкарана практика по идентифициране на насекоми/, боли ме гърбът, имам тен на приведена копачка /гърбът поне 5 нюанса по тъмен от лицето/, но и още толкова много – не само в охлузвания и рани, а и в емоции, преживявания, напоследък дори и в хора. Когато подаваш първите тиквички за сезона на приятел и си разменяте по усмивка, забравяш за всичките трудности по пътя. Аз си падам леко злопаметна и още помня голите охлюви, които ми прегризаха половината корени, но 4-5-10 кила тиквички ще заличат раната. Понеже тогава належащият проблем е друг – какво да ги правиш всичките тези тиквички, то не бяха пържени, печени, на кюфтета, кекс, баница, пълнени, сладки, солени, консервирани, мъчиш се да ги замаскираш, ама отговорът все е „пак ли тиквички“ и няколко неуспешно прикрити въздишки. Ако сте стигнали дотук, моите най-искрени поздравления – имали сте време да минете през всичките гореспоменати варианти, че дори и време да се подразните, че не се сещате за други! Аз стигнах до печени и баница – първите ги забравих в печката и станаха толкоз хрупкави, че дори и котката не ги иска, ама виж, баница не отказа, нищо че аз не съм предлагала. Къде ти врати, които като се затворят, остават затворени, не и при мен със сигурност. 

Когато започнах да се занимавам с градината, нямаше кой да ми каже трудно ли е, лесно ли е. Случи се внезапно измежду още 992838 събития и преживявания, нямах време да се замисля, просто се втурнах. Втурнах се преди две години и от тогава не съм се спряла. Ама вече го знам онзи изсъхнал клон, който ми одра лицето първият път, и се сещам да се наведа /понякога дори навреме/. Оттогава сумати народ се изреди да ми обяснява за кърския труд и неговите теглила, ама какво да кажа – късно е, влакът отдавна замина и даже не се вижда как изчезва в далечината. Все още имам 30-ина домата за садене, цяла оранжерия за плевене и една кофа едри черници за ядене – нямам време да се отказвам. Появиха се и такива, твърдящи точно обратното – та то било толкова лесно! Не копаеш, не плевиш, не поливаш. Много се радвам за тези, при които това се получава, ама моят пипер още не е в крак с модата - спира да расте като го омотае поветът и се покланя дълбоко, като не се полее навреме. За мен истината е, че всичко е каквото си го направиш – някои гонят гъсейниците от доматите с тагетиси и добро желание, аз пак не успях да пробвам, понеже охлювите ми прегризаха тагетисите. При подходящите почва и климатични условия може би наистина е толкова лесно. Почвата като не е подходяща, ще се подобри. Бързо, бавно, зависи къде четете, а накрая във вашата градина вероятно ще е трети вариант. И така с години, гониш плодородието, тамън си го хванал и се започва борбата да го запазиш. Край няма, ама за какво ви е този край – да отлежава в главата ви и да се връщате към него, като ви домъчнее. Не, аз край не искам. Намирам невероятно успокоение във факта, че въпреки всичките несигурности в живота, едно мога да знам – в градината винаги има работа, която ме чака.

"Моят път към съзнателно (хранене) живеене"

Преди време участвах в конкурса на сайта Здрав живот за есе/разказ на тема "Моят път към съзнтелното хранене". Реших да публикувам моите писания и тук, да си имам всичко на едно място. Подредено, пригледно, чак ако не се говореше толкоз често за домати и компоти, нямаше да си го позная :)).

Път като път – с много уж случайни спирки. Погледнеш ли го малко по-мащабно, заприличва на изрядно подготвен маршрут, достоен за завист дори и от най-добрата туристическа агенция. И доброто, и лошото така добре се вписват в картинката, всяко носещо своята уникална възможност за развитие. Аз обичам да се пиша ученолюбива, затова й лесно се успокоявам с мисълта, че трупам опит, преживявания, емоции. Все едно се запасявам за зима, която няма да дойде. Или поне аз така предпочитам да вярвам.

Началото започва в едно малко селце, чиито пътища са или прекалено  прашни, или прекалено кални. Но всякога еднакво забавни, ако си дете на 4-5 години и основните ти грижи са дали ще ти се изпекат правилно калните кюфтета и дали поройният дъжд няма да събори самоделната ти къщичка от дървени прътове и найлон. Добре, че оценявам иронията, защото и сега, 15 години по-късно тревогите ми не са много по-различни. Първата ми къщичка отдавна се разпадна на съставни части – прътовете станаха колове за домати, найлонът покри първата ми оранжерия, която просъществува цели 3 дни преди вятърът да я отвее. Сега мислите ми се унасят по съвсем истинска къща, за която въпреки тухлените стени и керемидения покрив дъждът е все тъй опасен. С кофи и легени на стратегически места, развит рефлекс за бързо отдръпване при падаща мазилка, аз съм все там – в къщата, в градината – понякога само духовно, друг път и физически, но винаги мечтаеща да гради, да създава... да продължи започнатото от моите баба и дядо и от техните родители преди това.

Моето начало всъщност започва от последната спирка на един достоен живот, изпълнен с труд, радост и добрина. Дядо ми винаги е бил много щедър човек, аз затова и сега все още не мога да си събера всичките инструменти, които е дал на заем на някой съселянин. Когато той си отиде поне от света, който аз познавам, той ми остави най-големия подарък, който съм получавала досега. Върви с бонус декар и половина градина и две трети от къща, но всъщност става въпрос за едно прекрасно чувство, че нещата имат смисъл, че животът трябва да се гради върху хармония и всичко се нережда, дори не „накрая“ както обичат да казват хората, нареждат се много по-рано, само да имаш очи да го видиш. Пък хармонията... кой където си я намери, да я пази и обгрижва, но и да я споделя, раздава. Аз я намирам във връзката със земята, в плодовете на моя труд, които понякога дори нямат гъсеници вътре, в приятелските усмивки, когато подавам кофа с току-що откуснати домати. Пък доматите – слънчеви, ароматни, събрали в себе си толкова енергия и любов. И така, домат по домат, все повече се убеждавах, че искам храна с история. С лична история, която понякога звучи сладникаво, друг път е сурова и мрачна като току-що изсипалата се градушка. Невероятно е как в една шепа пръст има повече организми отколкото хора на цялата планета и всички те успяват да работят заедно, за да създават – храна, живот. Можем само да взимаме пример.

Искам да виждам повече щастливи хора, понеже вярвам, че точно те са нужни на света. Искам и аз да нося радост, да се раздавам, да помагам и да се надявам, че знам ли, моят извървян път някога ще бъде също толкова прекрасно начало, колкото това, което ми даде моят дядо. Храната за мен е общуване със земята и всичката енергия, която тя е попила в себе си. Доматите, краставиците, дините и пъпешите успешно рекламират моята кауза, предават я толкова вкусно и опияняващо, че неусетно и най-гордият гражданин се размечтава по градина с птичи песни и красиви емоции. Храна не просто за ядене, а и за вдъхновение.

Моят път върви смело напред – кога повече, кога по-малко. Понякога е кално, сякаш нарочно потискащо, но един вижда кал, аз виждам потенциални кюфтета и се усмихвам. И пак продължавам, към съзнателното живеене, надявам се. Не ми пречи, че пътят е дълъг, та нали си имам запаси – и от емоции, и от домати.

Тайната градина

След изпитите и преди практиката имах цели 10 свободни дни. Или 10 дни, през които да мисля как не мога да правя нищо от нещата, които ми се правят. И понеже явно не се бях затъжила достатъчно по градината си/брех, то можело и повече!/, реших да изгледам двата филма по "Тайната градина". Мисля, че съм чела и книгата, но мнооого отдавна, преди да имам сегашните си мераци. Лятото/някога/ ще я прочета отново. Или 987348-тото нещо от моя "ще списък". Чак аз почвам да се дразня от себе си. Просто искам да започна. Хич не ми понася да знам, че имам работа за вършене, не, аз искам веднага да се гмурна в безкрайните задачи и да ги отмятам толкова бързо, че да имам време да си направя и нови списъци :)).

Е, дотогава успявам да си открадна по някоя минута/час/ от практиката за свободни мисли. Външно може да изглежда сякаш броя ларви на комари, ама в главата ми, о, там разцъфват  божури, жужат пчели и пеят птички. Пчелите естествено вървят с латинското си име, пък божурите са определени сортове, някои от които може и да ги нямам действително в градината, но подробности. Все пак в същия момент броя и насекоми, няма да си затормозявам акъла с излишна информация, дори и моята мултифункционалност има някакви граници :). В тайната градина на Мери и аз, както и предполагам всеки прочел книгата и имащ градина, припознах своята. Тайна ли? Определено си е тайна. Не защото е скрита зад завеси от бръшлян или защото ти трябва ключ към стара дървена врата. Хах, в това отношение даже ми се иска моята градина да беше къде-къде по-тайна, но нищо де, засега имам изостанали ключове, някой ден и врата към тях /такава, която хем се отваря, хем се и затваря, защото такива, които изпълняват само едното условие, имам предостатъчно :)/. 

Тайна, защото лесно може да я подминеш, без дори да забележиш, че е градина. Което май е по-добрият вариант, понеже от време на време някой забелязва и отмъква със себе си я млада овошка, я някоя зелка. Съжалявам ги аз тези мои посетители, защото си представям колко трябва да са закъсали, материално или душевно, за да опрат до моята зелка. Последните две години през градината минаха повече хора, отколкото предишните 10 взети заедно. Поне 30! Някои се завръщаха след години странство, набързо за по час-два, но достатъчно, че да ме залеят с "а преди колко беше хубаво". Някои виждат, че от труда им преди 20-25 години няма и следа. То от моя понякога след 3 дена няма следа, те чакат години. Тази градинка колко била хубава, онова цвете колко прекрасно ухаело, толкова гладиоли/карамфили/рози/лилиуми/дицентри/случайно цвете, за което са се сетили на момента. И даже наистина е било така. Иска ми се да имаше снимки от това славно време, с което все сравняват моите произведения, да им се порадвам и аз. Сега всичко се било затлачило. Аа моля ви се, само ключа за катинара на плевнята, 3 мотики, 2 помпи и стотина метра телена ограда. Всичко останало си е налично! Може би не толкова пищно или очевидно колкото преди, но все пак налично :). Затова и моята градина е тайна - дори не е въпрос на търсение, по-скоро на желание да я видиш. Е, естествено тъкмо когато си се нагласил в готовност да гледаш, някой изсъхнал клон ще ти бръкне в очите и ще те разсее, ама нищо, аз обичам да ме питат кога ще си орежа изсъхналата череша. Поддържам популацията на кълвачи, бре :)).

Напролет градината беше толкова красива. Лалетата, нарцисите, все засадени на почти подходящите места, в почти подхождаща си цветова гама - резултат от години наред отмъкване по някоя луковица от оранжериите на баща ми :). Момината сълза с бурните си корени, които не се спират пред кривите плочки на пътеката и с дребните си цветчета, за чието скрито присъствие под зелената шума разбираш само от аромата им. Растат на нестандартни места, които аз старателно прескачам, само за да разбера след ден-два, че някой ги е прегазил. "Е то пък да ти имам и на тебе момините сълзи." Е да имаш, ама нямаш. Някои растения тенденциозно се смаляват, вместо да растат, други направо изчезват. Пък колко не са поникнали /кхъм, все още, да подчертая, все още!/. И още колко ще има... Ех, в моите мисли градината се разтяга ли, разтяга, още малко и ще побере всичките ми мераци :). Делфиниуми, еремуруси, още божури, папрати, сини хости, пфф, направо да му настръхне кожата на баща ми :). Не съм ги садила както трябва, не съм слагала правилната почва, много се караме на тази тема, понеже аз не приемам констатации за грешките ми без към тях да вървят и съвети за това, как да не ги повтарям. А да знаете баща ми как обича да го питам: "Как е на село?" Отговорът все е "Еми как да е, взело-дало." 10-тина корена пипер останали от да не ви казвам колко, че да не взема да стресна някой мераклия за градина. И така едно след друго, и пипера, и дините, и пъпешите, ама поне пък поддържам най-здравата популация на черни скакалци в района. Щастливи кокошки ли, засега не, ама поне щастливи скакалци - бол.

Моята градина като, че ли не е от онези, които ще ви ударят в лицето с красотата си. Е, че ще сте ударен в лицето с нещо е почти гарантирано, ама е по-вероятно да е дело на онази череша с лошата репутация. Веднъж показах на баща ми хвалебствени коментари относно градината, такова недоумение се изписа на лицето му. Но и той признава, че тук-таме има по някое попадение :). Просто и той, и аз виждаме едновременно сегашното положение, какво ни се иска да бъде, пък при баща ми и какво е било преди. При такова разногледство е направо невероятно количеството работа, което свършваме :). Но наистина сме свършили бая работа. Е, аз може да съм уморила на баба всичките мушанки, ама като цяло мисля, че има положителен прираст - на емоции, дертове, чувства, кой каквито иска. Повече от месец се чудих какво ще заваря след няколко дни. Дали ще е толкова прекрасно, колкото в мислите ми... Е пък ако не е, ще бъде.