Някога

О да, прекрасно знам, че мислите ми трябва да пътуват в съвсем друга посока. 16 315 километра на югоизток. Те верно на югоизток са отпрашили, ама  България зорлян подминават.  Австралията все още ми се струва нереална дестинация – по принцип съвсем възможна, само на 2 взети изпита разстояние, ама май ще повярвам чак като се озова насред поне 5 кенгурута. По-малко не признавам, понеже то и из Брезник от време на време се появява по някое. Последното го сгащили близо до овощна градина – торбата му била пълна с череши.

Чудя се и аз дали моите млади череши ще вържат тази година. Дали тази под ореха ще потръгне, ако поорежем малко ореха? Става ми мило, като я погледна завалийката – завряна под ореха, докъдето маркучът не стига, ама си крета малко по-малко, инат работа. Макар и череша под орех да е типично в мой стил, тази тук е работа на дядо. Череши още не съм видяла, но и те ще дойдат – черешите от дядо. Като дошъл в къщата – чобенски зет – насадил две череши. Едната изсъхна преди години и той веднага насади още три. Мал шанс, че в двор с орехи на всеки ъгъл, както и да го гласиш, все ще е под орех. Когато изсъхна старата череша, всичките дядовци се изредиха да нареждат на дядо как не я гледал както трябва, не поливал, не пръскал. Загубата беше повсеместна, защото от тази череша зависеха и съседските компоти. Дядо тогава само се усмихваше кротко, а жестовете му с ръка казваха „Недей бърза, почакай и ще видиш.“ Насади трите череши, на другата година аз добавих още две. 

Гледам снимки на прекрасни туфи кокичета – с остри, с обли, с кичести венчелистчета – все красиви. Спомням си за моето единствено кокиче под бора в чемширената градинка. Чудя се дали е цъфнало тази зима, барем съм го докарала поне до три броя вече. В този участък са и есенните ми минзухари – тук бройката е по-сериозна – може да е отишла в двуцифрените числа, ама много не цъфтят, понеже са завряни под един чемшир. Отворила съм поне 40 албума със снимки на градини. Наведнъж – и да, Мозила блокира на всеки 5 минути и да, всеки път натискам, че искам да възстанови всички подпрозорци. Знам, че не му е сега времето. И, че това време все някога ще дойде. Ама това не укротява мераците ми, не прави всичките ми желания по-малко искащи. Изтощително е да ги крия, още повече да се опитвам да ги превъзмогна. Баща ми все се опитва да ме осмири, разказва ми за самия себе си, понеже в тази насока много си приличаме. Уверяваме, че някой ден ще имам всичко, което искам и, че той ще ми помогне. Тогава щяло да стане много по-лесно и бързо. Действията ми сега били глупави и излишни. Съгласна съм и съм му благодарна. Знам, че греша и това ама изобщо  не ми пречи да си продължавам пак по същия начин. С вече 54-точков списък със задачи. С малко по-скромен списък с имена на цветя, които искам. С 1 208 снимки на мечтани градини, къщи и хора. Гледам да влагам и разум, в далеч неотрезвителни дози, ама пак има и някаква мисъл вложена в целия процес. Отказах се от каните, понеже няма да има кой да ги извади наесен, и... Брех, че то май това беше моето лишение. Е, и каква да е зеленчукова култура беряща се след юли месец, както и цветя цъфтящи по-късно. Избирам по-евтините – не, че нещо, ама тук ще бъде риск печели, риск губи. Аз го представям като печеливша ситуация от всяка страна – първа награда прекрасно растение, втора и утешилна – урок за догодина. 

И тази година ще си начертая градината, ще подредя цветята и зеленчуците. С ясното съзнание, че накрая ще се получи нещо съвсем различно и, че схемата ми няма да е от огромна полза. И ама хич не ми пука. Искам си схемата, искам половин час да си избирам сорт хойхера, понеже мога да си купя само една. Да ги нареждам наум, да ги садя недостатъчно дълбоко /според експрерта/, да откривам поредния сезон на поливните саги. Да се ядосвам, че животът ми се върти около състоянието на помпата. Искам да си изживея страстта, сега, когато ми се струва толкова гореща. Без значение какъв ще е резултатът. Безотговорно е – да, знам. Затова и съм я вкарала в едни разтегателни граници, приютяващи останалата стока от магазина и съживяваща брака. Е, на всяко умряло свивам и по две живи, оправданието ми е безкрайно просто – защото ги искам.

В университета все по-често ни говорят за професии и бъдещи кариери. Малко е страшно. Добре, че той страхът ходи повече по мечките. Увличам се и аз по разни пътища, случва се да си помисля: „Ее, това е много яко.“ Правят ми се, толкова много неща ми се правят. Но и от друго имам нужда – след като съм разботила усърдно за достатъчно дълго, да имам спестявания за поне година без „официална“ работа. Да си отида на село, да си лепна една табела на душата, че ще спасявам света догодина, и да бъда толкова селска, колкото сърце ми иска. Да крада кокичета от изоставени дворове, да редя предварително обречени дувари, да поливам в жегите, понеже сутрините никога не ми стигат, да ме пече слънцето, да пиша и снимам на воля. И да не се чувствам виновна, да не закъснявам, да не бързам за рейса, просто да си изживея страстта.  Да приключа с този период от живота си, за да посрещна следващия без съжаления и безмислени условности. Пък в него вече ще се развихря нашироко – и като семейство, и като работа, и градина. На моите 5 декара и на по-далече.

А междувременно пия вино на големи глътки от последното дядово шишенце. 9-часовият ми работен ден вече е приключил, мислите ми бягат на свободия. Ще ги впрягам утре, ден пак за писане, ама на научни есета. Дотогава наздраве – за всички „някога“, които се надяваме да станат реалност!

На две

Пфф, то га беше на две - лесна работа, ама аз имам чувството, че поне на пет съм се разделила. Мисли, мечти, съзнание, време - все съвсем не по равно. Не ме бива в пропорциите, тенденциозно се оливам във всичко, което правя. То аз и по принцип се оливам, ама понякога последствията не са само върху и без товa изцапаните ми дрехи.

Имам чувството, че живея два живота, без нито един от двата да е какъвто ми се иска. Все искам повече - най-вече от себе си. Милите ми състуденти това лято света почти спасили, пък аз сама от себе си едвам спасявам. Добре, че пусти свят голям - та има и за мен останали каузи. Накичили са фейсбук профилите си със снимки от Шри Ланка, Индия, Африка - кой построил начално училище, друг кладенец, трети пробягал пет маратона за пет различни благотворителни организации. Седя, гледам и се чудя кога им остава време. Ха, на бас, че нямат краставици за поливане през ден. Възхищавам им се, наистина. Но имам и други чувства - тук всичко те подтиква към колекционерство на добри каузи. Ако може да са на друг континент - най-добре, защото тогава ще може да напишеш колко си отворен към различните култури и как от всички може да се учим. Или казано по нашенски, обрал си каймака от де що народ е на зор и сега гордо можеш да заявиш къде си бил и какво си правил. Кладенците се строят не заради кладенците и жадните хора, а заради възможността после да кажеш, че си построил кладенец. Признавам, звучи яко. Аз пък вече си имам кладенец и все бера дерт някоя котка да не се удави, че без да исках бутнах капака вътре. И във фейсбук имам снимки на домати и краставици - нищо чудно, че т.н. "готини" не си говорят с мен. Хем ми се иска, хем не ми се иска да съм повече като тях.

Не ме разбирайте погрешно, напълно подкрепям кладенците /и разумното им използване/, но защо го има това предубеждение, че само т.н. трети свят има проблеми? Една част от тях са последствие от западния начин на живот, ама нищо, плюс-минус някой кладенец и положението се замазва. Не мисля, че можеш да решиш чуждите проблеми преди да си се справил със собствените си. Язък, че тук вече понаучиха, че България не е нейде из този трети свят, иначе можеше и аз да се класирам за кладенец на собствената си земя - там още нямам вода. На мен не ми се копаят кладенци. Прадядо ми е бил затрупан, докато е копал един, стигат ни толкоз копачи на нашия род. Струва ми се прекалено малко - да, един кладенец повече, но проблемът с водните ресурси си остава. Не обичам аргументи, започващи с "ако всеки човек", да гледаме първо себе си, пък чак после всички останали. Ама и да ви кажа честно, който гледа себе си както трябва, сигурно не му остава време да коментира другите. Аз, понеже вече нямам краставици за поливане, такова време явно имам бол :).

Толкова ми е странно как един ден съм си на село, а на следващия в Единбург. Но май имах нужда от промяната, даже Единбург ми е омръзнал, затова ще кандидатствам за трета година в партньорски университет. На село е много лесно да се увлечеш в ежедневните проблеми. Няма голяма картинка, няма широки мащаби, когато ти пада покрива. Изморих се от едни и същи битки. Не, не се отказвам, просто искам да се върна по-силна. И този път да имам пари да си платя сметката за водата. Ама то па и тая вода битер мен се оляла - 78 кубика от едното нищо - къпя се с по една кофа вода, останалото идва все от кладенеца. Да, някъде има "проблем", ама то на село навсякъде има проблем. Лятото навсякъде ме имаше и мен, мазе, покрив, градина, хол, спалня, псевдокухня - навсякъде! А не трябва да е така - както все ми казва една приятелка - за бой съм. И щом заставам в защитна позиция, всеки път като ми го казва, значи наистина е така. Не е сега времето, а аз нямам и нужните ресурси. Моето любимо място заслужава повече от сегашната ми версия. Искам да мога да действам със замах, а не да си броя стотинките от дъното на раницата. Искам поне веднъж да нямам отговорности. Само за малко, после си ги искам обратно отговорностите, че иначе си ги обичам. Много. Не променям света, като си поливам доматите, които отново бяха 918347 пъти повече, отколкото можем да изядем. Нали ви казах, оливам се. И след като направих 2 казана доматен сок, ще има да се оливам и за в бъдеще.

Понякога ми се иска да избягам, да се скрия на село, да си подреждам наследствените натурии, да има с кого да се смея на изскачащите изненади. Да, правилно се досещате, че те понякога буквално скачат. Ей така, да не бера грижи, да отложа спасяването на света за другиден. Ама пуста припряност - не мога! Баба все ми разказва за някаква мома от съседното село, която постоянно ревяла, че иска мъж, ама сега го искала. Далечна братовчедка, ако питате мен, само дето аз всичко искам, айде, може да не е днес, ама по-бързо, че нали знаете, че имам списък със задачи за вършене. Искам и аз да съм като вдъхновяващите личности, по които все въздишам. Да говоря смислени, важни, логични неща и да има кой да ме слуша. Думите ми да се превръщат в действия, в начин на живот. Цял свят не ме блажни, тъй де, да не изяждам хляба на моите състуденти, пък и ми става лошо, като пътувам. България ми стига, но ме е страх, че аз на нея не съм й достатъчна. Затова ще чета, ще уча. Омръзна ми да говоря за заминавания и връщания, омръзна ми да броя дни. Омръзна ми да имам чувството, че някой ме гледа и сочи неодобрително с пръст, защото съм напуснала родината. Толкова народ, намиращ се там чисто географски, я е изоставил, но нищо, аз съм по-лесна мишена.

Все си мисля, че мога повече. Повече от просто един декар градина, в която нищо не е просто, но пък всичко е обичано. Повече от един блог, повече от няколко шестици на изпити. По-големи мащаби за мислите и идеите ми не означават по-малко любов към село. Плашат ме с думи като "така се започва", някъде явно дебнат отговорности и дългове, които няма да ме пуснат, после вече ще съм старица, отдавна забравилa откъде е тръгнала. В такива случаи обикновено казвам само едно раздразнено "оф". Не обичам тая специална форма на патриотизъм, която излиза наяве само когато някой друг си заминава. Още по-малко пък обичам обобщения на тема човешки характери - е, хубаво, звучи много поетично да кажеш, че всички сме забравили корените си, ама дай ми шанс да се окажа различна. Шансовете били против мен - щом са само едни шансове, няма страшно, ще ги бием. Аз съм хазартна личност и даже май е по-здравословно да си играя с хорското мнение, отколкото алтернативата.

Искам да съм по-добър човек, по-силен, по-вдъхновен, по-образован. Всеобщото мнение е, че имам потенциала, защо да не се пробвам?  Може да сеем люцерна, докато ме няма там физически, хем да няма плевели, хем добре за почвата. Е да, сега няма кой да събере орехите, но те пак ще вържат. Междувременно всичко, което съм "оставила" в България, ми дава цели, към които да се стремя, мисии за изпълняване, мечти за сбъдване. Tакъв живот искам аз - живот-кауза. Споделена кауза.

След дъжд

Тамън изхвърлих поредния леген с мръсна вода, събрала се в хола. Навън просто вали, а вкъщи река тече! Точно като в приказките – първо минава бистрата вода, айде няма нужда да се потапям в нея, ще измие дюшамето; после придобива заплашителен червеникав оттенък, не, и тази няма да я бъде, нищо хубаво не се случва на момата, която се потапя в червената вода; кафявата, обаче, ех кафявата! Отмила калта от старовременната изолация на покрива, тя капе от тавана, стича се по стените, ако я проследиш с поглед, ще разбереш откъде извира. Тук приказката свършва – момата извади гърне с жълтици, а на мен се паднаха само парчета изгнили дъски. Май версията, която на мен ми е разказвана, леееко се разминава с оригиналния текст, но имайте предвид, че вечер тя вървеше редом със „Срала патка на лед, дигнало се турмолеж“. Какви ти принцеси и принцове, е тва сега е приказка!

Беше хубав ден – с по-много от всичко – и слънце, и дъжд, че да не повярваш и хора. От онези, в които просто си щастлив и тамън си се радваш на щастието и то вземе, че стане още по-голямо. Дъждът поля вместо мен и видите ли, имах свободно време! Не бях и сама, което направи цялата ситуация още по-хубава. Изявихме се и като заклети туристи, дъжд, град, вятър - не отстъпваме! Може да не виждаме пътя, ама продължаваме. Пусти дъб в Гранит, големи мераклии му бяхме. Представете си типичното селско кафене пред хранителния магазин, естествено с дежурните пред него дядовци. Вали не из ведро, ами из 929347 ведра. А сега добавете в картинката и кола пълна с деца, от която изскачам аз и питам накъде е пътят към дървото. Посочиха ми с ръка, че е точно зад нас и в момента, в който си обърнах гърба, се чу: „Абе, вие сте много загубени хора!“ Загубени, загубени, ама пак добре, че сме се намерили, та да сме загубени заедно. Спряхме пред дървото – вече гърмеше доста заплашително и разумът, който досега май беше ни липсваше, надделя и останахме в колата. Доколкото може да се счита за разумно да стоиш в кола под дърво насред буря, но пък не кое да е дърво, а най-старото в България. Порадвахме му се, всички бяхме впечатлени, макар и дървото да е почти цялото изсъхнало. Уверихме се, че всеки е наблюдавал правилното дърво и потеглихме наобратно. Моята улица /известна в селото като „широкия булевард“, ама хич не му личи/ вече беше станала река, затова мен ме оставиха на шосето и оттам бегом до вкъщи. Боса, кална и щастлива. Беше супер забавно, от онези преживявания, за които като се сетиш, веднага се разсмиваш, ама ако някой те пита що се смееш, не може да му го обясниш точно – просто трябва да си бил част от момента, иначе е някаква далечна случка.

Понякога малко съжалявам, че няма кой да ме види в такива моменти /но предвид вихрещата се буря, съвсем разбираемо, че „булевардът“ не гъмжеше от народ/. Имам чувството, че тогава съм най себе си, че който и да ме срещне, ще разбере колко съм щастлива и ще бъде малко или много съпричастен към моята кауза. Пък то верно си е кауза :)). Е, сега освен щастлива, съм и безкрайно уморена, но затова друг път. Дори и сега така ми се иска да легна да спя, но ми омръзна да отлагам. Понеже, ако не сте забелязали, винаги има нещо, ама няма да го оставям аз това пусто нещо да застава между мен и останалите ми 998348 мераци.

Та, изхвърлих легените с вода и пак се разтичах из градината. С разума някъде се разминахме – вали, гърми, а аз си изправям полегналия пипер и слагам нов кол на райската ябълка. Обърнах се и видях още един подгизнал екземпляр – баща ми. То да ми се скара, ама как да ми се скара, като той досега е вършаел из неговите дворове по същия начин. Викна ме да разтоварваме колата и аз, в цялата си примерност, се засилих. То аз май винаги вървя със засилка, хич не ми се отдава да го карам на бавен ход, затова и съм супер неудачна компания за разходка. В бързината ми се подаде някаква чанта, пък зад чантата се показа майка ми, а зад нея сестра ми. Беше толкова приятна изненада! Брат ми решил да остане в града, че, цитирам, не можел да поеме такъв риск.

Посмяхме се, разтоварихме, баща ми мина на редовния оглед. Ама то такива гости да ти дойдат – носят си вечерята, че и на мен носят боза и цаца/що боза изпих това лято, пък да не говорим за цацата :))/. Гордо съобщават, че идват с преспиване. Аз пък отвръщам, че много се радвам, ама да знаят, че ми е свършила тоалетната хартия. Без капка възмущение всеки се разрови по чанти и джобове, баща ми отскочи до колата да търси салфетката, която му дали с обяда на предния ден, чу се нещо и за нарязани вестници „Работническо дело“. Стана ми много мило, че всеки съвсем безропотно се включи в каузата, все едно е най-нормалното нещо – в такива моменти не се и съмнявам, че сме семейство, колкото и да сме различни, да знаете как ровим за салфетки! Накрая на масата се струпаха 12-13 салфетки, всяка по-измачкана от предишната, и бяха разпределени. На някой даже му се падна шарена, с цветенца.

Носеха ми и подаръци – стар куфар, пълен с любимите ми неща за ядене, картичка, дървени палети, цвете и 2 лева. Или както казва сестра ми – „Даже я закичихме с една двулевка!“ Отдавна не се бяхме забавлявали така заедно – и докато смехът ни ставаше все по-силен, за всеобща радост дъжда намаля, вкъщи спря да тече, само от време на време някоя голяма капка се спускаше от тавана, по стената и стигаше чак до дюшамето. Заспах много щастлива и се събудих все тъй радостна – нищо, че сестра ми цяла нощ ме риташе, буташе и отвиваше. На сутринта не ми се искаше да си тръгват, но се налагаше. Изпратих ги, аз махах зад желязната врата, те зад стъклата. Продължих да се усмихвам, дори и след като колата изчезна в далечината, защото знаех, че поне за един ден моите две трети от къща бяха дом.

Горещо, та пари

Топло ли? Не, топло не искам. И с прохлада не можете да ме примамите, дайте ми на мен горещо. Жега направо. Да пари - на всичко - температура, емоции, случки - само да върви и с една водопотопяема помпа и веднага я взимам! Не признавам шапки, компромис бих направила за капели, ама мишките ги изядоха. Обезкапелена по неволя и с почти неприлично малко дрехи върху себе си, събирам слънце. В моето кърско село поне слънце има в изобилие. Не е за всеки, какво ти разтапяне, направо сублимация! Само на метър-два изсъхналите треви се премрежват пред погледа ти, а въздухът тежи поне колкото старата нафтова печка, която три години не помръдва въпреки моите най-добри усилия. На улицата се пекат камъни от срутени дувари, а земята се нагрява почти непоносимо много. Коли минават рядко - най-много една на час, ама после прахолякът се задържа двойно повече време. В селския час пик - трите баби от съседните пресечки отиват за хляб - минават и хора. Срещнат ли се, обикновено си говорят за това колко е горещо. Повече от вчера, по-малко ли... Да ти се подпали главата, докато стигнеш до финалната оценка на атмосферните условия. Върви с изморена въздишка и примирен поглед - отново е време за поливане. По полето дори и в най-големия пек копаят жени с мръснобели кърпи на главите. Из дворовете по-оправните стопани вече са приключили с работата и сега спят на хладно. Аз още търча из градината, не се задържам на едно място, че иначе много ми пари на краката. Радвам се на почти нестинарските си изпълнения, притичвам от време на време до избата за студен компот и отново успявам да объркам графика на съседите. Те, в просъница, виждат, че някой шари из градината и веднага се засилват и те да излизат. Още с отварянето на вратата не ги лъхва, а направо ги поваля гореща вълна и те изненадано констатират: "А, ама то още било горещо, ние като те видяхме, рещихме, че се е разхладнило..." 

Скоро след това започва вечната надпревара между сушата и водата - при допира на капките със земята се чува свистене, все едно гасиш пожар, горящ надълбоко. Водата се просмуква из цепнатините и тунелите на къртиците, а вадата сякаш никога няма да се напълни. Час-два по-късно съм се отказала да чакам водата сама да върви напред и местя маркуча от корен на корен. Малко преди да преполовя първия ред с чушки настъпва почти най-любимият ми момент/отстъпва само пред идиличните случаи, когато ме сварва не на първия ред пипер, а на последния/. Огромните орехи вече не изглеждат толкова заплашително, а из гъстите им клони все пак успява да се промъкне някой слънчев лъч. Изсъхналите треви добиват къде-къде по-естетически вид - същите онези лепки, които лепнат ли ти се, остават твой верен спътник задълго, сега се клатушкат леко от вятъра и сякаш сипят злато. По-скоро семена, че да ме ядосват и догодина, но хайде, ще се правя на еколог друг път, сега са просто красиви. И те, и доматите, и петуниите. Дори и най-малката власинка по стъблата им се очертава на фона на съвсем прилично боке. Е, как да не си зарежеш работата, за да ги снимаш. Няколко минути щъкане из градината от измъчените ми хортензии до прясно напръсканите ми от съседа с бордолезов разтвор мушката/в негова защита успя да оцели и някои от асмите/. Моето време да се порадвам на резултатите от труда си, всичко изглежда по-красиво. Ще си съживявам пипера по-късно - на лунна светлина.

Работата в градината

„Тя, работата, край няма.“ Работата и „Дързост и красота“, всичко останало е къде-къде по-краткотрайно – поне по селата. Там работата не свършва, само освобождава време за започването на нова. Сезон след сезон се изнизват без дори да ги усетиш – докато обереш доматите и вече е време да сееш новите. Или поне така ти се струва, има там някакъв промеждутък от 2-3 месеца, но те са чиста формалност – колкото да има време да се спука поне 1 тръба, да те нападнат мишки и снегът да изпочупи цяла камара клони. После всичко започва отначало, но може ли да започне нещо, което по принцип не свършва? Не работата, а градината няма край. Тя трудно може да бъде готов продукт , дори и да стане такъв, изискват се усилия, за да остане в това си „готово“ състояние. Но и не вярвам да се намери градинар, който никога повече да не пожелае ново цвете, на когото да не му се прииска да пробва нов сорт зеленчук.

 

От сеитбата до прибирането на реколтата през поливането, плевенето и нечестната борба срещу въшки/попови прасета/миризливки/987346 производни, всичко минава като миг. Но какъв миг! Радостен, изпълен с гордост (дори и от онази смарангясана круша), понякога тревожен, но все тъй обсебващ. Хладилник, време, мисли, де що има свободно място, пълни се, та чак прелива. Понякога е стряскащо, всичко се случва едновременно – бера, плевя, а зад мен във вадата ме гони водата. И това е идилистичната версия, отговаряща на няколко важни условия – има какво да се бере, има вода в кладенеца, има помпа, помпата е работеща, има ток, има тръби за поливане, тръбите не са спукани, ей така до безкрайност. Някъде по трасето все се губи нещо и не винаги са моите обувки. Търсят се няколко мотики, две леви гуменки, 30-ина току-що поникнали дини, морковите от 3 пакетчета семе и най-вече свободното ми време. Безследно изчезнало. Но всичко това е мой избор – аз искам голяма градина, в която само доматите са над 250 корена. Абе, всъщност исках 200, ама нали ви казвам, не излизат сметките! Имам мазоли по ръцете, краката ми са нахапани от 7 вида насекоми /числото не е произволно, а резултат от наскоро изкарана практика по идентифициране на насекоми/, боли ме гърбът, имам тен на приведена копачка /гърбът поне 5 нюанса по тъмен от лицето/, но и още толкова много – не само в охлузвания и рани, а и в емоции, преживявания, напоследък дори и в хора. Когато подаваш първите тиквички за сезона на приятел и си разменяте по усмивка, забравяш за всичките трудности по пътя. Аз си падам леко злопаметна и още помня голите охлюви, които ми прегризаха половината корени, но 4-5-10 кила тиквички ще заличат раната. Понеже тогава належащият проблем е друг – какво да ги правиш всичките тези тиквички, то не бяха пържени, печени, на кюфтета, кекс, баница, пълнени, сладки, солени, консервирани, мъчиш се да ги замаскираш, ама отговорът все е „пак ли тиквички“ и няколко неуспешно прикрити въздишки. Ако сте стигнали дотук, моите най-искрени поздравления – имали сте време да минете през всичките гореспоменати варианти, че дори и време да се подразните, че не се сещате за други! Аз стигнах до печени и баница – първите ги забравих в печката и станаха толкоз хрупкави, че дори и котката не ги иска, ама виж, баница не отказа, нищо че аз не съм предлагала. Къде ти врати, които като се затворят, остават затворени, не и при мен със сигурност. 

Когато започнах да се занимавам с градината, нямаше кой да ми каже трудно ли е, лесно ли е. Случи се внезапно измежду още 992838 събития и преживявания, нямах време да се замисля, просто се втурнах. Втурнах се преди две години и от тогава не съм се спряла. Ама вече го знам онзи изсъхнал клон, който ми одра лицето първият път, и се сещам да се наведа /понякога дори навреме/. Оттогава сумати народ се изреди да ми обяснява за кърския труд и неговите теглила, ама какво да кажа – късно е, влакът отдавна замина и даже не се вижда как изчезва в далечината. Все още имам 30-ина домата за садене, цяла оранжерия за плевене и една кофа едри черници за ядене – нямам време да се отказвам. Появиха се и такива, твърдящи точно обратното – та то било толкова лесно! Не копаеш, не плевиш, не поливаш. Много се радвам за тези, при които това се получава, ама моят пипер още не е в крак с модата - спира да расте като го омотае поветът и се покланя дълбоко, като не се полее навреме. За мен истината е, че всичко е каквото си го направиш – някои гонят гъсейниците от доматите с тагетиси и добро желание, аз пак не успях да пробвам, понеже охлювите ми прегризаха тагетисите. При подходящите почва и климатични условия може би наистина е толкова лесно. Почвата като не е подходяща, ще се подобри. Бързо, бавно, зависи къде четете, а накрая във вашата градина вероятно ще е трети вариант. И така с години, гониш плодородието, тамън си го хванал и се започва борбата да го запазиш. Край няма, ама за какво ви е този край – да отлежава в главата ви и да се връщате към него, като ви домъчнее. Не, аз край не искам. Намирам невероятно успокоение във факта, че въпреки всичките несигурности в живота, едно мога да знам – в градината винаги има работа, която ме чака.

Тайната градина

След изпитите и преди практиката имах цели 10 свободни дни. Или 10 дни, през които да мисля как не мога да правя нищо от нещата, които ми се правят. И понеже явно не се бях затъжила достатъчно по градината си/брех, то можело и повече!/, реших да изгледам двата филма по "Тайната градина". Мисля, че съм чела и книгата, но мнооого отдавна, преди да имам сегашните си мераци. Лятото/някога/ ще я прочета отново. Или 987348-тото нещо от моя "ще списък". Чак аз почвам да се дразня от себе си. Просто искам да започна. Хич не ми понася да знам, че имам работа за вършене, не, аз искам веднага да се гмурна в безкрайните задачи и да ги отмятам толкова бързо, че да имам време да си направя и нови списъци :)).

Е, дотогава успявам да си открадна по някоя минута/час/ от практиката за свободни мисли. Външно може да изглежда сякаш броя ларви на комари, ама в главата ми, о, там разцъфват  божури, жужат пчели и пеят птички. Пчелите естествено вървят с латинското си име, пък божурите са определени сортове, някои от които може и да ги нямам действително в градината, но подробности. Все пак в същия момент броя и насекоми, няма да си затормозявам акъла с излишна информация, дори и моята мултифункционалност има някакви граници :). В тайната градина на Мери и аз, както и предполагам всеки прочел книгата и имащ градина, припознах своята. Тайна ли? Определено си е тайна. Не защото е скрита зад завеси от бръшлян или защото ти трябва ключ към стара дървена врата. Хах, в това отношение даже ми се иска моята градина да беше къде-къде по-тайна, но нищо де, засега имам изостанали ключове, някой ден и врата към тях /такава, която хем се отваря, хем се и затваря, защото такива, които изпълняват само едното условие, имам предостатъчно :)/. 

Тайна, защото лесно може да я подминеш, без дори да забележиш, че е градина. Което май е по-добрият вариант, понеже от време на време някой забелязва и отмъква със себе си я млада овошка, я някоя зелка. Съжалявам ги аз тези мои посетители, защото си представям колко трябва да са закъсали, материално или душевно, за да опрат до моята зелка. Последните две години през градината минаха повече хора, отколкото предишните 10 взети заедно. Поне 30! Някои се завръщаха след години странство, набързо за по час-два, но достатъчно, че да ме залеят с "а преди колко беше хубаво". Някои виждат, че от труда им преди 20-25 години няма и следа. То от моя понякога след 3 дена няма следа, те чакат години. Тази градинка колко била хубава, онова цвете колко прекрасно ухаело, толкова гладиоли/карамфили/рози/лилиуми/дицентри/случайно цвете, за което са се сетили на момента. И даже наистина е било така. Иска ми се да имаше снимки от това славно време, с което все сравняват моите произведения, да им се порадвам и аз. Сега всичко се било затлачило. Аа моля ви се, само ключа за катинара на плевнята, 3 мотики, 2 помпи и стотина метра телена ограда. Всичко останало си е налично! Може би не толкова пищно или очевидно колкото преди, но все пак налично :). Затова и моята градина е тайна - дори не е въпрос на търсение, по-скоро на желание да я видиш. Е, естествено тъкмо когато си се нагласил в готовност да гледаш, някой изсъхнал клон ще ти бръкне в очите и ще те разсее, ама нищо, аз обичам да ме питат кога ще си орежа изсъхналата череша. Поддържам популацията на кълвачи, бре :)).

Напролет градината беше толкова красива. Лалетата, нарцисите, все засадени на почти подходящите места, в почти подхождаща си цветова гама - резултат от години наред отмъкване по някоя луковица от оранжериите на баща ми :). Момината сълза с бурните си корени, които не се спират пред кривите плочки на пътеката и с дребните си цветчета, за чието скрито присъствие под зелената шума разбираш само от аромата им. Растат на нестандартни места, които аз старателно прескачам, само за да разбера след ден-два, че някой ги е прегазил. "Е то пък да ти имам и на тебе момините сълзи." Е да имаш, ама нямаш. Някои растения тенденциозно се смаляват, вместо да растат, други направо изчезват. Пък колко не са поникнали /кхъм, все още, да подчертая, все още!/. И още колко ще има... Ех, в моите мисли градината се разтяга ли, разтяга, още малко и ще побере всичките ми мераци :). Делфиниуми, еремуруси, още божури, папрати, сини хости, пфф, направо да му настръхне кожата на баща ми :). Не съм ги садила както трябва, не съм слагала правилната почва, много се караме на тази тема, понеже аз не приемам констатации за грешките ми без към тях да вървят и съвети за това, как да не ги повтарям. А да знаете баща ми как обича да го питам: "Как е на село?" Отговорът все е "Еми как да е, взело-дало." 10-тина корена пипер останали от да не ви казвам колко, че да не взема да стресна някой мераклия за градина. И така едно след друго, и пипера, и дините, и пъпешите, ама поне пък поддържам най-здравата популация на черни скакалци в района. Щастливи кокошки ли, засега не, ама поне щастливи скакалци - бол.

Моята градина като, че ли не е от онези, които ще ви ударят в лицето с красотата си. Е, че ще сте ударен в лицето с нещо е почти гарантирано, ама е по-вероятно да е дело на онази череша с лошата репутация. Веднъж показах на баща ми хвалебствени коментари относно градината, такова недоумение се изписа на лицето му. Но и той признава, че тук-таме има по някое попадение :). Просто и той, и аз виждаме едновременно сегашното положение, какво ни се иска да бъде, пък при баща ми и какво е било преди. При такова разногледство е направо невероятно количеството работа, което свършваме :). Но наистина сме свършили бая работа. Е, аз може да съм уморила на баба всичките мушанки, ама като цяло мисля, че има положителен прираст - на емоции, дертове, чувства, кой каквито иска. Повече от месец се чудих какво ще заваря след няколко дни. Дали ще е толкова прекрасно, колкото в мислите ми... Е пък ако не е, ще бъде.

Поредното начало

Почти свикнах със срутения дувар. Може би защото го оревах още преди месец от презокеанско разстояние, като го видях на живо не ми се стори толкова зле. Че той дори е паднал в правилната посока, не ми е смачкал цветята. Е, гледам от време на време по някоя снимка от минали лета и се превъзнасям по предишната му цялост, ама и сега си има своя потенциал. Че то хубост на здрав, изправен дувар - всеки я може. Есента прибрах няколко стари саксии, изхвърлени до контейнера, знам ли, може да ги наредя стъпаловидно, леко небрежно, дори все едно са разсипани. Счупени саксии на срутен дувар с цветя от моя геройски разсад - току-виж се получи такава живописна картина, че все едно нарочно съм бутнала дувара само и само тя да е възможна.

Посрещнаха ме гладни котки, натежали зюмбюли и трева до коленете. Същите ме и изпратиха, но аз даже се радвам, че работата не свършва - винаги имам причина да се върна. Тъй де, по-основателна от редовните ми залитания по въздуха, птичките, земята, калта и мириса на зелено. Все пак трябва да се сеят картофите! И още сума ти неща, ама трябва да инвестирам в някой химикал, че да си довърша списъка със задачите. Пък иначе уча за изпити, понякога измежду семейните разправии и личните ми градинарски мераци даже още малко и ще ми се получи.

Борчето ми расте, хортензиите са избили /е, две са с по три микроскопични листенца, които търсих поне по 5 минути, но все пак ги има!И тях, и доброто разпределение на моето време, очевидно :)/. Заливах я аз моята градина с любов отдалече и тя май я е получила. Е, традиционно има 9981347 неща за оправяне, които докато се оправят, още толкова ще се срутят, все още съм под въздушна атака от падаща мазилка и тръбата в кухнята пак се беше спукала. След първата опознавателна обиколка малко ми трябваше и пак щяха да ми се напълнят със сълзи очите. Ей така, от удивление и по земята, и по мен самата. Ех, много ме бива сама да се възхищавам на себе си. Но просто се зарадвах, когато за пореден път осъзнах колко много обичам всичко там, и доброто, и лошото. Още прилича много на "моята" градина - по леко изтерзаните хортензии, засадените прекалено гъсто овошки и нескопосаните алпинеум и бордюри ще я познаете. Редовният коментар вкъщи е "Цялата ти работа е такава!" Върви в комплект с неодобрителен тон и обикновено си е съвсем на място, ама аз вече спрях да се засягам. Това ли ми бил подреденият дръвник. Ами да, в цялата си прелест. Че можеше дървата да са подредени по големина, съчките да са навързани на снопове - не оспорвам, можеше. Пък аз нахвърлях всичко в единия край, метнах се 3-4-15 пъти отгоре му да е по-компактно и толкоз. То и това "толкоз" ми отне половин ден, представям си ако се бях юрнала по примерния начин. Сега по цял ден един славей пее от върха на моето произведение и ме усмихва, и заради песента му, и заради факта, че си е избрал моя дръвник.

Аз пак преминавам от полезна до крайно нереална доза оптимизъм по няколко пъти на ден и да знаете, че хич не е толкова розаво. Тъй де, все пак са ми нацъфтели мускаритата :). Входната врата изгуби изначалната си функция да се отваря и затваря, 20-тината възрастни ябълкови дървета на нивата са изкорени, кранчетата и на двете чешми едвам се въртят дори и когато си служа с една стара лозарска ножица наместо клещи. Клещи не се намират, ама се търсят, пък то това е първата стъпка, в моята глава са едва ли не почти намерени. Пак се караме с баща ми за цветя, пътеки и камъни. Нямала съм концепция. Явно схемите ми на хвърчащи листчета не се броят. Пак се опитвам да си пробутам продукцията и пак някъде се разминаваме вкъщи. Познатите истории с още по-познати развръзки - брането в последния момент, бързите снимки, оставящи кални отпечатъци по фотоапарата /сакън да не прилича на "мой"/ и тъпченето в чанти, които после така тежат, че съм истинска атракция по улиците. Започваме ли, продължаваме ли... честно казано вече ми се спи и не ми се мисли по разни сериозни въпроси, ама аз и по принцип съм по по действието, отколкото мисленето. Исках да публикувам снимките, пък после ми стоеше празно без някоя дума, а ми се иска да помня откъде съм започнала. Прибързано, обикновено недоомислено, но винаги с надежда за по-добро. И ако цялата ми работа е такава, май нямам нищо против.

За мотивацията, вдъхновението и мисиите

Последните няколко дни се чувствам малко по-особено. Все едно събирам сили за мисия. Вдъхновявам се, ядосвам се, акълът ми се стрелка от една тема на друга.

Лекциите ми са толкова ангажиращи и поглъщащи, че последните няколко дни или чета, или гледам документални филми. Е, измежду прочетените материали е и "Хайка за вълци", но всичко останало е все тематично обвързано с хората, земята и с малко, и с главно "З" .

Един от лекторите сподели, че за него тази област е толкова вълнуваща, че не разбира защо повече хора не проявяват интерес към нея. Въртят се разни криворазбрани понятия като "глобално затопляне" и "парников ефект", успешно се налагат вредни храни, които се ядат, понеже повече за епитета "вредно" не се знае - как вредят на човека и само на него ли вредят са просто подробности.

Ядосвам се на масовия непукизъм, чак отвътре нещо ми закипява и ми се иска да предизвикам промяна. И колкото и да се ядосвам, не мога да не проявя и разбиране. Нали трябвало да опознаеш нещо, за да го обикнеш? Баш в липсата на познание е проблемът. Ако го нямаше при мен фактора "село", моето може би също щеше да бъде ограничено, защото щеше да се уповава единствено на училищното ми образование. То пък успя успешно да предизвика у мен чувства на безкрайно отегчение и повърхностно отношение. И не само у мен. Краткото време, през което се изучава екология, масово се посреща с досада, ама да ви кажа честно - досадно беше.

Добре, че съм достатъчно смахната, при положение, че не понасях нито биология, нито химия, нито география или физика, да реша да ги уча всичките накуп. И знаете ли какво, харесва ми. Много. И всичко е толкова свързано, че и през ум не ми минава да хвана една наука и да уча само нея. Ентусиазират ме неща, които в училище ако съм запомнила, е било само и единствено заради заветната шестица. Непонятно ми е как науки, които в основата си за  нас и нашия свят, успяват да се предадат по начин толкова далечен и суховат, че вместо по-задълбочен интерес, предизвикват направо отвращение. Пък ако си мислите, че преувеличавам, не сте виждали как се зубри за контролна по биология и как се издирват медицински бележки все едно са разковничета, понеже часовете са направо непоносимо скучни.

Не мисля, че е виновна материята, а начинът, по който се поднася. Първият семестър учих точно гимназиалната програма от 9-ти до 12-ти клас, бонус някои педантични подробности, но иначе съвсем същото. И видях, че може и иначе.  Не ни пукало за света ли? Според мен даже прекалено много ни пука, ама само за нашия си, ограничен от интереси или липсата на такива, свят. Както аз се превъзнасям по компоти и домати, така и съквартирантката ми гордо изрежда колко вида трева и какви хапчета била взела преди два дена. Два дена, защото ако беше по-скоро, нямаше да е в състояние да изрежда :) . Не искам да изтъкна себе си, защото колкото по-близка ми става тази тема, толкова по-необразована за нея се чувствам. Днес ми се насъбраха няколко глупави или некоректни коментара из социалните мрежи и много ми се искаше да кажа нещо. Липсата на компетентност ме възпря, а дори и да си мисля, че знам нещо, ехеее още колко има за учене.

И все пак, водната пара е парников газ, при това най-важният в нашата атмосфера и има много общо и с парниковия ефект, и с дъждовете. Екологията не е наука за спасяване на изчезващи панди. Тъй де, да си имаме уважението, понякога спасяваме и дюни, зависи дали в този момент съществуват или не по документи. Пфю, олекна ми.

Омръзна ми да виждам "Няма такава държава!!!" лепнато навсякъде, независимо дали става въпрос за миризливия дядо, който за твое нещастие е седнал до теб в автобуса, или за поредния застрелян. Народът бил неграмотен, държавата - мръсна и буквално, и фигуративно. Аз, че имам склонност да издребнявам, имам, ама на тея критерии отговаря не само нашата родина. Дразни ме разделението между "държавата" и "хората". Понеже тя е гадна, пък ние естествено сме готини и потърпевши.

"Природосъобразно съзнание" не е отговорът на чуденката да си вземеш или да не си вземеш якето като излизаш вън да пушиш, понеже на закрито вече (уж) не може. На тази гротеска на вид, но съвсем реална и показателна дефиниция попаднах благодарение на насилена социализация по време на голямото междучасие. В този дух мога да продължа опасно дълго, но не ми беше идеята да критикувам. Не бих критикувала нито децата, нито родителите им. Не е виновна и липсата на информация, защото такава има даже объркващо много. Няма го подтика да се търси тази информация, няма го желанието тя да се осмисли като нещо близко и пряко касаещо живота.

Разбрах какво значение има учителят. Фактът, че помъкнах три тома на Йовков и ми беше терсене, че няма къде да пъхна четвъртия, е достатъчно показателен за мен. Да не мислите, че ей така от нищото се пръкна това желание да чета. Не, просто видях, че литературата не е само писане на безкрайни планове и наизустяване на сложни думи. Можело и иначе. И ако като мен си късметлия да попаднеш на "иначе"-то, тогава наистина ще се чудиш как така у другите я няма тази жажда за познание.

Виждам себе си, отново тенденциозно наивна, но и вдъхновена, мотивирана. Толкова мисли и факти са ми в главата и не мога да ги задържам в себе си, искам всичките да ги споделя. Искам и аз да вдъхновявам, да говоря за устойчиво развитие, глобално затопляне, органична храна и толкова други теми. Да говоря и хората да се замислят, че не боравя с нашумели термини, а с нещата от и за живота, при това техния живот.

В един от всичките филми, които изгледах тази седмица, една много осъзната африканка разказа следната история:

В гората пламнал пожар. Пламъците бързо поглъщали дърветата и храстите, а животните се събрали на едно място в тиха паника и гледали отчаяно в лицето на бурната стихия. Слонове, маймуни, зайци, бухали /явно е много универсална гора :)/, всички започнали да се вайкат и да оплакват жестоката си съдба. Малкото колибри бързо полетяло към близкото езеро и взело с тънкия си клюн една единствена капчица вода. Долетяло над гората и пуснало своята капка вода над огъня. Върнало се отново до езерото, взело още една и така отново и отново. Слонът, който със своя хобот може да пренесе много повече вода, попитал колибрито защо извършва толкова безсмислено действие и му казал, че нищо няма да промени. Колибрито за миг спряло трескавото си прелитане от езерото до гората и обратно, за да отвърне: "Да, знам, че няма да изгася пожара, но аз давам най-доброто от себе си, а ти?"

 Съзнавам, че не можем всички да се юрнем да спасяваме света, според мен даже съвсем няма нужда, а дори и да става въпрос за нечие спасение, то е по-скоро нашето, а не на света. Той и без нас може. Нека всеки действа според възможностите си, малки или големи. Тук идва и въпросът какво точно да се прави, какъв ще бъде твоят принос към земята, природата, човечеството.

Аз лично не се виждам в лаборатория, заобиколена с всевъзможни машини и уреди за изучаване на света. Тази част я оставям за по-сериозните си колеги. Нека те да правят великите открития, пък аз ще ги преразказвам на хората, с надеждата да успея да ги докосна и може би дори вдъхновя.