Поредното начало

Почти свикнах със срутения дувар. Може би защото го оревах още преди месец от презокеанско разстояние, като го видях на живо не ми се стори толкова зле. Че той дори е паднал в правилната посока, не ми е смачкал цветята. Е, гледам от време на време по някоя снимка от минали лета и се превъзнасям по предишната му цялост, ама и сега си има своя потенциал. Че то хубост на здрав, изправен дувар - всеки я може. Есента прибрах няколко стари саксии, изхвърлени до контейнера, знам ли, може да ги наредя стъпаловидно, леко небрежно, дори все едно са разсипани. Счупени саксии на срутен дувар с цветя от моя геройски разсад - току-виж се получи такава живописна картина, че все едно нарочно съм бутнала дувара само и само тя да е възможна.

Посрещнаха ме гладни котки, натежали зюмбюли и трева до коленете. Същите ме и изпратиха, но аз даже се радвам, че работата не свършва - винаги имам причина да се върна. Тъй де, по-основателна от редовните ми залитания по въздуха, птичките, земята, калта и мириса на зелено. Все пак трябва да се сеят картофите! И още сума ти неща, ама трябва да инвестирам в някой химикал, че да си довърша списъка със задачите. Пък иначе уча за изпити, понякога измежду семейните разправии и личните ми градинарски мераци даже още малко и ще ми се получи.

Борчето ми расте, хортензиите са избили /е, две са с по три микроскопични листенца, които търсих поне по 5 минути, но все пак ги има!И тях, и доброто разпределение на моето време, очевидно :)/. Заливах я аз моята градина с любов отдалече и тя май я е получила. Е, традиционно има 9981347 неща за оправяне, които докато се оправят, още толкова ще се срутят, все още съм под въздушна атака от падаща мазилка и тръбата в кухнята пак се беше спукала. След първата опознавателна обиколка малко ми трябваше и пак щяха да ми се напълнят със сълзи очите. Ей така, от удивление и по земята, и по мен самата. Ех, много ме бива сама да се възхищавам на себе си. Но просто се зарадвах, когато за пореден път осъзнах колко много обичам всичко там, и доброто, и лошото. Още прилича много на "моята" градина - по леко изтерзаните хортензии, засадените прекалено гъсто овошки и нескопосаните алпинеум и бордюри ще я познаете. Редовният коментар вкъщи е "Цялата ти работа е такава!" Върви в комплект с неодобрителен тон и обикновено си е съвсем на място, ама аз вече спрях да се засягам. Това ли ми бил подреденият дръвник. Ами да, в цялата си прелест. Че можеше дървата да са подредени по големина, съчките да са навързани на снопове - не оспорвам, можеше. Пък аз нахвърлях всичко в единия край, метнах се 3-4-15 пъти отгоре му да е по-компактно и толкоз. То и това "толкоз" ми отне половин ден, представям си ако се бях юрнала по примерния начин. Сега по цял ден един славей пее от върха на моето произведение и ме усмихва, и заради песента му, и заради факта, че си е избрал моя дръвник.

Аз пак преминавам от полезна до крайно нереална доза оптимизъм по няколко пъти на ден и да знаете, че хич не е толкова розаво. Тъй де, все пак са ми нацъфтели мускаритата :). Входната врата изгуби изначалната си функция да се отваря и затваря, 20-тината възрастни ябълкови дървета на нивата са изкорени, кранчетата и на двете чешми едвам се въртят дори и когато си служа с една стара лозарска ножица наместо клещи. Клещи не се намират, ама се търсят, пък то това е първата стъпка, в моята глава са едва ли не почти намерени. Пак се караме с баща ми за цветя, пътеки и камъни. Нямала съм концепция. Явно схемите ми на хвърчащи листчета не се броят. Пак се опитвам да си пробутам продукцията и пак някъде се разминаваме вкъщи. Познатите истории с още по-познати развръзки - брането в последния момент, бързите снимки, оставящи кални отпечатъци по фотоапарата /сакън да не прилича на "мой"/ и тъпченето в чанти, които после така тежат, че съм истинска атракция по улиците. Започваме ли, продължаваме ли... честно казано вече ми се спи и не ми се мисли по разни сериозни въпроси, ама аз и по принцип съм по по действието, отколкото мисленето. Исках да публикувам снимките, пък после ми стоеше празно без някоя дума, а ми се иска да помня откъде съм започнала. Прибързано, обикновено недоомислено, но винаги с надежда за по-добро. И ако цялата ми работа е такава, май нямам нищо против.