неделя, 26 август 2012 г.

Когато думите буквално бягат...

Работната ми седмица е към своя край. Още 1 ден.
Споменавала ли съм ви, че не искам бизнеса на родителите си? Е, сега още повече. ВСЕКИ ден някой клиент казва колко ми завиждал за работата, мън, мън, мън, красота, удоволствие.
Тоя не е мил слузестите дръжки на кученцата, да види красота и удоволствие. Най-вече мирис. Ей, тва кученцата много миризливи цветя...



Хах, ама и аз понякога се изненадвам от наивността си.
Ще си подредя аз стаята, понеже брат ми иска да му я предам празна. Ще си приготвя багажа за Единбург, ще си купя дрехи за студено. Ще подредя шкафа под мивката, за да зарадвам мама. Няма да чакам дрехите за пране да замиришат на мухлясало, за да ги изпера. Ще...абе много неща шях. Включително и тук щях да пиша, иронично, снимките ми от Кения са готови, което обикновено е частта, която се бави, а не мога да пиша.

Буквално. Курсура на мишката се мести сам и постоянно сменя параграфите, това изречение го пиша за четвърти път вече. Моля ви, ако някой знае как да го оправя, кажете. Аз четох по нощите нещо в нета и пробвах разни неща, но нищо не се промени. Ужасно е. Особено за някой, който ползва лаптопа главно за да пише.
Занеси го на ремонт звучи като добро предложение, и този номер го пробвах.
Била съм си въобразявала. Да бе, чудя се аз какво да правя и от немай къде се разкарвам в жегата да им нося лаптопа.

"Ама сигурна ли си, че не докосваш тачпада?" Никакъв проблем нямало. Ох, много се дразня като не ми вярват. Пък на мен често не ми вярват. Особено като ме питат какво правя. Ей този тривиален въпрос, особено по телефона...

"Какво правиш?" Сладко от круши. Ама то било 11 часа вечерта, как така съм правила сладко от круши. Еми така, точно защото беше 11 часа вечерта правeх сладко от круши, а не доматен сос.
Пък аз обикновено все правя нещо. Хах, особено докато ходех още на училище и някой като ми звънне да ме пита за домашната или нещо по урока...
"Какво правиш?" - "Пикирам домати, ти какво правиш?" - "Еми нищо."

Направо се възмущавам като ми отговорят "нищо". Умът ми не го побира това, при положение, че има тооолкова неща за правене на тоя свят, да не правиш нищо...
Е, и аз не си изпълних задачите за седмицата, ама пък поне си направих по 3-4 бурканчета желе от малини, сладко от боровинки, сладко от праскови, сладко от домати, кетчуп и сос от сини сливи. О, забравих си и любимото сладко от круши, от него съм най-доволна.



Справих се със сватбите и с поръчките в магазина. Хах, бива ме. Даже много. То затова всички се възмущават, че не искам да се занимавам и аз с това. "Еее, ама ти толкова добре се справяш."
То на мен това ми е проблемът, че все се справям добре. Не само с цветята, ами и с още 9824798 неща. Супер скромно от моя страна, ама аз това го имам за недостатък, та не ме мислете за чааак толкова егоцентрична :) . Искам да има нещо, в което да съм много, ама много добра. Не ми пречи това да е копането, ама нека да се пробвам и с нещо по-сложно :) .

Имам да разказвам за тооолкова много неща. Половината ще ги забравя, добре, че изкачат нови. Ама за да стане това, трябва да мога да пиша. Затова, моля ви, ако някой знае как да укротя тъпата мишка, която на два пъти ми затвори прозореца, докато ви се оплаквах, споделете. Ще ви бъда изключително благодарна.

Щях да ви показвам едни биещи се зебри, колкото да ви подразня, ама се изнервих с тъпата мишка, ужасно е. Направо ми се скапа настроението, защото както никога имам време за блога,а не мога да пиша. Сега ще трябва да пера.

вторник, 21 август 2012 г.

Реколта в понеделник // Живот по селски



Е, почти в понеделник. И аз почти съм в състояние да пиша :) .
Добре, че и клавиатурата ми е развалена,та като пиша, прескача редове, трие букви ии още един дерт ми дойде на главата, трябва да нося лаптопа на ремонт...
Тъй де, що да ми е лесно, нали аз самата се оплаквах от прекалено лесните неща...

Понякога ми се иска да се бях родила преди 100 години. Тооолкова щях да съм в унисон с епохата :) .
Разбирате ли, не ме свърта. Ама хич даже. Искам просто да съм си на село. И да не съм сама. Да си гледам градината и да има за кого да я гледам.
Тази седмица цялата съм в магазина, всеки ден от 9 до 19.30. Сутринта от 7 и половина пък съм на кормуване, понеже да, пааак ме скъсаха. За кхм, пореден път.
Ето, преди 100 години щях да си карам аз каруцата и всичко щеше да ми е наред.

И винаги има НЕЩО. И винаги трябва да стане бързо. А аз просто искам да си избягам на село и да варя компоти, сладка. Понеже се бях зарекла да не правя зимнина, а къде ти при мен такава изпълнителност.
Е, купих си малини, боровинки и праскови и днес щях да правя сладка по нощите, но съм толкова изморена, че едвам натискам клавишите.
Красивите бурканчета с още по-красивите етикети кое какво е и коя година е правено...
Много залитам по тези неща иии какво да кажа, много искам, сега го искам.


Искам да правя сапун. Сирене. Кисело мляко. Искам да си тичам боса из градината и да има към кого да тичам. Да си подреждам красивите бурканчета в избата. Толкова го искам, че дори съм склонна да изчистя и подредя избата. А това е голяма саможертва, понеже на мен ми трябваха няколко месеца, за да събера смелост само да влезна.
Искам цялата къща. Всяка вечер минавам покрай дивана, с който е "залостена" вратата към съседската част. Знаете ли, ужасно е къщата да е разделена така. Къщата трябва да е едно цяло. Аз "имам" три спални, съседите спалня, коридор и кухня. Те имат вода, аз не. При мен е тоалетната, което означава просто, че те не дават пари за тоалетна хартия, понеже ползват моята.

Често направо ме хваща страх от това колко силно искам да стане на моето. Ай, и като ми каже някой, че ме разбирал, ама не било реалистично моето. "Ти да не мислиш, че ние не искаме да си ходим на село, да не мислиш, че на нас не ни харесва."
На мен не ми пречат егоистично-наивистичните ми настроения, ама все ще се намери кой да ми ги разкритикува.
Че нали за да стане, първо трябва да го поискам.



Аз не съм от прегръщащите, целуващите и изобщо изразяващите силно емоциите си. И все пак, ако можех и къщата щях да прегърна, ако имах време и дърветата щях да си прегръщах. Ако можех да си прегърна всичко, да си го взема и да си е мое...

И аз не знам как стигнах до това състояние, ама на, тук съм. Три дни не съм си била на село и вече толкова ми липсва, представям си като замина.
Понякога си се ядосвам, че нямам някакви огромни амбиции за професионална реализация. Аз искам да видя, че мога, да си докажа, че не съм проста селянка, пък после пак да си варя компоти и да си копая градината.
Или пък ме е страх да не стана много важна и да забравя за село...



Сега трябва да мисля за заминаването си, багаж, учене, това било на дневен ред. И добре, че почти е така. Даже 1 път сънувах нещо свързано с Единбург. И все пак, аз си мисля само как няма да мога да си направя компот от праскови. Това ми е най-най-най любимото нещо за ядене/пиене. Цяла година гордо си отварях бурканите и бях толкова щастлива.

Преди малко си спомних, че бях мярнала един компот в шкафа под мивката, та го изрових и сега си давя мъката в предпредпоследния ми буркан.
Ама аз вярно съм малко (малко?) ненормална, кой друг реве за компоти...
Ех, ще дойде пак време за компоти сладка и градина. Дотогава ще се правя на умна, ще си уча и ще се старая да се справям. То такава ми беше вътрешната "уговорка". Ако ще си изоставям къщата и градината, ще е за най-добрия университет /за моя случай/специалност/. Ако няма да мога да копая, то тогава ще уча, ама наистина много.



Е, сега дните ми са изпълнени с изнервени булки, бързащи клиенти и т.н. "стресови ситуации". Не искам да съм на мястото на мама и тати. Сега освен магазина и за аквариума и за заека на баба ми отговарям.
А аз наистина, наистина не обичам да се грижа за живи същества, понеже през 2 минути трябва да проверявам дали все още са живи. Изключение бих направила за деца и като пораснат малко децата за кокошки, та да има кой да ги храни :) .

Сутринта оправях филтъра на аквариума, една тъпа риба пък си беше вкарала главата в някаква гумена част от нещо и съответно нямаше как да яде. Как обичам в 6 часа сутринта да ловя риби... И рибата шава и бяга, и на мен ми се иска да избягам, ама на, наложи се да режа гумената й "каска". Нали се сещате, че беше рискован процес, понеже къде гумата, къде рибата... Освободих я накрая, ама не се вижда из аквариума, дано да е жива...
И след фиаското с рибата, в 9 вечерта се прибрах и се сетих за заека, та айде обратно до баба ми. Значи колкото обичам да ловя риби в 6 сутринта, толкова обичам и в 9 вечерта да гоня зайци по тераса на 7-мия етаж. Добре, че поне заекът не е тъп като рибата и засега проявява някакво чувство за самосъхранение...

Е, от мен лека нощ. Искрено ви пожелавам спокойствие и хармония :) .

петък, 17 август 2012 г.

За Информ@лично и добрите хора

Много често като кажа на някого, че скоро ще заминавам да уча в Шотландия, получавам окуражаващо поздравление тип : "Ами да, какво ще правиш тука, в тази проста държава, махай се, докато е време."
Евентуално може да се измънка нещо за природата ни, хубава била, но не компенсирала лошите хора.
Ама както сами се плюем, никой друг така не ни нарежда :) .

Днес правихме помен на дядо, 1 година. Аз не съм по тези обичаи, не ми помага да слушам поп как нарежда нещо, което не разбирам. И като видя хората събрани около гроба със свещите в ръка, абе далечна ми е тази работа. Но все пак исках да присъствам, заради баба и баща ми.

Сутринта си хванах рейса за града, типично за мен - носех си само 5-те лева за билета. Да, ама до гробищата се стига с още 2 рейса, съответно още 2 лева. Изрових точно толкова от чантата си, ама пак ми беше едно некомфортно, както никога ми се искаше да имам повече пари в себе си.
Качих се на втория рейс, ама нещо не беше както трябва. Попитах и да, объркала бях посоката. Бях си забравила телефона вкъщи, нямах пари, а поменът започваше след 15 минути.

Засилих се да слизам, без да знам какво точно ще правя, но на вратата ме спря едно момиче и ми подаде 1 лев. Толкова мило ми каза да не се притеснявам и да ги взема.
То се беше качило от същата спирка като мен и още тогава ми беше направило впечатление. Аз все зяпам по хората и още тогава знам ли, заприлича ми на добро момиче.
Аз искрено се трогнах, ако не беше тя, щях да изпусна целия помен, баща ми щеше да се ядоса и абе, нямаше да е добре.
Благодарих на няколко пъти, за мен това беше голяма помощ и то в момент, в който наистина имах нужда.

В България има добри хора. Аз имам късмета да съм заобиколена от много такива. И всички те са ми повлияли и аз да се стремя да бъда добър човек. Мама все разправя, че взаимно сме се привличали. Понякога се изумявам от това какви хора има. Даже ми става неудобно от самата себе си.

Благодарение на блоговете все по-често попадам на такива хора. Не просто хора, а личности. А аз, повярвайте ми, съм много взискателна към другите и не ми се угажда лесно. И постоянно изскачат нови и нови, само време да имаш да четеш.
А да четеш наистина си заслужава. Може в процеса да попаднеш на вкусна рецепта, красиви снимки или просто няколко искрени думи, но това са само допълнителните бонуси.
Всъщност за мен блоговете, без значение дали в тях се разказва за храна, пътешествия или просто за живота, потвърждават, че добри хора има.

Някои творят уникални неща, други забелязват красотата и сред най-мизерната картина, трети пък просто толкова ги бива да са себе си, че не можеш да им се накефиш. Типично по байганьовски, аз все искам да обера каймака, затова и се зарадвах, когато намерих място, където мога да прочета избрани публикации от българските блогове, всеобхватни по своята тематика, но все така интересни и обогатяващи.

Още повече се изненадах, когато получих покана и аз да се включа. Като си отворих пощата и имейла беше най-отгоре, ако знаете колко пренебрежително го подминах, реших, че е спам. Ама викам си, айде, да го отворя. И гледам отгоре "Здравей, Гери". Брей, тея спамъри много задобрели, щом и името ми знаят. Добре, че грешах за спамърския произход на имейла :) .

Веднага се съгласих, макар все още вътрешно се питам "Ама аз ли,бе?!". Хората пишат за толкова важни, значими неща, пък аз - за домати. Ама са ми готини доматите, та ако има домати, за които си заслужава да се пише... :)
Е, при всяко положение искрено се радвам да съм част от проекта и дано да дам своя принос за утвърждаването на истината, че в България има наистина уникални хора .


Баланс ли? Тоя не го познавам !

Ама хич даже. И него, и онзи висш разум, дето ти позволява да си подреждаш правилно приоритетите .

Пък при мен все за приоритети се говори, с тенденцията да се заклеймяват като объркани/смахнати/нелепи/наивни.
Е, признавам си, не ме бива. Градина, семейство, работа, лични интереси и мераци... Хах, самият факт, че току-що инстиктивно написах „градина“ и после „семейство“ говори достатъчно.



Надявам се, не оставям впечатлението, че едното е по-важно от другото. Измъквам се със семейния номер: „Сложно е.“ Истина е, че това лято съм повече на село, отколкото вкъщи, ама това не означава, че не ценя семейството си. Както казва мама, пътищата ни се разминават :) .

Конфликтна ситуация си е, общо взето не можем да се траем, ама иначе от време на време си напомняме да се снимаме, понеже на снимки изглеждаме много задружни. Шш, то щото е добър фотографът ;р . Аз допринасям със склонността си да се изхвърлям. В каквото и да правя.



Няма да хвана аз примерно да чета всеки ден по малко, когато имам възможност. Къде ти такава последователност. Не, аз може години, наистина години, нито една книга да не прочета. После ще ми стане нещо и за 2 дни ще прочета примерно пет. Съответно тогава всичко останало е на заден план и страда от факта, че аз не мога да се вместя в някакви що годе прилични норми.



Искрено се възхищавам на един определен тип хора : подредени, организирани, не можеш да ги хванеш неподготвени за каквото и да е... Сигурно ако имат блог, ще пишат редовно и последователно. Понякога съм си поставяла за цел да бъда и аз такава. Изненада, за ден-два се изхвърлям и в тази насока и после пак толкова бързо се сгромолясвам. Понякога буквално, понеже то ден-два не стигат да се подреди хаоса, в който обикновено живея, и за пореден път съм се спънала в оная тенджера, дето от половин година я нося от града в село.



Общо взето аз и баланса сме трудносъвместими. Миналата година със зор събрах половин кофа домати и ги направих на три буркана доматен сок, които не успях да затворя и се вкиснаха. Тази година домати има. Много. А вкъщи се изяждат максимум по 2 домата на седмица, понеже такъв им е начина на живот. А на мен всичкото време ми отива в поливане и грижи, за да са живи доматите, че нямам време да ги обирам даже всичките.



Реве ми се като видя окапалите домати по земята. Изпитвам отговорност към тях и така все едно те са се справили, родили са, а аз се провалям, понеже нямам време да ги консервирам. А сам човек не може да изяде много на салата. Е, аз поне се опитвам, като се подрежда реколтата и една част се отделя, понеже вече е в състояние, в което само аз бих я яла. Вкиснат пъпеш, краставици с такива семки, че вече мога да ги посея, тиквички колкото на съседа преторените тикви, списъкът е много дълъг. Да не говорим за дните, когато си правех по 2 л таратор , просто защото имаше краставици. И трябваше да се изяде още на обед, понеже за вечеря имаше тава тиквички.



Дори нямам време да си снимам реколтата. Сега, когато нааай-накрая я има. То не е работа само да го отгледаш, трябва и време да се обере, да се оползотвори. Бране на чери домати- поне час. През 2 дена. Добре, че миналата седмица направих масово бране на презрели-узрели-почти узрели, та сега са по-малко. Добре, че познавам аз трима герои, които се бият за тях и ги изяждат за два дена.

Хах, самият факт, че тази публикация се появява по никое време, когато аз уж щях да пиша „кратки“ публикации, ама по-начесто. За малко да е кратко, за още по-малко да е често.



И все пак, направо си е иронично, че на всичкия ми дисбаланс, било то в градината, във времето, в семейните отношения, в живота като цяло, никога досега не съм била в такава хармония със себе си.
Всичко усещам сякаш точно така трябва да си е. Капналите домати? Развъждат болести по принцип, ама иначе знам ли, може да торят почвата. Мини компост насред вадите. Абе, успокоявам си аз съвестта, ама айде. Нали и червеите нещо трябва да ядат. Сега остава само да почнат да ядат тези по земята, а не тези, които още са вървежни.



Трябва да си въведа лимит на знаците в публикациите. Сигурно ще се съобразявам с него стриктно за 2 дена и после ще го зарежа. Позната история. Имам късмет, че няколко пъпеша чакат изяждане, та това ми е спирачката :) .

петък, 10 август 2012 г.

Кения в снимки


Пфю, готова съм с 20 снимки, остават още 483 !