Почти свикнах със срутения дувар. Може би защото го оревах още преди месец от презокеанско разстояние, като го видях на живо не ми се стори толкова зле. Че той дори е паднал в правилната посока, не ми е смачкал цветята. Е, гледам от време на време по някоя снимка от минали лета и се превъзнасям по предишната му цялост, ама и сега си има своя потенциал. Че то хубост на здрав, изправен дувар - всеки я може. Есента прибрах няколко стари саксии, изхвърлени до контейнера, знам ли, може да ги наредя стъпаловидно, леко небрежно, дори все едно са разсипани. Счупени саксии на срутен дувар с цветя от моя геройски разсад - току-виж се получи такава живописна картина, че все едно нарочно съм бутнала дувара само и само тя да е възможна.
Посрещнаха ме гладни котки, натежали зюмбюли и трева до коленете. Същите ме и изпратиха, но аз даже се радвам, че работата не свършва - винаги имам причина да се върна. Тъй де, по-основателна от редовните ми залитания по въздуха, птичките, земята, калта и мириса на зелено. Все пак трябва да се сеят картофите! И още сума ти неща, ама трябва да инвестирам в някой химикал, че да си довърша списъка със задачите. Пък иначе уча за изпити, понякога измежду семейните разправии и личните ми градинарски мераци даже още малко и ще ми се получи.
Борчето ми расте, хортензиите са избили /е, две са с по три микроскопични листенца, които търсих поне по 5 минути, но все пак ги има!И тях, и доброто разпределение на моето време, очевидно :)/. Заливах я аз моята градина с любов отдалече и тя май я е получила. Е, традиционно има 9981347 неща за оправяне, които докато се оправят, още толкова ще се срутят, все още съм под въздушна атака от падаща мазилка и тръбата в кухнята пак се беше спукала. След първата опознавателна обиколка малко ми трябваше и пак щяха да ми се напълнят със сълзи очите. Ей така, от удивление и по земята, и по мен самата. Ех, много ме бива сама да се възхищавам на себе си. Но просто се зарадвах, когато за пореден път осъзнах колко много обичам всичко там, и доброто, и лошото. Още прилича много на "моята" градина - по леко изтерзаните хортензии, засадените прекалено гъсто овошки и нескопосаните алпинеум и бордюри ще я познаете. Редовният коментар вкъщи е "Цялата ти работа е такава!" Върви в комплект с неодобрителен тон и обикновено си е съвсем на място, ама аз вече спрях да се засягам. Това ли ми бил подреденият дръвник. Ами да, в цялата си прелест. Че можеше дървата да са подредени по големина, съчките да са навързани на снопове - не оспорвам, можеше. Пък аз нахвърлях всичко в единия край, метнах се 3-4-15 пъти отгоре му да е по-компактно и толкоз. То и това "толкоз" ми отне половин ден, представям си ако се бях юрнала по примерния начин. Сега по цял ден един славей пее от върха на моето произведение и ме усмихва, и заради песента му, и заради факта, че си е избрал моя дръвник.
Аз пак преминавам от полезна до крайно нереална доза оптимизъм по
няколко пъти на ден и да знаете, че хич не е толкова розаво. Тъй де, все
пак са ми нацъфтели мускаритата :). Входната врата изгуби изначалната
си функция да се отваря и затваря, 20-тината възрастни ябълкови дървета
на нивата са изкорени, кранчетата и на двете чешми едвам се въртят дори и
когато си служа с една стара лозарска ножица наместо клещи. Клещи не се
намират, ама се търсят, пък то това е първата стъпка, в моята глава са
едва ли не почти намерени. Пак се караме с баща ми за цветя, пътеки и
камъни. Нямала съм концепция. Явно схемите ми на хвърчащи листчета не се
броят. Пак се опитвам да си пробутам продукцията и пак някъде се
разминаваме вкъщи. Познатите истории с още по-познати развръзки -
брането в последния момент, бързите снимки, оставящи кални отпечатъци по
фотоапарата /сакън да не прилича на "мой"/ и тъпченето в чанти, които
после така тежат, че съм истинска атракция по улиците. Започваме ли,
продължаваме ли... честно казано вече ми се спи и не ми се мисли по
разни сериозни въпроси, ама аз и по принцип съм по по действието,
отколкото мисленето. Исках да публикувам снимките, пък после ми стоеше
празно без някоя дума, а ми се иска да помня откъде съм започнала. Прибързано, обикновено недоомислено, но винаги с надежда за по-добро. И ако цялата ми работа е такава, май нямам нищо против.