неделя, 22 ноември 2015 г.

Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.

неделя, 1 ноември 2015 г.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.

неделя, 25 октомври 2015 г.

За селските къщи и крадците

Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.

Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и  ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.
Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.

Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.

неделя, 11 октомври 2015 г.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 
Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.
 
Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

петък, 9 октомври 2015 г.

Нашият последен ден

Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род Sclerolaena, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.

Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. 

В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.

Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.

вторник, 28 юли 2015 г.

А аз ще се спася в думите...

Във всички онези думи, които ти не разбираш. Ще чета, ще слушам високо музика, може би ще пиша. Знам, че за теб са просто случайни букви, подредени по още по-случаен начин - едва ли ще ги видиш, камо ли разбереш - все пак връзката ти с моя блог е едно харесване във фейсбук. И все пак, сега те се препъват една в друга, ама не с типичната ми припряност, по-скоро леко страхливи, объркани. Ей, да пишеш за любов не е като да пишеш за домати, от личен опит ви го казвам.

И докато чакам края (малко преди десет вечерта на 11-ти август, летище Бризбън), вместо да си стягам багажа и да се чудя как ще го затворя тоя куфар, аз мислено редя своя план за спасение. Понеже аз в десет и пет ще те обичам поне толкова колкото и в девет и половина. А ти още не знаеш дали изобщо някога си ме обичал. Понякога ми се струва, че го усещам, а ти се дърпаш като попарен всеки път, като те хвана. Като си тръгвах от село, броях колко морета, океани и километри ще ме делят от семейството, градината и моята къща. А сега ми се струва безсмислено да смятам, колкото и надалече да отивам, нямам намерение да изгубя по пътя ни един спомен, ни една твоя усмивка или подозрителен поглед, понеже за пореден път съм ти казала, че ти харесвам къдриците. Вчера следобед искаше пространство - е, заминавам на другия край на света, от това повече пространство здраве му кажи. Вчера вечерта ме искаше обратно - засилих се да те скастря с умна препратка към момата, дето ту примък, ту отмък казвала, но после се сетих, че няма да ме разбереш. Опитахме се да заспим прегърнати, ама теб те дразни косата ми, все ти е в лицето. Реших да инвестирам в ластици.
Тайно се надявам - и на всеки сто надежди отреждам по една доза скептицизъм - понеже нали сме млади и глупави, мислем си, че много знаем, а после след години ще си се чудим на акъла. Или поне така ми казват. Аз упорито държа всяка глупост или мъдрост да си я изживея докрай, трудно се влияя от чужд опит. Не ме е страх да подходя със същата наивност, с която някога насадих триста корена домати. Нали успях цяло лято да мъкна вода от кладенеца до най-горния край на градината - де ти кофа вода, там ти и океан. И може би моят поглед, моят смях пак ще те докосват - нищо че колкото и да се протегна, няма да има как да те стигна. Най-накрая ще имаш време да мислиш (а иначе на мен ми се караш, че много мисля), да снимаш колкото си пчели искаш, да си свободен. Може би това ще е твоето спасение. Междувременно аз ще се заровя в прегръдките на семейството си, в думите на любими автори, в познати припеви и ритми. Ще чета, ще плевя, ще уча - страница по страница, плевел по плевел. И през цялото време ще се чудя от какво толкова се спасяваме, толкова ли е страшно, толкова ли е сложно.

Понякога леко разклащаш моята вяра, че всичко ще е наред, че щом веднъж сме се намерили, пак ще се случи. Ама аз продължавам да си вярвам - независимо на кой край на света, заедно или не, ще се справим, животът вероятно и още по-хубав ще стане. Иска ми се само за секунда да можех да превъртя лентата, да прескоча стотина страници, да видя няколко искрени усмивки, да си отдъхна и пак да си се върна тук. Е, не би било интересно така вероятно. Пак ще трябва да си усмирявам припряността. А аз си мислех, че търпението и сляпата ми вяра са достигнали своята връхна точка, когато затворих селската порта след себе си, знаейки, че поне година никой няма да стъпва там. Добре че поне обичам сама да се изненадвам.

понеделник, 25 май 2015 г.

22


Двайсет. И една. Две. Думите ми се борят една с друга, препират се за челна позиция, а накрая замлъкват засрамено. Все ще бледнеят, все ще са не съвсем на място. Да ги редя щедро, с надеждата в количеството да намеря някаква яснота или поне изчерпателност, ми се струва опасно - ще се заплета, ще се объркам - а аз, повярвайте ми, сега съм достатъчно объркана. Изгубена и намерена, щастлива и тъжна, брояща дните и преструваща се, че времето е спряло. Наведнъж, много, истински - от всичко.

Все разправям, че обичам силните вкусове - соля обилно, ям лимони с кората, а чаят ми е толкова сладък, че не си личи от мащерка ли е, от мента ли. Не вървя, а бягам; не нося, а мъкна - цветя, зеленчуци, дебели книги и противоречащи си мисли. Хората пътували, за да намерят себе си. А аз официално се обявявам за издирване. Оставям от себе си по много на всеки край на света и се чудя дали пак ще се намеря - цялата, заедно с ясната представа за бъдещето и конкретните цели. И дали си струва изобщо да се търся, да си подреждам прилежно мислите и да им приписвам логика и разум. Сега животът ми е тамън както си ям таратора - с много сол и чесън, паре ти на очите, а почне ли да нагарча, топиш залъци хляб, който сладко ти се разтапят в устата. Засища те, ама знаеш, че ще искаш още - лапаш лакомо докато е лято, понеже зимата не е същото, а следващото лято ти се струва съмнително далече.

В Австралия сега есента гони зимата, а в мен сезоните още парят - приличат на онези лудите, дето уж само по филмите ги давали. Загубих се, ама като се замисля, то кога ли бях намерена. Е, поне навремето си вярвах. Обичам да изненадвам хората, жадно колекционирам противоречия, а накрая сама себе си изненадах. Пуста безстрашност - не примижвам, не мигвам дори - всичко да видя, да усетя - сега. Понеже моето после е на няколко океана разстояния. Ако се бях видяла отстрани, и аз щях да си се смея - на 22, а иска целия свят. Буквално.

На 21 знаех, че да не съм в България за повече от година ще е трудно. На 22 знам, че да не съм в Австралия няма да е по-лесно. Загубих се - в тропически гори, глухи пустини и пъстри рифове; насред звездни нощи и палаткови огньове; в приятелски смях и нечии усмивки и прегръдки. Понякога без да се усетя, друг път с ясната представа, че навлизам в опасна територия и, напук на всяка предпазливост, се засилвам още повече. И колкото повече оставях от себе си в Австралия, толкова повече разбирах колко много имам и в България. Нали не исках да съм проста и скучна личност, е на ми сега - комплекност. Както е тръгнало, бая време ще си сърбам попарата. И знам, че ще пари.

Та така - вече съм на 22 и търсенето продължава. Мечтите ми са едновременно близко и далече. Аз си останах все така забързана и упорита, наивна и на моменти смела. Той каза, че понякога му се иска да съм по-предпазлива - можел да ме нарани дори без да иска. Аз се опитах да преведа "Мечка страх, мен не страх".

четвъртък, 23 април 2015 г.

Сляпа вяра

Притваряш очи - не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва - някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се - по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има - позлатени и нищо неподозиращи - може би и те като тебе вярват - сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца - да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери - те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.

Отваряш очи - погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път - на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заравяш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище - карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока - че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно - няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце...

Месеци по-късно пак гледаш - примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта - сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава - все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така - ей, по едно вкъщи на двата края на света - непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно - по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.

Тук вече става студено - сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно - на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после... Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе - да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.

Някъде там моята магнолия цъфти за първи път - с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.

петък, 13 март 2015 г.

30 дена, 30 мига

1. Моника слиза от колата и докато се усетя, вече ни е натоварила багажа в колата си. Да кажа, че се радвам да я видя е меко казано - потегляме и чак тогава започвам да вярвам, че една седмица ще пътувам с приятели из Куинсленд.

2. След моите неуспешни опити на сърфа, гледам Моника - ей, много я бива! Тя и на сухо изглежда готина, ама на вълните още повече! Имам за приятелка руса австралийка, която кара сърф - като се замисля, струва ми се нереално. Ама спра ли да мисля, е най-естественото приятелство, което просто се случи.

3. Пристигаме с има-няма два часа закъснение - Амилия ни чака на паркинга, засмяна и леко опърлена от слънцето. Нашето закъснение изобщо не го споменава, вместо това ни подава подаръци за Коледа. Тамън като за нас - усмихвам се при мисълта, че може да се познаваме отскоро, но пък май наистина се познаваме.

4. Залез като от картичка - на гледане е с малко по-бледи цветове, но пък на усещане е много по-въздействащ. Вървим по плажа - аз, Моника, Амилия и едно момиче, с което се запознахме в Шотландия. Бяхме приятелки. Сега, месец по-късно, й казвам крадец на усмивки. Най-вече моите.

5. Усещам, че над главата ми нещо шумоли - отварям очи и виждам голяма бяла птица - с черна глава и крив клюн. Взаимно се изненадваме - тя разперва криле и отлита към морето, а аз се оглеждам наоколо. Моника вече е будна и гледа вълните и изгрева - прилича на среща между стари приятели, все едно си говорят, но без да им трябват думи. Може би аз така изглеждам на село. Събираме си багажа и бързо се омитаме - в австралийско спането по плажовете е забранено.

6. Багажът е подреден в колата, аз, Моника и Амилия сме готови - бързаме да тръгнем, за да намерим очен доктор за Амилия възможно най-скоро. Оглеждаме се и нея, крадецът, пак я няма - предусещам, че "къде отиде...?" ще е основна тема на пътуването. Отишла да поплува - някъде по пътя си е загубила съобразителността явно.

7. Почти цял ден пътуваме - Моника е много добър шофьор! Говорим си по пътя, смеем се, на мен от време на време ми се иска да ги ощипя, ей така да ги проверя дали са истински.

8. Спираме до крайпътна тоалетна - да се приведем малко във вид, че ще ходим на рожден ден на приятел на Моника. Пакет мокри кърпички по-късно, все едно не сме се къпали само от ден, не два.

9. На мен ми е първият купон от този тип - малко замлъкнах, не ми беше неудобно, по-скоро ми беше интересно да наблюдавам. С Амилия си поставихме за цел да не вървим цяла вечер след Моника, а да се запознаем с нови хора. Почти ни се получи. От време на време Моника се появяваше да ни пита как сме, с ръце показваше скала, паднем ли под определена точка, настояваше да я намерим. Стана ми мило колко бяха загрижени и тя, и Амилия за мен. Като заспивах музиката още вървеше, харесаха ми песните и ми стана мъчно, че тамън ще задобрея по австралийските партита и ще трябва да си тръгвам.

10. Отлив - камък по камък стигаме до малък остров на стотина метра от брега. Гледката е прекрасна, по скалите са накацали корморани, във водата от време на време надигат глави костенурки. Унасяме се в гледки, цветове и усещания. Прилив - газим във водата - посока брега. От тиня върху остри скали - всяка крачка беше изненада. Стъпваме на брега, броим до 180 - ако ни беше пернала някоя от смъртоносните медузи, досега да сме се споминали. Пфю.

11. Сергиите за мангота покрай пътя! Струпани щайги върху паянтави маси и метална кутия с надпис "Honesty box", да си пуснем вътре парата. Най-вкусните мангота!

12. Четири и половина сутринта - по неволя вече сме на път. От нищото изскача уолаби, няма как да спрем навреме и го блъскаме. Моника и Амилия го преместиха встрани от пътя, стана ми толкова мъчно за Мон - тук това се случва често, нямаше какво да направи, но предвид всичката й любов към животните, беше жестоко съвпадение точно пред нейната кола да изскочи уолабито.

13. Ден, в който всичките усмивки са си наши, няма кой да ни ги вземе, днес те са само за споделяне. Изведнъж в колата стана по-ведро, в мълчание или глъчка - все ни беше приятно. Усмихвам се, като си спомня.

14. Малко езерце и водопад над него - красиво, приятно, прохладно. Закусихме, плувахме и пак на път. Разходихме се из симпатично градче покрай брега, говорихме си, обядвахме, после отидохме до гората. Видяхме големи червени раци, навсякъде летяха черни пеперуди на бели точки. За вечеря си позволихме да ядем в ресторант! Абе, най-готиният ден.

15. Прибрахме си крадеца обратно, аз бях раздразнена от поведението й и хич не исках нейната компания. С Мийлз и Мон отидохме да поседим на плажа, на мен ми беше хубаво да усетя подкрепа и съпричастност. Морето беше кротко, звездите красиви, компанията приятна, ама после крадецът се развилня и настанаха едни драми! Началото на края на едно приятелство. Разтърси ме за седмици напред, но честно казано не бих си заменила хубавата вечер на плажа за фалшиво приятелство, не съжалявам, че се скарахме.

16. Цял ден дъжд, палатката ми се наводни, крадецът само гледаше да хвърля масло в несъществуващи огньове. С Мийлз се разходихме покрай плажа, тя намери кокосов орех и ни показа как да го счупим, гледахме филм... Един от онези дни!

17. Този път разпъваме палатките на Magnetic Island, над нас се надвесват евкалиптови дървета, а по тревата крачат големи кафяви дъждосвирци. Имахме два дни тук - хубави, но с горчив привкус - Мон и Мийлз се прибираха обратно, а аз оставах сама с крадеца. Пак си откраднах няколко минути насаме с тях, ей така просто да си говорим. Тъжна бях, че се разделяхме, исках и аз да се прибера с тях, вече ме беше хванала носталгията по австралийското вкъщи. Но пък ме очакваха още красиви места!

18. Големи черни папагали с червени опашки! Веднага изпратих съобщение на баща ми, той нали е по папагалите. Писах му и, че спътничката ми ме дразни и ядосва, а той ми даде вдъхновяващ и мъдър отговор - да съм по-умна от нея, да не се дразня, да гледам внимателно, защото той вижда света през моите очи. И от този момент нататък си представях, че нея я няма и мислено пътувах с него.

19. Големият бариерен риф! Не съм си представяла, че ще ми се случи на мен, струваше ми се толкова далечно и нереално, пък то взе, че стана! Стотици риби във всякакви цветове, някои от тях направо неприлично ярки, корали в най-разнообразни форми, рифови акули, костенурки!

20. Пустош - червена земя, жарко слънце и милиони мухи! Водата от оскъдните валежи се стича по скалите и се събира в малко езерце - оазис, свят насред света. Тих вятър, кротко потрепваща трева, някъде наблизо ромоли вода.

21. Прах, мухи, последните слънчеви лъчи и два стола. Досадно неудобен разговор - какво се случва с приятелството ни. Слушам колко съм ужасна, от време на време се извинявам, наум си мисля а дано да не глътна някоя муха, докато си отварям устата. Хем ми е смешно, хем ми е мъчно...

22. Толкова много звезди! Два скорпиона, един фенер и приятен разговор измеждудругото.

23. Сидни! Улични музиканти, риба и пържени картофи, пясък, море и акули. Кръжат хеликоптери, а някой бърза да сложи табела, че влизането във водата е на собствен риск.

24. Към Нова Зеландия - гледам траекторията на самолета на монитора и ми става мъчно - струва ми се толкова далечно и непознато. На следващият ден се разхождам в ботаническата градина в Крайстчърч - че то досущ като при нас - гергини, рози, най-красивите хортензии, които съм виждала някога! Ей, само заради хортензиите си струваше!

25. На палатка в Пунакайки - ей, така не бях мръзнала от времето, когато напук спах на село, нищо че прозорците бяха замръзнали и от вътрешната страна! На следващата сутрин вървя пеша до най-близкото кафене, купувам си чай и пай, малко по малко се разтапям. Красив ден е.

26. Плажът е осеян с безброй малки камъчета, чиито ръбове вълните нежно са загладили. От гората се издига пара, а слънцето я позлатява с последните си лъчи за днес. Няма никой друг. Вървя и си пея "Хубава си, моя горо", понеже така все едно съм разказала на дядо, че и до Нова Зеландия стигнах.

27. Три дена на поход! Само като си помисля колко ми тежеше раницата и ме заболяват раменете! Бавно и далеч не славно, стигнах до първия лагер. По пътя си издялках тояжка, а чувството да си хвърля раницата на земята беше невероятно. Огледах се - че то като в горска приказка! От всичко в Нова Зеландия, най ми харесаха мъхът и лишеите! Заедно с любопитните горски птички, които все се ровеха из тях.

28. Прекрасен залез - от тези, които будят подозрения за фотошоп. Огнените му цветове се плъзгат по повърхността на водата, а до брега на езерото мъж свири на пиано. Прекрасна вечер!

29. Оглеждам се за тюлени - наляво, надясно, все безтюленово! Пак обхождам с поглед околностите и изведнъж се стряскам - пропуснала съм масивния мъжкар, който се е проснал на земята на метър от мен! До него табела: "Не се опитвайте да местите тюлените!" Чудя се колко ли идиоти са се опитали, преди да решат да сложат табелата.

30. Първи полет, автобус, втори полет, влак, автобус - кампуса на университета, най-накрая позната територия! Големи бели чапли, папагали и сини пеперуди - у дома! Толкова се радвах да се прибера! Не толкова, още повече!

неделя, 1 февруари 2015 г.

Между България и Австралия

Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук.

"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.

Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. 

В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са толкова готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99.  Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш.
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.

Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".