22

Двайсет. И една. Две. Думите ми се борят една с друга, препират се за челна позиция, а накрая замлъкват засрамено. Все ще бледнеят, все ще са не съвсем на място. Да ги редя щедро, с надеждата в количеството да намеря някаква яснота или поне изчерпателност, ми се струва опасно - ще се заплета, ще се объркам - а аз, повярвайте ми, сега съм достатъчно объркана. Изгубена и намерена, щастлива и тъжна, брояща дните и преструваща се, че времето е спряло. Наведнъж, много, истински - от всичко.

Все разправям, че обичам силните вкусове - соля обилно, ям лимони с кората, а чаят ми е толкова сладък, че не си личи от мащерка ли е, от мента ли. Не вървя, а бягам; не нося, а мъкна - цветя, зеленчуци, дебели книги и противоречащи си мисли. Хората пътували, за да намерят себе си. А аз официално се обявявам за издирване. Оставям от себе си по много на всеки край на света и се чудя дали пак ще се намеря - цялата, заедно с ясната представа за бъдещето и конкретните цели. И дали си струва изобщо да се търся, да си подреждам прилежно мислите и да им приписвам логика и разум. Сега животът ми е тамън както си ям таратора - с много сол и чесън, паре ти на очите, а почне ли да нагарча, топиш залъци хляб, който сладко ти се разтапят в устата. Засища те, ама знаеш, че ще искаш още - лапаш лакомо докато е лято, понеже зимата не е същото, а следващото лято ти се струва съмнително далече.

В Австралия сега есента гони зимата, а в мен сезоните още парят - приличат на онези лудите, дето уж само по филмите ги давали. Загубих се, ама като се замисля, то кога ли бях намерена. Е, поне навремето си вярвах. Обичам да изненадвам хората, жадно колекционирам противоречия, а накрая сама себе си изненадах. Пуста безстрашност - не примижвам, не мигвам дори - всичко да видя, да усетя - сега. Понеже моето после е на няколко океана разстояния. Ако се бях видяла отстрани, и аз щях да си се смея - на 22, а иска целия свят. Буквално.

На 21 знаех, че да не съм в България за повече от година ще е трудно. На 22 знам, че да не съм в Австралия няма да е по-лесно. Загубих се - в тропически гори, глухи пустини и пъстри рифове; насред звездни нощи и палаткови огньове; в приятелски смях и нечии усмивки и прегръдки. Понякога без да се усетя, друг път с ясната представа, че навлизам в опасна територия и, напук на всяка предпазливост, се засилвам още повече. И колкото повече оставях от себе си в Австралия, толкова повече разбирах колко много имам и в България. Нали не исках да съм проста и скучна личност, е на ми сега - комплекност. Както е тръгнало, бая време ще си сърбам попарата. И знам, че ще пари.

Та така - вече съм на 22 и търсенето продължава. Мечтите ми са едновременно близко и далече. Аз си останах все така забързана и упорита, наивна и на моменти смела. Той каза, че понякога му се иска да съм по-предпазлива - можел да ме нарани дори без да иска. Аз се опитах да преведа "Мечка страх, мен не страх".