А аз ще се спася в думите...

Във всички онези думи, които ти не разбираш. Ще чета, ще слушам високо музика, може би ще пиша. Знам, че за теб са просто случайни букви, подредени по още по-случаен начин - едва ли ще ги видиш, камо ли разбереш - все пак връзката ти с моя блог е едно харесване във фейсбук. И все пак, сега те се препъват една в друга, ама не с типичната ми припряност, по-скоро леко страхливи, объркани. Ей, да пишеш за любов не е като да пишеш за домати, от личен опит ви го казвам.

И докато чакам края (малко преди десет вечерта на 11-ти август, летище Бризбън), вместо да си стягам багажа и да се чудя как ще го затворя тоя куфар, аз мислено редя своя план за спасение. Понеже аз в десет и пет ще те обичам поне толкова колкото и в девет и половина. А ти още не знаеш дали изобщо някога си ме обичал. Понякога ми се струва, че го усещам, а ти се дърпаш като попарен всеки път, като те хвана. Като си тръгвах от село, броях колко морета, океани и километри ще ме делят от семейството, градината и моята къща. А сега ми се струва безсмислено да смятам, колкото и надалече да отивам, нямам намерение да изгубя по пътя ни един спомен, ни една твоя усмивка или подозрителен поглед, понеже за пореден път съм ти казала, че ти харесвам къдриците. Вчера следобед искаше пространство - е, заминавам на другия край на света, от това повече пространство здраве му кажи. Вчера вечерта ме искаше обратно - засилих се да те скастря с умна препратка към момата, дето ту примък, ту отмък казвала, но после се сетих, че няма да ме разбереш. Опитахме се да заспим прегърнати, ама теб те дразни косата ми, все ти е в лицето. Реших да инвестирам в ластици.

Тайно се надявам - и на всеки сто надежди отреждам по една доза скептицизъм - понеже нали сме млади и глупави, мислем си, че много знаем, а после след години ще си се чудим на акъла. Или поне така ми казват. Аз упорито държа всяка глупост или мъдрост да си я изживея докрай, трудно се влияя от чужд опит. Не ме е страх да подходя със същата наивност, с която някога насадих триста корена домати. Нали успях цяло лято да мъкна вода от кладенеца до най-горния край на градината - де ти кофа вода, там ти и океан. И може би моят поглед, моят смях пак ще те докосват - нищо че колкото и да се протегна, няма да има как да те стигна. Най-накрая ще имаш време да мислиш (а иначе на мен ми се караш, че много мисля), да снимаш колкото си пчели искаш, да си свободен. Може би това ще е твоето спасение. Междувременно аз ще се заровя в прегръдките на семейството си, в думите на любими автори, в познати припеви и ритми. Ще чета, ще плевя, ще уча - страница по страница, плевел по плевел. И през цялото време ще се чудя от какво толкова се спасяваме, толкова ли е страшно, толкова ли е сложно.

Понякога леко разклащаш моята вяра, че всичко ще е наред, че щом веднъж сме се намерили, пак ще се случи. Ама аз продължавам да си вярвам - независимо на кой край на света, заедно или не, ще се справим, животът вероятно и още по-хубав ще стане. Иска ми се само за секунда да можех да превъртя лентата, да прескоча стотина страници, да видя няколко искрени усмивки, да си отдъхна и пак да си се върна тук. Е, не би било интересно така вероятно. Пак ще трябва да си усмирявам припряността. А аз си мислех, че търпението и сляпата ми вяра са достигнали своята връхна точка, когато затворих селската порта след себе си, знаейки, че поне година никой няма да стъпва там. Добре че поне обичам сама да се изненадвам.