Нашият последен ден

Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род Sclerolaena, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.

Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. 

В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.

Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.