вторник, 22 ноември 2016 г.

23



Двайсет. И една.Две.Вече двайсет и три! Даже двайсет и три и половина, понеже минаха месеци, докато си си събера думите и мислите. Колкото повече наближаваше двайсет и третият ми рожден ден, толкова по-криво ми беше - понеже на 22 бях щастливо влюбена, а на 23 щях да бъда нещастно влюбена. Мислех за този си рожден ден по-скоро като за всичко, което няма да бъде - нямаше да бъде като предишния. Рождените дни май не са добър избор за начало на връзки - не ми трябваха допълнителни поводи, за да се унасям в спомени. Отделно, че рожденият ми ден беше два дни преди да си предавам дипломната работа и още един проект, така че не беше време за празнуване. И все пак! Рожден ден имаше и аз бях щастлива. По различен начин, но все пак щастлива. После бях и тъжна, да съм отново в Австралия без нищо да е същото не ми понесе много добре. Отлагах тази ми публикация, понеже не исках да напиша, че на 23 съм тъжна, би било обидно към всичките хубави неща, които ми се случват. Днес, на 23 и половина, ми се струва почти напълно естествено да напиша, че на 23 съм щастлива - работя по мечтите си!

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

Сляпа вяра 2



От време на време поглеждам стари публикации и поправям правописни грешки - днес измежду списъка с всички публикации погледът ми се спря на "Сляпа вяра" - полезно ми беше да си я припомня тази моя сляпа вяра, понеже скоро не се бяхме засичали с нея. Харесах си "Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш." - де да можеше само с един прочит да си възстановя запасите!

понеделник, 31 октомври 2016 г.

Австралийски моменти: част втора



Понеже недостиг на щастливи моменти нямам, след първата част от австралийските моменти, идва ред и на продължението :).

7. Измежду преследването на птички от време на време гледах три деца - преди не съм работила като детегледачка, но мисля, че се справих добре, всички бяхме щастливи! Децата бяха прекрасни - умни, възпитани, но и любопитни, и с дух на приключенци. Разсмиваха ме, караха ме да се чувствам харесвана, ще запазя много мили спомени от времето ни заедно! Беше толкова освежаващо и радостно някой да те харесва и да иска да си играеш с него, без да трябва да полагаш някакви особени усилия - просто си си ти и това е достатъчно. Ходихме в зоологическата градина, ядохме сладолед, не се загубихме в бамбуков лабиринт (сериозно постижение!), играхме на бинго с различни видове птици. Една вечер децата поискаха да им изпея песен за лека нощ - аз започнах с "Все към мен, все към мен тичай... имам осем тайни, ела при мен и ги вземиии" на Стефан Вълдобрев, после ме помолиха за нещо по като за лека нощ и понеже репертоарът ми от бавни песни не е особено богат, им изпях химна на България.

неделя, 30 октомври 2016 г.

Австралийски моменти: част първа



В Канбера най-накрая дойде пролетта - вече две сутрини подред няма слана, слънцето пече толкова силно, че и да ти е криво, ще ти се стопли душата, а птичките, за чието поведение събирам данни, вече гледат малки. Е, точно сега са най-уязвими и половината от малките ги изяждат змии и врани, ама иначе си е направо поетично. След 5 дни отново си тръгвам от Австралия - е, ако не друго, поне не е толкова драматично, колкото първия път. Липсват ми силните емоции, а безразличието, което понякога улавям у себе си, ме плаши, но все пак на ден се случват поне по девет прекрасни неща. Имам много поводи за радост - повечето са работни, което ме кара понякога да гледам съмнително на начина си на живот (или "абе аз личен живот имам ли, нямам ли"), но пък аз всичките си задачи си ги приемам лично, за добро или лошо.

сряда, 14 септември 2016 г.

За селата в черно и бяло



Посветено на всички места, които привидно пазят повече спомени, отколкото бъдеще; където боята се лющи, дървото сивее от старост, а покривите се сгромолясват - местата, на които черно-бялата гама уж е по мярка, но все пак остава и нещо недоизказано. За местата, които не са спрели да съществуват, просто чакат някой да се върне. Следва продължение в цвят.

петък, 9 септември 2016 г.

За мен и Единбург от баща ми


Бях нетърпелив.Оглеждах се навсякъде около мен и попивах всичко - хора, зала, звуци. Знаех, че съм там, усмихвах се и гордо подадох поканите. Насочиха ни към балкона и след малко влязохме. Залата беше ослепителна - нещо средно между дворец и театър. Знаех, че ще свири орган и след малко усетих как мелодията му се сливаше в невероятен синхрон с обстановката. Семейството се настани на втория ред на балкона и всеки потъна в мислите си. В залата имаше може би 1500-2000 човека и всички трепетно и забързано пробваха фотоапарати, телефони и всякакъв вид техника...

А децата им - ,,завършващите студенти" се лутаха долу напред-назад, говореха разпалено, махаха, а толкова много едновременни усмивки едва ли скоро пак ще видя. И там, долу на първия ред, усилено ръкомахаше Тя - ,,Моята дъщеря, нашата дъщеря, Гигито, кака..." Погледите ни се срещнаха, прегърнах я мислено, усмихнах се и сълзите погалиха очите ми... Върнах се само един час назад...


Нещо като коктейл, прием или както по-просто ми бе обяснено - ,,среща на преподавателите със студентите и техните семейства". Не съм си и представял, че може да съществува такова нещо, завършил съм два университета в България и то на високо ниво, но никога преподавателите не са търсили контакт със семействата на студентите, не са отдавали нужното внимание и уважение към хората, които са изпратили своите деца в тяхния унивеситет. Много е вълнуващо и истинско. Но да се върнем към срещата. Имаше и малко почерпка - вино, сокове, всякакви хапки със сьомга и хайвери - то за шотландците сьомгата е като при нас каракудата - слагат я дори и в десертите. И в цялото това жужене от хора и глъч много отчетливо и вълнуващо се чуваше: „Оо, Gergana..", „Oo, Gerry". Преподавателите бяха измежду родителите, гостите и студентите. Запознаваха се с нас, оживено и разпалено разказваха за Гергана и изминалите четири години на обучение.

Аз попивах всеки жест, всяка мимика, четях и усещах не думите, а чувствата и емоциите. Не споделих, че аз не знам нищо от англиския език, думите, които използвам са от рода на Мики Маус, МcDonald's и okay. Но това изобщо не ми пречи нито в живота, нито в работата, където често контактувам с чужденци, но се разбирам прекрасно и без думи. Всички, които ме познават са били в недоумение как отгатвам за какво си говорят хората... В един момент жуженото стана по-подредено, по-забавено. Всички се ориентираха към фоайето. И там започна моето скромно бащино щастие. Беше започнало награждаването, от учебен отдел поприказваха малко, но аз така или иначе не разбирах нищо. Усетих обаче колко премерено и много естествено се отдаваше нужното уважение към всички завършващи студенти и как на този фон небрежно открояваха най-добрите.

Общо наградите бяха десетина - за различни категории, различни факултети и т.н. За миг водещата се съсредоточи и изстреля няколко изречения, от които чух и разбрах само името Гергана Даскалова (междудругото то звучи много интересно на английски). Залата изръкопляска, Гигито пое нещо като свитък, благодари и тръгна обратно. В този миг водещата стреляйки пак изречение след изречение се засмя и отново чух Гергана Даскалова. Гигито се върна усмихната, пое втория свитък, а водещата вече закачливо се обърна към нея и залата с някакви думи. Всички се смееха, шумът много приятно ме прегръщаше, а тя Гигито мигаше и се смееше. Аз не разбирах нищо, но усещах, че е нещо хубаво и невероятно. После вече ми преведоха, че водещата е казала, че Гергана няма нужда да слиза от сцената и да се разкарва, защото така или иначе има да получава много награди. Двата свитъка представляваха: първият награда за най-висок успех във факултета, а вторият за най-висок успех от защита на дипломната работа. Тук интересното е, че в цялата история на института има само 1 дипломна работа с по-висок успех преди няколко години.


Еуфорията отшумя, награждаването продължи, но аз и сега, пишейки тези редове, близо 2 месеца след това, чувствам и усещам всичко. Дори съм щастлив, че не знам английски, защото сетивата ми бяха така изострени, че усещах и попивах всичко (погледи, реплики, възклицания, усмивки). Забравих и за още един впечатляващ момент, не си спомням точно кой от преподавателите пламенно говорейки за Гигито, благодари на нас-семейството, благодари на нея, че е била звездата пред тези години в Единбург и се обърна към аудиторията и каза, че всички студенти от 1 до 4 курс могат да бъдат спокойни, че Гергана вече завърши и те без притеснение могат да кандидатсват за различни програми и проекти. Просто през изминалите четири години, когато Гигито е била в Единбург те не са имали голям шанс, защото запише ли се за нещо тя, просто го печели и то безапелационно и с уважение. Тогава всички пак много се смяха и ръкопляскаха.


И това ми напомни как след кратката церемония при Гигито дойде едно високо момче - поздрави я, поприказваха си и се разделиха усмихнати. След това тя ми обясни, че това е Адам. С него са били най-добри в университета и достойно са си съперничили във висините на науката. Той също бе награден в своята категория и е дошъл да я поздрави и да й „благодари", че не е участвала в проекта на Оксфордския университет - той го е спечелил. Но на Гигито мечтата й е Австралия, та Оксфорд е минал и заминал покрай ушите й. Това, което усетих обаче е, че между студентите няма никаква завист или злоба за едно спечелено или загубено място. Когато споделих това мое наблюдение, Гигито ми обясни, че голяма е заслугата на университета. Правилата, по които се печели един проект, са ясни и точни и студенти и преподаватели ги спазват безкомпромисно в името на науката. И на загубилите или некласиралите се се обяснява разбираемо защо дадена кауза е предпочетена.

„Да вмъквам ли как стоят нещата при нас". В Единбург видях хиляди студенти отишли там да се учат, да се борят за знания и да са щастливи от успехите на всички. На някой може да им се стори скучно това, но е факт и никой не се пита къде е нашият „студентски живот" и как ще я караме без „студентски град в София" и т.н. Затова и запомних думите на ректора, че по-вълнуващо е когато един студент разбере, че е приет в Единбургския университет, отколкото самото дипломиране. Просто попадаш в рая на науката и за жалост малко са късметлиите. То аз започнах да филосоствам вместо да се наслаждавам и гордо да си нося мустаците из Единбург. Връщам се отново в залата, където е същинската церемония по дипломирането. Органът си свири, хората от няколко континента си приказват, долу абсолвентите търчат напред-назад усмихнати... В един момент някой се извика. Всички в миг станаха прави и млъкнаха. Аз тези неща съм ги гледал само по филмите.


Великобритания е кралство, Шотландия е част от нея. Кралицата е институция, церемонията започна. Влизаха преподаватели, ръководители на университета, след тях придворни носeха жезъли, Короната и т.н. Най-накрая се движеше тя - принцеса Ан, сестрата на Чарлс, дъщерята на Елизабет. Всички отидоха до местата си, а след няколко команди от придворните принцесата седна и тогава всички останали също седнаха.Забелязах и принц Алберт - принцът на Монако. Бе минал на два метра от мен, но аз гледах принцесата и не съм го видял. Сега стоеше от дясната страна на принцеса Ан и бе почестен гост на тържеството. Залата притихна и зачака. Започнаха кратки речи и приветствия. След малко връчването на дипломите започна. Докато се усетя и Гигито беше на сцената. Принцесата се усмихна, поздрави я, докосна я с една черна шапка. Докосването с тази шапка по главата е стар шотландски обичай, символизиращ освобождаването от робство - в случая академичното робство. Всички я аплодираха, аз също ръкоплясках щастливо. Носехме четири български знамена, които останаха неразвяти. Гигито ме предупреди да не взема да се извикам и всичко стана много бързо и аз я гледах като зашеметен като бе на сцената и по никакъв начин не реагирах. Този миг и сега е в главата и в сърцето ми и сега се подсмихвам. Благодаря ти, Гиги. Обичам те. Пожелавам на всички хора по земята това уникално, незабравимо преживяване. В този момент Галя снимаше, Йовито и Илко също. Всичко бе като на филм, за мен - без превод...


След това следваха няколко часа връщане на дипломи, речи, поздравления. През това време аз си спомних минали дни и години, говорих си мислено с Гигито, споделях със семейството интересни случки и моменти. Аз бях там, всички бяхме там - цялото наше семейство - Николай, Галя, Гергана, Йовина и Илия... Осъзнавайки всичко, което ми се случваше, аз разбрах и колко е била умна една преподавателна на Гигито относно един проект за Серерния полюс в Канада. Гигито много искаше да ходи там и се бореше да спечели тази номинация. В крайна сметка избраха друг студент, но ако беше отишла тя нямаше да може да присъства на дипломирането, ние също. Просто тази преподавателка (Айла) реши да подари това преживяване и на нея и на нас, като не я избра в екипа си, а иначе двете бяха неразделни и тя й беше научен ръководител на дипломната работа - много бяха вътря всяка една в идеите на другата. Благодаря ти, Айла. След тържеството се снимахме, разходихме се, аз дадох междувременно интервю за шотландската телевизия (как пък точно мен избраха, но си имах преводачи), смяхме се, почерпихме се в типичен шотландски ресторант...




И така Гигито изкачи още един връх. Сега, когато пиша тези редове, тя лети за Австралия, след малко ще кацне в Доха (Катар), след час излита за Пърт (Западна Австралия), после още 6 часа до Бризбън - там 3 дни, после 4 часа до Камбера, там 2 месеца и половина, после България, а от тук пак Единбург или пак Австралия. Тя следва мечтите си, а ние, нейното семейство, сме горивото на полета й. Обичаме те, Гиги, а аз ще споделя няколко щриха от живота ми, които са ми направили голямо впечатление:
  • Как Г-жа Бинчарова се удивляваше каква първокласничка си и ти се радваше до четвърти клас
  • Как изведнъж реши да кандидатсваш в Математическата гимназия в 4 клас, отиде и се справи със задачите просто така
  • Как си избра Руската гимназия с френски, защото искаше да научиш езика, и влезе с почти максимален бал, а следващите бяха с 30 и надолу и те мислеха за луда
  • Как се справяше отлично по френски, нищо че не беше във френската гимназия 
  • Как се яви 6-ти клас - 12 годишна и взе първи сертификат на Кембридж и не искаха да те допуснат до изпита, защото беше много малка
  • Как се разхождаше още на 14 години сама из парковете на Лондон
  • Как удивляваше учителя си по английски Илиан - той до ден днешен говори за теб с възхищение и благовение
  • Как реши, че не искаш абитуриентски бал и на 18 години направи първото си сафари в Кения
  • Как обикаляше с дядо си в студ и мраз цяла България, за да видиш някаква птичка в далечината, но и двамата бяхте неописуемо щастливи
  • Как сама се подготви и подаде документите си за Единбург и другите университети, но заяви,че искаш най-много Единбург 
  • Как при мама влезе преводачката, която проверяваше мотивационното ти писмо, и поиска да се запознае с теб и каза, че не е чела такова мотивационно писмо в цялата си практика и не поиска пари за услугата
  • Как замина третата година от обучението си за Австралия и се оказа, че тя Австралия „много прилича на България, но и много не прилича" 
  • Как за една година в Австралия обиколи и видя толкова места и неща (+ Нова Зеландия) колкото един австралиец не може да види за целия си живот
  • Как всяка година печелеше по някоя награда в Единбург, но така и не се явяваше на награждаването, защото по това време беше на съвсем друго място по света - или в България, или в Австралия, или на някое летище
  • То аз мога много, много да пиша „Как,как", но ще кажа стига толкова, после пак.

P.S. Гиги, обещай, че ще публикуваш това, което съм написал, не съм спестил нищо и не съм преувеличил нищо. Когато чета твоите неща в блога все си мисля, че писането ти е дар от мен, малко и от мама. Обичам те и смело напред!

От тати

сряда, 7 септември 2016 г.

Зима след зима


Тази година ще имам три зими - шотландска, австралийска и българска. В Единбург пролетта пристигна внезапно - изведнъж не беше чааак толкова мрачно, а дърветата по улиците бяха розови облаци от цветове. Пролетта после също толкова бързо си замина - вятърът отвя розовите венчелистчета, а дъждът се сипеше и сипеше. Голям студ беше - първата юнска сутрин се зачудих нормално ли е юни месец да пускам отопление, пък и нали съм еколог, хич не е в духа на енергоспестяването. Позъзнах час-два изпод купчината ми от юргани и срам не срам, извадих радиатора. Шотландската зима беше дълга, но и щастлива - определено наситена с емоции. Сега малко ми липсва екшънът и динамиката на дипломна работа-почасова работа-семинари... Не че пак не се занимавам с 892347 неща наведнъж, ама тамън бях свикнала с търчането по университетските коридори - завои, офиси, лектори и дълги имейли - и семестърът взе, че свърши. Почерпихме сме с лекторите на поляната пред факултета по тоя повод, пожелавахме си успех занапред, и аз отпраших към следващата зима - австралийска. Имаше и няколко седмици на истинско лято - горещо, прашно и селско, на моменти планинско, че дори и градско - но за българското лято ще пиша после, все пак сега сме на за зимна тематика.


В Канбера пристигнах към края на зимата - тамън когато птиците се засилват да си сменят оперението за идния размножителен период, ама след една-две слани се вразумяват и за няколко седмици си остават наполовина кафяви, наполовина сини. Тези подробности ги знам понеже моята работа е цял ден да ги следвам и да събирам информация за поведението им, кой пред кого танцува брачен танц, коя птица коя е (всяка има индивидуална комбинация от цветни пръстени на краката). Първата ми научна работа! Е, "просто полеви асистент", ама хич не са лесни тези птички за наблюдение. Всъщност досега просто обикалях сама, за да се науча, а след час отивам за първи път на терен с докторантката, с която работя. Хем леко се притеснявам, хем нямам търпение да минат първите няколко дни на работа, за да си отдъхна, че се справям добре, или пък да започна да ходя да се упражнявам в извънработно време, че да задобрея. Имам бюро в докторантския офис, та всички си мислят, че и аз съм докторант. Понеже моето изглеждаше най-празно, напринтирах си красиви енциклопедични илюстрации на птици за вдъхновение - след работа (разбирайте след като цял ден съм гледала живи птички) си гледам хартиените птички и мъдря моята си научна статия. 


Тук е тихо и спокойно, още не съм обикаляла много из града, ама пък видях няколко птицечовки и две ехидни, което мен повече ме вълнува от градските елементи. Утре ще търся уомбати и много се надявам да видя жив уомбат, че досега уомбатските ми срещи са били само с прегазени на пътя такива. Ходя на разни семинари, после и на вечеря с учените, което винаги ми е интересно, защото дори и темите на разговор понякога да не ме вълнуват особено, научавам за живота в тази сфера, какви норми и обноски са общоприети. После си водя записки за това кой учен какво е направил добре в презентацията си и откроявам чертите, които ми харесват и бих искала и аз да развия. Те, учените, междувпрочем, и те са хора - звучи някакси превзето като казвам "вечери с учени", ама понеже сме на вечеря, и всички сме настоящи/бъдещи учени, за по-добра терминология не се сещам. 


Местенето в нов град (особено когато е студено!) не винаги е плавно и приятно, ама аз съм си добре, може би понеже вече имам тренинг в пристигането и заминаването, пък и покрай по-болезнените заминавания успях да изоставя поне малко от очакванията си (а моите обикновено са високи) и имам по-малко възможности за разочарование. Запознавам се с хора, които едва ли ще видя отново, и се уча това да не ми пречи и да не ми се струва като напразни усилия. Още не ме бива много, пък и може би не съм преглътнала болката на всичките неизпълнени "Ама разбира се, че ще поддържаме връзка и ще си останем приятели". Дрънци. Или поне досега дрънци, сигурно ще се изненадам приятно някой ден. Не, че сега няма хора, на които да пращам писма, че дори и понякога да получавам отговор, ама пък не помня те да са ме уверявали, че "това не е краят" - като че ли който има намерение това да не е приятелство със срок на годност, не изпитва потребност да раздава обещания. 


Тук ще съм още месец и половина (докато птичките все още се ухажват) - и после към следващата зима - българо-шотландска, все още без конкретни детайли какво и къде ще работя - надявам се на временна работа в моя си университет в Единбург - за половина година, през която трябва да напиша и публикувам още една научна статия, и след това вече ще покривам изискванията за кандидастване за докторантска стипендия. Странно как сега си спомням за Единбург с умиление и силно се надявам да се върна в университета за още половин година. А преди нямах търпение да си тръгна. Та така, моят свят сега е пълен със студ, птички и учени, а зейне ли някъде празнота, веднага имам наготвени книги, мечти и задачи. В Канбера пролетта е вече тук от няколко дена и днес не вали, дърветата пак са нацъфтели в бяло и розаво, папагали дерат гърло от високи евкалипти, а аз се радвам, че всяка зима в повече означава и още една пролет.

понеделник, 4 април 2016 г.

Тази пролет

Тази пролет се промъкна незабелязано - над Единбург често пада гъста мъгла и първите разцъфтели дървета се губят измежду останалите сиви нюанси. Понякога небето е чак неестествено синьо, слънцето блести (и съществува! в Единбург понякога започвам да се съмнявам), а аз присвивам очи, докато карам колело към работа, и пак ги пропускам пролетните моменти. Добре че е градинарския клуб, който водя в местно училище, та да ми напомня що е то пролет. Да ми напомня за пръстта под ноктите, за вълнението и тръпката в избора на семена, за лекото притеснение, с което ги чакаш да поникнат. Да ми напомни и за мен самата. Защото напоследък се чувствам леко изгубена.


Случват се разни неща, преобладаващо академични, имам много за учене, след по-малко от месец трябва да съм си предала дипломната работа и 998237 доклада. Не знам какво точно ще правя след като завърша. Искам да започна докторантура в Австралия, в университета където бях на обмен миналата година, но за стипендията трябва да покрия сумати изисквания, които все още не са част от моята автобиография. Планът е да кандидатствам за докторантурата след една година, когато вече би трябвало да съм публукувала две научни статии и да съм била нечий асистент. Кандидатствах за няколко работи като научен асистент, засега неуспешно. За последната все още чакам категоричен отговор, преди няколко дни получих имейл, че изборът ще е между мен и още един кандидат. При което аз му ударих един здрав рев, защото се изморих все да съм на второ място. Е, още не се знае дали и този път ще се повтори ситуацията, но аз тези втори места ги изживявам по-драматично, защото се старая толкова много. Де що има извънкласова дейност, семинар, лекция, там съм. Доброволец съм в няколко инициативи, повечето започнати от мен самата. Не знам какво повече мога да направя. Чета докато вече не мога да си държа очите отворени, почти всичкото си свободно време използвам за учене, понякога по цял ден не си говоря с никого. Изморена съм да полагам толкова много усилия (поне в моите очи) и все да не е достатъчно. А толкова много да ми харесва - презентации, четене, учене, дори статистика! Като съм на лекции, все си мечтая аз да съм на мястото на лектора. На фона на цялата шотландска сивота, през последните няколко месеца най-щастлива съм била, когато се справям добре, когато за момент поне ми се струва толкова естествено и постижимо скоро аз да съм лектор.


То добре че поне ентусиазъм имам в излишък и ако не друго, макар и аз да не се чувствам особено щастлива, старая се да внасям радост в живота на околните. Помагам на съучениците си, на работа съм най-оптимистичния и ентусиазиран продавач на зеленчуци (веднъж продадох три касетки авокадота само за два часа!), децата от градинарския клуб харесват и мен, и отглеждането на зеленчуци. Обикновено нямам време да се спра да мисля или пиша на тема, различна от "Ефектът на агро-екологичните плащания върху птиците в Източна Шотландия", а появи ли се такова време, често ми става прекалено мъчно и тъжно, че да пиша. В Австралия се чувствах сякаш мога да постигна всичко, което искам, а сега всичко ми се струва трудно. Не че пак не се отдавам напълно, просто ми тежи самотата, тежи ми това, че всяка сутрин се събуждам с липсата на един човек, а после всяка вечер сумати време не мога да заспя. Отдавна не съм водила истински разговори, липсва ми да имам някого, с когото да мечтая. Със съквартирантките ми почти не си говорим, а когато се засечем в кухнята, най-много да се питаме как сме и какво сме правили през деня. И все всички сме добре и все дните ни са както обикновено. С моите съквартирантки сме прекалено различни, че да споделяме нещо повече от кухнята и коридора. Странно е да живееш с някого, а да сте толкова далече. Странно е да си толкова далече от някого, а все да си мислиш за него. 


Времето иначе минава бързо, крайният срок за дипломната ми работа се приближава със заплашителна скорост. И после - краят на още един житейски период - четирите години в университета се изнизаха неусетно. Мислех си, че като завърша, вече ще имам някакъв път в живота и, че няма да го вървя сама. Понякога ми става мъчно, понеже сякаш не е уместно да споменавам колко изоставена и нежелана се чувствам - вече мина почти година от нашите последни моменти заедно. Вече трябваше да ми е минало, или поне да ми е малко по-леко. А аз още си рева хич да не през ден, зависи колко имам за учене. Чудя се на мен какво не ми е наред, че не мога да спра да обичам, да мечтая, да тъгувам. Във фейсбук прочетох, че единствената вечна любов е невъзможната, понеже никога не разбирате за лошите си качества, за несъвместимостите си, нямате шанс да се карате и да се ядосвате един на друг. Нямате възможност да забравите защо сте се обичали в началото. Надявам се да не е вярно. Надявам се, че дори моята любов да си остане невъзможна, все пак ще имам достатъчно любов останала, че някой ден да заобичам друг. Макар и сега само като чета тази дума "друг", и ми се насълзяват очите.


Та така тази пролет - любовни драми и академични препятствия. Мечтая си за деня, в който ще ми олекне и ще постигна някакъв мир с всичките ми тревоги. Днес в Единбург е по-мъгливо и по-сиво от обикновено, някой прави ремонт в блока, а аз чета научни статии през сълзи. Не е толкова тъжно колкото звучи - все някога нещата ще започнат да се случват по-лесно или на мен няма да ми се струват толкова трудни, а дотогава - ако не друго, то поне знам, че каквото и да правя, все още се отдавам напълно. Все още си поставям цели, поне една идея по-високи от необходимото, още ми убягва поне малка доза реализъм, май дори имам останала наивност, нищо че от време на време и аз гледам съмнително. Още съм си аз, а това е не малка утеха. И докато в Единбург денят тихо сивее, аз си представям, че на село пече слънце, жужат пчели, а кълвачи се гонят от орех на орех. Сега цъфтят пролетните цветя, които няколко есени подред садя и чиито цветове така и не съм видяла досега. Радвам се, че намирам това за по-скоро очарователно, отколкото тъжно - моята тайна градина, скрита дори и от мен самата. С лалета измежду великденчета и глухарчета, с много троскот и падащи покриви, но и с най-сладките ягоди, високите бамбуци и стройни бабини чемшири.Поне такава е в  моите спомени и мечти. В мечтите с по-малко троскот. Сега сигурно е различна, не по-добра или лоша, просто нова - а нали все пак е пролет, време за промяна. Мечтая си за времето, когато отново ще усетя всички сезони подред на село, когато ще имам възможност отново да открия моята градина, нова и различна. За времето, когато ще имам с кого да я споделя, когато ще бързам да откъсна първата узряла ягода само за да я занеса с усмивка на този някой.