23

Двайсет. И една.Две.Вече двайсет и три! Даже двайсет и три и половина, понеже минаха месеци, докато си си събера думите и мислите. Колкото повече наближаваше двайсет и третият ми рожден ден, толкова по-криво ми беше - понеже на 22 бях щастливо влюбена, а на 23 щях да бъда нещастно влюбена. Мислех за този си рожден ден по-скоро като за всичко, което няма да бъде - нямаше да бъде като предишния. Рождените дни май не са добър избор за начало на връзки - не ми трябваха допълнителни поводи, за да се унасям в спомени. Отделно, че рожденият ми ден беше два дни преди да си предавам дипломната работа и още един проект, така че не беше време за празнуване. И все пак! Рожден ден имаше и аз бях щастлива. По различен начин, но все пак щастлива. После бях и тъжна, да съм отново в Австралия без нищо да е същото не ми понесе много добре. Отлагах тази ми публикация, понеже не исках да напиша, че на 23 съм тъжна, би било обидно към всичките хубави неща, които ми се случват. Днес, на 23 и половина, ми се струва почти напълно естествено да напиша, че на 23 съм щастлива - работя по мечтите си!

На рождения ми ден бях на вълнуващ семинар по статистика и програмиране (сериозно!), при това заедно с една от любимите ми лекторки. Преди официалния семинар имаше среща само за студенти - спомням си как предишната вечер с лекторката ми си разменихме имейли - "Гергана, трябва да отидеш, жалко че аз не мога вече!"; "Вече съм се записала!" На такива мероприятия (и изобщо каква да е образователна дейност) сякаш ставам друг човек - щастлива, ентусиазирана, общителна, дори забавна! Има толкова много за научаване и какъв късмет, че обикновено аз съм тази, която е прекалено подранила и чака нетърпеливо на първите редици. На семинара лекторката, на която толкова много се възхищавам, си водеше записки, досущ като мен! Намирам за особено вдъхновяващо да видя много успял учен, който продължава да се учи - искам и аз да съм така някой ден! След семинара имаше обяд и възможност да се запознаем с други хора, най-вече гост-лектора. После моята лекторка разказваше на всички как гост-лекторът влязъл в залата, огледал се и сам дошъл да си говори с мен. Обсъдихме как може да се подобри преподаването на програмиране, а после моята лекторка ми благодари, че съм й дала увереност да говори с гост-лектора! Аз! Та така, от семинара си тръгнах със самочувствието, че се справям добре в научните среди, че може би наистина и аз някой ден ще съм лектор.

После моята лекторка ме заведе на обяд да ме почерпи за рождения ми ден - благодарна съм за всяка възможност да си говоря с нея, толкова вдъхновяващ човек! От обяда изтичах на вечеря (хаха, беше дълъг обяд) с приятелите ми от университета (тези, които за разлика от мен, вече бяха готови с дипломните си работи). Изкачихме едно тепе наблизо, насладихме се на единбургски залез и цялата гледка - да гледаш Единбург дни преди да приключиш 4-годишното си образование е някакси по-особено усещане. Беше от тези моменти, когато чувствах, че всичко ще бъде наред. А и всички се справихме добре, завършихме успешно, бяхме щастливи, леко изплашени, но и развълнувани за живота след университета. Хаха, тези, които напускаха университетската среда, други като мен са от университет на университет :).

Двайсет и третата година от живота ми засега върви бурно - често ми се струваше, че нищо не се случва, ама сега като се замисля, хич не е така. Спечелих приятели, други загубих, намерих много вдъхновение и стимул да работя по мечтите си. Понякога ме хваща страх - не обичам да не знам как се прави нещо, да се чувствам неуверена, да се притеснявам, че ще объркам нещо. Днес започнах нова работа в моя си университет - и толкова от нещата, които преди правихме като упражнения, почти наужким, сега ще правя ама съвсем наистина - истински данни с истински резултати и истински последствия, ако не се справя. Повечето от работните ми задължения още не знам как точно се правят - надявам се, че ще се науча бързо. Щастлива съм, че ми се дават толкова възможности, че има хора, които искат да ми помогнат. Че има приятели, с които да се срещна за обяд,  че в коридорите на университета срещам познати лица. Щастлива съм, че ми се пише, че Единбург още е в есенни багри. Тази сутрин, докато вървях към университета, замръзнали листа от чинар хрускаха под краката ми, студенти бързаха за лекции, вятърът развяваше шарени знаменца и табелата на университета, един от лекторите ми мина покрай мен с колелото си и ми махна за добро утро.

Та така, на 23 животът е хубав - имам свободата да правя това, което обичам! Още имам притеснения, още не знам къде точно искам да кандидатствам за докторантура, обичайните въпроси тип къде, как и какво ще се случи. Но мисля, че най-накрая, редом с дигитални 3Д географски модели, измервания на въглерод и разни анализи, започвам да придобивам умения и в оценяването на живота днес - с всичките му предимства и кусури. Единбург не винаги ми е харесвал - но вече  повече от седмица нося шарени шапки, пръстите ми замръзват, а аз се усмихвам на сивото небе и мъглата. Понякога ми е трудно, от всичките тези академични работи голяма част не разбирам веднага (или изобщо...). И все пак, сега минава седем вечерта, факултетът е почти празен, аз пиша, слушам музика и се радвам, че съм тук. Не знам дали ще остана, нито къде ще отида после, но засега тук ми е добре. На 23 пак си припомням, че страхът ходи само по мечките - сега вече заспивам, но утре ще бъда смела, ще преподавам, ще се уча - ще се старая да бъда човека, който винаги съм искала да бъда. Често имам чувството, че ще успея, друг път в мен се прокрадва леко съмнение, но при всяко положение - ще опитам, което си е добро начало, независимо дали си на 23 или повече/по-малко.