вторник, 29 ноември 2011 г.

Картички,поздрав,училище и искрена благодарност


Здравейте :) !
Мен за малко пак да ме "врътне" живота,усещам се как по-рано от 12 не съм си лягала от много време,вървя и спя. Хах,до толкова автопилотно,че днеска на класната по литература пиша,пиша и абе нещо познато ми изглежда. Все едно и преди съм го писала. За момент се спрях да попрочета написаното и да,това определено са моите разсъждения върху "Занемелите камбани". Само дето темата ми беше за "Чорба от греховете на отец Никодим".

Сега ми е едно леко и спокойно,получих добри с потенциала за много добри новини днес,прибрах се от училище,похарчих си парите и пак съм на минус (пусти материали, все искам още), ама ми е спокойно,хубаво. Затова реших и да се отбия набързо тук,ей така съвсем непретенциозно,да ви поздравя с любимата ми песен и да ви пожелая хубав ден !

Когато за пореден път ни викат в училище, ама за много бясно викане става въпрос, и ни натякват колко сме били прости, за да разберем Камю и ексистенциализма/бонус точки за мен, ако съм оцелила правилния жанр...като почнат крясъците и окончателно умът ми отива някъде другаде/ и искрено започвам да се чудя аз какво правя там, се сещам, че ще се прибера, ще си пусна любимата песен и ще разбера за какво се пее в нея. Е, то в нея текста е съвсем простичък, но пък смислен, че можеше и със знанията ми от 8-ми клас да го разбера, но пък щях да пропусна всеки ден сцените тип "аха да си тръгнат след като се навикат, съберат си нещата и все пак се връщат". Винаги се връщат, предсказуема работа са учителите :) .


Сега вече съм по пижама и ще спя . От кога чакам да се завия на топло и да знам,че не трябва да ставам след 3-4 часа. И на топло, и на безплъхово, че на село имам време да спя, но пък някак си не е толкова комфортно, когато около теб се разхождат въпросните животинки. Изобщо не съм предполагала,че са толкова шумни. И безстрашни. Е, то и аз съм малко "Пазете, че ще си хвърлям вестници по вас!" , хвърля няколко и се усетя,че може да ги изядат, пък абсолютно всички броеве на Градинар са ми ценни, прибирам си ги, завивам се през глава и чакам да съмне :).

Аз иначе имам 37-точков план за действие, общо взето от сега всеки ден през декември ми е зает . Но пък нека да имам работа, защото пак искам нов обектив. Добре, че съм предвидлива, та 24-та точка е да се наспя. 25-та пък гласи след като се наспя, на свежа глава да се сетя какво още имам да правя, 37 точки звучат направо наивно .

Благодаря ви за коментарите, за всички мили думи, толкова им се радвам. Изобщо колкото и хаотичен да е животът ми в момента и все да бягам за някъде, даже 2 пъти да закъснея, наистина ми е хармонично и спокойно. Вероятно защото все вярвам, че всичко ще се нареди, пък това се допълва и от малка доза непукизъм, но и със сигурност и вие, моите 107 последователи и времето, което отделяте за моите публикации (пък те са си бая дълги:) имате пръст в тази работа !

сряда, 23 ноември 2011 г.

Когато пръстите ти замръзват,а ти е топло


Знаете ли какъв е проблемът с "наваксването" ? Според мен кратко и ясно , просто не е приятно .
Стотици снимки,които леко ти загатват за случилото се,но пак избягват подробности,а ти се мъчиш да се сетиш .
Лекарството пък като, че ли е просто да не ти се налага да го правиш .
Но аз не съм от онези организирани,винаги навреме хора,за мен са само един от много стремежи,наум отделени в раздел "някога".
Пък докато дойде този момент,избирам не точно настоящето,но поне по-близкото минало .
Е,миналият път пропуснах да ви кажа,че докато аз бързах за хорото,съседът ме пресрещна с думите "Бързо,че има събор!Аз заключих външните врати,затваряй вътре,че е много опасно!" .
Ама нали съм от поколението на непокорните... ;) .
И все пак,тъжно е,че докато аз правех 9283476 си опит да науча "право" хоро,той беше светнал всички лампи ,заключил всички врати и чакаше утрото . Въпрос на психика,да приемеш празника за възможност да те окрадат ... и все пак,може би е просто реалистично .
Тази реалност определено не ми харесва. И съвсем съзнателно и аз я допълвам. Нали съм все с поне 2 големи чанти багаж,не че някой досега е предложил да ми помага,но дори и това да се случи,вероятно ще откажа. Донякъде защото съм инат на тема "аз мога",но и от страх.
Всъщност аз съм си избрала да стъпвам полека по границата между наивността и откровената глупост,като си позволявам от време на време да залитам в първата крайност. Е,като че ли е хубаво,че все още има някаква граница,защото стане ли едното синоним на другото,тогава е по-страшно :).

Обичам малките изненади в градината. Като късните малини,които принципно не са късен сорт,ама някой лятото ги отеска едно хубаво,та чак сега избиха . Нали се сещате,"някой".
Понеже отдавна не ги бях проверявала,бяха съвсем узряли,като тръснеш клонката и направо ти падат в шепата. Е,не успяха да ми напълнят шепата,ама пък аз съм доволна,че изобщо има :) .
Чувствам се виновна,че нямам време да консервирам или да направя нещо интересно с репички . Вкъщи съм задръстила хладилника и мама само им се мръщи.
Ама то и аз допреди 2 години си мислех,че не обичам репички . А има голяма вероятност дори да не съм ги опитвала ,което е изключително глупаво .
Добре,че поумнях,та сега докато работя, от време на време си дърпам по някоя,ако чешмата е благоволила да се размрази,тичам да я измия,ако не,изтръсквам пръстта и та така,репичка по репичка и накрая като дойде време да си сготвя нещо,аз съм се наяла :) .

Белите чапли на язовира се виждат отдалече,пък и явно градината ми е на стратегическо място,та често прелитат над мен докато притичвам измежду оранжериите.
Следобед,като усетя,че пак ще я има онази "златна" светлина и веднага съм на язовира .
Понякога се отказвам,казвам си,че имам много работа за вършене,а денят е все по-кратък.
Ама не съм права,усетих се,че греша спрямо себе си,и другият път ще се поправя .
Аз съм много "на момента" . Ако ми се прикопае,не ми пречи да съм вън още в 7 сутринта и да започна,нищо,че ми замръзват пръстите и едвам държа мотиката.
Аналогично пък и мога да зарежа обръщането заради някое синигерче или чинка из храстите :).

Не искам да насилвам каквото и да е,най-малко себе си . Спя си съвсем спокойно,нищо че все още не съм оскубала пипера. И на това ще му дойде време,като го "усетя" момента .
До тогава пък съм свършила ехеее колко други важни неща,от разсаждане,през политиленови тунели до месене на най-вкусния щрудел . Отбивки по пътя - много,но пък аз искрено вярвам,че дори и на пръв поглед коефицента на полезно действие да ми е ...скромен,с всичките ми действия помагам и на градината,и на къщата .
Ако не с друго,то поне с положителна енергия :) .
Шш,не се брои когато се разплаках в избата,защото баба не ми даде да хвърля поредната "вещ" , естествено неработеща и ръждясала,ама пък затова заемаща доволно много място .
После ми стана смешно,та възвърнах баланса .

Нутриите са навсякъде,сериозно,в един момент направо ми беше трудно да НЕ видя нутрия,накъдето и да погледна.
На мен са ми много забавни,радвам им се . Онзи следобед за първи път ги видях да пасат,смешна гледка,първо наредени кравите,след тях телетата,пък после застъпват нутриите :) .
Откриха лова и всяка събота рано сутрин се чуват гърмежи. Пастиря ми каза,че са стреляли и по лебедите. От 7 видях само 2,моята наивност ме подсеща,че може просто да са "мигрирали",но пък и преди дядо ми е разказвал,че са трепели лебедите нарочно.
Той също беше ловец,но много им се ядосваше.
Знаеше,че ми става неприятно и изобщо не говореше с мен на такава тематика и даже се караше на тати,като почне да ме дразни с нечии ловни "постижения".
Липсва ми. Така и не можа да ми покаже пъдпъдък. То си беше направо абсурдно да не съм виждала пъдпъдък,но пък съзнателни спомени няма. Колко ги търсихме,дядо вървеше напред и издаваше предполагам пъдпъдъчоподобни звучи (нали не съм нито виждала,нито чувала,каквито и да са били звуците,лесно щях да се вържа,че са такива),а аз бях готова с фотоапарата в ръка да го снимам като хвръкне. А после как се ядосваше,че тръгнем ли ние по ливадите и полетата със слънчогледи,и пъдпъците сякаш се изпаряваха :).

Докато бях на язовира,баща ми на два пъти ми се обади и съответно мелодията на телефона изплаши чаплите .
След като все му отговарях с "ее,изплаши ми чаплите",на третия път той ми звъни и ми казва "обаждам се да изплаша чаплите" .
Ама на,вече се бях прибрала . Е,нямам снимки отблизо,но пък са красива гледка,всичките в полет.
Казах ли ви,че от БДЗП всяка година виждат на язовира морски орли? Еей онези,където с дядо сме ги чакали на минусови температури с часове на Пясъчник.
Пък те до нас били :). Ще видя аз скоро морски орел и тогава ще ми стане мило да дядо,той сигурно щеше да си мисли "и за това ли мръзнем толкова години" и все пак да се зарадва,като ме види колко съм щастлива.
Е,сега може той да ми изпрати някой морски орел,да мирясам най-накрая :) .

Най-добрата ми снимка до момента на земеродно рибарче . Покрай язовира има един каменист и обрасъл участък,който обикновено заобикалям,ама на,видях рибарчето и централно през тръни и бурени. После си събрах цяла купа лепки от косата и дрехите,ама и те влезнаха в употреба,разпалих с тях печката .

По пътя към вкъщи светлината действително изглеждаше златна,а в контражура си личаха и най-малките паяжинки.

Всеки ден наум пиша публикации,някои изречения до толкова съм си ги повтаряла,че се изненадвам като си погледна блога и не ги видя. Е,извинете,ако се повтарям.
Хах,има риск буквално да се повторя,направо със запетайките,ама за всеки случай пак да си кажа.
Баба все питаше цъфнали ли са минзухарите,толкова луковици била садила и тя,и дядо.
И аз с мойте приоритети даже си бях определила време за издирване на минзухари,обиколих цялата градина,намерих си най-накрая голямата мотика,но от минзухари и следа няма.
Явно тази мисия е заразна,та и баба като си беше на село се включи в търсенето. Междувременно аз сънувах,че са цъфнали минзухари под асмите и на сутринта бързах да проверя.Останах разочарована,само шума и борови иглички.
На следващия ден обаче чувам баба да ме вика "Бързо,бързо!" и познайте какво е имало изпод шумата. На няколко места само листа,но и отдалече се жълтее и цвят. Всеки път като минавах покрай него му се радвах,това беше моя геройски минзухар,оцелял въпреки всичко :) .

На село вече е доста студено,явно това,че планината изглежда толкова близо не е оптическа измама .
Съседите се разтропват още към 4,нали ни делят само 2 врати,тогава ми е първото събуждане. Колкото да осъзная,че ми е студено,да придърпам юргана и да се замисля с какво още мога да се завия. Навън се показвам около 9. Нашите 2/3 от къщата са мноого сенчести и до обяд ако гледам през прозореца на спалнята ми се струва,че е 6 сутринта.
Като погледна обаче към входната врата и изпод процепите на старите дъски се прокрадват слънчевите лъчи . Щеше да е по-поетично да кажа "първите слънчеви лъчи",ама нали съм поспалива ,а и поне малко реалистична,хич не бяха първите ;р .
Ей,как се радвах на първата слана,то студ,пък аз изснимах почти всяко листо в градината.
И естествено отделих и време внимателно да разгледам колкото се може повече ледени кристалчета. А от един замъглен кухненски прозорец съседите,които по това време вече обядват (нали разбирате,то беше чааак 9 часа),пак ме обсъждаха и се чудеха защо съм клекнала до репичките и вперила поглед из листата им все едно търся нещо скъпоценно.
Идеите ми са тениски все повече се увеличават,допълнението е с текст "Вие може да сте глухи,ама аз не съм!"
Наистина е грубо така да ме одумват,а и действително си мислят,че не ги чувам. И съответно на мен ми става смешно,с какви неща си занимават акъла. А вънка що красота има за гледане :).

Е,добре де,карфиола ми изглежда малко измъчен . Вече е под найлон ,баба каза,че преди на нивата и декември са брали,та ще видим.

Наистина е като магия тази светлина. Да имаше кой да ме снима и мен,с три панталона един върху друг,2 якета и така омотан шал,че само очите ми се виждаха . Тогава все още имах и ръкавици,но какво се случи с тях - след малко . Подсказка-мишки. Очевидно гладни мишки :).

Нарочно не мета шумата от черешата,харесва ми как внася цвят в иначе монотонната есенна градина. На двете дюли искрено се зарадвах,намерих ги из шумата,докато снимах репичките. Направих ги на щрудел с ябълки,които реално погледнато откраднах,но аз предпочитам да мисля,че ги спасих от изгниване,явно никой не ги искаше и си стояха окапали до пътя. Дюлите пък вътре бяха едни кафяви,та падна едно изрязване,голям зор.
Но пък после 2 дена ядох щрудел :).

Исках да се снимам с репичките ми,което се оказа трудна задача,къде ли не закачах фотоапарата,но все не бях на фокус. Хах,прегръщам ги аз всичките и аха да щракне апарата и изпусна някоя. Веднага се навеждам да си прибера,то пък паднат още няколко,изобщо отне време. То не,че на снимката се виждат всички репички,но да речем,че е загрявка за пролетната реколта :) .
Морковите. Очаквате да кажа,че тези са сяти много късно,нали? Ами! Това са ни ранните моркови. Ранни,ранни. Аз доста дълго не знаех,че съществуват,после пък докато ги изчистя от лепките,високи колкото мен .
Това е последното нещо в градината,сято от дядо. Всъщност тези дебелите и къси са от моите,останалите са на дядо. Той,както си личи,е знаел,че за моркови трябва да се прекопае поне.
Открих,че имам по-специално отношение към кореноплодните. Изобщо обичам да вадя,дърпам,скубя и пр. зеленчуци от земята. Момента на изненада,пръстта,която остава по тях,ароматът на пръст ...
Докато снимах морковите на дръвника се вгледах в стария дънер. Всичките цепнатини от ударите с брадвата. Всяка от тях-различна,пък заедно са като една малка история.
Ей,как цепеше дърва дядо,с часове,без да се умори.
И аз може би имам потенциала,от първия замах счупих...сапа на брадвата.
Радвам се на дръвника,на изкривеното дървено столче под навеса,на примитивната телена врата на кокошарника. Всички те са били част от живота на баба и дядо,сега и от моя.
Преди се чувствах виновна като хвърлям нещо,все едно изхвърлям спомен за живота им.
И после ме светна,че на село,из всичките натурии,най-малко има вещи,лично използвани от тях.
Човали със стари дрехи на членове на родата,за които само бегло се сещам кои са,кашони със стари обувки и много,ама много стари прозорци от другите ми баба и дядо.
Изобщо през годините всички са трупали,трупали,докато в едната стая буквално не можеше да се влезе.
Та така,съвестта ми е чиста,баба ми трепери да не съм хвърлила на еди кой си нещото,но той едва ли ще си го потърси след 15 години,а дори и да го направи,щом му трябва,да не го беше зарязвал на село. Аз искам да направя място и за мои неща,за мои спомени.
Явно от малка имам тези мераци,на абсолютно всяко пънче за сядане са забити десетки пирони,даже имам еволюция в творчеството,от безразборно забити до кръгчета,завъртулки . Колко панталона са се раздрали баш на тези пирони :) .

Като гледате тези две снимки,сигурно си мислите "историята е ясна" , но не е точно така. Това е Мая,която всяка вечер идва пред кухнята и ако не е на шкафа до вратата,значи е успяла да се промъкне вътре. Аз съм малко консервативно настроена към котките,ама вече даже й говоря,свикнах с нея. Е,може 2/3 от думите ми да са "Къш!",но подробности. На снимката изглежда миличка,това е преди да запоне да дращи по вратата и да мяучи докато не й дам да яде.
Това явно е по-лесно,отколкото сама да си намери храна. Като примерно мишките,които ми изядоха палачинките.
Вечерта ги направих,за да може рано сутрин да ми е готова закуската и по-бързо да се захвана на работа.Понеже знаех,че има мишки,внимателно ги завих с кърпа.
Сутринта първата ми работа е да ги проверя и съответно в кърпата изгризана доста голяма дупка и от палачинките ми само остатъци. И те като мен явно не обичат недоизпеченото в средата.
Стана ми гадно и се почуствах малко (много) нескопосана,защото ми се иска всичко да е примерно,изрядно,а не ми се получава. Обикновено го намирам за чаровно,но мишките прекалиха. Цяла стая им бях отстъпила,ама не,те трябваше да влезнат и в "кухнята" и да оставят следи след себе си в абсолютно всяка тава и тенджера.
Четох в интернет,главната причина била хигиената. Ще се правя,че не съм обидена ;р.
И все пак,кухня е,нормално е да има храна.
Следваща стъпка "намерете от къде влизат" . А този шкаф,а другия,и на двата дъната изгнили. Слагах уж разни дъски и малки плочки. По едно време погледнах към вратата и осъзнах,че между металната рамка и стената има достатъчно голям луфт,че не мишка,ми още малко и аз спокойно мога да си промуша ръката.
Няколко дни по-късно в аптеката : "Имате ли лайка?" , "О,супер,искам 10 пакета!" .
После пък ми се приядоха печени чушки и влизам аз в избата,минавам покрай ограждението,където баща ми преди гледаше папагали,и от дупките на дървените къщички един по един се показват плъхове. Не искам да ги тровя,вероятно ще инвестирам в електронни котки. Понеже истинските ми са мързеливи .

Това ми е дебелият праз :) . Честно казано при положение,че мястото,където го разсадих,не беше обръщано,торено,а се оказа и малко трудно за поливане,а после имаше и ръжда,абсолютно доволна съм.
Репите пък понеже нямаше кой да ги полива,поникнаха много късно,но сериозно са най-вкусните репи,които съм яла. И миришат на зеле,което си е направо бонус,при положение,че аз зеле нямам,а така като си направя салата,все едно има .

Пръсках с карбамид. Не знаех дали е отровно,затова се подсигурих :) . На снимката не се вижда пулверизатора,който използвах. Баща ми дойде да прибира лимоните и ме завари най-горе на стълбата,в този вид+пулверизатора.
Дано да се е получило нещо.

Докато режеше дърва,баща ми ме пита защо не съм си обрала ябълката. "Каква ябълка?!"
Явно в градината имало още 2 ябълки,за които аз не подозирах. Ето затова искам аз сумати дървета (черници и орехи) да се орежат,всичко скриват.
На едното дръвче имаше 2 ябълки. Баща ми беше много гладен и веднага изяде едната. Аз моята си я направих на салата . Като се прибрах вкъщи и веднага "Мамо,мамо,виж каква ябълка съм произвела!"
И баща ми възразява : "Какво си я произвела,ти до преди 2 часа не знаеше,че съществува!"
Е да,ама със сигурност съм й помагала с положителната си енергия ;) .

От това изсъхнало дърво ще си направя саксии за цветята. Вътре имаше и 2 стари гнезда на кълвачи. Тук да спомена,всички,които ползват сезал,не го хвърляйте из градината,дори и най-малките парчета,птиците го използват като материал в гнездостроенето и после малките може да се оплетат и задушат. Особено често това се случва при щъркелите.
Като опадаха всички листа и градината сякаш се проветри,по-свободно е,по-светло.
4 огромни ореха са ми в повече. Единият както е влезнал в оранжерията и изглежда като завоевател и плячка. И 2 огромни черници има,изобщо работа да искаш.
Моето участие е да тичам след тати и да повтарям "само още един клон,хайде и онова да изрезеш..."
Отговорна позиция,аз съм мотиватор :) .

Докато ги измия всичките морковчета на ледено студената вода ,пръстите ми замръзнаха дотолкова,че в един момент водата ми се струваше топла. После бягах бързо вътре,последният ден даже беше топло. Най-накрая се справих с печката,много се гордея със себе си.
Преди това три дни студ,изгорих цяла поредица списания "Математика" от 1976-та година и пак дърветата не искат да се запалят.
После се сетих да горя развалени орехи и се получи добре. Другото ми просветление беше,че защо да се опитвам да си стопля и двата крака на една тухла,като може да имам по една за всеки .
Много бях доволна от себе си докато си носех двете тухли към спалнята. И сериозно,как не съм се сетила по-рано.
Като се стопли наистина в стаята беше толкова хубаво. Работя,работя в градината и като премръзна ептен,бягам вътре,където чайника свири,мирише на бор и се чувствам спокойно и хармонично :) .
И после пора започва пак да гони плъховете из избата и навеса,но дотогава наистина е спокойно.

От кога я чакам тази салата!Откъснах първите листа от марулята,за малко репичките да свършат преди да стане готова. Имам 2 тунела с общо 5 сорта,нямам търпение да пораснат . Освен тях и 1 тунел листно зеле,а скоро ще разсаждам и китайските зелении .

Насадих луковиците,които ми даде баща ми. Ей,как ме бива да вървя след него и да искам нещо. Засаждането обаче се оказа по-трудоемко,отколкото предполагах. Поне на 5 см дълбочина,а на места нямаше толкова пръст даже,та се наложи да досипвам. От студената земя ми замръзнала пръстите,но дано на пролет всичко да е разцъфтяло!
Съседката миналата седмица дойде специално да ми каже да не си давам зор,да не се мъча.
За мен това две различни понятия . Според мен всеки трябва да си дава зор. Да прави и трудни неща. Как иначе ще си знаеш възможностите. Изобщо аз все искам и още , и още да мога. Едната вечер обръщах дори след като вече не виждах земята,но бях решена да довърша оранжерията и "озорих се",но заспах доволна.
Пък за мъченето,ей как се дразня като почнат да ме съжаляват,защо съм се мъчила да ходя на село.
Аз не се мъча. Хах,като видите,че още ми стои пипера,а коловете от корнишоните прибрани барабар с изсъхналите корнишони,определено не се мъча ;р .
Малко по-сериозно,нищо,което правя,не ми е мъка,може да ми е трудно,но удовлетворението е много по-голямо.
Щяла съм да имам проблем с кръста като порасна. Това не съм можела да правя,онова пък не трябвало изобщо да го почвам.
Аз чуя ли някой да ми казва,че не мога нещо,и бързо бързо се научавам да мога,но и защо да не се напъвам,да изисквам повече от себе си.
Дразня се от ниски стандарти. Разнасям си касетките с дърва из двора,обръщам малко по малко,пък като ми скимне се разхождам,разглеждам стари тефтери още от прадядо ми,където пише неща от сорта на датата,на която биволицата е родила и колко килограма пипер са отгледали. Може цял следобед да снимам,да си правя планове за пролетната и лятната градина,пък на следващия,тогава ще тичам от задача на задача,от прашния навес с безкрайните натурии (които малко по много малко намаляват)до най-горната градина,където разхвърлям оборски тор.
За мен е еднакво важно да снимам градината ,да пиша за нея и да я обръщам,плевя и разчиствам.
Защото не искам да забравя колко съм щастлива сега,как не особено рано сутрин нетърпеливо излизан навън,правя каквото ми е на сърце,а като се стъмни си готвя ,топля се до печката, после се завивам с 2 юргана и 4 одеяла и чета стари градинарски вестници .
Пък че редовете ми с марули са толкова вълнообразни,че още малко ще се зачудиш дали не е нарочно,а тунелите ми всеки с различна височина и широчина - подробности ,които всъщност са ми важни и мили,защото като се сетя за тях и си мисля,че да,това определено е моята градина.

сряда, 9 ноември 2011 г.

3 петъка, 4 съботи и 2 недели в градината

...или колко съм назад с материала :) . Всъщност прибавете и още цели две седмици,но за тях по-нататък,уж се опитвам да не правя публикации с над 30 снимки .
И почти ми се получава,32 този път .

Докато снимам все си казвам "за тази снимка ще напиша това,за онази друго" и изобщо вървя си аз,вече механично се навеждам под поредното никога неподрязвано и насадено насред пътеката дърво и си съчинявам публикацията. Превъртаме 4 седмици напред и познайте,не помня почти нищо. Затова ще се постарая да съм по-редовна,за мен е много важно да не забравя как се чувствам на село. Особено сега,когато ме заливат с "Ооо,нали знаеш , че заминеш ли,няма да се върнеш." На тази тема съм много...да кажем , докачлива. Нооо,това ми е от материала за по-следващата публикация, така че се връщам 4 седмици назад :). Това беше ... пика на граховия сезон . Сека чакам втора вълна от около 5-6 зрънца. И спокойно, репичките ми са на привършване, така че ще ги видите само още 20-тина пъти.

На следващата седмица си отидох на село с късния рейс, този който хваща само радио Велесина. Или Вероника, един дол дренки,мен ако питате. Шансовете са,че това беше и седмицата, в която шофьора отказа да ми спре на абсолютно официалната спирка и ме стовари общо взето насред къра, след като аз настоях.
"Ама ти защо ми се караш?"
А не,бе,ще ти се радвам .
Докато се прибера вече беше станало почти тъмно,което означаваше,че следващият ден ще бъде енергичен и хем забързан, хем спокоен.

Рано сутринта биха камбаните. На мен ми стана мъчно,защото в малко село като моето обикновено това се прави само на тъжни поводи. Самите хора вече имат някаква много странна и изкривена представа за хумор:"Ми то тука някой като го няма,или е за хляб,или..." И аха да се замисля и да ми стане още по-мъчно, и се чу музика. През целия ден докато събирах всичко,заради предстоящите слани, опаковах лимоните, за да не измръзнат, и още доста други неща, които не помня, ми беше весело, музиката определено създава настроение.
По едно време любопитството ми надделя и както си бях кална и мръсна,оставих мотиката и отидох да разбера от къде идва музиката. Тук да отбележа, че друга характерна черта за хората в моето село е, че никой, ама ептен никой, не отива "надолу"/на центъра/ или изобщо по улиците в неприветлив вид. Дядо всяка сутрин половин час се приготвяше, само дето костюм не слагаше. И не мисля, че е от суета, а по-скоро от уважение и към селото, и към хората. Аз очевидно го карам по-неглиже. Хах, една от бабите, която живее по пътя към магазина, същият ден два пъти ме пита коя съм. Вторият път реакцията й беше "Ма пак ли си ти,много си чиста."
Оказа се,че този ден е съборът на селото. На центъра - сергии,разнообразие от примерно 3 вида галоши и представете си,хора. То това си беше истинската атракция :).
Последните чушки и домати бяха обрани достатъчно набързо,че на следващия ден да събирам изпопадал зарзават по пътеките. Снимките още по-набързо направени, едната кофа е наполовина пълна със зелени аха-да-почервенеят-и-падна-слана камби, в другата пък има доста недоузряли домати. Нали знаете,че за моята градина "доста" е относително понятие, но във всеки случай бяха повече от 3-4 домата. Което не означава примерно 5.
Последен поглед към разсадите ми /това ми е специалната маруля,семето за която си поръчах от Холандия чрез баща ми (и даже имах 5 процента отстъпка)/ и зарязах кофите с зеленчука насред градината /няколко часа по-късно ще съжалявам,защото да събираш чери домати на тъмно отнема време...достатъчно време водата в чайника да изкипи цялата и да заваря прегорели шипки/ и бегом на хорото :). Аз съм им голям фен и знам доста. Любимото ми е пайдушко . Веднага се хванах . И какво беше това хоро, зор голям. Поне 3 жени се опитаха да ми го обяснят, питам аз как се казва "Право." Е това беше най-кривото право хоро, което съм виждала. Виждала,защото ако кажа "играла" не би било съвсем коректно от моя страна. Но пък да не си помислите, че съм се отказала, час и половина бях на хорото.
Не вярвах,че ще дойде момент, в който ще се моля за Бяла роза. Но така и не изсвириха друго. Даже дунавско. Или поне някое различно. Но пък аз бях много щастлива,нищо че ще ме запомнят като момичето,което не можа да научи "право" хоро за час и половина. Но пък имам 5-6 години да го науча,защото следващия събор, на който ще присъствам, едва ли ще е скоро.
И сериозно, през годините датата за събора се е местила само по-назад и по-назад. Баба ми разказа после как все е мръзнела на хорото и как на всички са им били сини устните. Бившият и сегашният кмет си разменяха поздрави, осветлението беше включено на макс /да,всичките 3 лампи пред бившето училище светеха/, някои дами даже се бяха наконтили много сериозно и знам ли, беше много хубава атмосфера, защото всички хора се бяха събрали заедно. Дори най-възрастните,които едвам ходят,си бяха донесли столове и с часове гледаха хорото .
Бях решила да си купя по нещо от сергиите, не защото си нямам достатъчно галоши и гумени ботуши, а защото исках да уважа труда на хората, които са дошли до моето село. И които явно държат да вечерят рано, защото когато отидох в 7 часа, вече нямаше никой. Е, реших инцидентно да си прекрача принципите и си купих понички. И аз ли бях много щастлива, те ли бяха неочаквано вкусни, но ми харесаха :) .
Вкъщи ме посрещна голяма бъркотия, която стана само още по-внушителна, когато 10-тина минути търсех фенерче, за да събера зеленчуците от градината. Че нали идеята беше като падне слана те да са на топло :). Моят начин на стопанисване на къща и двор е доста по-различен от този на повечето ми съседи . То вярно,че няма много такива, но мисля, че се отнася за повечето хора в селото.
Може да имат безброй боклуци, кхм, извинете, неща, които някога при специални-малко-вероятни-да-се-случат обстоятелства, биха били полезни, но има остановени норми, които спазват като закон.
"Сигурно е влизало куче в двора, намерих ти единия ботуш чак в горната градина."
"Не,аз си го оставих там."
Не питайте къде съм си оставила другия, защото за момента...буквално не мога да ви отговоря. Аз като домакиня съм ... противоречива? Да, отново. Може цял ден да чистя и да подреждам, после радвам му се ден-два и на следващата седмица съм го обърнала на тотален безпорядък. И не ми пречи да спя спокойно, дори когато за да стигна до леглото трябва да маневрирам доста внимателно измежду кашони, стари рамки на легла и подобни. Но пък и аз искрено вярвам,че всяка промяна започва с голяма бъркотия.
На следващата седмица зад любимата ми врата ме чакаше баба. Мислеше си,че ще дойда с късния рейс, но нали съм нетърпелива и пристигнах рано-рано. Стана ми мило някой да ме чака, да ме посрещне. Усетих,че чувствата бяха взаимни :). Докато бяхме двете заедно на село определено беше интересно.
Със съседа, с когото имаме общ водомер, вечно водим разговора "аз съм тук само 2 дни, вие постоянно и сте двама, аз би трябвало да плащам по-малко." и на мен наистина не ми е за парите, просто не обичам да ме правят на глупава и знам ли, звучи ми абсолютно логично.
И те три пъти се съгласяват и после аз три пъти плащам половината. Защото много съм си била поливала цветята. И преди 10 години баба ми много перяла и едва ли не сега трябва да се компенсира. Казвам му аз, че определено не съм се засилила да пера и ...след 2 дни баба пристига на село и 5 дена постоянно пра. Изобщо забавни са ми на мен съседските отношения, наистина забавни, без никаква ирония .
Следобеда аз настоявах да се разходим до гората. С много уговорки тръгнахме. Едвам бяхме стигнали до горския път и баба каза,че не може да върви повече. Очите й се напълниха със сълзи, питаше се защо вече не може, а толкова да иска. Докато седяхме насред нивата, за да си почине, ми разказа преди колко е бягала точно тук и как е ходела до гората да си бере теменужки. Съответно може да си представите и на мен колко ми стана мъчно, защото аз дадох идеята.
Атмосферата определено беше особена, личеше си, че на баба й е трудно. За първи път си беше на село, след като дядо си отиде. Спомените явно наистина са навсякъде, защото понякога я чувах как заплаква, докато върви из градината. И на мен ми е тъжно понякога, но като че ли още повече съм безкрайно благодарна за всичко, което ми даде дядо. Напоследък си пускам радиото, защото като отида да работя в градината и го чувам в далечината, ме обземат хубави спомени. Преди с дядо все се карахме за радиото, аз настоявах да е изключено, защото само бръмчене се чува. И тъкмо излезна и радиото пак тръгваше, музика да има. Вече е прекалено студено,за да ядем вън.
"За първи път ям вътре"
"Аз пък за първи път ям,откакто съм дошла." - отговори баба.
Да не си помислите, че само сме били тъжни, аз съм наистина щастлива, а баба се опитва. Пък и аз я забавлявам . Незнайно как и при кое подреждане, всичките гащи на баба са изчезнали. Аз не помня да имам нещо общо, ама то няма кой друг да е провинилият се ;р .
Друг закон на село са покривките, на мен много ми хареса масата в естествения си вид, особено с парчето вестник, което с годините е станало на декупаж. Баба беше много възмутена, веднага изнамери покривка. Ама нищо, тя ги слага, аз ги махам. Сериозно, съберат ли се две стопанки в една къща, определено става забавно. На някои предмети аз съм определила нови места, тя си знае старите.
"Мари баба,това защо все го местиш?"
"Не,ти защо все го местиш?!"
И така, влезна аз в кухнята, закача тигана на стената. След малко влезне тя и го премести в другата стая . После аз го върна и така достатъчно много пъти, че миналата седмица го намерих на ептен ново, съвсем неочаквано място.
Обрахме кратуните, баба събра канапа и изскуба доматите. А иначе още първият ден като се видяхме, аз бях "Здрасти,утре катми!" .
Тайната била поне 2 часа да се нагрява сачът. Преди дядо ставаше супер рано, за да запали огъня и да приготви дървата,този път като нямахме подготовка,  станаха по-скоро за обяд. Баба не беше особено въодушевена: "Абе,котките не искат да ги ядат,ама ела все пак да ги пробваш." И мога да ви кажа, че котките са абсолютни будали, толкова бяха вкусни. Докато бяхме покрай огъня и аз чаках поредната катма, баба ми разказа за катмите на нейната майка, те вече били "асъл катми,къдрави покрая". Това били най-хубавите катми, които тя е яла. Е, най-хубавите пък за мен са нейните :). Добре, че направи повечко, защото на мен не ми пречи да ям катми за закуска, обед и вечеря.
Една от задачите в списъка ми беше да събера боклуците от улицата. Знаех си,аз че накрая тая работа ще опре до мен. Преди повече от месец някой го домързяло да отвори капака и си оставил чувалите до контейнера. Вятър ли,кучета ли,но боклуците бяха навсякъде. Рано сутрин безброй найлончета отразяваха слънцето и ми напомняха, че трябва да ги събера. Иначе всички съседи се изредиха да се оплакват, кой го бил направил /и сериозно, омръзна ми да обвиняват ромите, може би отново съм водена от прекалената ми наивност, но все едно само те си хвърлят боклуците, където искат.../ ,как можело такова нещо и естествено всеки един ми каза "аз тея дни ще ги събера."
Минаха много дни. Баба искаше да изгори шумата от орехите и докато наглеждаше огъня, започна да събира боклуците пред нас. Аз пък взех търмъка и отидох в края на улицата и започнах да събирам всичко.
"Ама как ще събираш всички боклуци,стига вече."
Събрах ги и не виждам нищо срамно в това да събирам "чуждите" боклуци, пък баба все с нейното "какво ще си помислят хората" .
Дано наистина да си помислят нещо, да се замислят, че можеше някой да дойде да ми помогне, а не сума ти народ бързо-бързо да ме подминава. Не, че на мен ми трябва помощ, просто ей така, да се включат за каузата :). И защо всички изхвърлят мъртви животни на пътя така и няма да разбера. Аз не мога всеки ден да минавам покрай такива гледки, добре,че баба се оправи с тях.
Ей, от кога не ви бях показвала репички. Сигурно поне от пет снимки. Иска ми се да имам повече време да търся рецепти и да правя по-интересни неща с реколтата. Зелените домати взеха,че узряха, аз докато се наканя да направя чътни от тях. Даже корнишони имам още за консервиране в хладилника от мнооого отдавна .
Конструкцията на тези снимки отново не беше от най-лесните. Исках да използвам фона,трябваше на нещо да привържа репичките. Стълбата е прекалено паянтава,за да я използвам по предназначение и веднага я посурнах от единия край на градината до другия. Да,ама няма на какво да я опра. Е,нали съм силна, донесох си няколко по-тежки пънчета/или по-скоро пънове/ от ореха и стълбата взе,че застана изправена.
Връзвах репичките много внимателно,защото конструкцията ми не изглеждаше от най-сигурните. Чудя се аз какво да измисля, 2 месеца главно репички снимам ;р .
Междувременно на всеки орех има поне по три кълвача. Синигерите са навсякъде. Съвсем скоро ще подготвя хранилките :).
А вие си мислихте,че няма повече репички ... прихванали сте малко от моята наивност ;р. Не, сериозно, засега са само тези .
Разсадих половината марули, другият път още толкова и ще им правя тунел. Това разбира се при положение, че успея да отворя вратата на килера до кухнята, която е залостена от огромен топ найлон,паднал от вътрешната страна. Нали не се досещате кой го сложи този найлон там, въпреки, че си мислеше, че може да се случи подобно нещо.
И докато в повечето градини са на зелева вълна,аз още бера пъпеши :). Съвсем малки,но все пак октомврийски пъпеши.

Е, може да пропуснах много детайли за изминалите няколко седмици, но пък навсякъде нося с мен усещането за свобода, хармония и спокойствие, което изпитвам докато съм в градината. Особено полезно в разни глупави ситуации, когато ти се иска да наречеш някого мисирка за втори път и вече съвсем сериозно.
Радвайте се на есента, за мен е много "топъл" сезон, въпреки че понякога мръзна под 2 юргана /аз си мислех,че съм затворила прозорците,пък то се оказа,че на единия му липсва стъклото...ремонтирах го вече и съм на път да се науча да паля огън, траещ повече от 10-тина минути/.