Когато пръстите ти замръзват,а ти е топло

Знаете ли какъв е проблемът с "наваксването" ? Според мен кратко и ясно , просто не е приятно .
Стотици снимки,които леко ти загатват за случилото се,но пак избягват подробности,а ти се мъчиш да се сетиш .
Лекарството пък като, че ли е просто да не ти се налага да го правиш .
Но аз не съм от онези организирани,винаги навреме хора,за мен са само един от много стремежи,наум отделени в раздел "някога".
Пък докато дойде този момент,избирам не точно настоящето,но поне по-близкото минало .
Е,миналият път пропуснах да ви кажа,че докато аз бързах за хорото,съседът ме пресрещна с думите "Бързо,че има събор!Аз заключих външните врати,затваряй вътре,че е много опасно!" .
Ама нали съм от поколението на непокорните... ;) .
И все пак,тъжно е,че докато аз правех 9283476 си опит да науча "право" хоро,той беше светнал всички лампи ,заключил всички врати и чакаше утрото . Въпрос на психика,да приемеш празника за възможност да те окрадат ... и все пак,може би е просто реалистично .
Тази реалност определено не ми харесва. И съвсем съзнателно и аз я допълвам. Нали съм все с поне 2 големи чанти багаж,не че някой досега е предложил да ми помага,но дори и това да се случи,вероятно ще откажа. Донякъде защото съм инат на тема "аз мога",но и от страх.
Всъщност аз съм си избрала да стъпвам полека по границата между наивността и откровената глупост,като си позволявам от време на време да залитам в първата крайност. Е,като че ли е хубаво,че все още има някаква граница,защото стане ли едното синоним на другото,тогава е по-страшно :).

Обичам малките изненади в градината. Като късните малини,които принципно не са късен сорт,ама някой лятото ги отеска едно хубаво,та чак сега избиха . Нали се сещате,"някой".
Понеже отдавна не ги бях проверявала,бяха съвсем узряли,като тръснеш клонката и направо ти падат в шепата. Е,не успяха да ми напълнят шепата,ама пък аз съм доволна,че изобщо има :) .
Чувствам се виновна,че нямам време да консервирам или да направя нещо интересно с репички . Вкъщи съм задръстила хладилника и мама само им се мръщи.
Ама то и аз допреди 2 години си мислех,че не обичам репички . А има голяма вероятност дори да не съм ги опитвала ,което е изключително глупаво .
Добре,че поумнях,та сега докато работя, от време на време си дърпам по някоя,ако чешмата е благоволила да се размрази,тичам да я измия,ако не,изтръсквам пръстта и та така,репичка по репичка и накрая като дойде време да си сготвя нещо,аз съм се наяла :) .

Белите чапли на язовира се виждат отдалече,пък и явно градината ми е на стратегическо място,та често прелитат над мен докато притичвам измежду оранжериите.
Следобед,като усетя,че пак ще я има онази "златна" светлина и веднага съм на язовира .
Понякога се отказвам,казвам си,че имам много работа за вършене,а денят е все по-кратък.
Ама не съм права,усетих се,че греша спрямо себе си,и другият път ще се поправя .
Аз съм много "на момента" . Ако ми се прикопае,не ми пречи да съм вън още в 7 сутринта и да започна,нищо,че ми замръзват пръстите и едвам държа мотиката.
Аналогично пък и мога да зарежа обръщането заради някое синигерче или чинка из храстите :).

Не искам да насилвам каквото и да е,най-малко себе си . Спя си съвсем спокойно,нищо че все още не съм оскубала пипера. И на това ще му дойде време,като го "усетя" момента .
До тогава пък съм свършила ехеее колко други важни неща,от разсаждане,през политиленови тунели до месене на най-вкусния щрудел . Отбивки по пътя - много,но пък аз искрено вярвам,че дори и на пръв поглед коефицента на полезно действие да ми е ...скромен,с всичките ми действия помагам и на градината,и на къщата .
Ако не с друго,то поне с положителна енергия :) .
Шш,не се брои когато се разплаках в избата,защото баба не ми даде да хвърля поредната "вещ" , естествено неработеща и ръждясала,ама пък затова заемаща доволно много място .
После ми стана смешно,та възвърнах баланса .

Нутриите са навсякъде,сериозно,в един момент направо ми беше трудно да НЕ видя нутрия,накъдето и да погледна.
На мен са ми много забавни,радвам им се . Онзи следобед за първи път ги видях да пасат,смешна гледка,първо наредени кравите,след тях телетата,пък после застъпват нутриите :) .
Откриха лова и всяка събота рано сутрин се чуват гърмежи. Пастиря ми каза,че са стреляли и по лебедите. От 7 видях само 2,моята наивност ме подсеща,че може просто да са "мигрирали",но пък и преди дядо ми е разказвал,че са трепели лебедите нарочно.
Той също беше ловец,но много им се ядосваше.
Знаеше,че ми става неприятно и изобщо не говореше с мен на такава тематика и даже се караше на тати,като почне да ме дразни с нечии ловни "постижения".
Липсва ми. Така и не можа да ми покаже пъдпъдък. То си беше направо абсурдно да не съм виждала пъдпъдък,но пък съзнателни спомени няма. Колко ги търсихме,дядо вървеше напред и издаваше предполагам пъдпъдъчоподобни звучи (нали не съм нито виждала,нито чувала,каквито и да са били звуците,лесно щях да се вържа,че са такива),а аз бях готова с фотоапарата в ръка да го снимам като хвръкне. А после как се ядосваше,че тръгнем ли ние по ливадите и полетата със слънчогледи,и пъдпъците сякаш се изпаряваха :).

Докато бях на язовира,баща ми на два пъти ми се обади и съответно мелодията на телефона изплаши чаплите .
След като все му отговарях с "ее,изплаши ми чаплите",на третия път той ми звъни и ми казва "обаждам се да изплаша чаплите" .
Ама на,вече се бях прибрала . Е,нямам снимки отблизо,но пък са красива гледка,всичките в полет.
Казах ли ви,че от БДЗП всяка година виждат на язовира морски орли? Еей онези,където с дядо сме ги чакали на минусови температури с часове на Пясъчник.
Пък те до нас били :). Ще видя аз скоро морски орел и тогава ще ми стане мило да дядо,той сигурно щеше да си мисли "и за това ли мръзнем толкова години" и все пак да се зарадва,като ме види колко съм щастлива.
Е,сега може той да ми изпрати някой морски орел,да мирясам най-накрая :) .

Най-добрата ми снимка до момента на земеродно рибарче . Покрай язовира има един каменист и обрасъл участък,който обикновено заобикалям,ама на,видях рибарчето и централно през тръни и бурени. После си събрах цяла купа лепки от косата и дрехите,ама и те влезнаха в употреба,разпалих с тях печката .

По пътя към вкъщи светлината действително изглеждаше златна,а в контражура си личаха и най-малките паяжинки.

Всеки ден наум пиша публикации,някои изречения до толкова съм си ги повтаряла,че се изненадвам като си погледна блога и не ги видя. Е,извинете,ако се повтарям.
Хах,има риск буквално да се повторя,направо със запетайките,ама за всеки случай пак да си кажа.
Баба все питаше цъфнали ли са минзухарите,толкова луковици била садила и тя,и дядо.
И аз с мойте приоритети даже си бях определила време за издирване на минзухари,обиколих цялата градина,намерих си най-накрая голямата мотика,но от минзухари и следа няма.
Явно тази мисия е заразна,та и баба като си беше на село се включи в търсенето. Междувременно аз сънувах,че са цъфнали минзухари под асмите и на сутринта бързах да проверя.Останах разочарована,само шума и борови иглички.
На следващия ден обаче чувам баба да ме вика "Бързо,бързо!" и познайте какво е имало изпод шумата. На няколко места само листа,но и отдалече се жълтее и цвят. Всеки път като минавах покрай него му се радвах,това беше моя геройски минзухар,оцелял въпреки всичко :) .

На село вече е доста студено,явно това,че планината изглежда толкова близо не е оптическа измама .
Съседите се разтропват още към 4,нали ни делят само 2 врати,тогава ми е първото събуждане. Колкото да осъзная,че ми е студено,да придърпам юргана и да се замисля с какво още мога да се завия. Навън се показвам около 9. Нашите 2/3 от къщата са мноого сенчести и до обяд ако гледам през прозореца на спалнята ми се струва,че е 6 сутринта.
Като погледна обаче към входната врата и изпод процепите на старите дъски се прокрадват слънчевите лъчи . Щеше да е по-поетично да кажа "първите слънчеви лъчи",ама нали съм поспалива ,а и поне малко реалистична,хич не бяха първите ;р .
Ей,как се радвах на първата слана,то студ,пък аз изснимах почти всяко листо в градината.
И естествено отделих и време внимателно да разгледам колкото се може повече ледени кристалчета. А от един замъглен кухненски прозорец съседите,които по това време вече обядват (нали разбирате,то беше чааак 9 часа),пак ме обсъждаха и се чудеха защо съм клекнала до репичките и вперила поглед из листата им все едно търся нещо скъпоценно.
Идеите ми са тениски все повече се увеличават,допълнението е с текст "Вие може да сте глухи,ама аз не съм!"
Наистина е грубо така да ме одумват,а и действително си мислят,че не ги чувам. И съответно на мен ми става смешно,с какви неща си занимават акъла. А вънка що красота има за гледане :).

Е,добре де,карфиола ми изглежда малко измъчен . Вече е под найлон ,баба каза,че преди на нивата и декември са брали,та ще видим.

Наистина е като магия тази светлина. Да имаше кой да ме снима и мен,с три панталона един върху друг,2 якета и така омотан шал,че само очите ми се виждаха . Тогава все още имах и ръкавици,но какво се случи с тях - след малко . Подсказка-мишки. Очевидно гладни мишки :).

Нарочно не мета шумата от черешата,харесва ми как внася цвят в иначе монотонната есенна градина. На двете дюли искрено се зарадвах,намерих ги из шумата,докато снимах репичките. Направих ги на щрудел с ябълки,които реално погледнато откраднах,но аз предпочитам да мисля,че ги спасих от изгниване,явно никой не ги искаше и си стояха окапали до пътя. Дюлите пък вътре бяха едни кафяви,та падна едно изрязване,голям зор.
Но пък после 2 дена ядох щрудел :).

Исках да се снимам с репичките ми,което се оказа трудна задача,къде ли не закачах фотоапарата,но все не бях на фокус. Хах,прегръщам ги аз всичките и аха да щракне апарата и изпусна някоя. Веднага се навеждам да си прибера,то пък паднат още няколко,изобщо отне време. То не,че на снимката се виждат всички репички,но да речем,че е загрявка за пролетната реколта :) .
Морковите. Очаквате да кажа,че тези са сяти много късно,нали? Ами! Това са ни ранните моркови. Ранни,ранни. Аз доста дълго не знаех,че съществуват,после пък докато ги изчистя от лепките,високи колкото мен .
Това е последното нещо в градината,сято от дядо. Всъщност тези дебелите и къси са от моите,останалите са на дядо. Той,както си личи,е знаел,че за моркови трябва да се прекопае поне.
Открих,че имам по-специално отношение към кореноплодните. Изобщо обичам да вадя,дърпам,скубя и пр. зеленчуци от земята. Момента на изненада,пръстта,която остава по тях,ароматът на пръст ...
Докато снимах морковите на дръвника се вгледах в стария дънер. Всичките цепнатини от ударите с брадвата. Всяка от тях-различна,пък заедно са като една малка история.
Ей,как цепеше дърва дядо,с часове,без да се умори.
И аз може би имам потенциала,от първия замах счупих...сапа на брадвата.
Радвам се на дръвника,на изкривеното дървено столче под навеса,на примитивната телена врата на кокошарника. Всички те са били част от живота на баба и дядо,сега и от моя.
Преди се чувствах виновна като хвърлям нещо,все едно изхвърлям спомен за живота им.
И после ме светна,че на село,из всичките натурии,най-малко има вещи,лично използвани от тях.
Човали със стари дрехи на членове на родата,за които само бегло се сещам кои са,кашони със стари обувки и много,ама много стари прозорци от другите ми баба и дядо.
Изобщо през годините всички са трупали,трупали,докато в едната стая буквално не можеше да се влезе.
Та така,съвестта ми е чиста,баба ми трепери да не съм хвърлила на еди кой си нещото,но той едва ли ще си го потърси след 15 години,а дори и да го направи,щом му трябва,да не го беше зарязвал на село. Аз искам да направя място и за мои неща,за мои спомени.
Явно от малка имам тези мераци,на абсолютно всяко пънче за сядане са забити десетки пирони,даже имам еволюция в творчеството,от безразборно забити до кръгчета,завъртулки . Колко панталона са се раздрали баш на тези пирони :) .

Като гледате тези две снимки,сигурно си мислите "историята е ясна" , но не е точно така. Това е Мая,която всяка вечер идва пред кухнята и ако не е на шкафа до вратата,значи е успяла да се промъкне вътре. Аз съм малко консервативно настроена към котките,ама вече даже й говоря,свикнах с нея. Е,може 2/3 от думите ми да са "Къш!",но подробности. На снимката изглежда миличка,това е преди да запоне да дращи по вратата и да мяучи докато не й дам да яде.
Това явно е по-лесно,отколкото сама да си намери храна. Като примерно мишките,които ми изядоха палачинките.
Вечерта ги направих,за да може рано сутрин да ми е готова закуската и по-бързо да се захвана на работа.Понеже знаех,че има мишки,внимателно ги завих с кърпа.
Сутринта първата ми работа е да ги проверя и съответно в кърпата изгризана доста голяма дупка и от палачинките ми само остатъци. И те като мен явно не обичат недоизпеченото в средата.
Стана ми гадно и се почуствах малко (много) нескопосана,защото ми се иска всичко да е примерно,изрядно,а не ми се получава. Обикновено го намирам за чаровно,но мишките прекалиха. Цяла стая им бях отстъпила,ама не,те трябваше да влезнат и в "кухнята" и да оставят следи след себе си в абсолютно всяка тава и тенджера.
Четох в интернет,главната причина била хигиената. Ще се правя,че не съм обидена ;р.
И все пак,кухня е,нормално е да има храна.
Следваща стъпка "намерете от къде влизат" . А този шкаф,а другия,и на двата дъната изгнили. Слагах уж разни дъски и малки плочки. По едно време погледнах към вратата и осъзнах,че между металната рамка и стената има достатъчно голям луфт,че не мишка,ми още малко и аз спокойно мога да си промуша ръката.
Няколко дни по-късно в аптеката : "Имате ли лайка?" , "О,супер,искам 10 пакета!" .
После пък ми се приядоха печени чушки и влизам аз в избата,минавам покрай ограждението,където баща ми преди гледаше папагали,и от дупките на дървените къщички един по един се показват плъхове. Не искам да ги тровя,вероятно ще инвестирам в електронни котки. Понеже истинските ми са мързеливи .

Това ми е дебелият праз :) . Честно казано при положение,че мястото,където го разсадих,не беше обръщано,торено,а се оказа и малко трудно за поливане,а после имаше и ръжда,абсолютно доволна съм.
Репите пък понеже нямаше кой да ги полива,поникнаха много късно,но сериозно са най-вкусните репи,които съм яла. И миришат на зеле,което си е направо бонус,при положение,че аз зеле нямам,а така като си направя салата,все едно има .

Пръсках с карбамид. Не знаех дали е отровно,затова се подсигурих :) . На снимката не се вижда пулверизатора,който използвах. Баща ми дойде да прибира лимоните и ме завари най-горе на стълбата,в този вид+пулверизатора.
Дано да се е получило нещо.

Докато режеше дърва,баща ми ме пита защо не съм си обрала ябълката. "Каква ябълка?!"
Явно в градината имало още 2 ябълки,за които аз не подозирах. Ето затова искам аз сумати дървета (черници и орехи) да се орежат,всичко скриват.
На едното дръвче имаше 2 ябълки. Баща ми беше много гладен и веднага изяде едната. Аз моята си я направих на салата . Като се прибрах вкъщи и веднага "Мамо,мамо,виж каква ябълка съм произвела!"
И баща ми възразява : "Какво си я произвела,ти до преди 2 часа не знаеше,че съществува!"
Е да,ама със сигурност съм й помагала с положителната си енергия ;) .

От това изсъхнало дърво ще си направя саксии за цветята. Вътре имаше и 2 стари гнезда на кълвачи. Тук да спомена,всички,които ползват сезал,не го хвърляйте из градината,дори и най-малките парчета,птиците го използват като материал в гнездостроенето и после малките може да се оплетат и задушат. Особено често това се случва при щъркелите.
Като опадаха всички листа и градината сякаш се проветри,по-свободно е,по-светло.
4 огромни ореха са ми в повече. Единият както е влезнал в оранжерията и изглежда като завоевател и плячка. И 2 огромни черници има,изобщо работа да искаш.
Моето участие е да тичам след тати и да повтарям "само още един клон,хайде и онова да изрезеш..."
Отговорна позиция,аз съм мотиватор :) .

Докато ги измия всичките морковчета на ледено студената вода ,пръстите ми замръзнаха дотолкова,че в един момент водата ми се струваше топла. После бягах бързо вътре,последният ден даже беше топло. Най-накрая се справих с печката,много се гордея със себе си.
Преди това три дни студ,изгорих цяла поредица списания "Математика" от 1976-та година и пак дърветата не искат да се запалят.
После се сетих да горя развалени орехи и се получи добре. Другото ми просветление беше,че защо да се опитвам да си стопля и двата крака на една тухла,като може да имам по една за всеки .
Много бях доволна от себе си докато си носех двете тухли към спалнята. И сериозно,как не съм се сетила по-рано.
Като се стопли наистина в стаята беше толкова хубаво. Работя,работя в градината и като премръзна ептен,бягам вътре,където чайника свири,мирише на бор и се чувствам спокойно и хармонично :) .
И после пора започва пак да гони плъховете из избата и навеса,но дотогава наистина е спокойно.

От кога я чакам тази салата!Откъснах първите листа от марулята,за малко репичките да свършат преди да стане готова. Имам 2 тунела с общо 5 сорта,нямам търпение да пораснат . Освен тях и 1 тунел листно зеле,а скоро ще разсаждам и китайските зелении .

Насадих луковиците,които ми даде баща ми. Ей,как ме бива да вървя след него и да искам нещо. Засаждането обаче се оказа по-трудоемко,отколкото предполагах. Поне на 5 см дълбочина,а на места нямаше толкова пръст даже,та се наложи да досипвам. От студената земя ми замръзнала пръстите,но дано на пролет всичко да е разцъфтяло!
Съседката миналата седмица дойде специално да ми каже да не си давам зор,да не се мъча.
За мен това две различни понятия . Според мен всеки трябва да си дава зор. Да прави и трудни неща. Как иначе ще си знаеш възможностите. Изобщо аз все искам и още , и още да мога. Едната вечер обръщах дори след като вече не виждах земята,но бях решена да довърша оранжерията и "озорих се",но заспах доволна.
Пък за мъченето,ей как се дразня като почнат да ме съжаляват,защо съм се мъчила да ходя на село.
Аз не се мъча. Хах,като видите,че още ми стои пипера,а коловете от корнишоните прибрани барабар с изсъхналите корнишони,определено не се мъча ;р .
Малко по-сериозно,нищо,което правя,не ми е мъка,може да ми е трудно,но удовлетворението е много по-голямо.
Щяла съм да имам проблем с кръста като порасна. Това не съм можела да правя,онова пък не трябвало изобщо да го почвам.
Аз чуя ли някой да ми казва,че не мога нещо,и бързо бързо се научавам да мога,но и защо да не се напъвам,да изисквам повече от себе си.
Дразня се от ниски стандарти. Разнасям си касетките с дърва из двора,обръщам малко по малко,пък като ми скимне се разхождам,разглеждам стари тефтери още от прадядо ми,където пише неща от сорта на датата,на която биволицата е родила и колко килограма пипер са отгледали. Може цял следобед да снимам,да си правя планове за пролетната и лятната градина,пък на следващия,тогава ще тичам от задача на задача,от прашния навес с безкрайните натурии (които малко по много малко намаляват)до най-горната градина,където разхвърлям оборски тор.
За мен е еднакво важно да снимам градината ,да пиша за нея и да я обръщам,плевя и разчиствам.
Защото не искам да забравя колко съм щастлива сега,как не особено рано сутрин нетърпеливо излизан навън,правя каквото ми е на сърце,а като се стъмни си готвя ,топля се до печката, после се завивам с 2 юргана и 4 одеяла и чета стари градинарски вестници .
Пък че редовете ми с марули са толкова вълнообразни,че още малко ще се зачудиш дали не е нарочно,а тунелите ми всеки с различна височина и широчина - подробности ,които всъщност са ми важни и мили,защото като се сетя за тях и си мисля,че да,това определено е моята градина.