Три истории от три контитента

Тюркмен, България. 2012. Някъде по пладне, на пътя. Прах и суша, сълзите ми бързо засъхват по бузите ми, оглеждам се наоколо, джанджун няма. Поседях си малко на прага пред дървената врата, тогава още се затваряше само с едно изкривено парче желязо. Колко още пъти щях да седям там, кога щастлива, кога тъжна! Любимо място ми е, почти в двора, почти на пътя, тамън в тон с моите наклонности да искам да съм навсякъде, с далеч повече от две дини под мишница. Тя, тази история, впрочем, с дини започна. Два реда изнемощели дини, отскоро попаднали в моя грижа, силно казано бостан, ама "там, на бостана" звучи по-иначе. Там, на бостана, аз бях решена, че това лято дини ще има, как точно бяха подробности. Понеже дините едвам се виждаха от троскот, реших да ги прекопая. Едвам преполовила първия ред, веднага бях смъмрена, че дини едно, че не се плевят и копаят, ами и определено не се копаят както аз копая - имало чалъм в държането на мотика! А пък с тоя мой зел-дал бостан, и чалъм не би помогнал. Грабнах си аз мотиката, по неправилния начин със сигурност, и избягах да си оревавам съдбата на пътя. Аз, два зяпнали от жега щъркели и обедната тишина. Мечка страх, мен не страх, върнах се и си продължих както аз си зная (или по скоро не зная). Това беше преди да гръмне помпата, та водата още течеше из ведро, съживиха се дините, че дори и вързаха, първите откъснахме малко след като дядо почина.

Алис Спрингс, Австралия. 2015. Надвечер, горещо и прашно досущ като на село. До нас група пораснали момчета ритат топка, ние с моята тогава все още почти приятелка, вече не толкова, сме супер раздразнени една от друга, тя през сълзи ми обяснява колко зле я карам да се чувства, аз бера дерт да не глътна някоя муха, като понеча да кажа нещо  (а то мухи в австралийско бол!), пък и цялата ситуация ми се струва абсурдна, та затова гледам да си мълча. После пак беше тихо и спокойно, небето беше обсипано с безброй звезди, изобщо място пълно с магия, което ние развалихме с глупави кавги. Лесно е, на самотно място без много други хора наоколо, да се омотаеш в малки спречквания и да ги раздуеш до небето и обратно, понеже видиш ли, ти беше прав. Докато ние се карахме, животът на околните имаше вид да тече бавно и монотонно, на мен ми се струваше нито добре, нито зле, дори не различно, приличаше малко като на село. Деца, къпещи се в кални потоци, хора, полющкващи се по улиците още по обед, много истории, измежду които тъжните все се разказват повече. Място, от което много хора са си тръгнали, но пък има и такива, които са останали, някои дори се връщат. Мъчно ми беше в Алис Спрингс, краят на едно приятелство - още ми е странно как един ден някой е част от живота ти, а на следващият - не. И все пак, мечка страх, мен не страх, хората идват и си отиват - от градове като Алис Спрингс и от животите ни.

Инувик, Канада. 2017. Субарктичен климат, ама нали е лято - топло и прашно, вече дни наред пече слънце. И в Инувик се разписах със сълзи (ако се чудите къде е нишката в тези истории, прах и сълзи общо взето),  ех, пусти човешки взаимноотношения! И от Инувик много хора са си тръгнали, а рафтовете в магазините често са обрани. "Хлябът свърши" ми напомни на село, оставаше само да продават и кисело мляко с надпис "Опитайте, евтино е!" и щеше да е досущ същото. Нощ няма, а по всяко време на деня на игрището деца и възрастни играят бейзбол. И тук атмосферата напомня на безброй неразказани истории, има музей, а и не малко книги са написани по темата, но със сигурност има и истории, които хората пазят за себе си, истории, които вероятно ще си отидат заедно с тях. Понеже обичам истории, а би било жалко моята лична да бъде водена от страх и човешки слабости, мои и чужди, и в Инувик си казах, че страхът ходи само по мечките (а предвид къде отивам и реалните мечки наоколо, дано наистина да е така). Трудно е да превъзмогнеш себе си - особено когато инстинктът ти е да започнеш поне малка революцията в името на всяка кауза, в коята вярваш. Битки, обаче, се започват лесно, а от първата битка до войната пътят е кратък. Аз пак ще съм бойна наум (не бих се отказала от революциите напълно, дори и за кратко), но най-честият ми опонент май ще си бъда аз самата - да бъда мила, когато се сещам за поне пет саркастични коментара, да не се натъжавам лесно, да не се владея от чуждите настроения. Да се наслаждавам на природата на място, на което малцина имат възможността да отидат. И да си свърша работата добре, разбира се.

Та така, мечка страх, мен не страх, ще се видим (прочетем) отново след 2 месеца.

За селата в цвят

Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.

За селата в черно и бяло

Посветено на всички места, които привидно пазят повече спомени, отколкото бъдеще; където боята се лющи, дървото сивее от старост, а покривите се сгромолясват - местата, на които черно-бялата гама уж е по мярка, но все пак остава и нещо недоизказано. За местата, които не са спрели да съществуват, просто чакат някой да се върне. Следва продължение в цвят.

За селските къщи и крадците

Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.

Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и  ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.

Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.

Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 

Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.

 

Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

Стопани

 

 Три декара земя, 6 поколения хора. Земята - хем глинеста, хем камениста, напуква се под жаркото слънце и все пак ражда. Опърничава. Хората и те така. Баба често ми говори за родителите си, а брат й допълва историите. Понякога ми е трудно да си представя, че са вървели по същите пътеки, спели са в същите легла, копали са в същата пръст... Чудя се дали те пък са си представяли някой като мен да вършее из двора... Иска ми се да ги познавах отвъд снимките и преразказаните думи, да усещах присъствието и делата им на село. Преди накъдето и да погледнех, виждах само баба и дядо - тя му е малко сърдита, той й се усмихва под мустак. Виждах баща си като хилаво момченце с букет зюмбюли в ръка, себе си тичаща към бостана в горната градина - струваше ми се толкова далече.

С времето започнах да различавам следите на всички преди мен, усмихвах се доволно на всяко откритие. Дюшаме боядисано навсякъде без под краката на шкаф? Дядо - отвсякъде! Да му мисли мераклията да мести шкафа на друго място. Бетонен кол, заровен ужасно дълбоко и затрупан с камъни в радиус повече от метър? Бащата на баба. Песен за Трифон Зарезан на опакото на данъчна квитанция - пак дядо. Безупречните счетоводни книги със сметки до стотинката обаче са на родителите на баба. Заедно с поне 10-метровите черги, белите тъкани покривала и бродираните калъфки. Баба ги държеше в големия сандък, пазеше ги за "нови". Доколкото може да е ново нещо на 50 години. Аз ги наизвадих всичките, както казва баба, "гаче е Великден". Тупам ги, нагласям ги, местя ги ту наляво, ту надясно - все едно има кой да ми се скара, ако са сложени накриво. После измитам целия двор - професионално изпълнение, сериозно. 

 

Такъв стопанин съм аз - перфекционист в метенето, събирането на капнали сливи и горе-долу нищо друго. Почти безсмислени дейности - само след минути вятърът ще довее нови листа, като изкапат сливите, ще почнат да капят дюлите... Но за момент, само един кратък момент, слънцето се прокрадва през дантелените пердета, във въздуха още летят прашинки, а неизсъхналият под отразява светлината. Всичко свети - и къщата, и дворът... Имам чувството, че зад ъгъла ще се появи някой - баба, дядо - ще ме похвали. Подпряла съм се на метлата и чакам. Но по пътеките не се чуват стъпки и никой не идва. Тогава си представям, че отнякъде не чак толкова далече родителите на баба ме гледат - баба Дорчи се усмихва сърдечно, а дядо Никола кима одобрително. По принцип съм скептична към такива мисли, ама се сетих, че може метаческите ми страсти да са наследствени и баба Дорчи и тя да е обичала да е изметено. Та така, за всеки случай, ако някой гледа. 

 Копаейки из градината, често ми се налага да вадя големи камъни, останали от основите на старата къща. Това е къщата на първата снимка, на мен тя ми харесва повече от новата - ще ми се да не я бяха бутали. Нищо, някой ден къщата на моята земя ще прилича на нея. Хората пред нея баба не успя да разпознае, бебето май е брат й. На горната снимка пък са те двамата с майка си, отиват да носят яйца за Великден в съседното село, откъдето е родом тя. Дядо Иван си е същият и днес, веднага го познах - усмихна ми се по същия начин, когато видя, че съм окосила тревата и в неговия двор. В засмяното русо момиченце по-трудно разпознавам баба. Вече има и тъга в очите й, а понякога погледът й се рее сякаш много надалече.

Баба и дядо. Колкото родителите на баба са строели, бутали и пак издигали, разчиствали и променяли, толкова те просто пазеха.  През своите години стопанисване се стремяха да съхранят вече изграденото, добавяйки смърчове, асми, храсти. На мен ми липсва простора на слънчевия двор, все искам да е светло. В главата ми се прокрадват разни еретични мисли за рязане на възголеми дървета, а чуе ли ги, баба въздиша мълчаливо. Тя не е по рязането, все ще нагоди мераците си според наличната ситуация - например ягоди под орехова сянка. На мен ми се иска да действам със замах - да има място и за мен и моите мечти. А когато толкова народ се е извървял преди мен, оставил е по някой друг развален хладилник и купища стари дрехи, понякога трудно се събираме. Естествено, освен дежурните натурии, има и къде-къде по-ценни неща. Тях ще ги пазя.

Повечето от нас имат прекрасни спомени за своите баба и дядо - най-добрите стопани, нали? Спретнатата къща, прекопаният двор, вкусните гозби. На баба прегръдките, на дядо историите - всичко подправено с много залези, вкусове и аромати. Някои от вас може би отдавна не са ги усещали - но бихте ги познали веднага, ако пак ги срещнете, нали? Стопаните ви напуснаха и май взеха топлината и уюта със себе си. Не е същото, казвате. Къща, лъхаща само на спомени и въздишки, градина, която като че ли преди беше по-плодородна. Различно е, да. Но може да бъде различно и по хубав начин.

Ако се улавяте в мисли за това колко беше хубаво преди на село, а сега е празно и пусто... Знаете ли, може би е ваш ред. Ваш ред да сте стопаните, ваш ред да посрещате и да изпращате. Да очаквате с нетърпение, заедно с компотите всеки път да изпращате и по малко от себе си. Без това да ви притеснява, защото знаете, че имате още много за даване. По-трудно е - и на мен ми се иска баба и дядо да ме чакаха, щях да си играя ролята на добрата и трудолюбива внучка перфектно. Е, надявам се, че съм се справяла добре, докато ми беше време. Бабите и дядовците ни не винаги са били такива - някога и те са били внуците, дъщерите, синовете - те също са изпратили своите близки, за да ги виждат после само в сънищата си. И за тях вероятно не е било "същото" - баба винаги се мръщи на своите катми, защото тези на майка й били по-хубави. Но все пак са поели щафетата и са продължили. Аз много бързо станах от гост стопанин, хич го и не усетих. Сигурно някъде там, когато започнах да се карам на влизащите с обувки вкъщи и на ядящите в леглото. А по някои от чергите още си личат отпечатъците на моите кални обувки...

Сега аз правя катмите, компотите, губя битката срещу лепката и троскота, но нямам намерение да се отказвам от войната. Предпочитам да мисля, че стопанисвам повече от къща и двор - пазя спомени и истории, поддържам живец там, където той по принцип е на изчезване. Радвам баба, дядо Иван, няколко потенциални мними наблюдатели... И знам, че някой ден отново ще бъде не просто всичко, което е било, а и повече. Ех, както ме бива да съм стопанката сега, докато стана баба, вече ще се носят легенди за мене :). Малко страшно, много трудно и винаги вълнуващо. Заслужава си.

Двамата глупаци

Търсите третият ли? Спокойно, недостиг на глупаци нямаме - просто тези двамата са малко по-различни от останалите. Достатъчно умни, че да осъзнават глупостта си и все пак толкова глупави, че не спират грижовно да си я подхранват. Винаги с надеждата да прерасне в някаква неочаквана гениалност.

Той е бивф миньор, радиотехник, търговец. Понастоящем 82-годишен пенсионер. Може да ремонтира всичко с клещи, тел, сезал и найлонова торбичка за уплътнение. Найлоновата торбичка само защото калчищата не са това, което бяха. Заедно със съпругата си вече почти 30 години строи къща. Казва, че докато е жив - ще строи. Замислил е още четири стаи, тераса и баня и на последния етаж. Не бърза, всяко лято напредва по малко. В село го мислят за странен, някои дори му се смеят. Не разбират за какво му е тази къща. Вместо да седне на по чашка /или няколко/ заедно с "наборите", той намества керемиди, ремонтира старото и крои планове за новото. На него къща не му трябва - строи я за поколенията. Без да е сигурен в техните намерения, без да знае дали те някой ден ще живеят в нея. Намира надежда в малкия си внук. И в мен. Понеже щом аз съм се върнала, значи може и друг да се върне. Щом старата къща се съживява, макар и едва доловимо, може би ще има кой да се грижи и за новата.

Не обича да се вика, кротко настоява за разбирателство. Не иска да му благодаря, когато ми помогне с нещо. Празните приказки не са му присъщи. Става рано и съм почти убедена, че веднъж иззида цяла стена само докато се събудя. Понякога идва до мен и открито казва: "Сега ще ти давам акъл, може да не ти е много приятно, ама не мога да не ти кажа." Друг път просто се усмихва и ми казва "Браво!" Когато дядо почина, думите му бяха: "Знам, че не съм дядо ти Илия, но и аз също съм ти дядо." Тогава му се разсърдих.

Не е съгласен с някои от моите начинания - не го крие, но не ме и спира. Не разбира защо все искаме да затрием вече направеното, да започнем отначало, вместо да продължим. Не изхвърля нищо и може да намери употреба на всеки неработещ електроуред. Сериозна конкуренция по брой развалени хладилници! В новата си къща събира стари/нежелани книги, мебели, дрехи. Винаги оставя място и за техните притежатели. Чака ги и не се сърди, ако се забавят.

Следващият глупак съм аз. На 21 - студентка. Гонеща мечтите на възрастните и цупеща се по детински, когато не може да ги реализира веднага. Без умения в ремонтирането на каквото и да е и без това да ме спира да се пробвам да ремонтирам всичко. Реална представа за нещата? Силно избледняла, тенденциозно появяваща се само докато съм далече от село. Понякога и хилядите километри разстояние не могат да ме вразумят. Подреждам стаи, в които никой не живее. Гоня паяци, все едно има кой да забележи надвисналите паяжини. Изметено, без прах, боклуци и натурии. С шарени черги, покривки, плетени на една кука и цветя във вазите. Но без хора. Глупавото е не това, че няма кой да види труда ми. Глупавото е, че понякога липсата на хора не ми пречи, дори не я забелязвам. Може да няма хора, но има тооолкова много работа. И някъде към задача номер 37 не забелязваш, че няма кой да ти помага, дори си благодарен, че никой не ти пречи.

Тази пролет основно се занимавах с цветната градина - десетки нови растения, постоянно косене на тревата, плевене и поливане. С ясното съзнание, че после няма да ме има една година. Една година. Какъв е смисълът ли? За изпитващите потребност от такъв - бих могла да намеря думи, да ги подредя прилежно - много ме бива да замаскирвам безсмислени действия като благородни каузи. Но на мен смисъл не ми трябва. Знам, че оставих красива градина и подреден дом. Знам, че не това ще заваря. Тази мисъл не ме натъжава, нито пък обезкуражава. Важни са хората, а аз каквото съм успяла да направя веднъж, ще направя и втори път.

Аз садя цветя, които може би няма да оцелеят. Той строи къща, в която може би никой няма да живее. Освен роднини и съседи, станахме и приятели. Помагаме си, приказваме си, като се срещнем в градината. Моят труд сега е в неговите ръце. А когато разказва как е искал да построи втори етаж на старата къща, но не е успял, вече с облекчение добавя: "Ама няма нищо, сега ти ще го построиш."

И двамата ни питат какво изобщо правим на село - имаме къде-къде по-удобни алтернативи. Да, възможно е накрая наистина да се окажем глупаци. Но не е ли още по-глупаво да се откажем само защото има вероятност да не успеем?

Краят на една епоха

В края на тази епоха мирише на бъз, див чесън и застояло. Има много джанки, диви орехи и черници. Да, изобилие е, но май не на каквото ти се иска. Вятърът ръси дюлеви цветове, пречупва изсъхнали клони и сърдито брули малкото вързали сини сливи. От старите череши е останала само сянката - ятата скорци профучават над тях и бързо ги подминават. Вратите са залостени, а дървените колела на каруците отдавна са замлъкнали. 

 

Краят ли? Лесно ще го познаете. Сигурно е някъде там в момента, когато лайката започва да расте и по порутените върхове на дуварите. Там, където изобщо са останали дувари. По другите места слънчевите лъчи се прокрадват измежду купища камъни, а котките минават през дворовете напряко. Домовете винаги са образцови. Поне на табелки. Сянката на асмалъка все повече оредява – старите лози съхнат, падат под тежестта на дебелите си филизи и помитат със себе си всичко по пътя.В края на тази епоха поне е изметено – малка утеха насред поредица от загуби. Често си я припомняме – да, мазилката пада, но щом има кой да я измете, може би не е толкова лошо положението. Затова и когато някой се завърне, прескочил ли е избуялата трева до прага, веднага грабва метлата. Метем прах, спомени и въздишки. Странно усещане е – като след буря, но в същото време истинската буря сякаш тепърва предстои.

 

 

Покривите са къдрави, а по таваните се гонят белки и мишки. Над двора прелитат лебеди, щъркели и пчелояди, а от върховете на орехите се чуват кукувици. Привечер се обаждат кукумявки, щъркелите изтракват за последно, а след това е просто тихо. Комарите не спират да хапят и да жужат досадно. По пътеките минават повече мравки, отколкото хора. Уж големите струпвания на мравки предвещават дъжд, но тук като че ли валят само спомени от отминали животи.

 

Бурите са изпочупили прозорците на къщите, а вътре лястовици свиват гнезда. Понякога ти се струва, че само те внасят живец в изоставените постройки, а друг път сякаш той никога не си е тръгвал. Пътищата са дупка след дупка, ама те и в началото на тази епоха пак си бяха лоши. Просто тогава хората май не ги забелязваха. Дворовете не са празни – дори напротив. Преливат не само от бурени и трънки, но и от възхвалени спомени. За сладкодумни баби, вкусни манджи, сръчни дядовци и семейна идилия. Хубави спомени – да, но също и ненужно вглъбяване в миналото. Никога нямало да бъде толкова хубаво, колкото преди. А не може ли просто да бъде – ей така, без сравняване и категории.  Ще се редуват загуби и победи, едни ще си отиват, други ще идват. Може би ще има по-малко картофи и повече райграс. Повече работещи хладилници и по-малко инструменти, чиито собственици отнесоха майсторлъка със себе си. Понякога ще е тихо, друг път ще реват стари магарета или ще блеят оредели стада овце, а подире им ще тичат весели деца. Граденето на новото не винаги означава потъпкване на традиците на старото. Тогава времето и бурите ти стават мним съучастник – много по-лесно е да мислиш за млади фиданки, когато изсъхналите клони на старите ти препречват пътя.

 

Хубавото на края на тази епоха е, че много прилича на началото на следващата.

Някога

О да, прекрасно знам, че мислите ми трябва да пътуват в съвсем друга посока. 16 315 километра на югоизток. Те верно на югоизток са отпрашили, ама  България зорлян подминават.  Австралията все още ми се струва нереална дестинация – по принцип съвсем възможна, само на 2 взети изпита разстояние, ама май ще повярвам чак като се озова насред поне 5 кенгурута. По-малко не признавам, понеже то и из Брезник от време на време се появява по някое. Последното го сгащили близо до овощна градина – торбата му била пълна с череши.

Чудя се и аз дали моите млади череши ще вържат тази година. Дали тази под ореха ще потръгне, ако поорежем малко ореха? Става ми мило, като я погледна завалийката – завряна под ореха, докъдето маркучът не стига, ама си крета малко по-малко, инат работа. Макар и череша под орех да е типично в мой стил, тази тук е работа на дядо. Череши още не съм видяла, но и те ще дойдат – черешите от дядо. Като дошъл в къщата – чобенски зет – насадил две череши. Едната изсъхна преди години и той веднага насади още три. Мал шанс, че в двор с орехи на всеки ъгъл, както и да го гласиш, все ще е под орех. Когато изсъхна старата череша, всичките дядовци се изредиха да нареждат на дядо как не я гледал както трябва, не поливал, не пръскал. Загубата беше повсеместна, защото от тази череша зависеха и съседските компоти. Дядо тогава само се усмихваше кротко, а жестовете му с ръка казваха „Недей бърза, почакай и ще видиш.“ Насади трите череши, на другата година аз добавих още две. 

Гледам снимки на прекрасни туфи кокичета – с остри, с обли, с кичести венчелистчета – все красиви. Спомням си за моето единствено кокиче под бора в чемширената градинка. Чудя се дали е цъфнало тази зима, барем съм го докарала поне до три броя вече. В този участък са и есенните ми минзухари – тук бройката е по-сериозна – може да е отишла в двуцифрените числа, ама много не цъфтят, понеже са завряни под един чемшир. Отворила съм поне 40 албума със снимки на градини. Наведнъж – и да, Мозила блокира на всеки 5 минути и да, всеки път натискам, че искам да възстанови всички подпрозорци. Знам, че не му е сега времето. И, че това време все някога ще дойде. Ама това не укротява мераците ми, не прави всичките ми желания по-малко искащи. Изтощително е да ги крия, още повече да се опитвам да ги превъзмогна. Баща ми все се опитва да ме осмири, разказва ми за самия себе си, понеже в тази насока много си приличаме. Уверяваме, че някой ден ще имам всичко, което искам и, че той ще ми помогне. Тогава щяло да стане много по-лесно и бързо. Действията ми сега били глупави и излишни. Съгласна съм и съм му благодарна. Знам, че греша и това ама изобщо  не ми пречи да си продължавам пак по същия начин. С вече 54-точков списък със задачи. С малко по-скромен списък с имена на цветя, които искам. С 1 208 снимки на мечтани градини, къщи и хора. Гледам да влагам и разум, в далеч неотрезвителни дози, ама пак има и някаква мисъл вложена в целия процес. Отказах се от каните, понеже няма да има кой да ги извади наесен, и... Брех, че то май това беше моето лишение. Е, и каква да е зеленчукова култура беряща се след юли месец, както и цветя цъфтящи по-късно. Избирам по-евтините – не, че нещо, ама тук ще бъде риск печели, риск губи. Аз го представям като печеливша ситуация от всяка страна – първа награда прекрасно растение, втора и утешилна – урок за догодина. 

И тази година ще си начертая градината, ще подредя цветята и зеленчуците. С ясното съзнание, че накрая ще се получи нещо съвсем различно и, че схемата ми няма да е от огромна полза. И ама хич не ми пука. Искам си схемата, искам половин час да си избирам сорт хойхера, понеже мога да си купя само една. Да ги нареждам наум, да ги садя недостатъчно дълбоко /според експрерта/, да откривам поредния сезон на поливните саги. Да се ядосвам, че животът ми се върти около състоянието на помпата. Искам да си изживея страстта, сега, когато ми се струва толкова гореща. Без значение какъв ще е резултатът. Безотговорно е – да, знам. Затова и съм я вкарала в едни разтегателни граници, приютяващи останалата стока от магазина и съживяваща брака. Е, на всяко умряло свивам и по две живи, оправданието ми е безкрайно просто – защото ги искам.

В университета все по-често ни говорят за професии и бъдещи кариери. Малко е страшно. Добре, че той страхът ходи повече по мечките. Увличам се и аз по разни пътища, случва се да си помисля: „Ее, това е много яко.“ Правят ми се, толкова много неща ми се правят. Но и от друго имам нужда – след като съм разботила усърдно за достатъчно дълго, да имам спестявания за поне година без „официална“ работа. Да си отида на село, да си лепна една табела на душата, че ще спасявам света догодина, и да бъда толкова селска, колкото сърце ми иска. Да крада кокичета от изоставени дворове, да редя предварително обречени дувари, да поливам в жегите, понеже сутрините никога не ми стигат, да ме пече слънцето, да пиша и снимам на воля. И да не се чувствам виновна, да не закъснявам, да не бързам за рейса, просто да си изживея страстта.  Да приключа с този период от живота си, за да посрещна следващия без съжаления и безмислени условности. Пък в него вече ще се развихря нашироко – и като семейство, и като работа, и градина. На моите 5 декара и на по-далече.

А междувременно пия вино на големи глътки от последното дядово шишенце. 9-часовият ми работен ден вече е приключил, мислите ми бягат на свободия. Ще ги впрягам утре, ден пак за писане, ама на научни есета. Дотогава наздраве – за всички „някога“, които се надяваме да станат реалност!

Какво остава

- Татее, кажи, как беше в село, жива ли ми е глицинията?
- Ти пък ква глициния имаш, никва глициния не съм видял.
- Е как да нямам, там до дувара, зад чемшира!
- Аа, онова ли бе, умряла е, ама иначе е жива.
- Е как хем е жива, хем е умряла - кажи ми честно!
- Е като я погледнеш - умряла е, ама на пипане е жива.
- Писна ми вече, сто часа си говорите, тате, ставай от компютъра! - провиква се брат ми.
- Трай малко де, а хортензиите?
- Оо, трагични са.
- Ама кои по-точно, тези около черешата, зад чемшира, до бора, до сухата череша, зад туята или пред туята?
- Която и да хванеш, всичките. Ама да знаеш, че поне лукът ти е поникнал.
- Ми то аз го сях само преди 9 месеца - време му е.

И така през хортензиите, клематисите, все по-срутения дувар и тавана, който бързо го догонва по разруха. Мен много ме бива да си оревавам китките, двора, къщата - ама да ви кажа честно - че то си е за ореваване. Наистина е да се чудиш кое по-първо да подхванеш - счупените прозорци, които ако успееш да ги отвориш после трима души трябва да натискат на ключови места, че пак да се затворят, ама понеже тримата души са кът, ги лашкаш два-три-десет пъти, затварят се, тук-таме се появява нова пукнатина по стъклото - ама отдааавна си спрял да се впечатляваш. Входната врата, новата, се е изметнала и едвам се затваря, иначе още си стои на оная грозната пяна и ме чака да се науча да замазвам. Има нужда и от още една ръка лак. Пък като за капак на съседите магарето зъбите ли си чеше на нея, толкоз ли е гладно - не знам, ама е нагризана на няколко места. Ех, де да беше толкова просто - плащаш си и имаш напълно функционираща врата. Покривът на съседната къща е ремонтиран - цяла сутрин му се радвах, с комин, обшивка, измазани ръбове - "както си му е редът". А мен ме посрещнаха прахоляк, мазилка и парчета изгнили дъски върху наяденото от дървояди дюшаме. Нощем предполагам вече имам гледка към звездите от хола. Ама иначе имам купени завеси от Икеа. То и вратата ми паянтава, ама коледен венец има - пък ако не вратата, то венецът ми е без косури, поне в моите очи. Малко странно - таванът ми почти паднал, аз венец си правя, ама тавани не мога да правя, пък на венци задобрявам. Две трети от стара порутена къща, в която всичко е "с чалъм" и чалъмът обикновено включва ритници, сезал или промишлено количество тиксо, ама венец има ли - има!

Кривите плочки са едвам видими под дебелия килим шума, по пътеките са изпопадали клони, някой е минал и ми е събрал орехите - а, да ти е сладко, ама си забравил тея на покрива на кокошарника, та и на мен ще ми е сладко. Някой път мета през сълзи, друг път се радвам, защото знам, че колкото и да е зле, винаги изглежда по-добре след цял ден метене. Баба все ми казва да не се притеснявам, понеже аз съм винаги припряна - смокинята не е зазимена, ами ако измръзне, тамън дръпна малко и почна да връзва смокини в двуцифрена бройка, а овошките, ами ако пак ги оглозгат зайците, ами това, ами онова, па живо ли е, ама колко е живо, върза ли, изяде ли се, голямо съм плямпало. Тя баба малко недочува, та дежурно ми повтаря да не се притеснявам, защото това били преходни неща. Понякога ми тежи - те птичките че пеят - пеят, ама не е винаги песен всеки ден да нося със себе си отговорността за труда на няколко поколения. Аз, дето на три крачки ще се спъна поне два пъти, пък на четвъртата ще пропадна в изкопана яма, където или някога ще насадя нещо или някой ми е откраднал вече насадено нещо. Те пък и те поколенията един късмет извадиха. Ама знаете ли, наистина си е късмет. Къщи рухват и се строят отново, дувари падат и се вдигат, дървета се садят, дворове се разчистват. С любов и пари. От любов преливам, а пари все някой ден ще имам. Прекалено обвързващо, че дори и нечестно спрямо мен самата е да се боря да запазя всичко "така, както е било". Животът върви и се променя, пък с него и къщите, дворовете, хората.

Често ме питат какво ще остане на село след като си замина. Какъв изобщо бил смисълът да правя нещо, след като всичко щяло да се развали, срути или изсъхне. Да, може би някой ден ще рухне. Да, този ден всеки път ми се струва все по-близо. От мазилката, прозорците и цветята може да не остане много, но това нито ще е първата, нито последната разруха, която тази земя ще види. Не знам какво ще остане от труда ми или пък от този на моя род. Не съжалявам, нито пък ме е страх. Защото макар вратите да се развалят, дуварите да падат, покривите да се срутват и цветята да съхнат, не този погром остава. Остава желанието след всяка разруха да започнеш отначало.

До брат ми и сестра ми

Малко са спомените ми, в които не присъствате и вие. Тук-таме по някой момент от село - баба все искаше да спя следобед, аз пък все не исках, тя ме заключваше горе в къщата, аз си промушвах пръстите из-под ключалката, завъртах ключа както си беше оставен от външната страна и свобода! Баба ме гонеше с лъжици попара, а аз бягах през градината при дядо за помощ. Дядо, като за някой, чийто бостан току-що е бил жестоко прегазен, беше изключително отзивчив - "Е кат не ще, не ще, стига си я гонила!" Има теории, че заради това си останах ниска - всичко е от недояждане! Помня и единствения път, в който баба ми се е карала сериозно - заради някаква счупена чаша ли беше, чинийка за чаша ли... Не помня дали съм била виновна, ама трябва да отбележа, че и сега, 18 години по-късно, пак на мен се карат за всяка липсваща част от нечий сервиз/ или направо за целия сервиз, барабар с кутията!/ Съмнителна тенденция - май са ме нарочили за универсален унищожител на сервизи, които никога не се използват, ама иначе е много важно да ги имаш или поне да знаеш, че ги имаш някъде, откъдето едва ли ще си ги вземеш. Е това сега е сигурност в живота - вали, гърми, ама чашите са си чаши!

Помня как с баща ми чакахме мама пред някаква сива сграда и как после още в далечината тя показваше "две" с пръсти. Мама до последно работеше на пазара, все ме питаха: "Майка ти в кой месец е?", а моят отговор винаги биваше посрещан с изненада, много й бил малък корема. Вие вътре два броя, ама и двамата бръмбазъци - предполага се, че е от недояждане. Местихме се да живеем в нов апартамент, покрай който семейните финансови средства доста намаляха. И все пак мама ми купи книжка за оцветяване и моливи от книжарницата срещу детската градина - стояха в иначе празното ми бюро и като ходихме в новия апартамент все проверявах дали са на мястото си. Така де, не знаех аз, че вещите ми ще започнах да изчезват чак след като се родите :).

Оттам нататък ви има навсякъде - от фонова музика, засрамяща дори и селското магаре, през сбивания, дразнения и кавги до сърцераздирателни картички и писма, в които се обръщате към мен с "мила како". Още се дразним, не знам повече ли, или по-малко, но отдавна не сте ме наричали "мила како". Вече съм "Гергано" или "Офф, Гергано!" Или "Гигче" - така ми казвате само защото знаете, че ме дразни. Много. Правите и още 998347 неща само за да ме дразните. Аз се оплаквам, смъмрят ме и ми казват да се правя, че не забелязвам - ама как да не забелязва човек, когато има още двама човеци на главата! Щели сте да престанете, ако се правя, че не забелязвам. 14 години по-късно още не сте престанали, ама то и мен хич не ме бива да се правя, че не забелязвам.

Вас май малко ви е срам от мен. Не сте редовни читатели на моя блог, брат ми, ти от време на време оставяш злобни коментари, пък аз ти се карам, че са неграмотно написани - "не струваш" се пише отделно! Йови, ти пък наминаваш колкото да разгледаш снимките и може би ще попрочетеш някой ред, ама е трудно, когато в същия момент 99247 души ти пишат по фейсбук. Но знам ли, може някой ден да попаднете на тази публикация, ако не, то сигурно на мен ще ми е забавно да я прочета след години. Ще публикувам няколко снимки, които съм ви обещала да не слагам във фейсбук, за да не ги видят приятелите ви. Знам, че градите имидж, ама едно, че за блога нищо не съм обещала, ами и вашите приятели едва ли са ми редовни читатели :).

Предполагам не е лесно да си ми сестра/брат. Не са ви сравнявали с мен - вие сами се вкарвате в този цирк. Какво като стаите ви са разтуряни - нали едно време моята е била поне два пъти по-разтуряна. Защо да миете вие чинии, като не помните аз да съм мила чинии? И най-вече, дори и да си признаете, че все пак някога съм мила чинии, никъде не пише точната бройка на пътите, в които съм поела това задължение - сакън да не се минете и да измиете чиниите цял един път повече от мен! Запомнили сте всичките ми недостатъци и ги изтъквате всеки път, когато някой отправя забележка към вас. Аз пък все повтарям да спрете да се сравнявате с мен и да бъдете по-добри от мен.

Обаждам ви се всеки ден по скайп и на вас май ви е омръзнало. Хем се чувствам пренебрегната, хем се радвам за вас. Разбирате ли, вие сте от готините, а аз никога не съм била готина. Доскоро не ми се налагаше да разпределям времето си между семейство и приятели, поради очевидна липса на втория вид. Някъде тук вие ще завъртите очи и ще отбележите, че повече от половината ми приятели са на възраст под 10 години. Аз пък ще отбележа, че това не ги прави по-малко приятели, а вие ще ме смъмрите да си запазя откровенията за блога. В началото ме ревнувахте - аз се дразнех, но пък ми беше и мило - за първи път ви се налагаше да делите нещо, което досега е било само ваше. Минахме през типичните сръдни на тема кого обичам повече, а и вие май вече нямате време да ви липсвам. Или поне не си признавате.

Брат ми, ти си почти най-досадния и дразнещ човек, който познавам, а аз съм без съмнение най-лесната мишена, която ти познаваш. Приел си образа на вечната жертва и го играеш перфектно. Умееш да създаваш раздори или пък да засилваш вече съществуващи. Вреш се навсякъде и все ти трябва да си центъра на вниманието. Като получиш вниманието, обикновено твърдиш, че аз съм ограбила всичко - пари, къщи, имоти, време, а ти завалията нали си последен - за тебе нищо не останало. От три седмици работя и получавам заплата. Колкото да ми покрие наема и да отделя по някой паунд за вас. Фондът ви за образование вече съдържа 40 паунда - това са цели 90 лв и 43 стотинки. Спокойно, докато дойде време да си идвам зимата, ще минат 100.

 

Казват ми, че вече си надраснал сръдните си и, че ще остана приятно изненадана от теб. Радвам се. Ти, обаче колкото и да си дразнещ, винаги си бил и изключително добър и отзивчив. Вероятно ти е омръзнало да чуваш: "Айде де, аз веднъж да те помоля за нещо!" Май още ти дължа 20 лв, ама да знаеш, че докато прочетеш това, вече ще са загубили давност. Сестра ни те шикалкави още от малък - ти й купуваш поне два ката дрехи за рождения ден, а тя ти подарява ваучер да прекарате време заедно, който на всичкото отгоре е валиден само при строго определени условия. Виж, моите ваучери за цялата ми любов и признателност са безсрочни! Все ни купуваш подаръци, ама после пък тръбиш навред, че сме те разорили. Иска ми се да четеше книги, но пък поне четеш спортни вестници. Не одобрявам коментарите ти във фейсбук, както и нещата, които "лайкваш", а ти само чакаш повод да започнеш да се оплакваш, че вечно те критикуваме. Ти пък хич не се вслушваш в критиката, както и изобщо в повечето неща, които ти се казват, редовно задаваш въпроси и не обръщаш внимание на отговорите им.

От нас тримата ти първи се захвана със земеделие - помниш ли когато се опитваше да ни продадеш краставици на по лев броя, понеже били био? Помагаш на баща ни в оранжериите, на мен в градината. Бориш се за кифли рано сутрин в селския магазин, плевиш и стържеш ръжда. Аз, нали съм по-голямата, често ти се карам и ти правя забележки /ама и ти пък как успя да "оплевиш" всичките картофи, троскота беше за махане, не картофите!/. Просто искам да бъдеш своята възможно най-добра версия и знам, че можеш. Все си мисля, че изискванията към мен не са били високи и май затова моите към теб са лееко завишени. Истината е, че понякога ме е страх от теб, а друг път ми се иска да съм повече като теб. Нали ти казах, аз не съм била от готините, а от тези, на които готините се присмиваха.

Ех, сестра ми, ти си от готина по-готина. Но не искам да забравяш, че си и умна. Често ти досаждам, понеже все искам да те прегръщам и да си говорим. И аз също не обичам да те деля с приятелите ти. А ти имаш доста повече от мен. На теб човек не може да ти се сърди - раздаваш чаровни усмивки и мили думи и всички са ти фенове. Не си конфликтна личност, но си и много хитра - успяваш да постигнеш своето без да има караници и сръдни. Според мен понякога злоупотребяваш с влиянието, което имаш върху хората - не е честно. Лятото много ми помага на село, свърши работи, за които дори аз нямах нерви. Веднъж да се събудиш и да станеш от леглото и нямаш спиране! Обърна поне половината място за бъдещата морава без веднъж да се оплачеш. Силна си и не веднъж си ни била - и мен, и брат ни. В твоята компания винаги си прекарвам чудесно - ти си просто щастлива, а щастието ти е заразно. Страх ме е, че вече не съм достатъчно готина за теб и, че другото лято няма да искаш да идваш на село. А ми е толкова хубаво с теб! Търпиш всичките ми забележки, не се изнервяш, когато ти давам зор и ти повтарям: "Хайде по-бързо" през има-няма 2 минути. Е, понякога спираш, за да ми кажеш: "Оф, како, много те обичам, ама много ме дразниш!" Имаш търпение да ме снимаш, а аз хич не съм лесна за снимане - благодаря ти за всичките хубави снимки, които си ми направила на село. Можеш да правиш айрян и евентуално принцеса с кашкавал, но пък още повече можеш да примолваш някой друг да ти прави закуска. Но пък и кой може да ти откаже "едно тараторче".

Веднъж работникът на баща ми те пита как си, а ти толкова небрежно отговори: "Аа, ми как да съм, чичо Стефане, живот си живея!", че той чак се стъписа. А ако някой го бива да си живее живота, то това определено си ти! Колкото аз се дразня лесно, толкова пък теб те бива да обръщаш всичко на майтап. Иначе и твоите прояви по фейсбук не одобрявам, ама ти само се усмихваш и казваш "добре" или пък "да, знам, че не одобряваш" - чак да ми стане неудобно, че изобщо съм понечила да те критикувам. На някои от снимките не приличаш на моята сестричка, ама нали е моя работа все да се изумявам колко си пораснала. Даже да ти кажа приличаш на мен. Нищо, че ти не си признаваш. Е, по-чаровна и обаятелна си от мен, теб всички те харесват. Ама то пък как да не те харесва човек - мила, щастлива, добра и в същото време хитра и понякога дори заплашително опастна. Той брат ни не случайно плашеше другите момчетата с :"Не ме закачайте, че ще викна сестра ми да ви набие!" Обичам да ви гледам отстрани с брат ми - биете се, карате се, но и винаги се пазите един друг. Сестра ми може да те бие, но не дава някой друг дори да те обиди. Та ти си бил нейния брат и само тя имала право да те бие! Преписвате си домашните, по-скоро обикновено ти преписваш от брат си. Като го питаме него защо ти дава да преписваш, той трогнато отговаря: "Ами как да не й дам, като ме моли..."

Напомняш ми на дядо - и той беше все така щастлив и не обичаше конфликтите. За него кафе, за тебе тараторче. Цениш си спокойствието, пестиш си усилията, дълго време хобито ти беше "да спя и да чопля семки". Сега почти не се задържаш вкъщи, все си навън с приятели. Теб понякога те питат кога си се върнала от Шотландия, а мен в коя гимназия са ме приели. На теб ти е забавно, на мен по-малко. Почти сигурна съм, че ти ще имаш гадже преди мен, нищо, че си по-малка с шест години. Да си по-голямата сестра е отговорност, иска ми се да можех да ти давам съвети за живота, ама какви съвети да ти дам, като ти може би си видяла повече от мен, поне от светския живот :)). Подари ми първия ми парфюм, защото не можело твоята сестра да няма парфюм. На теб разчитам да ме направиш поне малко готина. Понеже колко и добре в кожата си да се чувстват всички неготини, все в някой момент им се е искало да са готини.

Мисля, че и тримата искаме да имаме поне по 2 деца. Просто не може да си представим нашите деца да нямат свои братя и/или сестри. Липсвате ми и много ви обичам. Знам, че ви е омръзнало да ви питам какви са ви оценките, какво сте правили през деня, защо не сте правили нищо, какво възнамерявате да правите... Ама знам и, че няма да спра да ви питам, все пак вие сте моите по-малки брат и сестра. Искам да знаете, че не трябва да сте само едно нещо - можете да бъдете колкото неща си поискате и това не ви прави по-малко готини, дори напротив. А междувременно аз винаги ще бъда ваш приятел - не само във фейсбук.