За селата в цвят

Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.

За всичко, което можеш да чуеш и видиш "на пътя", за всички хора, млади и стари, които зарязват каквото правят и търчат да видят какво става. А там още се случват неща! Вярно, че някои от тях са баби, надвикващи се отдалече за това кой бил умрял (и ама от горната или долната махала беше?), ама още си има и радостна глъчка. Още се носи прах на кълбета, кога вдигнат от крави, кога от деца, ритащи топки. Тези, дето преди се биеха на пътя, вече пораснаха, ама още се оглеждат на пътя и питат дали са минали кравите. На пътя често е тихо - надпяват се само славеи и гугутки, а часове наред не минава дори една кола. Животът обаче си върви все тъй нормално - хора пристигат, живеят, метат и поливат, после заключват, заминават, понякога дори се връщат.

Прекрачиш ли прага веднага се забелязват задължителните елементи - напъпили лалета - червени, от "бабешките" - здравец, кладенец. Градините все са красиви - тези, които си имат и градинари, са безупречно оплевени, с ацери, хортензии и кически рози, в другите се преплитат бръшлян, дива лоза и троскот... ех, този троскот! Вечната борба, за която толкова народ се връща по селата – скромни, но устремени отряди по бързото плевене. Пристигат с първия рейс и поне пет чанти, скубят, трупат, събират, после бягат за следобедния рейс към града или другия край на света. Отрядите рядко са многочислени, ама пък списъците им със задачи са достатъчни за години наред!

От бяло до охра през тъмнокафяво - цветовете на рушащите се къщи - и в тях има чар, пък щом аз, която вечно си оревава течащия покрив, вече може да ги погледне, да махне с ръка и да си помисли: "е, чак пък толкова, стига сме се вайкали", значи наистина е възможно на нашите села да се гледа по-ведро. Изобщо по селата е пълно с изненади, много хора са толкова повече от това, което един "селски" живот предполага. И пак много неща са си черни и бели, пукат се стени, падат покриви, пълнят се гробища за сметка на къщи, но още е хубаво, още има радост и още има причини да се връщаш.