Разни учени, разни идеали

Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко налудничав поглед? Сега си представете още един – нисък, с непропорционално голяма раница, ходи по терлици, по цял ден пише разни кодове и от време на време гони птички. Или елегантна дама, с далеч по малко ликета по дрехите от предишния учен, която спокойно и последователно говори за генетика, а после се прибира вкъщи и танцува с трите си деца. Още една, която пристига запъхтяна, слиза от колелото си, изтърсква мокрите си дрехи (пусто шотландско време!) и започва въодушевено да разказва за своята научна работа пред пълна зала с хора. Може би онзи първият учен с мантата ви изглежда най-правдоподобен, но другите са далеч не по-малко истински – този с ликетата обикновено съм аз. 

Звучи някак надуто да кажеш, че си учен – самата дума сякаш натяква някакво превъзходство, видите ли аз съм учен, значи съм по-умен от тебе. Учените обаче предимно сме си хора, сравнително нормални, понякога умни, друг път по-малко, като цяло знаем достатъчно, че да проумеем още колко много не знаем, и сме достатъчно запленени от своята дисциплина, че този факт да не ни отчайва и отказва от работата. Учените обичаме да говорим за наука, но не винаги ни се получава, особено когато разказваме за работата си на хора, които не са споделят същата професионална среда. В университета ни учат как да представяме научни теми без сложни термини, по такъв начин, че всеки не само да ни разбере, ами дори да му е интересно. Един от най-честите съвети е да опознаем публиката си и да направим връзки между нашата сфера и техния живот. Колкото по-добре познаваш аудиторията си, толкова по-добре говориш за наука. Уж.

Преди да продължа, нека ви призная, че не съм просто учен, ами еколог – ако учен ви звучеше възвишено, то еколог може би веднага ме приземява (понякога буквално, ако сте ме хванали в момент, в който ровя по земята и броя охлюви). Нашата работа не звучи толкова сериозно, като разказвам какво правя, обикновено чувам: „Е, това сега е работа, пък аз тука се бъхтя по цял ден!“ Да си еколог не е лесно, също както не е лесно да си инженер, механик, готвач, счетоводител и прочие. Повечето еколози около мен обичат работата си – толкова много, че понякога ни е странно как може на другите изобщо да не им пука за екология. А екологията не е просто прегръщане на дървета (освен ако не мериш диаметър на ствола, когато прегръщането става наложително), не сме будали, имаме странични интереси и още по-скандално, някои от нас не ядат само био продукти (а еколог и природозащитник не е едно и също). Просто понякога сме прекалено докачливи и оттам идват проблемите с комуникацията. 

   

На мен ми е най-трудно да говоря за работата си със семейството ми – напук на твърденията, че познавалиш ли публиката си, комуникацията е по-лесна. Едва ли някога ще имам публика, която познавам по-добре и все пак, вместо да говоря ентусиазирано и с усмивка за екология, аз обикновено се чувствам като борец за правото на екологията изобщо да съществува, а тонът ми се променя и при най-малката шега по адрес на моята професия. Как, тогава, да си говорим за екология, за наука? Може би като за всичко останало – с повече търпение и разбиране и по-малко спорове – все пак преди всичко първо сме хора, всеки със своите мечти, болки и стремежи. Може би ще се разминем някъде по въпроса дали има смисъл от мониторинга на птици и пръскането на домати с химикали, но ще постигнем съгласие другаде – като например, че всеки честно трудещ се човек заслужава уважение, че е прекрасно когато хората силно се вълнуват от нещо, но е съвсем нормално за теб същото нещо да няма особена стойност. На мен не винаги ми се получава, но занапред ще се опитам да задобрея – честна еколожска.