Три истории от три контитента

Тюркмен, България. 2012. Някъде по пладне, на пътя. Прах и суша, сълзите ми бързо засъхват по бузите ми, оглеждам се наоколо, джанджун няма. Поседях си малко на прага пред дървената врата, тогава още се затваряше само с едно изкривено парче желязо. Колко още пъти щях да седям там, кога щастлива, кога тъжна! Любимо място ми е, почти в двора, почти на пътя, тамън в тон с моите наклонности да искам да съм навсякъде, с далеч повече от две дини под мишница. Тя, тази история, впрочем, с дини започна. Два реда изнемощели дини, отскоро попаднали в моя грижа, силно казано бостан, ама "там, на бостана" звучи по-иначе. Там, на бостана, аз бях решена, че това лято дини ще има, как точно бяха подробности. Понеже дините едвам се виждаха от троскот, реших да ги прекопая. Едвам преполовила първия ред, веднага бях смъмрена, че дини едно, че не се плевят и копаят, ами и определено не се копаят както аз копая - имало чалъм в държането на мотика! А пък с тоя мой зел-дал бостан, и чалъм не би помогнал. Грабнах си аз мотиката, по неправилния начин със сигурност, и избягах да си оревавам съдбата на пътя. Аз, два зяпнали от жега щъркели и обедната тишина. Мечка страх, мен не страх, върнах се и си продължих както аз си зная (или по скоро не зная). Това беше преди да гръмне помпата, та водата още течеше из ведро, съживиха се дините, че дори и вързаха, първите откъснахме малко след като дядо почина.

Алис Спрингс, Австралия. 2015. Надвечер, горещо и прашно досущ като на село. До нас група пораснали момчета ритат топка, ние с моята тогава все още почти приятелка, вече не толкова, сме супер раздразнени една от друга, тя през сълзи ми обяснява колко зле я карам да се чувства, аз бера дерт да не глътна някоя муха, като понеча да кажа нещо  (а то мухи в австралийско бол!), пък и цялата ситуация ми се струва абсурдна, та затова гледам да си мълча. После пак беше тихо и спокойно, небето беше обсипано с безброй звезди, изобщо място пълно с магия, което ние развалихме с глупави кавги. Лесно е, на самотно място без много други хора наоколо, да се омотаеш в малки спречквания и да ги раздуеш до небето и обратно, понеже видиш ли, ти беше прав. Докато ние се карахме, животът на околните имаше вид да тече бавно и монотонно, на мен ми се струваше нито добре, нито зле, дори не различно, приличаше малко като на село. Деца, къпещи се в кални потоци, хора, полющкващи се по улиците още по обед, много истории, измежду които тъжните все се разказват повече. Място, от което много хора са си тръгнали, но пък има и такива, които са останали, някои дори се връщат. Мъчно ми беше в Алис Спрингс, краят на едно приятелство - още ми е странно как един ден някой е част от живота ти, а на следващият - не. И все пак, мечка страх, мен не страх, хората идват и си отиват - от градове като Алис Спрингс и от животите ни.

Инувик, Канада. 2017. Субарктичен климат, ама нали е лято - топло и прашно, вече дни наред пече слънце. И в Инувик се разписах със сълзи (ако се чудите къде е нишката в тези истории, прах и сълзи общо взето),  ех, пусти човешки взаимноотношения! И от Инувик много хора са си тръгнали, а рафтовете в магазините често са обрани. "Хлябът свърши" ми напомни на село, оставаше само да продават и кисело мляко с надпис "Опитайте, евтино е!" и щеше да е досущ същото. Нощ няма, а по всяко време на деня на игрището деца и възрастни играят бейзбол. И тук атмосферата напомня на безброй неразказани истории, има музей, а и не малко книги са написани по темата, но със сигурност има и истории, които хората пазят за себе си, истории, които вероятно ще си отидат заедно с тях. Понеже обичам истории, а би било жалко моята лична да бъде водена от страх и човешки слабости, мои и чужди, и в Инувик си казах, че страхът ходи само по мечките (а предвид къде отивам и реалните мечки наоколо, дано наистина да е така). Трудно е да превъзмогнеш себе си - особено когато инстинктът ти е да започнеш поне малка революцията в името на всяка кауза, в коята вярваш. Битки, обаче, се започват лесно, а от първата битка до войната пътят е кратък. Аз пак ще съм бойна наум (не бих се отказала от революциите напълно, дори и за кратко), но най-честият ми опонент май ще си бъда аз самата - да бъда мила, когато се сещам за поне пет саркастични коментара, да не се натъжавам лесно, да не се владея от чуждите настроения. Да се наслаждавам на природата на място, на което малцина имат възможността да отидат. И да си свърша работата добре, разбира се.

Та така, мечка страх, мен не страх, ще се видим (прочетем) отново след 2 месеца.