А аз щях да бъда различна

Понеже не ме бива в умерености, а в междинни положения винаги ми е било неудобно, ще започна директно - не исках да съм като родителите си. На въпросите каква искам да стана като порасна не винаги имах отговор (освен на тържеството по случай края на първи клас, когато написах, че искам да стана "фудожник", защото временно бях забравила как се пише "х" и реших, че "ф" е достатъчно близко). По-скоро знаех каква не искам да стана - не исках да съм като майка ми и баща ми, които всяка вечер се прибираха изморени, говореха за работа, а баща ми все гонеше влака - метафоричен или буквален, зависи дали имаше цвята за изпращане. Видите ли, аз щях да бъда различна. Щях да съм супер спокойна и подредена, да имам свободно време и планове как да го оползотворя. Нямаше да бързам, о да, аз винаги щях да имам време за всичко. Работата с различията привидно вървеше добре - имаше за какво да се караме, интересите ни се разминаваха; докато техните планове все се променяха, моите вървяха под номер в дълги списъци със задачи. Бяхме си ние уж различни, докато наскоро не получих честитка за рождения ми ден - писмо от брат ми. Измежду пожеланията за здраве и щастие се мъдреше изречението: "Станала си точно като мама и тати!" И знаете ли, аз май наистина съм доста като родителите си. Не възнамерявах, на първи прочит наум възкликнах: "Ама то не беше нарочно", на втори вече бях леко привикнала към идеята, дори се зарадвах.

Още твърдя, че имам време за всичко, все пак всички имаме еднакво количество време, въпрос на избор и възможност как решаваме да го използваме. Пак си вървя със списъците - по настоящем точка 37-ма, "Публикация в блога", приложението за списъци натрапчиво ми напомня, че е трябвало да я свършва преди 3 месеца. И макар по-често да гоня крайни срокове за научни проекти, отколкото влакове (ама и това се случва), сега аз работя... "като мама и тати". Ръководителите ми в университета често ми напомнят да работя по-малко, а на мен цялата тази работа с почивните дни ми е странна - израснала съм около хора, които работят, докато работа е свършена. А че работата край няма е друг въпрос, но тук идва изкуството да запазваш спокойствие и ведрина, да знаеш кога прогресът ти за деня е достатъчен, кога да спреш, кога да потърсиш помощ. През последната година работих като асистент в няколко университета и все ми хвалеха трудолюбието, колегиалността, съобразителността - аз обикновено гледах малко скептично на тези думи, просто защото за мен това няма какво да се обсъжда, норма, а не нещо, което заслужава похвала. Че каква иначе бих била? Обичам работата си, здрава съм, няма причина да не се трудя усърдно. И макар често да съм изморена и леко замаяна от всичките задачи, с които в повечето случаи сама съм се нагърбила, не ми тежи. Може би както баща ми сади луковици, аз така пиша доклади - със замах, къде в последния момент, къде в предпоследния. И луковици мога да садя, но освен градинарските ми способности (а тук баща ми би добавил, че всичко садя прекалено плитко), от родителите си най-вече се научих да се трудя.

И аз като тях бих спряла с моите си задачи, за да помогна на някого с неговите, не обичам да правя компромиси (понеже макар да разбирам, че не мога да свърша всичко, аз пак ще опитам), раздавам се без много да му мисля. Прибирам се късно, върша поне пет неща наведнъж, търча из коридорите в университета, трудно скривам раздразнението си, когато някой не си върши работата, както трябва. Може би както за баща ми цветята са повече от работа, така е екологията за мен. И не само в работата съм се метнала на родителите си, язък за цялото ми тръшкане в тинейджърските години, когато много ясно, че те няма как да ме разберат - сега макар и аз да съм далече от тях, а животите ни да са много различни, и радостите, и мъките, и начинът, по който ги посрещаме, продължават да си приличат.

След няколко дни заминавам за остров Хершел в канадската арктическа зона - малък остров с лятно население от десетина души (от които нашият екип ще сме четирима). Миналата година по това време бях в Австралия, сега от единия край на света, на другия. Ще бъда далече от горе-долу всичко, с изключение на храстите, които ще изучаваме. И макар да ми се иска да можех да съм хем в Арктика, хем на село (и да, все още бера дерт живи ли са ми хортензиите, не са ли), самотният остров, на който отиваме, може би няма да е чак толкова самотен. Все пак заедно с поне 7-те ката дрехи, с които възнамерявам да се навличам, ще нося по малко или много от всичките хора и места, които са ме докоснали; този ми багаж ще си го нося с благодарност и радост (виж, останалите над стотина кила багаж са друга история).