Някога

О да, прекрасно знам, че мислите ми трябва да пътуват в съвсем друга посока. 16 315 километра на югоизток. Те верно на югоизток са отпрашили, ама  България зорлян подминават.  Австралията все още ми се струва нереална дестинация – по принцип съвсем възможна, само на 2 взети изпита разстояние, ама май ще повярвам чак като се озова насред поне 5 кенгурута. По-малко не признавам, понеже то и из Брезник от време на време се появява по някое. Последното го сгащили близо до овощна градина – торбата му била пълна с череши.

Чудя се и аз дали моите млади череши ще вържат тази година. Дали тази под ореха ще потръгне, ако поорежем малко ореха? Става ми мило, като я погледна завалийката – завряна под ореха, докъдето маркучът не стига, ама си крета малко по-малко, инат работа. Макар и череша под орех да е типично в мой стил, тази тук е работа на дядо. Череши още не съм видяла, но и те ще дойдат – черешите от дядо. Като дошъл в къщата – чобенски зет – насадил две череши. Едната изсъхна преди години и той веднага насади още три. Мал шанс, че в двор с орехи на всеки ъгъл, както и да го гласиш, все ще е под орех. Когато изсъхна старата череша, всичките дядовци се изредиха да нареждат на дядо как не я гледал както трябва, не поливал, не пръскал. Загубата беше повсеместна, защото от тази череша зависеха и съседските компоти. Дядо тогава само се усмихваше кротко, а жестовете му с ръка казваха „Недей бърза, почакай и ще видиш.“ Насади трите череши, на другата година аз добавих още две. 

Гледам снимки на прекрасни туфи кокичета – с остри, с обли, с кичести венчелистчета – все красиви. Спомням си за моето единствено кокиче под бора в чемширената градинка. Чудя се дали е цъфнало тази зима, барем съм го докарала поне до три броя вече. В този участък са и есенните ми минзухари – тук бройката е по-сериозна – може да е отишла в двуцифрените числа, ама много не цъфтят, понеже са завряни под един чемшир. Отворила съм поне 40 албума със снимки на градини. Наведнъж – и да, Мозила блокира на всеки 5 минути и да, всеки път натискам, че искам да възстанови всички подпрозорци. Знам, че не му е сега времето. И, че това време все някога ще дойде. Ама това не укротява мераците ми, не прави всичките ми желания по-малко искащи. Изтощително е да ги крия, още повече да се опитвам да ги превъзмогна. Баща ми все се опитва да ме осмири, разказва ми за самия себе си, понеже в тази насока много си приличаме. Уверяваме, че някой ден ще имам всичко, което искам и, че той ще ми помогне. Тогава щяло да стане много по-лесно и бързо. Действията ми сега били глупави и излишни. Съгласна съм и съм му благодарна. Знам, че греша и това ама изобщо  не ми пречи да си продължавам пак по същия начин. С вече 54-точков списък със задачи. С малко по-скромен списък с имена на цветя, които искам. С 1 208 снимки на мечтани градини, къщи и хора. Гледам да влагам и разум, в далеч неотрезвителни дози, ама пак има и някаква мисъл вложена в целия процес. Отказах се от каните, понеже няма да има кой да ги извади наесен, и... Брех, че то май това беше моето лишение. Е, и каква да е зеленчукова култура беряща се след юли месец, както и цветя цъфтящи по-късно. Избирам по-евтините – не, че нещо, ама тук ще бъде риск печели, риск губи. Аз го представям като печеливша ситуация от всяка страна – първа награда прекрасно растение, втора и утешилна – урок за догодина. 

И тази година ще си начертая градината, ще подредя цветята и зеленчуците. С ясното съзнание, че накрая ще се получи нещо съвсем различно и, че схемата ми няма да е от огромна полза. И ама хич не ми пука. Искам си схемата, искам половин час да си избирам сорт хойхера, понеже мога да си купя само една. Да ги нареждам наум, да ги садя недостатъчно дълбоко /според експрерта/, да откривам поредния сезон на поливните саги. Да се ядосвам, че животът ми се върти около състоянието на помпата. Искам да си изживея страстта, сега, когато ми се струва толкова гореща. Без значение какъв ще е резултатът. Безотговорно е – да, знам. Затова и съм я вкарала в едни разтегателни граници, приютяващи останалата стока от магазина и съживяваща брака. Е, на всяко умряло свивам и по две живи, оправданието ми е безкрайно просто – защото ги искам.

В университета все по-често ни говорят за професии и бъдещи кариери. Малко е страшно. Добре, че той страхът ходи повече по мечките. Увличам се и аз по разни пътища, случва се да си помисля: „Ее, това е много яко.“ Правят ми се, толкова много неща ми се правят. Но и от друго имам нужда – след като съм разботила усърдно за достатъчно дълго, да имам спестявания за поне година без „официална“ работа. Да си отида на село, да си лепна една табела на душата, че ще спасявам света догодина, и да бъда толкова селска, колкото сърце ми иска. Да крада кокичета от изоставени дворове, да редя предварително обречени дувари, да поливам в жегите, понеже сутрините никога не ми стигат, да ме пече слънцето, да пиша и снимам на воля. И да не се чувствам виновна, да не закъснявам, да не бързам за рейса, просто да си изживея страстта.  Да приключа с този период от живота си, за да посрещна следващия без съжаления и безмислени условности. Пък в него вече ще се развихря нашироко – и като семейство, и като работа, и градина. На моите 5 декара и на по-далече.

А междувременно пия вино на големи глътки от последното дядово шишенце. 9-часовият ми работен ден вече е приключил, мислите ми бягат на свободия. Ще ги впрягам утре, ден пак за писане, ама на научни есета. Дотогава наздраве – за всички „някога“, които се надяваме да станат реалност!