Блогове и илюзии

Напоследък често се замислям за взаимоотношенията си с хората и за това как успявам да предизвикам различни реакции с едно и също поведение. Има хора, които ме познават от години - роднини, семейни приятели, колеги на родителите ми. От някъде попадат на моя блог и обикновено са очаровани. Поради естеството на блоговете обаче, повечето хора, които четат тук, са непознати за мен. Повече или по-малко добри, тенденциозно повече, но все пак непознати. Общи интереси и приятно събеседване ни сближават и ставаме все по-малко непознати един за друг. С някои от тях вече съм се виждала на живо или пък съм си писала имейли. Понякога ми е притеснително, малко неудобно. Имам чувството, че очакванията към мен са много високи. И аз постоянно се старая да ги оправдавам, ама не винаги имам възвишени и вдъхновяващи мисли в главата. Пиша по-добре, отколкото говоря. Както мога да бъда и много мълчалива, така и понякога почти доминирам в разговора. От думите ми за село, градината и България не винаги струи ентусиазъм - случва се да съм просто уморена. И физически, и психически - не доказвам любовта си само с поетични приказки, а и с труд, който понякога ме изпива. А мога да бъда и толкова проста, по онзи почти очарователен селски начин. Засрамвам рехавите ни стада с овце по бееее-кане, "хайде по-бързо,де" ми е дежурната реплика, редом със "сус бряяя, запри се малко". Сама си давам зор и се възпирам. За гражданите съм прекалено селска, за селяните недостатъчно. Казвам "Благодаря" и "Заповядай", пък те ме поправят - тука казваме "на!" Точно този контраст ми харесва - колко вежливи и учтиви са думите в старите писма, които понякога чувам и на живо, и колко груб и цветист може да бъде селският изказ.

Ако се притеснявам, то е защото не искам да разочаровам. Все ми се ще да направя повече, да се раздам поне още малко. Често бързам, балансирам поне 10кг багаж - тогава си разделям пътя на до следващия стълб, до онзи завой, до спирката, до другата спирка, така тежи, че не мога да мисля за по-надалече. Няма в главата ми блестящи планове за бъдещето,  играя си единствено ролята на "взела-дала маймуна". И походката така добре съм я перфекционирала. Но има и други неща в моя живот, противно на впечатлението, което вероятно създавам, не ме вълнуват само домати и компоти. Някои от тях не си отиват толкова много с етикети като "био, еко и природосъобразно". Друг път не съм достатъчно духовна, вярваща. После съм наивна и глупава. И аз нито едно от тези определения не отричам. Просто има и още. Чрез блога вие виждате в мен това, което аз искам да ви покажа. То вярно, че съм плямпало и селекцията понякога ми куца, но все пак - това е само една страна от мен. Не задължително по-добра или лоша, просто една от многото.

Искам да съм от хората, които изненадват. Приятно. Да бъда истинска, силна и устремена. Но просто се засилвам по мой си начин и понякога изглежда сякаш си трая. А мен най не ме бива да си трая! Тиха и кротка са ми дежурните етикети, но те не знаят колко бурно е съзнанието ми. Може би ще го забележите, ако ме погледате отстрани, без аз да знам. Но за по-дълго, че ако е единичен случай, има голяма вероятност да се случи баш когато гоня мишките от едната стая в другата, размятайки собственоръчно направена метла и говорейки: "Отивайте си на полето, бре, айде, айде..." Да, говорейки. Понеже не викам, камо ли пък да крещя. Е, от време на време говоря троснато и  се муся, ама дотам. Не разнасям лозунги, не споделям народни призиви във фейсбук. В Единбург бях на протест срещу Монсанто - чувствах се толкова не на място. Така и не се провикнах, за мен си беше просто разходка. Разбрах, че не са за мен такива прояви, но това не означава, че не вярвам, че не искам, че не се трудя. Питам се какво правят тези хора в непротестно време, дали сами вършат това, което проповядват. Дали с няколко плаката и грамофона може да изкупиш неотговорното си поведение през останалото време...  Имам чувството, че има някаква изначална грешка в подхода, в отношението - не само относно ГМО продуктите, по принцип що се отнася до доказване на позиция. Насилието, грубостта в думите и действията, ожесточението - трудно ми е да повярвам, че с лошо може да доведеш добро. Впрочем, добре ми е да съм си наивна, благодаря. И някой ден може да си променя мнението, но сега мисля така. Често характеризират думите ми с преходност - заблуждавала съм се, колко скоро съм щяла да говоря иначе. Да искам съвсем други неща, да гоня други цели. Махвам с ръка по селски и си казвам: "Аййй, сакън!" Мислех си, че се подразбира, че това, което пиша сега, се отнася за вижданията ми... ами сега. За ясновидски способносноти никога не съм претендирала, но това не ми пречи да се стремя да виждам ясно - и доброто, и лошото по света. И да избирам доброто, без това да ме прави глупава или лицемерна.

Затова и тук обикновено е радостно, малко разсеяно, ту безгрижно, ту пък прекалено загрижено за разни преходности. Без преструвки и измислици, но и без още много неща от мен и моя живот. Чудя се, ако някой прочете целия ми блог, ще ме познава ли той наистина? Надявам се, че не - не искам да се побирам в стотина публикации - искам да съм повече.