Стопани

 

 Три декара земя, 6 поколения хора. Земята - хем глинеста, хем камениста, напуква се под жаркото слънце и все пак ражда. Опърничава. Хората и те така. Баба често ми говори за родителите си, а брат й допълва историите. Понякога ми е трудно да си представя, че са вървели по същите пътеки, спели са в същите легла, копали са в същата пръст... Чудя се дали те пък са си представяли някой като мен да вършее из двора... Иска ми се да ги познавах отвъд снимките и преразказаните думи, да усещах присъствието и делата им на село. Преди накъдето и да погледнех, виждах само баба и дядо - тя му е малко сърдита, той й се усмихва под мустак. Виждах баща си като хилаво момченце с букет зюмбюли в ръка, себе си тичаща към бостана в горната градина - струваше ми се толкова далече.

С времето започнах да различавам следите на всички преди мен, усмихвах се доволно на всяко откритие. Дюшаме боядисано навсякъде без под краката на шкаф? Дядо - отвсякъде! Да му мисли мераклията да мести шкафа на друго място. Бетонен кол, заровен ужасно дълбоко и затрупан с камъни в радиус повече от метър? Бащата на баба. Песен за Трифон Зарезан на опакото на данъчна квитанция - пак дядо. Безупречните счетоводни книги със сметки до стотинката обаче са на родителите на баба. Заедно с поне 10-метровите черги, белите тъкани покривала и бродираните калъфки. Баба ги държеше в големия сандък, пазеше ги за "нови". Доколкото може да е ново нещо на 50 години. Аз ги наизвадих всичките, както казва баба, "гаче е Великден". Тупам ги, нагласям ги, местя ги ту наляво, ту надясно - все едно има кой да ми се скара, ако са сложени накриво. После измитам целия двор - професионално изпълнение, сериозно. 

 

Такъв стопанин съм аз - перфекционист в метенето, събирането на капнали сливи и горе-долу нищо друго. Почти безсмислени дейности - само след минути вятърът ще довее нови листа, като изкапат сливите, ще почнат да капят дюлите... Но за момент, само един кратък момент, слънцето се прокрадва през дантелените пердета, във въздуха още летят прашинки, а неизсъхналият под отразява светлината. Всичко свети - и къщата, и дворът... Имам чувството, че зад ъгъла ще се появи някой - баба, дядо - ще ме похвали. Подпряла съм се на метлата и чакам. Но по пътеките не се чуват стъпки и никой не идва. Тогава си представям, че отнякъде не чак толкова далече родителите на баба ме гледат - баба Дорчи се усмихва сърдечно, а дядо Никола кима одобрително. По принцип съм скептична към такива мисли, ама се сетих, че може метаческите ми страсти да са наследствени и баба Дорчи и тя да е обичала да е изметено. Та така, за всеки случай, ако някой гледа. 

 Копаейки из градината, често ми се налага да вадя големи камъни, останали от основите на старата къща. Това е къщата на първата снимка, на мен тя ми харесва повече от новата - ще ми се да не я бяха бутали. Нищо, някой ден къщата на моята земя ще прилича на нея. Хората пред нея баба не успя да разпознае, бебето май е брат й. На горната снимка пък са те двамата с майка си, отиват да носят яйца за Великден в съседното село, откъдето е родом тя. Дядо Иван си е същият и днес, веднага го познах - усмихна ми се по същия начин, когато видя, че съм окосила тревата и в неговия двор. В засмяното русо момиченце по-трудно разпознавам баба. Вече има и тъга в очите й, а понякога погледът й се рее сякаш много надалече.

Баба и дядо. Колкото родителите на баба са строели, бутали и пак издигали, разчиствали и променяли, толкова те просто пазеха.  През своите години стопанисване се стремяха да съхранят вече изграденото, добавяйки смърчове, асми, храсти. На мен ми липсва простора на слънчевия двор, все искам да е светло. В главата ми се прокрадват разни еретични мисли за рязане на възголеми дървета, а чуе ли ги, баба въздиша мълчаливо. Тя не е по рязането, все ще нагоди мераците си според наличната ситуация - например ягоди под орехова сянка. На мен ми се иска да действам със замах - да има място и за мен и моите мечти. А когато толкова народ се е извървял преди мен, оставил е по някой друг развален хладилник и купища стари дрехи, понякога трудно се събираме. Естествено, освен дежурните натурии, има и къде-къде по-ценни неща. Тях ще ги пазя.

Повечето от нас имат прекрасни спомени за своите баба и дядо - най-добрите стопани, нали? Спретнатата къща, прекопаният двор, вкусните гозби. На баба прегръдките, на дядо историите - всичко подправено с много залези, вкусове и аромати. Някои от вас може би отдавна не са ги усещали - но бихте ги познали веднага, ако пак ги срещнете, нали? Стопаните ви напуснаха и май взеха топлината и уюта със себе си. Не е същото, казвате. Къща, лъхаща само на спомени и въздишки, градина, която като че ли преди беше по-плодородна. Различно е, да. Но може да бъде различно и по хубав начин.

Ако се улавяте в мисли за това колко беше хубаво преди на село, а сега е празно и пусто... Знаете ли, може би е ваш ред. Ваш ред да сте стопаните, ваш ред да посрещате и да изпращате. Да очаквате с нетърпение, заедно с компотите всеки път да изпращате и по малко от себе си. Без това да ви притеснява, защото знаете, че имате още много за даване. По-трудно е - и на мен ми се иска баба и дядо да ме чакаха, щях да си играя ролята на добрата и трудолюбива внучка перфектно. Е, надявам се, че съм се справяла добре, докато ми беше време. Бабите и дядовците ни не винаги са били такива - някога и те са били внуците, дъщерите, синовете - те също са изпратили своите близки, за да ги виждат после само в сънищата си. И за тях вероятно не е било "същото" - баба винаги се мръщи на своите катми, защото тези на майка й били по-хубави. Но все пак са поели щафетата и са продължили. Аз много бързо станах от гост стопанин, хич го и не усетих. Сигурно някъде там, когато започнах да се карам на влизащите с обувки вкъщи и на ядящите в леглото. А по някои от чергите още си личат отпечатъците на моите кални обувки...

Сега аз правя катмите, компотите, губя битката срещу лепката и троскота, но нямам намерение да се отказвам от войната. Предпочитам да мисля, че стопанисвам повече от къща и двор - пазя спомени и истории, поддържам живец там, където той по принцип е на изчезване. Радвам баба, дядо Иван, няколко потенциални мними наблюдатели... И знам, че някой ден отново ще бъде не просто всичко, което е било, а и повече. Ех, както ме бива да съм стопанката сега, докато стана баба, вече ще се носят легенди за мене :). Малко страшно, много трудно и винаги вълнуващо. Заслужава си.