Очи широко затворени

Нямам "умен" телефон. Засега просто не изпитвам потребност - имам си лаптоп, фотоапарат и стара нокия. Разсеяна съм и не искам да бера дерт за още една вещ, която мога да счупя или изгубя. Нямам нищо, ама нищо против модерните телефони - и аз някой ден ще имам. Признавам удобствата им, особено ме блазни възможността за добри снимки, без да се налага да мъкнеш минимум 4 кила техника. Ей така, колкото да уловиш емоцията, без претенции за някакво уникално качество. Знам, че съм изпуснала красиви моменти, знам, че някои от тях вече съм забравила - просто защото понякога ми омръзва да мъкна тежкия фотоапарат и да бъда тази "с фотоапарата". Нямам навика да говоря по телефона или да пиша съобщения - все не искам да безпокоя хората. Пък и те мен много не ме безпокоят - понякога ми става мъчно, че за три дни само баба ми се обажда веднъж - да ме провери дали съм жива и здрава на село. О да, и на мен ми харесва иронията - баба ми ме проверява мен жива ли съм. Този феномен брат ми и сестра ми го обобщават с "Ми то кво е твоя живот - едно семейство и един блог!" Пък техният живот щото прелива, ама за това след малко.

Старата си нокия използвам предимно за будилник, ама то и аз нали съм си припряна - все се будя преди алармата. Иначе и в Единбург, и в Бризбън обучението е организирано все едно всички имат смартфони, което поняка ме затруднява, ама са си бели кахъри това. Та така, на новите телефони съм си направо привърженик - виж, това, в което превръщат някои хора, не ми харесва.

И аз имам фейсбук, качвам снимки, понякога пиша. Рядко коментирам, по-скоро раздавам харесвания. Последните три години съм наистина благодарна за съществуването му - дори ми се иска приятелите ми да качваха повече снимки, да пишеха повече. Не ми трябват възвишени мисли и перфектни пози - просто ми харесва да знам какво се случва с тях. Усмихвам се, като видя засмените им лица, опитвам се да бъда съпричастна. Поне временно запълвам празнотата, която остава в мен всеки път, когато напускам България. Понякога обаче се случва да мерна някоя снимка на сестра ми, на приятелките й... и дупката пак зейва. /Навлизам в опасна територия!/ Казват ми, че всички били така. И това би трябвало да ми действа успокоително?!

Празни погледи или такива тип "ела ме ...", заучени пози, които уж скриват на всяка специфичните недостатъци /или това, което те смятат за недостатък/, пък накрая е трудно да ги различиш една от друга. Никого не съдя, още по-малко пък искам да изтъкна себе си. Аз съм в другата крайност, което пак не е хубаво. Както казва брат ми: "Ти ако се направиш, можеш да бъдеш хубава." Не ме дразнят снимките, дразни ме поведението, което върви в комплект с тях. Не си личи, но след малко ще критикувам и себе си, понеже конкретният проблем не подбира спрямо изявите във фейсбук.

Преди две седмици се запознах с новите си съквартиранти, бяха поканили и своя приятелка у нас. Седим си ние на дивана в хола и водим стандартния леко сконфузен първи разговор. И тримата бяха с телефони в ръка, поглеждайки ги през има-няма минута - или по навик, или съм била супер досадна. Изведнъж едно от момичета се просна на дивана, зяпна, разпери ръце и аз, наивната, моля ти се я питам дали не й е прилошало. Пък то не било внезапно премрежване на погледа, то било селфи. Като се замисля, в нейния случай разликата между двете състояния беше пренебрежително малка. Похвали се, че прави проекта 365 дни снимки - поне по една снимка през всеки ден от годината. Разроши си косата и се ококори още веднъж. Щрак. Обикновено снимала себе си. Щяло да бъде много готино накрая да види всичките си снимки. Щрак. Голям фен съм на 365 дни снимки, но точно тези 365 снимки биха ме притеснявали. Не заради суетата и повърхността, които показват, а заради останалите неща - скритите или тези, които изобщо не са били забелязани. Същата ситуация се повтори още няколко пъти с други хора - признавам си, че не винаги съм адекватна в социални ситуации, ама пък не е нормално да ме питаш нещо, аз да започна да отговарям и ти в този момент да почнеш да се цупиш пред телефона. Не е нормално мисълта да си без телефон за половин час да предизвиква паника. Има толкова по-страшни неща в живота. Ама кой ти гледа живота, когато имаш екран пред очите.

Гледайки т.н. селфита, в мен веднага се събужда любопитство - чудя се каква ли щеше да е снимката, ако камерата беше насочена в другата посока - празна стая с голямо огледало, ресторантска тоалетна, пробна в мола, хилещи се приятелки или непознати минувачи... Чудя се не защото се правя на много остроумна, а защото знам, че има повече, че историята не е толкова кратка. Ако не познавах сестра си, ако просто ей така бях попаднала на снимка във фейсбук, сигурно щях да си изградя съвсем различно мнение за нея. Но я познавам и знам, че е добра, мила и сърдечна - нищо че на някои снимки прилича на момичетата, които се подиграват на такива като мен. И аз съм в грешка - не би следвало да преценявам хората по снимките им във фейсбук, но при някои са толкова много и толкова еднакви, че лесно залитам. Мисля си, че на този свят има  много да се види, да се усети, да се преживее... И хубаво, и лошо - струва ми се жалко да се пропусне покрай постоянното зяпане в някой монитор.

Отсреща може да има човек, нуждаещ се от помощ, усмивка, разговор. Красива гледка, нежни детайли, растения, птици... Аз, например, все гледам по градините, дърветата - понякога пропускам хората. Знам, че съм наскърбявала и дори не съм забелязвала. Сега в главата ми започват да се вървят имена - ще се извиня. Вчера и днес разглеждах снимки на хора и природа в България - толкова красота! Почувствах се неловко, защото понякога не я виждам. Замислих се колко съм жива, ако не забелязвам всичко от живота...

Замечтах се да видя един вид ибис само за да осъзная минути по-късно, че вече съм го виждала, дори съм го снимала. Разгледах снимките си от Кения - все едно друг ги е правил... А можеше да съм толкова по-съсредоточена в момента, в красотата на природата, на жеста на родителите ми към мен... Вместо това с майка ми се карахме - аз гледах антилопите гну отляво, тя тези отдясно. Мисля си как снимам и някои снимки така си и остават скрити в харддиска - сега вече наваксваме с ваденето им на хартия. Спомням си за дните си в училище и ми се иска да бях положила повече усилия - а аз бях прекалено заета да съм различна. Без да осъзнавам, ама истински да осъзнавам, че всеки човек е различен. Утешавам се с това, че както ме бива да наваксвам с ученето, може би е така и с приятелствата.

В Австралия има тооолкова много неща за гледане - сериозно, аз, покрай всичките папагали, австралийците като нищо мога да ги пропусна. Както се радвах на видяното, изведнъж ми стана мъчно - помислих си колко ли много съм пропуснала, колко ли още ще пропусна... Пък и някакси колкото повече виждаш, толкова повече ти се иска и още, и още. Ако може - направо всичко! Ама не може - все е едното за сметка на другото, поглеждаш наляво, изпускаш това отдясно. Някой път хващаш безценни моменти, траещи само секунди, друг път баш тогава примигнеш с очи. Поглеждаш отново, а моментът вече избягал. Или просто отстъпва място на следващия - наостряш сетива - този вече ще го хванеш!

Иска ми се да снимах повече, да пишех повече... Омагьосан кръг - или няма да ми остава време за писане от живеене, или за живеене от писане... А всъщност те могат взаимно да се тласкат напред, ама аз още гоня баланса. Подобна гонитба, мисля, тече и с всичката техника на наше разположение. Дава ни прекрасната възможност да запечатваме мигове, да събираме спомени, да ги обменяме бързо и лесно. Естествено, върви с уловка - удобството прави погледите ни мързеливи, а снимките и коментарите са като ябълка рано сутрин - вършат работа на момента, ама след малко пак ще е огладнееш и ще се върнеш за още.
Живот - за живеене, за документиране, за споделяне - не мисля, че някога постигаме траен баланс между многото му прояви. Тамън ги събереш всичките на едно място и някоя тайно ще се измъкне, за да започне гонитбата отново. Този път, надявам се, с очи широко отворени.

П.П. Тук намирам за нужно за отбележа, че много обичам брат си и сестра си, че не ги критикувам и че съм наясно, че играя ролята си на досадно назидателна по-голяма сестра до перфекционизъм! Особено пък последните ви снимки са си наистина готини - поздрави към фотографа ;).

П.П.2 Хич не харесвам изказвания като "Те, младите, сега са само по компютрите и телефоните." Не, младите сме много повече от това, просто отвсякъде ни обстрелват с обобщения от злободневен характер. И аз прекарвам часове пред лаптопа, гледам американски сериали, слушам високо музика и прочие. Проявявам егоизъм на границата на здравословната доза, понякога залитам в грешната посока. Тази публикация е продиктувана от личните ми пропуски, всеки е свободен да се снима както си иска без изобщо да ми пречи по какъвто и да е начин. Просто се стреснах аз колко съм пропуснала и си мисля, че след 600 селфита и друг може да пропусне нещо важно от живота. А не трябва.