Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.