"Посей надежда, изскубни плевелите и си отгледай щастие"

И си похарчи остатъка от самоопределения бюджет за седмицата някъде по пътя :). В моя защита аз наистина не си купувам друго освен храна и няколко книги втора употреба. Пък и като не ям месо и напоследък и риба, ехее що пари съм спестила. Успокоявам си аз съвестта, ама и тя не се е жегнала особено, все пак нали съм самата скромност - заслужила съм си семената. И тези, и останалите, които възнамерявам да си купя от България. И цветята, които ще измоля от баща ми. Ама тате, точно ти пък не можеш да ми се сърдиш, то е все едно на себе си да се сърдиш. Хах, ние двамата с него сме големи скици - зависи с кого говорите, ще каже, че другият е: загубил всякаква обективна представа за възможностите си, своите и тези на респективната градина, купил прекалено много посадъчен материал /отново/ и да, може и той да попада в същите капани, ама все пак е лек случай, не сте видели дъщеря ми/баща ми.

Баща ми не, че крие от майка ми, просто от време на време /кхм, времето е известно още като всяка пролет, всяко лято и всяка есен/ не споделя колко точно луковици си е купил. И луковици, и поредното странно цвете, което ако го бъде, ще бъде поднесено с гордост в магазина, пък ако ли не, никой няма да разбере за съществуването му. Плюс минус няколко стотин лалета - подробности. Пък аз само едно пакетче семена не показах на снимката /не ми влизаше в композиционната рамка :))/. Нали ви казах, да видите баща ми! Добре, че се имаме, та да се оправдаваме един с друг.
Но е истина, че откакто аз луднах по село и него го подхвана тюркменската афера. Напомняла съм му на него, не искал да правя същите грешки. Пък аз явно много ревностно си ги искам грешките, та често спорим. Не сте видели вие как се карат баща и дъщеря за калдаръмчета, сериозно! И мани, че тамън ми прости за кражбата и пак наближава калдаръмения сезон. И то да бяха само калдаръмчета... Но има напредък - преди всичко исках, при това веднага, пък сега се отказах от цели 4 сорта домати и поне 4 сорта люти чушки, а днес даже не си купих коренища за лилави аспержи, макар да бяха само паунд и половина. Реших, че моите, макар и традиционно зелени, успешно изпълняват функцията си. Пък и поне 4 години ще съм в Шотландия, да си оставя нещо и за следващите години. Което ще рече, че великият ми компромис е, че пак всичко искам, ама с вариант за лека отсрочка. Ама как да не ги искам - и лилавите аспержи, и едно цвете лупина, че ако ще искам нещо материално, как да не са и те в списъка.

От три дни вече нямам есета и доклади за писане и уж стратегията беше сега да уча, за да имам повече свободно време в България. Е, още имам много време за учене и наваксване, да живее "утре"-то с всичките си възможности :). Пък и дори днешният ден не е отминал още, поне две глави от учебника по екология мога да прочета. Това след като вече три дена гледам снимки на градини, чета книги и форуми за цветя. В една от тях имаше цитат, който много ме зарадва, просто беше ама толкова истински.
"Цветята, които цъфтят в синьо, предпочитат кисела почва. Няма да се развиват добре върху алкална. И вие сте станали истински градинар, когато знаете всичко това и въпреки прахосаните пари и усилия, продължавате да си купувате сини цветя."
Нямат си те мил баща, на когото да мрънкат за сини хортензии :). И клематиси, и хости, някой еремурус също няма да е излишен, да не вземе много да посинее ландшафта.

Другата седмица по това време ще съм си вкъщи. Нямам търпение и просто не ме свърта на едно място. То и затова сега пиша и измежду другото меся козунак. А акълът ми прехвърча от цвете на зеленчук към овошка и обратно. Да имаш градина означавало да вярваш в утрешния ден. Е пък много ясно, че нали утре: всичко ще е оплевено, полято, дръвникът разчистен, мулчът разхвърлен /и преди това измолен досещате се от кого/, реколтата обрана, изядена, консервирана, а цветята ще цъфтят ли, цъфтят, докато въшки, гъсейници и голи охлюви под строй се отдалечават от тях. И понеже засега съм ограничена от неща за правене, започнах със списъците и схемите. По-добрата алтернатива пред това да продължа да си купувам семена /пък за семената, ако случайно сте се усъмнили, всичко е добре обмислено и съвсем постижимо... че аз ако исках само толкова, колкото си мислех, че мога, нямаше нито аз, нито градината да се развиват :).
И в този ред на мисли искам да напълня старата каруца на дядо с цветя. Като питах дядо какво му е останало от неговите родители, той ми каза каруцата и мелачката за царевица. Предвид, че зорлян изкарвам повече от 5 мамула царевица, а и само магаре ми липсва /макар, че сега като го пиша, звучи заплашително примамливо, харесва ми как цвилят, винаги ме развеселяват/. И понеже ми става тъжно като гледам каруцата така самотна, остава с цветя да я напълня. Съвсем постижимо, няма да е първият път когато примъквам пръст от съседните запустели дворове, нито ще е първият път на сценария: "Ама татеее, толкова щастлива ще ме направиш, как да не ми ги дадеш тези две, три, кхм, пет касетки с цветя?!" Обаче /и естествено, че има "обаче" каруцата в момента е в кокошарника. Умът ми не го побира как тая каруца е прелетяла над плевнята и мрежената ограда и се е озовала вътре. Но щом е влезнала, ще да може и да излезе. 

Но аз не искам просто да я изкарам от кокошарника, аз искам да я закарам под ябълката на другия край на двора. Пък там има две оранжерии, съответно каруцата трябва да мине през двора на съседа, при това преди той да си насади разсадите там. И дори и да я примъкна по тъмно през двора, до ябълката има череша, а до черешата някакъв голям дървовиден храст, който изхранва местаната популация от цикади. Новата къща на съседа пък стеснява пътеката на някакъв мижав метър, отделно асми и къпини. Брех, колкото повече се замислям, за толкова повече пречки се сещам. Но пък може от другата страна да пробвам, през моята част от двора, ако сгъчкам дръвника, който и без това трябва да подредя... Та, ако не сте разбрали, в моята глава пътетиките се разширяват, каруцата се стеснява и цепи напред като римска колесница. Замислям се, че от влагата при поливането дървото ще започне да гние... Но пък той и дядо говореше за цветя в каруцата. А и докато дойде време да я ползвам като каруца, кой знае, може да съм се научила да ремонтирам каруци или да съм се сприятелила с някого с подобни умения. Все пак трябва да има клиенти майсторът. Дори и да загние, с евентуалния ремонт ще подкрепя местната икономика, така че ме спират само оградата, бетонните колове, зависи от посоката или съседът, асмите, къпините, черешата и ябълката, или хризантемите, малините, две сливи, смокинята и дръвника. Вторият маршрут май не е толкова невъзможен, с леката подробност, че при него, за да застане накрая каруцата в правилната посока, по пътя трябва да върви на заден ход.

Ех, обичам си дертовете. Не всички са толкова фриволни, някои ги оревах от разстояние, вероятно ще завторя и на място. На други пък ще им е за първи път. Сега си спомних как лятото си поливах доматите през сълзи, ама инатлива, няма да спра да рева, но няма и да се откажа да поливам. Май наистина само магаре ми липсва да ми подглася и трябва да започна да раздавам билети за спектакъла :). Не мисля, че виждам само хубавите неща в живота /и леко се засягам, когато ми намекват за някакъв си розов заблуден оттенък/. Искам да виждам живота в неговата цялост, като една голяма взаимоподдържаща се система, бореща се за хармония. Пък аз претендирам да съм малка, но все тъй бореща се частица от нея. Ако сте прочели цялата ми каруцарска дилема, то вероятно борбеливостта ми е прозира някъде измежду редовете. Засега само наум, но след седмица на живо :). И ако се чудите как точно моята каруца ще допринесе за всемирния баланс - ще ме прави щастлива, съответно вдъхновена за още велики дела, с позитивната си енергия ще радвам околните, те пък ще я предадат на своите познати и така до безкрайност. А да, и една вечер ще заспя толкова доволна, че може да не чуя мишата манифестация. Все пак първо съм отговорна за личното си щастие, не мисля, че един унил човек може да помага трайно и ефективно. Или поне аз на този момент не бих могла. Та така, обичам си дертовете, защото знам, че не са случайни. Пък и е по-лесно ако вярвам, че не са случайни. А аз явно се пъна да ми е трудно само когато става въпрос за каруци.