След дъжд

Тамън изхвърлих поредния леген с мръсна вода, събрала се в хола. Навън просто вали, а вкъщи река тече! Точно като в приказките – първо минава бистрата вода, айде няма нужда да се потапям в нея, ще измие дюшамето; после придобива заплашителен червеникав оттенък, не, и тази няма да я бъде, нищо хубаво не се случва на момата, която се потапя в червената вода; кафявата, обаче, ех кафявата! Отмила калта от старовременната изолация на покрива, тя капе от тавана, стича се по стените, ако я проследиш с поглед, ще разбереш откъде извира. Тук приказката свършва – момата извади гърне с жълтици, а на мен се паднаха само парчета изгнили дъски. Май версията, която на мен ми е разказвана, леееко се разминава с оригиналния текст, но имайте предвид, че вечер тя вървеше редом със „Срала патка на лед, дигнало се турмолеж“. Какви ти принцеси и принцове, е тва сега е приказка!

Беше хубав ден – с по-много от всичко – и слънце, и дъжд, че да не повярваш и хора. От онези, в които просто си щастлив и тамън си се радваш на щастието и то вземе, че стане още по-голямо. Дъждът поля вместо мен и видите ли, имах свободно време! Не бях и сама, което направи цялата ситуация още по-хубава. Изявихме се и като заклети туристи, дъжд, град, вятър - не отстъпваме! Може да не виждаме пътя, ама продължаваме. Пусти дъб в Гранит, големи мераклии му бяхме. Представете си типичното селско кафене пред хранителния магазин, естествено с дежурните пред него дядовци. Вали не из ведро, ами из 929347 ведра. А сега добавете в картинката и кола пълна с деца, от която изскачам аз и питам накъде е пътят към дървото. Посочиха ми с ръка, че е точно зад нас и в момента, в който си обърнах гърба, се чу: „Абе, вие сте много загубени хора!“ Загубени, загубени, ама пак добре, че сме се намерили, та да сме загубени заедно. Спряхме пред дървото – вече гърмеше доста заплашително и разумът, който досега май беше ни липсваше, надделя и останахме в колата. Доколкото може да се счита за разумно да стоиш в кола под дърво насред буря, но пък не кое да е дърво, а най-старото в България. Порадвахме му се, всички бяхме впечатлени, макар и дървото да е почти цялото изсъхнало. Уверихме се, че всеки е наблюдавал правилното дърво и потеглихме наобратно. Моята улица /известна в селото като „широкия булевард“, ама хич не му личи/ вече беше станала река, затова мен ме оставиха на шосето и оттам бегом до вкъщи. Боса, кална и щастлива. Беше супер забавно, от онези преживявания, за които като се сетиш, веднага се разсмиваш, ама ако някой те пита що се смееш, не може да му го обясниш точно – просто трябва да си бил част от момента, иначе е някаква далечна случка.

Понякога малко съжалявам, че няма кой да ме види в такива моменти /но предвид вихрещата се буря, съвсем разбираемо, че „булевардът“ не гъмжеше от народ/. Имам чувството, че тогава съм най себе си, че който и да ме срещне, ще разбере колко съм щастлива и ще бъде малко или много съпричастен към моята кауза. Пък то верно си е кауза :)). Е, сега освен щастлива, съм и безкрайно уморена, но затова друг път. Дори и сега така ми се иска да легна да спя, но ми омръзна да отлагам. Понеже, ако не сте забелязали, винаги има нещо, ама няма да го оставям аз това пусто нещо да застава между мен и останалите ми 998348 мераци.

Та, изхвърлих легените с вода и пак се разтичах из градината. С разума някъде се разминахме – вали, гърми, а аз си изправям полегналия пипер и слагам нов кол на райската ябълка. Обърнах се и видях още един подгизнал екземпляр – баща ми. То да ми се скара, ама как да ми се скара, като той досега е вършаел из неговите дворове по същия начин. Викна ме да разтоварваме колата и аз, в цялата си примерност, се засилих. То аз май винаги вървя със засилка, хич не ми се отдава да го карам на бавен ход, затова и съм супер неудачна компания за разходка. В бързината ми се подаде някаква чанта, пък зад чантата се показа майка ми, а зад нея сестра ми. Беше толкова приятна изненада! Брат ми решил да остане в града, че, цитирам, не можел да поеме такъв риск.

Посмяхме се, разтоварихме, баща ми мина на редовния оглед. Ама то такива гости да ти дойдат – носят си вечерята, че и на мен носят боза и цаца/що боза изпих това лято, пък да не говорим за цацата :))/. Гордо съобщават, че идват с преспиване. Аз пък отвръщам, че много се радвам, ама да знаят, че ми е свършила тоалетната хартия. Без капка възмущение всеки се разрови по чанти и джобове, баща ми отскочи до колата да търси салфетката, която му дали с обяда на предния ден, чу се нещо и за нарязани вестници „Работническо дело“. Стана ми много мило, че всеки съвсем безропотно се включи в каузата, все едно е най-нормалното нещо – в такива моменти не се и съмнявам, че сме семейство, колкото и да сме различни, да знаете как ровим за салфетки! Накрая на масата се струпаха 12-13 салфетки, всяка по-измачкана от предишната, и бяха разпределени. На някой даже му се падна шарена, с цветенца.

Носеха ми и подаръци – стар куфар, пълен с любимите ми неща за ядене, картичка, дървени палети, цвете и 2 лева. Или както казва сестра ми – „Даже я закичихме с една двулевка!“ Отдавна не се бяхме забавлявали така заедно – и докато смехът ни ставаше все по-силен, за всеобща радост дъжда намаля, вкъщи спря да тече, само от време на време някоя голяма капка се спускаше от тавана, по стената и стигаше чак до дюшамето. Заспах много щастлива и се събудих все тъй радостна – нищо, че сестра ми цяла нощ ме риташе, буташе и отвиваше. На сутринта не ми се искаше да си тръгват, но се налагаше. Изпратих ги, аз махах зад желязната врата, те зад стъклата. Продължих да се усмихвам, дори и след като колата изчезна в далечината, защото знаех, че поне за един ден моите две трети от къща бяха дом.