Тайната градина

След изпитите и преди практиката имах цели 10 свободни дни. Или 10 дни, през които да мисля как не мога да правя нищо от нещата, които ми се правят. И понеже явно не се бях затъжила достатъчно по градината си/брех, то можело и повече!/, реших да изгледам двата филма по "Тайната градина". Мисля, че съм чела и книгата, но мнооого отдавна, преди да имам сегашните си мераци. Лятото/някога/ ще я прочета отново. Или 987348-тото нещо от моя "ще списък". Чак аз почвам да се дразня от себе си. Просто искам да започна. Хич не ми понася да знам, че имам работа за вършене, не, аз искам веднага да се гмурна в безкрайните задачи и да ги отмятам толкова бързо, че да имам време да си направя и нови списъци :)).

Е, дотогава успявам да си открадна по някоя минута/час/ от практиката за свободни мисли. Външно може да изглежда сякаш броя ларви на комари, ама в главата ми, о, там разцъфват  божури, жужат пчели и пеят птички. Пчелите естествено вървят с латинското си име, пък божурите са определени сортове, някои от които може и да ги нямам действително в градината, но подробности. Все пак в същия момент броя и насекоми, няма да си затормозявам акъла с излишна информация, дори и моята мултифункционалност има някакви граници :). В тайната градина на Мери и аз, както и предполагам всеки прочел книгата и имащ градина, припознах своята. Тайна ли? Определено си е тайна. Не защото е скрита зад завеси от бръшлян или защото ти трябва ключ към стара дървена врата. Хах, в това отношение даже ми се иска моята градина да беше къде-къде по-тайна, но нищо де, засега имам изостанали ключове, някой ден и врата към тях /такава, която хем се отваря, хем се и затваря, защото такива, които изпълняват само едното условие, имам предостатъчно :)/. 

Тайна, защото лесно може да я подминеш, без дори да забележиш, че е градина. Което май е по-добрият вариант, понеже от време на време някой забелязва и отмъква със себе си я млада овошка, я някоя зелка. Съжалявам ги аз тези мои посетители, защото си представям колко трябва да са закъсали, материално или душевно, за да опрат до моята зелка. Последните две години през градината минаха повече хора, отколкото предишните 10 взети заедно. Поне 30! Някои се завръщаха след години странство, набързо за по час-два, но достатъчно, че да ме залеят с "а преди колко беше хубаво". Някои виждат, че от труда им преди 20-25 години няма и следа. То от моя понякога след 3 дена няма следа, те чакат години. Тази градинка колко била хубава, онова цвете колко прекрасно ухаело, толкова гладиоли/карамфили/рози/лилиуми/дицентри/случайно цвете, за което са се сетили на момента. И даже наистина е било така. Иска ми се да имаше снимки от това славно време, с което все сравняват моите произведения, да им се порадвам и аз. Сега всичко се било затлачило. Аа моля ви се, само ключа за катинара на плевнята, 3 мотики, 2 помпи и стотина метра телена ограда. Всичко останало си е налично! Може би не толкова пищно или очевидно колкото преди, но все пак налично :). Затова и моята градина е тайна - дори не е въпрос на търсение, по-скоро на желание да я видиш. Е, естествено тъкмо когато си се нагласил в готовност да гледаш, някой изсъхнал клон ще ти бръкне в очите и ще те разсее, ама нищо, аз обичам да ме питат кога ще си орежа изсъхналата череша. Поддържам популацията на кълвачи, бре :)).

Напролет градината беше толкова красива. Лалетата, нарцисите, все засадени на почти подходящите места, в почти подхождаща си цветова гама - резултат от години наред отмъкване по някоя луковица от оранжериите на баща ми :). Момината сълза с бурните си корени, които не се спират пред кривите плочки на пътеката и с дребните си цветчета, за чието скрито присъствие под зелената шума разбираш само от аромата им. Растат на нестандартни места, които аз старателно прескачам, само за да разбера след ден-два, че някой ги е прегазил. "Е то пък да ти имам и на тебе момините сълзи." Е да имаш, ама нямаш. Някои растения тенденциозно се смаляват, вместо да растат, други направо изчезват. Пък колко не са поникнали /кхъм, все още, да подчертая, все още!/. И още колко ще има... Ех, в моите мисли градината се разтяга ли, разтяга, още малко и ще побере всичките ми мераци :). Делфиниуми, еремуруси, още божури, папрати, сини хости, пфф, направо да му настръхне кожата на баща ми :). Не съм ги садила както трябва, не съм слагала правилната почва, много се караме на тази тема, понеже аз не приемам констатации за грешките ми без към тях да вървят и съвети за това, как да не ги повтарям. А да знаете баща ми как обича да го питам: "Как е на село?" Отговорът все е "Еми как да е, взело-дало." 10-тина корена пипер останали от да не ви казвам колко, че да не взема да стресна някой мераклия за градина. И така едно след друго, и пипера, и дините, и пъпешите, ама поне пък поддържам най-здравата популация на черни скакалци в района. Щастливи кокошки ли, засега не, ама поне щастливи скакалци - бол.

Моята градина като, че ли не е от онези, които ще ви ударят в лицето с красотата си. Е, че ще сте ударен в лицето с нещо е почти гарантирано, ама е по-вероятно да е дело на онази череша с лошата репутация. Веднъж показах на баща ми хвалебствени коментари относно градината, такова недоумение се изписа на лицето му. Но и той признава, че тук-таме има по някое попадение :). Просто и той, и аз виждаме едновременно сегашното положение, какво ни се иска да бъде, пък при баща ми и какво е било преди. При такова разногледство е направо невероятно количеството работа, което свършваме :). Но наистина сме свършили бая работа. Е, аз може да съм уморила на баба всичките мушанки, ама като цяло мисля, че има положителен прираст - на емоции, дертове, чувства, кой каквито иска. Повече от месец се чудих какво ще заваря след няколко дни. Дали ще е толкова прекрасно, колкото в мислите ми... Е пък ако не е, ще бъде.