Моето село - Тюркмен

От няколко дни чета сериозно. Такава ми беше и уговорката със самата себе си. Уви, умишлено оставих вратичка и не уточних за какво ще чета. Успокоявам се, че наближават събота и неделя - време за наваксване на учебния материал. Дотогава едни мисли не ми дават мира и понеже вярвам, че човек трябва да прави каквото му идва отвътре/с уговорката нещото да е чисто и добро/, реших да споделя какво ми ангажира акъла. Белким после успея да се съсредоточа върху биология и устойчиво развитие, ама не от клипчета в ютуб, ами от претъпкани със сложни думи учебници.

Карам на пълна импровизация и не съм подготвена със снимков материал, лятото ще следва продължение. Из фейсбук се върти една стара моя снимка придружена с материал от списание "Органично". Не съм вманиачена на тема авторски права, но ми е малко странно как при копирането на текста последните два реда с името ми и адреса на блога са някакси случайно пропуснати. Забавно ми беше да чета коментарите, някои хора са много мили, други по-малко :). И на двата вида благодаря, провокирахте размисъл у мен. Зачетох се за хора, живеещи на село, докоснах се и до техните истории. После четох и за самите села, редят се едни звънки имена - Земен, Свежен, Розовец...
Написах "Тюркмен" в гугъл - следват две тъжни истории, новини за разни чужденци, носещи "Тюркмен" като фамилия, три продаващи се имота и достатъчно злобни коментари по адрес на селото, че вчера цяла вечер ми беше мъчно. Не разбирам защо някой би се изказал толкова остро за място, което не познава - място, което е нечий дом или далечен спомен от детството. Болно ми беше, че едно дете е загубило живота си, а под статията хората разнищват туркофилите и плюят държавата задето позволява да има село, казващо се "Тюркмен". Затова ми се прииска някъде в пространството да има и някоя добра дума за Тюркмен - моето село, моето място, може би бъдещият ми дом, на мен и на бъдещото ми семейство :) .

Името. Ако въведете "Тюркмен" в GPS устройство и му се доверите, неволно ще се превърнете в туристи в Тюркменистан, Азербайджан, всяко устройство в различна държава изпраща, рядко в България. Но в България има такова село. Години наред не съм обръщала внимание на името, българско, турско хич не ми е и минавало през ума - това беше просто моят Тюркмен. Толкова мой, че напук на всички аз слагам ударението на първата сричка, нищо че всички останали наблягат на втората. Недопустимо било в България да има село с такова име - тези, които мислят така, сигурно не ядат фъстъци, не спят върху чаршафи и никога не са изкачвали връх Мусала. Абсурдно ми е. Защо трябва да се правим, че 5 века робство или както сега му казват "влияние" не са оставили своята следа в културата ни? И честно казано, какво толкова, та това е просто име, което не го прави по-малко "българско" от всички останали села.

В Тюркмен, впрочем, турци няма. След Освобождението са напуснали селото, а българите са се завърнали по земите на прадедите си. Името останало - винаги е било Тюркмен, не е сменяно нито един път. С тайната замисъл някога да дразни превзети патриоти :). Че то има турци, живеещи в България, които са впъти по-българи от средностатистическия ти Бай Ганьо. Но най-вече, защо трябва да си мерим българщината, вместо просто да бъдем, да я чувстваме и обичаме? А да ни имаш и критериите, едното име.
Следващата мишена са ромите. Съседното село е къде-къде по-окупирано, но не, Тюркмен е "свърталище на цигани", просто защото е Тюркмен и така трябва. Не съм ходила много из долната махала, но в моята открай време има една единствена циганска къща. Е пък няма нужда случайни хора да обиждат леля Станка и мъжа й. Изобщо дразня се, когато се говори по презумция, има един шаблон и давай да го лепкаме на всичко що видим. Дворът им е изметен, подреден. Имат кобила, която се казва Гергана. Добре, де, леко съм пристрастна. Снимах внучката им и им подарих снимките, за да ги изпратят в Гърция на майка й. И те са хора с истории, мъки, радости и неволи. Тази зима на моята улица пушеше само техния комин. Гонех едни кълвачи на пътя, когато чух някой да ме вика по име, при това така, че "Герганооо" да не ме дразни, даже има уважение в обръщението. Как ми се зарадва, предишните дни все се чудел нямало ли да си дойда. Помнел, че имам жито, а нямал с какво да нахрани кобилата си. Уговорихме се лятото да ми свърши някаква работа, дойдоха с жена си за житото и очите им светнаха. Стиснаха ми ръката за благодарност. Нали се сещате, че те, ако искаха, можеха 9982374 пъти да ми свият житото, но не - чакаха ме, за да ме попитат. Предпочитам да съм наивна, напук ще вярвам в доброто у хората. Изработил ме бил, кой знае дали лятото ще ми докара тор, знаете ли - не ме интересува. Наистина. Аз моята част съм я изпълнила. Та и те душа носят, опитват се да изхранват семейство и толкоз. Не е толкова различно от това, което правят всички останали. И да, заради моите убеждения, баба ми живее в страх, че ще се омъжа за циганин. А като съм била малка така била внимавала да ме помете, когато мете пътеките...

Забележителности. В сайта на общината услужливо са сложили един голям минус срещу забележителности, културни, исторически, природни, какви да е, кът са. В съседното село Гранит се намира най-старото дърво у нас - летен дъб на 1668 години. Веднъж с дядо ходихме да го видим, аз с ролери, той на колело, сега ми се иска пак да отида - да видя това величествено дърво преди да загине напълно. Плашещо е, че то е оцеляло десетки векове, а само няколко десетилетия човешка дейност и спорна глупост са способни да сложат край на животът му. Сега местните събират жълъдите, за да си прихванат помомци на вековния дъб. И аз искам, ама то аз какво ли не искам.

Край другото съседно село пък е мястото с най-чистата питейна вода/информацията ми е отпреди 2 години/. Мой Тюркмен, посредата, нищо не намазал. Почти едното, замалко другото и накрая нищо. Поне на хартия. Край къщите тече малка рекичка, лятото е удачна за лов на каракуди, пък зимата като замръзне - за пързаляне. Баща ми се е къпел в бента, сега е пълно със змии. Моите впечатления са силно ограничени до т.н. Горна махала, идното лято ще се разходя повече. Има голяма поляна, някога имаше и кошари за овцете и козите. Всяка сутрин по моята улица минават кравите и козите, това е атракцията на деня. Като малка обичах да ставам рано, за да излезна на пътя да гледам животните и да слушам звънтенето на чановете. Всъщност все още обичам да го правя. В далечината се вижда Сърнена средна гора, иначе наоколо всичко си е типичния кър. Лятото тревите изгарят, комарите хапят зверски, слънцето пече силно, но също толкова силно пеят и пчелоядите всеки ден на смрачаване. Ако кипи някаква бурна културна дейност, до мен информация не е стигнала. Иначе има хранителни магазини, две кафенета, в които от сутрин до вечер на пост са дежурните дядовци с няколко кутии цигари и тесте карти. Веднъж на единия му се счупи стола и както си седеше падна. Това общо взето е всичкото развитие, което събирането е претърпяло през годините. Лятото има и млади хора, чува се глъчка. Чуват се и разни пиянски истории и гърмежи. Специалитетът на селото е "свински уши за рупане", но май поради слабото търсене спряха да го предлагат. Има събор, курбан за откриването на лова, типичните селски събития.

Честно казано все още не съм общувала с много хора от селото - иска ми се да ви разкажа за баби, които точат невероятно вкусни баници, за безкрайни добрини и мили жестове. Сигурна съм, че ги има, просто аз обикновено съм прекалено заета да си съживявам доматите, че да забележа. Има време.
Спокойно е. Почти. Няма коли, но пък явно селото е под някакъв ключов завой на въздушните пътища и постоянно се чуват самолети, които понякога летят опасно ниско. Когато аз бях малка постоянно от някъде се чуваше: "Са-мо-лет но-мер пет ..." Къщите са си типичните селски къщи, има няколко по стегнати, две дори с райграс, има и много изоставени, вече порутени. Продаващите, впрочем, са много евтини - зависи колко е на зор собственикът, дори и под 10 000 лева. Традиционно къщите са с големи дворове от около три декара, ако имате късмет имотът да не е бил делен помежду 992847 наследници, може да ги сварите и трите :). Селото е подходящо за отглеждане на зеленчуци, овощни дървета, маслодайна роза, лозя, деца, животни, семейства.

Следва графата "някога". Някога най-големите бадемови насаждения в България са били в землището на селото. Или поне така казва баща ми. Родът на баба ми са били от най-богатите в селото - имали са фабрика за стафиди, за червен пипер, 30-тина декара ябълки и праскови, ниви, ливади... Под металния капак, който явно не бил там само за да има в какво да се спъвам, лежи мощна помпа, с която се е поливало чак в центъра на селото. Двама души само можели да я пускат, вече и двамата не са измежду живите. Аз се шегувам, че като се омъжвам, ще тествам евентуалния кандидат дали може да пусне помпата и чак тогава ще се съгласявам. Хаха, като се замисля, не е съвсем на шега това, поне в моята глава. Така е като вървя в комплект с 9098324 претенции. Но би било толкова поетично :). Просто ми се иска всичкото това величие, което лъха от тетрадките със спомени на прабаба ми, от думите на моята баба и на баща ми, да се случи отново. Искам аз да бъда част от него. Искам да създавам и след мен да се продължи да се гради.
Някога имаше биволи, с които все плашеха децата. Ех, нали съм го ударила на сантименталност, няма да ви спестя и още една история. Както сега по улицата минават кравите и козите, преди са минавали биволите. Опасно е за децата и по това време всяка майка прибира своите от пътя. Или поне се опитва. На заплахите със страшната биволица, баба ми отговаряла: "Аа, няма нищо, аз най обичам биволица да ме гони!" Баба ми имала и хубава, скъпа кукла. Прасето веднъж излезнало от обора и изяло куклата. Ей такива неща се случват на село. Веднъж имаше глава на крава в двора, това определено беше... различно преживяване :).

Сега има хора, които пазят някакви мили спомени от това място - обикновено ще ги чуете да се превъзнасят по чистия въздух/явно не са били на село, когато съседите си горят ореховата шума и скъсаните найлони/, вкусните домати/нищо, че иначе си купуват такива от Испания, Гърция, Турция и пак твърдят, че са вкусни/, песента на птичките, мирисът на мента и чубрица, чаят от старателно събирани билки, лютеници и изобщо всичко що е домашно - ей, както обичат да казват, сърцето си били оставили там. Ми елате си го вземете, бре! Селото, ако не друго, поне не бяга. И всички тези неща от спомените са все още там, плюс минус някоя олющена мазилка и запустяла градина. Само хората, меракът, вдъхновението, те липсват.
Аз онова прехвалено "някога" не го помня, а да ви кажа и не съжалявам. Освободена съм от безкрайното сравняване между преди и сега, не си ангажирам акъла с търсене на политически и социални причини за сегашното положение. Че то причината сме хората, съвсем просто ми се вижда на мен. И понеже трябва да го запълня с нещо този мой освободен акъл, аз се оглеждам, ослушвам, понякога се спирам ей така само за да наблюдавам и знаете ли - и сега е хубаво. Даже много. Тъжно е просто, че малцина я виждат и оценяват тази хубост. Тъжно е, защото тя може да вдъхнови толкова повече от един блог за домати...

Аз обаче хич не съм тъжна, изобщо не съм от онези вечно мрънкащите за изчезващите български села. Защото докато аз съм там, ако ще и само мисловно сега, поне едно от тези села няма да изчезне. Всичко се върти, някога пак ще се засели, пак ще е оживено - ако ти изчезнат керемидите от покрива, ще има повече от двама заподозрени/броят на живите хора на улицата/. Толкова ми е естествен и близък животът на село, а не само и на мен. Няма нужда от изпадане в крайности, аз вярвам в прогреса, напред трябва да се върви и за мен да се върнем към земята не означава да отхвърлим онази лошата, "цивилизацията". Връзката със земята не се гради  само с дървени колиби и септични ями, та това е усещане, начин на мислене, много отвъд отказването от тока, телефоните и компютъра. А защо изобщо толкова често се говори за отказване, лишаване? Е това определено не е добра рекламна стратегия. Аз, очевидно, не съм се лишила от тези удобства и примерно искам да имам интернет на село. И не мисля, че това ме прави по-малко селянка или земен човек като цяло. За мен в развитието е истината, но развитие, което се гради върху баланс, хармония и взаимност.
Мечтая си за моята хубава къща на село, където ще месим хляб, слушаме музика и гледаме филми с още по-хубавото ми семейство. Мечтая си да заслужа онази социалистическа табелка "Образцов дом", ама с моите разбирания за такъв, понеже другите, както вече споменах, са ми чужди. И всеки ден работя по въпроса, понякога само мисловно, друг път мислите се превръщат в реалност. Хаха, ако има такова нещо като "родова кръв", моята ще да е само от тази група.

В Тюркмен сутрините и късните следобеди са магическо време. Чаплите прелитат над моята градина към язовира, кълвачите се гонят по орехите, папуняците се разхождат гордо из доматите/че как да не се разхождаш гордо измежду такива домати?!/. Ама и по обед пак е хубаво. Всякога е хубаво, само очи да имаш. Язовирът е пълен с птици, както и ливадите около него. Над 120 вида съм видяла засега. През зимата на 1972г. е имало ято жерави. Аз ги чакам да се върнат. Пък и кой казва, че не са се върнали вече или че изобщо са спирали да се връщат всяка зима - това, че не ги е видял човек нищо не означава. Затова по-точно чакам да ми се покажат. И те, и морските орли.

За селото и неговата история е написана книга - дядо си купи над 10 екземпляра, ама по негови думи единият бил подарък. Хах, то като се има предвид, че сигурно е изкупил доста солидна част от целия тираж, оставаше и да не му подарят една книга :). Има много интересни истории за места, кладенци, хора... За училището, в което прабаба ми е била учителка, за пожара, който е изгорил изложбата в читалището... Аз тенденциозно опоетизирам всичко що е селско, ама знаете ли, аз така го виждам, така го усещам и хич не преувеличавам. Че е трудна кърската работа, трудна е, то затова й казват работа, а не почивка. Обикновено на лицата на хората е изписана тъга. Но пък толкова бързо тази тъга преминава в насълзени от радост очи, достатъчно е само онези, любителите на селския живот, да дойдат да си приберат сърцата :) .

В думите си досега често употребявах местоимението "мое" и производни - моето село, моята улица, моята градина. Създава някакво внушение за собственост, ама като се замисля, те мен повече притежават, отколкото аз тях. Което е малко плашещо, но пък точно за да не изпадам в крайности сега уча в Единбург.
Пък междувременно Тюркмен няма да изчезне. Да, Тюркмен няма културни забележителности, музеи, супермаркети, тучни поляни и природни феномени, но има мен, а аз няма да се откажа от него.