"Вкъщи"-тата

Вкъщи всеки си има своето "вкъщи". Това ни е едновремено проблемът и решението. Много сме хапливи на отговори като "вкъщи съм" - е, хубаво си вкъщи, ама къде по-точно? Така сме се разпръснали, че като се обаждаме един на друг по телефона, а и когато който и да е се обажда на мен, няма как си, какво правиш, първият въпрос е "къде си?" и оттам разговорът продължава според отговора. Още по-хапливи пък ставаме когато започнем да си сравняваме "вкъщи"-тата. На кого ще му вържат първи доматите, на кого дюлите са по-тежки, къде е по-чисто, къде има повече мишки, кой има най-смешните истории с мишки... Преди да продължа по-нататък, трябва да уточня, че моите орехи са по-едри, по-нечервиви, по-трайни и определено по-вкусни! Да не се чудите просто ;). И да, реално погледнато не съм опитвала нито моите орехи от тазгодишната реколта, нито тези на конкуренцията, ама въпросът е принципен! Е, признавам, че на мишки, колкото и невероятно да звучи, губя. Грохотно. Но не върви 1 изречение след като съм говорила за принципи, да крада чужди истории. Резултатът засега е отхвърляне на цели три "вкъщи"-та от страна на брат ми. Kакво пък толкова - обувките ти убивали и се оказало, че вътре има умряла мишка. Случва се. На някои хора повече, отколкото на други.

Те, наште "вкъщи"-та, най-разнообразни, несравними помежду си, ама ние сме напористи. Всеки гълчи за своето или поне се опитва, преди почти несъзнателно да бъде прекъснат от другия. "Ама аз нищо не съм казала за твойта къща." веднага бива последвано от "Еми да де, затова аз да ти кажа!" Делим наследствени китеници /е това беше един вълнуващ разговор по скайп!/, пренасяме мебели, опитваме се тайно да промъкнем и по нещо, което вече не ни трябва... По-тайната част май съм само аз, защото всички останали го правят съвсем демонстративно. "Нося ти пълен комплект кристални чаши за алкохол!" и един прашен кашон ми се бута в ръцете толкова убедително, че успявам само смаяно да попитам: "Ама защо?!" В последствие се оказа, че картинката лъже и вътре има неработещ газов котлон. Пълна прецаквация за мен и то не защото ще трябва да продължа да си пия алкохола направо от шишето, ами защото сега съм главен заподозрян в мистериозното изчезване на оригиналните чаши. 

Виж брат ми и сестра ми, те такива дертове нямат. Техните "вкъщи"-та са подвижни, разпростират се на около има-няма метър радиус от телефон/компютър и мрежа за безжичен интернет без парола. Интернетът никога не е достатъчно бърз, а яденето винаги е прекалено далече. И понеже поддръжката на дом с такива мащаби не изисква много, все гледаме да ги примамим за помощници. Те от своя страна пък стават все по-добри помощници и се справят сравнително успешно с прескачането от едно място на друго. "Како, ти вкъщи защо не държиш така чисто и подредено като на село?" и подобни въпроси често биват отправени към всеки от основните домоуправители. Ще ни познаете, че сме роднини по това, че всички се имаме за слънца с ограничен капаципет и винаги отговаряме, че не можем да огреем навсякъде.

Макар дебатите на теми като кой двор колко луковици фритилария заслужава понякога да придобиват направо заядливи нотки, на мен лично ми става толкова хубаво, като се замисля, че всеки си има своето място. Знам аз колко съм щастлива на село, колко приятно е вманиачаването в избирането на пердета и бели чинии /и кхъм, само защото прозорците ми са счупени, това не означава, че не мога да си мисля за пердета, не стига, че нямам кристални чаши, ами и без пердета да остана!/ Още по-щастлива ставам, като се замисля и за щастието, виреещо по другите "вкъщи"-та. Забавно ми е как всеки си мисли, че моооже би малко прекалява, ама няма проблем, понеже някой друг от семейството направо се олива. Забавно ми е как баща ми ми се обажда по скайп посред нощ само за да ми каже с възмутен тон: "Абе, ти защо си казала на майка си, че й трябва някакъв цвят в хола?! От два дена само тоя цвят търси, никакъв цвят не ни трябва!"

Най-хубаво е когато си ходим на гости - случва се рядко, но всеки път е така естествено и уютно... и шумно, и драматично, но все пак и уютно. Където и да се съберем, всеки носи по нещо от своето място. Аз си вървя с доматите, майка ми с цветната тел/професионално изкривяване и в двата случая/, баща ми с какво ли не, от касетки с луковици до квачки с пиленца, брат ми и сестра ми с по 10 ката дрехи, от които поне 9 са в пълен противовес на атмосферните условия... За толкова неща нямаме нужда от думи, разбираме се, маневрираме измежду стърчащите пирони и падащата мазилка, заобикаляме страшните кучета на баща ми, гоним пасулки, мишки, къртици и себе си... мечтаем за промяна и работим, за да я постигнем. Всеки по своя си начин, вглъбяваме се в различни детайли и понякога ни се иска да се осамотим в личното си "вкъщи" - на тишина, спокойствие. Истината обаче е, че когато това стане, на всеки му е поне два пъти по-приятно защото знае, че някъде там - в града или по селата - е семейството му, което го подкрепя. Да, харесва ми да си върша работа на село, но тя изобщо нямаше да е толкова сладка, ако не знаех, че поискам ли, за няколко часа ще се отзова отново насред смеха, кавгите и безкрайната обич.