По тюркменски

С моето село Тюркмен май доста си приличаме. Хич не ни бива на междинни положения - не мога да кажа, че ни избива на крайности, така само за себе си позволявам да говоря. Не, в Тюркмен просто всичко се прави и чувства силно, понякога дори грубо, но винаги истински. Не познавам много хора от селото. Минаха години от последния път, когато бях в тъй наречената "Долна махала". Аз едвам до центъра стигам - ех, както ме мързи да ходя до магазина в село, за нищо друго май не ме мързи така! Все си правех планове как надвечер ще се разхождам, ще разглеждам къщите, и празните, и пълните, как нарочно ще си забравя фотоапарата и ще ми е леко и на рамената, и на душата. Естествено преди това трябваше да съм поляла, да съм поне преполовила списъка със задачи, да... и ей така до безкрайност и както вероятно се досещате, още не съм стигнала до момента с разхождането.

Малко по малко обаче ме научават из село, ще ми махнат с ръка, докато чакам автобуса на спирката, ще ме поздравят, като се разминем на улицата. Нали разбирате, в един от двата пъти, в които събрах сили да отида до магазина. Харесва ми, че съм "на Даскалов внучката". Харесва ми, че на село това означава нещо, по-иначе ме гледат, след като разберат "на кого̀ съм". Е, има една баба на центъра, която все ме мисли за нечия друга и да си призная леко се засягам, ама вече свикнах и отговарям почти спокойно: "Не е вярно, на Даскалов съм внучка!"

Интересни са хората на село. Обикновено ги виждам, докато бягам към автобусната спирка, подминават ме с каручка или колело, докато чакам на шосето. Другият вариант е да ми се е спукала за пореден път тръбата в банята и да съм тръгнала на вече ежегодната ми обиколка тип: "Добър ден, извинете, да ремонтирате спукани тръби случайно?" Или пък когато ходя да разчиствам гробовете на прабаба ми и прадядо ми - понякога криввам в някоя от пресечките по пътя, надничам над каменните дувари, открадвам по някоя смокиня от пустеещите дворове. Харесва ми да ходя на тюркменските гробища, да чета имената по надгробните плочи, да седя под големия орех, хвърлящ сянка над гробовете на родителите на баба. Тези хора май си вървят с орехите. От време на време се чувствам виновна, задето в мислите си съм отрязала не един клон от орехите в двора. Но животът върви напред, променя се - аз мога само да се постарая да е към по-добро.

Покрай блога разбрах, че тук-таме използвам думи, които са непознати за хора от други краища на България. Със сигурност не бих била добър хроникьор на диалекта ни, просто защото основно съм слушала само баба ми, дядо ми, баща ми, най-много и съседите да добавя в списъка. В съседните села вероятно говорят по същия начин, но все пак, искаше ми се да събера на едно място думи и фрази, за които се сещам. Установих, че тюркменци има доста по света, може би някой от тях ще прочете това и ще се зарадва да срещне нещо познато.

Иска ми се да започна с нещо впечатляващо, цветущо и то хубаво ми се иска, ама не се сещам. Но такива сме си ние тюркменци и Тюркмен - не ни бива на първо впечатление. Кърско село с прашни пътища и хора с изгорели от слънцето вратове, нямаме забележителности, които да те оставят без дъх още от първия поглед. Не, за нашите забележителности трябва да се поспреш, да останеш поне за ден, да изпратиш кравите на паша и после да ги чакаш да се върнат, седнал на едва показващия се изпод тревите тротоар. Нашите забележителности се промъкват тайно в съзнанието ти, не можеш да ги изброиш, но искаш и още, и още от тях.

Вместо "премести се, моля те, за да седна и аз на пейката" - чисто и просто "възгъч". Не пращаме хората по дяволите, не, ние ги пращаме да върнат кравите: "Абе, иди върни кравите!". Пъпешите са пипони, дините карпузи, а картофите барабой. Баниците са винаги сладки, праз, спанак, лук в тестено изделие не влизат. Миналата пролет с 893749 зора убедих баба да ми направи баница със спанак. На другия ден си получих спаначената баница. Беше оваляна в пудра захар.

Закуската обикновено е катми, като разликата между катма и палачинка е особено болезнена тема и ако кажеш, че "палачинките" са много хубави, може да си останеш и без закуска. Холът е салон, а някъде задължително има и "багажлък" - стая пълна с реликвите на предишните поколения и нефункциониращи електроуреди, обобщени под надслов "натурии". Няма торбички, има пичийки, сутринта е сабалян, а "ората по три ляба на ден изидат". Хлябът още е с купони, ама и с доплащане към купона. Купонът е валиден само за три хляба наведнъж, което е особено непрактично, когато нямаш прасета за хранене. И като сме подхванали хляба - свършва бързо, още преди обяд, неделя няма. И ако видиш, че има останали седем хляба и само една баба на опашката пред магазина, не си отдъхвай с мисълта, че си успял да се вредиш - не, няма такова нещо, понеже като дойде редът на бабата, тя с разочарование ще попита: "само толкоз ляб ли е останал? Дай ги сичките." Освен хляб, всеки делник магазинът зарежда и три кифли с мармалад и един сладък геврек. Това лято брат ми и сестра ми дойдоха за 2-3 дни да ми помагат. Всяка сутрин брат ми бързаше да изпревари дядовците за кифлите. За 3 дена успяхме да се скараме поне пет пъти за прословутите кифли - ама сериозно, супер нечестно е от 3 кифли и един геврек до мен да стигне само празна пичийка. После дочух двама дядовци да си говорят: "Бе ти знаеш ли кой беше тоя, дето ни изяде кифлите?" Ама са хубави кифли.

Магаретата цвилят прекрасно, улиците са широки, за да могат да минават стадата с добитък. Или танковете - зависи кой разказва историята. Танковете така и не дошли, а стадата стават все по-малки. Вече няма биволици - много ми харесват тези животни, искам някой ден пак да гледам как се чернеят отдалече. Ако не се намери кой да ги гледа, какво да се прави, ще кандисам аз. Нямаме проблеми, имаме дертове. Децата се плашат с биковете и малачките, надвечер зададат ли се стадата, трябва да се прибират. Ние не сме уморени, а каталясали. Не се съобразяваме, а се съпикясваме. И имаме навика да окуражаваме другите и те да се съпикясват, което често води до интересни обрати в разговора. И така още много.

С колкото повече тюркменци се запознавам, все повече се убеждавам в едно - има два вида тюркменци. Който обича Тюркмен, той го обича силно и страстно, през сълзи, няма значение дали всеки ден е на село или пък не е стъпвал там от години. Тюркмен може да е неговата малка тайна, излизаща наяве само когато някой каже: "Кво пък е тва село Тюркмен, няма такова село!". Тогава тази любов вече не може да бъде сдържана, понеже тюркменци се засягаме лесно, не, тогава високо ще кажем, че такова село не само има, но и е нашето село. Твърдим, че въздухът на село е по-друг, че само в Тюркмен можем да дишаме с пълни гърди. Във всеки един момент можем да ревнем за село. И го правим. Няма значение дали сме на 20, 30 или 95. А като се съберем на едно място естествено си говорим за Тюркмен. Отдъхваме си, като срещнем насълзен поглед - тогава разбираме, че не сме сами в любовта си към село.

С другата група се срещаме ежегодно по жътва - тогава върволицата от хора на площада е по-дълга и от хорото на събора - редят се за бележките от житото. Мисля, че на тези хора също им е мъчно. Всяка година заварват по-малко хора, повече празни къщи и буренясали градини. Може би се чувстват поне малко виновни, сигурно затова бързат да си тръгнат. Да се отърсят от спомените, когато е имало смях и глъчка по улиците, когато бабите са им правили катми, а те са се въргаляли по прашните улици "като малачета". Те също обичат Тюркмен, просто тази любов е останала в миналото, не е успяла да се превърне в част от тяхното настояще. Къщите им се рушат, самите тях ги е страх да прекрачат прага, но "бащиня не се продава". На мен ми идва да кажа, че не може "хем така, хем онака", но разбирам и, че не е толкова просто. За тях Тюркмен беше всичко, което вече не е.

Вече имам земя в Тюркмен. Своя собствена. Чаках този момент толкова дълго /доколкото дълго може да е чакал някой на 20/ и сега, след като се случи, го чувствам нереално и същевременно толкова естествено. Издирвах собствениците с години /нали разбирате, цели две/, а после всичко се случи за седмици. Запознах се с хора, обичащи Тюркмен. Срещнах разбиране, почувствах се вкъщи. Убедих се, че "кръвта вода не става", роднини сме и нищо, че аз ги виждах за първи път, през цялото време си мислех: "Разбира се, че са ми роднини, приличат на моите роднини." Няма да забравя как на излизане от нотариуса ми честитиха земята, как ми стиснаха ръката и ме прегърнаха. Моята земя. Моята отговорност. Моята нарисувана на салфетка къща. Идва ми да кажа стъпка по стъпка, малко по малко. Не ме бива на стъпки, обикновено бягам. И на малко не ме бива, прекалено лесно се обсебвам. Затова по-скоро много по много. Когато му дойде времето, когато има за кого да строя къща. Е, дотогава може поне дувар да вдигна, да насадя дървета, че да имат време да пораснат, да сея люцерна, че да няма тръни и лепки. Не ме бива да чакам, но мисля, че е правилното решение. Имайки предвид и че личните ми спестявания са едно шише пълно с жълти стотинки... Ама това е само защото брат ми обра "сребърните".  Страх ме да не би някой да помисли, че съм изоставила земята си. Не ме вълнува толкова какво мислят хората, просто не искам моята земя да бъде възприемана като запустяла и забравена. Поела съм отговорност и ще я изпълня. С радост, с вдъхновение, с любов. Сега не мога и често очите ми се насълзяват при тази мисъл. Иска ми се да сложа табела, на която да пише, че ще се върна, че обичам земята си и всеки ден мисля за нея. Ей така, да не би случайно някой да мине покрай нея и да си помисли: "Ех, измряха хората, опустяха земите". Чудя се, ако всеки, който споделя моите чувства, сложи своята табела, с колко ли табели ще осъмне България...