Куфар, пълен с надежда

Един юрган (какво начало!). Купчина учебници по хидрология измежду книги с красиви градини. Чифт спортни обувки за брат ми. Понеже ний в България боси ходим (каза тази с интернационалните юргани). Всичките тениски и двата потника, които така и не облякох. Мисия предизвикване на хубаво време с летни дрехи - временно преустановена. Пакетчета семена - не че досега съм отчела голяма /някаква/ успеваемост с тях, ама така, за сравнение с липса на сеитба, шансът все пак съществува. 2 рамки и 2 фенера за село - купени на промоция с примерно 8-мата ми надница. Намалени заради липсващо стъкло и несезонност - продавачката така се изненада, като се награбих, че ми направи допълнителна отстъпка. Шшш, не че нещо, ама имам къде къде по-големи дертове от тези - докато имам стена, на която да очаквам снимки, рамките са вървежни. Празните бурканчета от сладкото, което примъкнах към Единбург зимата. Тъй де, пара се е дало и знаете ли колко време си търсих такива изтумбени... И да, има голяма вероятност на въпроса "Какво правят българите?" моите съквартирантки да отговорят, че събираме буркани, личкаме вода по нищо неподозиращи съседи /откъде да знам, че на долния етаж точно в този момент ще мине човек, ама нищо, аз го успокоих, че сега и на него ще му върви по вода/, раздаваме храна /черпим/, но в същото време не даваме нищо да стане "зян" - "То като изрежеш мухлясалото, нищо му няма!" и "Ее, виж колко още има по тенджерата, обери го с един залък!"

Шевовете, които не са се пръснали от предишното пренасяне на локум, бисквити "Закуска" и кори за баница в количества като за малка лафка, вече се опъват. Заплашително, ама няма страшно, на мен реализма отдавна ми го задържаха на митницата. Аз пак се опитвам да промъкна по някоя малка доза, но си признавам, че тя често остава забравена из-под безбройните ми мераци. Натъпквам и тетрадката със списъците - всички задачи накуп, задачи за първото ходене, мечтани растения, растения за купуване с наличните средства, бонус растения, ако първите се окажат по-евтини, отколкото предполагам. И измежду всичко това мечти и вълнения - толкова, че макар шевовете на куфара да се държат още, то мен самата едвам ме свърта! Искам вече да съм сред семейството си, градината, приятелите. Да спра да бъда страничен наблюдател и слушател на преразказани истории. Вместо това да бъда част от тях, да създавам красиви моменти и да помагам на родителите си. Как искам вече да правя огледа си на село, да се успокоя, че всичко е живо и налично. Да срещна съпричастност и да отвърна подобаващо.

Всичкият багажлък е добре уплатнен - от обич, надежда и мъничко страх. Обич - към живота ми и всички хора, които го изпълват с доброта. Надежда, че тази година и аз ще съм по-добра, по-разумна и по-смела. И страх - защото сега след всяко завръщане следва поредното заминаване, а скоро то ще е наистина надалече. Тогава няма да имам дата, до чието настъпване да отброявам дните и това е малко плашещо. Но и смело, та покривам по някой друг критерий от определените :).

Прекрасно е да се завръщаш у дома!