21

Ех, прекрасното чувство да знаеш, че повечето ти действия са глупави, неуместни и меко казано с много деликатно загатнат смисъл и това просто да няма значение. Да правиш нещо и да си толкова омагьосан, че изобщо нямаш свободно време да се питаш защо. Другите, виж, време имат бол, та въпросите все ще те изненадат отнякъде. Защото искам? Обикновено не е достатъчно - да не забравяме, че животът е гаден и сложен. Да не забравяме, че това все пак е България. Защото мога? Аййй, тарикат! Ама така де, тука играят паунди! О да - хоро, ръченица, всичко играят. Ансамбъл ще си правят с австралийските долари :).

Пък после не съм се държала като някой на 20, вече 21 :).

За мен годините винаги са били повод да се дразня. И да, още не съм го надраснала. Ти на колко си? Оо, ама наистина ли? Не, лъжа те. Защото такова е днешното поколение. Е нищо де, то е хубаво да младееш. Каза някой, на когото никога не са му искали лична карта при покупката на бонбони пияна вишна. Ех, детенце! Ех, лелче! Време ти е вече да се влюбиш/да пораснеш/да си намериш работа от 9 до 5. Пък да знаеш на тебе за какво ти е време! Ти вече трябва да мислиш за любов, не за китки. Стига с тая градина! То вярно, че много успешно си играя ролята на млада и неопитна, ама тая работа май не ставаше точно така. Кой пада от небето ли? Спорно е. Ама то вашто поколение само тва знае да прави - да спори! Айде, айде, мир да има - мойто поколение поздравява вашто с песента "Остаряваме бавно" ;).

Понеже наистина съм се наслушала на такива приказки, много уважавам хората, които се държат с мен като с човек, а не като с "човек на еди колко си години". Сигурно затова и ми е трудно наистина да уважавам някой само защото е примерно на 50. Ще го уважавам заради делата му през тези години, не заради едната цифра. Не ме разбирайте погрешно - отстъпвам място на възрастните в автобуса и на живо просто се усмихвам почти искрено на всичките забележки, които ме дразнят. Търпяла съм много насмешки от хора от всякакви възрастови групи, мълчала съм до болка и съм се правела, че не чувам. Не, не съм слаба и неотстояваща себе си, просто си избирам само битки, които си заслужават да ги спечелиш.

Имах прекрасен рожден с прекрасни хора - почувствах се и все още се чувствам богата. Обичам си и живота, и всички добри хора в него. Понякога сама се натъжавам от високите си очаквания към себе си, все искам да постигна и още нещо. Е, дотогава съм сертифициран търсач на язовци - колко такива има, я! Традиционно се нагърбвам с нереалистично много задачи и о толкова реалистично много чанти. За добро или лошо съм свикнала да ми е неудобно - бих изтърпяла какви ли не неудобства, ако ще отметнат поне една задача от списъка. "Как да няма място за още багаж, бе тате, в краката ми още две чанти, една касетка върху коленете ми, пък с ей тая ръка ще подпирам клематиса!" и "Оо, няма страшно, аз мога и да не ям, компоти ще пия." са ми дежурните реплики. Добре че ми дойдоха гости, та да извадя масата - понеже аз все ям в движение :). Ех, както баба ми разказва как на младини е брала теменужки от гората, аз така някой ден ще разказвам как съм носила багаж и съм пила компот направо от буркана.

Струва ми се, че времето препуска с бясна скорост, добре че и аз не мога да вървя бавно, та горе-долу докарваме синхрон. Започнала съм поне пет публикации, все чакам подходящите снимки, уводи, заключения. Докато завърша едната, вече съм се вдъхновила за друга и предишната леееко губи давност. Цял месец нахвърлям думи, за да не забравя. Покрай думите летят и чували стари пеньоари, цветя, семена, записки по шотланските лекции /за въстанията има време - да гласуват първо лятото :)/. Саксии, камъни, буркани, кабели и стари железа - и покрай всичката красота на фона на дежурната разруха - летя и аз. Време ми било за любов. Че не е ли винаги време да любов? О да, понякога съм самотна и много ми се иска да имаше кой да е с мен на село и по света, но пък съм безкрайно щастлива, че докато и това стане, има толкова много други неща, които да обичам.