"За мен"

Почти сигурна съм, че когато създадох този блог не знаех даже какво точно е блог. Хах, ако можех да предположа тогава каква голяма част ще бъде от живота ми, щях да му измисля по-хубаво име. Чудили ли сте се какво е "аvocet" ? Саблеклюн на английски. Не че не е готина птицата, даже ми е от любимите, но кхм... тогава такава беше модата. Ако се разровите из фотографските сайтове,ще забележите, че почти всички, снимащи птици, са известни с някое латинско наименование на птица. По-масово харесваните, като пчелояд, рибарче и т.н., естествено бяха вече заети.

Та така, защо "avocet ли? Защото беше свободно. Да, знам, много съм оригинална, чак понякога аз се удивявам от себе си. Малко по малко поприведох блога в по-блогърски вид, искам да го направя още по-пригледен, дано да ми остане време.
Е, ако не друго, искам тази част да отметна. Тая категория "За мен" винаги ми е била странна.
Че то целият блог е за мен, от това по-егоцентрично няма накъде. И не че не мога да напиша още една за себе си, сигурно би била дълга, леко иронична,на моменти прекалено розова, с нотки на самосъжаление. Ама ще ви я спестя ;) . То накрая май пак ще ме избие на егоизъм, ама преди това за друго исках да пиша.

Удобно би било просто да кажа, че обичам земята, слънцето, семейството и градината си. Иронично, не обичам да тичам боса в росната трева. Понеже ме сърбят краката от мокрото и ми идва прекалено поетично. Предпочитам да стъпвам по напуканата земя и да ми пари на краката. Верно щеше да ми е по-удобно да си продължа в този дух, позната история, аз това, аз онова, обикновено после ме хвалят.

Ама не е толкова просто. Виждате ли, зад "и тази градината цялата я гледаш сама, това всичкото ти си го отгледала" остават скрити двама родители, които пускат дъщеря си сама ама ептен на кънда мънда в дивия да копае.
Бива ме в копането, но това е така, защото ми беше дадена възможността да се науча. Както и още 99874 възможности. Така че явно съм по-добра в това да се възползвам от тях.
Все разправям на наште, че им е скучно с мен, понеже не правя нищо от типичните "тинейджърски" неща. Ама и на тях не им е лесно с мен, понякога чак аз се чудя как ми се връзват на акъла.
Другите искат да излизат по дискотеки и да се напиват, аз - да варя компоти. Защо да ходя по магазините, не, аз ще правя сирене. Едните викат "тате,дай пари", аз пък квича "татее, за петък искам 10 литра овче, 8 краве и 4 литра козе мляко". И май май и двете опции не са съвсем безпроблемни. И все пак, мен с нищо не са ме ограничавали.
И сирене, и компоти, какво ли не ми мина през ръцете.  Че даже и учебници по едно време. С тази част също се справям добре, ама зад моя успех трябва да се отбележат и двамата работохолици, които ми плащаха уроците.
Та така, мен все ме хвалят, ама не съм само аз за хвалене.

Дори не са само родителите ми. Не бих казала "тооолкова много хора", по-скоро даже везната клони към "толкова малко". Но пък на всичките съм благодарна, всичките са изиграли някаква роля в моя живот.
Често си мисля за дядо. Чудя се какво би ми казал сега. Супер глупаво е, но докато си бях на село, постоянно се ровех из стари бележници, хвърчащи листове и измачкани писма. Четох за партийната дейност, за на еди-кой си почивката и като, че ли все не намирах каквото търся. А то и аз не знам какво търся, абсурдно е да си мисля, че някъде има нещо оставено специално за мен. Ето, той човекът цяла градина и 2/3 къща ми остави, а аз пак искам още. И после още толкова. Пуста ненаситност. Пък на него му стигаше да го черпиш кафе и беше най-щастливия човек.

С баба сме много различни, даже цяла публикация имам подготвена по темата. И въпреки всичко ми дава аз да се разпореждам на село. Загорели тенджери, счупени чинии, откачени корнизи, списъкът с поражения е дълъг. Добре, че лесно си успокоявам съвестта. Все са уроци, остава само аз да си взема поука.
С повечето хора не съм особено разговорлива, предпочитам да наблюдавам. И как си мечтая някой ден просто да си мълча с някого, без да е неудобна тишина. Много ме дразни презумцията, че като не си сам, трябва да си говориш с човека до теб. И като гледам другите, в главата ми все се изреждат плюсове и минуси.
"Ее, ще ми се и аз да бях така" или обратното.


Това лято беше най-хубавото ми досега. И не само заради градината и зеленчуците. Повече заради хората. Дръжте се, дойде моментът, в който ми се иска да прегръщам не само къщи и дървета, но и хора. Никога не ми е идвало отвътре, ама на, явно просто не съм познавала хора, които го заслужават (разбира се, с изключение на семейството ми, тях винаги съм ги познавала и почти винаги съм ги прегръщала). Сега съм сама в Единбург, но ми става мило като се замисля за приятелите ми в България. Оказа се, че харесам ли си някого, много се привързвам.
Привързах се и към блога, към всички вие, които четете. Даже май май са ми грешни сметките и нещата отиват към "толкова много" хора.

"За мен" - предоставено с почти винаги любезното и само понякога насила измолено съдействие на сумати народ, който си остава скрит зад снимките на домати и разказите за градината. Защото без тях, "мен" просто нямаше да има.

Аз съм си аз, ама съм си и аз, понеже никой не ми пречи да съм себе си.