Ден за размисъл

 Вече почти три месеца съм в Австралия. Не съм писала за преживяванията си тук, донякъде защото всичко се случва супер бързо, но и защото малко ме е страх да не ме разберете погрешно. Виждате ли - в Австралия ми харесва. Много! Още отсега знам, че ще се разделям с нея през сълзи; знам, че една година вероятно няма да ми е достатъчна. Замислям се какво ще правя, като завърша бакалавърската си степен в Шотландия догодина - още ми се учи и докторантура в Австралия вече ми се струва една идея по-малко недостижима. Вчера се върнах от работа на терен в субтропичните гори покрай източното крайбрежие - беше прекрасно преживяване, имах възможност да си говоря с лекторите, да изслушам историите им за академичната среда... и ми се прииска и аз да съм част от нея - да преподавам, да вдъхновявам поне наполовина толкова много, колкото те мен.

Бързо се устроих тук - живея в къща до университета, разбирам се добре със съквартирантите си, работя и парите, които изкарвам, са ми достатъчни. С една от колежките си говоря на френски - ей, трябваше до Австралия да стигна, за да се престраша да кажа нещо на френски! Всички са толкова мили и приятелски настроени - изглеждат доволни от живота. И аз съм доволна. Понякога ми се струва нереалистично - в 12-ти клас ей така на шега разглеждах сайта на Куинслендския университет, но нямаше как да се случи, пък и като че ли не бях готова да отида тоооолкова надалече. Съвсем го бях забравила този университет, докато не реших да кандидатствам по програмата за интернационален обмен на студенти. Като ще е гарга, не я искам просто рошава, нека да е много рошава. Австралия ми звучеше като най-голямото приключение - не тръгнах с конкретни очаквания, но определено ми харесва повече, отколкото бих предположила. Вървя по улиците и се усмихвам, чувствам се свободна - фактът, че се справям тук ми дава увереността, че бих могла да се справя навсякъде. Австралия ми прилича на България - дъждът като че ли се излива от същото ведро, а изгорелите треви покрай пътищата ми напомнят на моя си кър. В Шотландия все се чувствах сякаш водя два живота - нашенския и онзи, чуждия. Със заминаването си на другия край на света, за моя изненада, не добавих още един, а успях да ги събера всичките заедно. Винаги съм била чувствителна относно изказвания като "ти замина, няма да се върнеш, забрави за родината, аз обаче избрах да остана, избрах България." Не че има нещо лошо, просто ми се струва нелепа тази форма на патриотизъм - кой заминал, кой останал е просто статистика, не е ли по-важно какво правим с живота си, където и да сме? 

Още строя къщи и садя цветя наум, още искам да живея в България. Просто видях, че има свят и отвъд родните граници - няма нужда от сравнения, а "чуждото" не краде от любовта ми към родното. Тя си е все толкова силна, ако не и повече. Всичките ми познати и приятели в Шотландия и Австралия са като омагьосани от нашата страна и искат да я видят с очите си. Българите, избрали да заминат, все ни подготвят за негативно отношение в чужбина, мислели ни за боклуци; предупреждават ни, че с нас ще се държат лошо само защото сме българи. Може би е донякъде вярно за Великобритания, но в Австралия поне досега съвсем не е така. На хората, с които съм се запознала, им е любопитно, искат да им разкажа за България. Харесва ми, че тук има малко българи - почти всички не са срещали друг българин, а вероятно няма и да срещнат. Няма български стереотипи, за тях България съм аз. Каквито впечатления придобият от мен, ще предадат и на държавата. Приемам ролята си като чест и отговорност, съзнателно се старая да съм своята най-добра версия.

Иска ми се българите да не бяхме толкова горделиви, да не изпитвахме нуждата все да се изтъкваме пред другите народности. Те нищо не разбирали, дебели били, грозни, алчни и некадърни - не като нас, разбира се. Да обичаш родината си не означава да мразиш останалите държави. Последните три години се запознах с хора от всичките краища на света; и аз имах стереотипи в главата - изчезнаха някъде по същото време, когато съквартирантката ми от Калифорния започна да играе хоро по-добре от мен. Всички сме хора, всички може да бъдем по-добри заедно.

В Австралия слънцето вече залязва - вятърът поклаща евкалиптите, а из клоните им се обаждат папагали. По БГ радио върви "Моя страна, моя България". А утре аз ще бъда една от първите гласували в целия свят.