Следпразнично

И отново дъждовен, мрачен и меланхоличен Единбург :) . Абе, усмивката на края на предишното изречение е малко измъчена, ама от утре като ме завърти учебната дейност и няма да имам време за такива чувства. 

Имах тооолкова хубава ваканция! Ех, добре че беше тя да ме топли сега :) . Тази усмивка е по-искрена от предишната :) . 

Беше ми кеф просто да говоря на български, да се спъвам по български тротоари, да казвам "Благодаря", да гледам радостта в очите на моите си хора, когато ме видят... Не, наистина, отчитам го като лично постижение, че уча в Единбург. Не толкова заради високите изисквания, по-скоро защото е ама толкова извън моята "удобна" зона, че няма накъде повече. То аз все още шашкам хората, че уча в чужбина, аз, дето се разхождам по улиците, ядейки туршия от трилитров буркан. В моя защита, беше много хубава туршия и тъй и тъй имах вилица в чантата /естествено, то в моите чанти само такива тривиални предмети има/, та защо да чакам да се прибера.

Е, не ми е съвсем ясно как точно ще се вмести селото и България в научната ми кариера /ама как важно звучи, тъй де, няма да си играем на дребно,я/, ама предпочитам да го карам стъпка по стъпка, с дежурната вяра, че всичко ще се нареди. Това ми е философията и за носене на багажи, междудругото. И как само ми прескача мисълта, ама да, за мен са много логично свързани.

Все се надценявам и така ги нареждам тея чанти, че като дойде време за тръгване и ги погледна, за момент се чудя ще стане ли тая работа, няма ли. Ама понеже обикновено бързам, грабвам ги и шшш, те верно тежали много. Първо до пътната врата. После си почивам като стигна поляната. И до черниците на баба Нанка, на моста и айде, добрах се до спирката. Като се пъна да бягам в Единбург, пак така - малко по малко и то взех, че стигнах. Обикновено даже си подминавам крайната цел, понеже като я достигна, си викам : "Брей, ми то не било чааак толкова трудно, мога и още малко".

Ама щеше да ми бъде прекалено лесно, ако се придържах безрезервно към тази философия. Всичко искам, сега го искам. То и затова си знаех аз, че няма да свърши светът - кой свят би свършил преди да съм се влюбила за първи път, преди пак да се чуе детски смях на село или в малко по-скорошен план - преди да съм си изяла компотите?! Не и моят. 

Толкова неща ми се правят, обикновено в неподходящи моменти и нереалистични количества, ама знаете ли, обикновено ми се получават. Някой път са вмъкнати измеждудругото, остават незаснети, но не и забравени. Поне засега, пък като ги има и в блога, още повече :) .

Изминалата година ми беше най-любимата досега, изобщо ако можеше да бъде опредметизирана по някакъв начин, щях да я прегръщам и да й се радвам :) . Вярвам, че хората се променят, пък от нас зависи към какво. И сакън да не пропусна да се рекламирам, но да - мисля, че съм се променила към по-добро. По-щастлива съм, пък за мен тези две неща вървят ръка за ръка.

Като съм започнала с прегръщането - да, напоследък много съм се отворила в тази насока. А преди нито давах мен да ме пипат, нито ми е идвало отвътре аз да прегърна някого. Толкова ми беше противоестествено, особено срещна някого на улица, той се засили към мен, аз в режим на защита се отдръпвам, ама после пък ми светва лампичката за благоприличие и решавам да се прежаля, изобщо странна и конфузна ситуация. Сега пак изпадам в малко странни ситуации тип говоря си с някого и прекъсвам разговора с "Ее, може ли да те прегърна?", ама май е по-добрата алтернатива. Изобщо срещнах хора, към които мога да изразя емоция без да се насилвам; хора, които заслужават да ги прегърна. И още повече, обърнах заслужено внимание и на хората, които винаги са били до мен и към които не винаги съм била толкова щедра с прегръдките.

Макар да нямам доказателство в снимки - правих сирена и даже запалих и други по това занимание. Отсега планираме лятното производство, пък аз може и да споделя по-подробно какви сме ги свършили. Брито пааак не стана на Бри, ама ние не се даваме лесно, ще има 6-ти дубъл. Козето, обаче, оо, козето беше най-хубавото, което съм опитвала досега. Нали разбирате, от двата вида, които съм яла, моето по ми харесва :)) . Оформено като руло и отъркаляно в подправки, полято със зехтин - абе един път е.

И за овчето направо се избиха, аз съвсем малко опитах от него - по-голям кеф ми беше да черпя и да се радвам на реакциите. 

Всички рафтове в избата са пълни, при това само 1/4 от тях с буркани от времето на прабаба ми. Познават се по това, че тогава капачките не са се казвали "Роси" :)) . Градината е изорана, с изключение на едни 30-тина квадрата, които ще обръщам наръка, ама това ми е работа за час, час и нещо, все пак аз декар обърнах по два пъти. И явно наистина ми е ден да се рекламирам. Е, няма да се идеализирам - доброволно се предадох пред един особено упорит троскот и не съм държала вилата по правилния начин, щяла съм да изкривя сапа на съседската вила /не си мислете, че не искам да си купя моя, ама на, кът са явно хубавите вили/. Пфф, какво да кажа, на крив човек и вилата му е крива. Ама иначе ме забавляват съседите, аз тук много ги нареждам, но са добри хора, просто много ограничени, а мен най ме бива да излизам извън техните рамки :) .

Учих, разбрах, че даже обичам да уча. С такъв кеф се готвих за матурата по БЕЛ, все още възмущавам брат ми и сестра ми, като им казвам, че ако можех, пак щях да се явя. Еми не мога да го преживея аз това 5.98! И оттогава имам по-различно отношение и към езика, и към литературата. Чета много блогове и грешките ми правят впечатление. Дори някои направо ме дразнят, а после и аз се дразня от себе си, защото съм сигурна, че и в моите писания има такива. Нямам навика да се чета, но напоследък се упражнявам в "Намерете n на брой правописни/пунктуционни/граматични грешки" върху старите си публикации. Разчетох се и на книги, особено от български автори. С ясно изразени предпочитания към по-селските, шокиращо направо :) . Да живеят огромните дядовски елеци с още по-огромни вътрешни джобове, що литература пренесох в Единбург! И 2 компота, и люти чушки, и сладка, и бисквити "Закуска", изобщо добре, че имах и книги да замажа малко положението, иначе изглеждаше сякаш ще отварям лавка.

Научих се да си пестя усилията за хората, които биха ги оценили. Често залитам в тази крайност, понеже като правя нещо, все ми се иска наистина аз да съм го направила от-до, а това поглъща време и наистина усилия. Тях обикновено ги дарявам на драго сърце, но да, втори път няма да меся хляб за хора, които ме питат "Ми ти защо не си купуваш от магазина, даже купони имаш?!" Аз купоните ги загубих, ама не е това идеята .

Блоговете, моят и всички, които следя, също са голяма част от изминалата, и от настоящата година. Ех, към колко интересни личности ми отвориха очите! Пък после същите личности, които са ме вдъхновявали и усмихвали, казват и по някоя добра дума и за мен, изобщо хубаво е :) . Благодаря ви и се считайте прегърнати!

На теория и на практика

Вкъщи всеки е специалист. Не по нещо, като в рекламата на Тофифи, ами направо по всичко. И никой на никого не спестява съветите и препоръките, пък за капак сме и едни тънкообидни, нали се сещате, "ти на мен ли ще даваш акъл?!" .

А пък ако си "млад, неопитен, ама все пак мераклия", ооо, тогава направо си вади въображаемия дъждобран, понеже ще бъдеш залят от "ааа не, това така се прави!". И вярвайте ми, мен живо ме интересува кой какво как прави, неведнъж са ме хващали да надничам над дуварите и са си шушукали, че изглеждам съмнително. Дайте ми баби и дядовци, разправящи кой как си сади доматите, и мога по цял ден да ги слушам.

Ама нека да не ми чупят и на мен хатъра. Или както казвам аз - "моля ви се, нека не се обиждаме на домати!". Уважавам и искрено се възхищавам на опита на по-възрастните. Пък те ми се смеят на изнежения разсад, който аз гордо съм помъкнала по рейсовете. "Толкова ли нямаш пари да си купиш свестен разсад?!" . Или още по-тактичното - "Бе той дядо ти не умря ли, кой ще го гледа ?!" А дори вече не съм толкова неопитна, ама на, пуста възмладоликост, не им се вярва на хората, че съм почти на 20 :) .

Лятото премина под "Яжте домати, офф, ама още ли не сте ги изяли, еее, тая чанта както съм си я донесла, така си я и заварих!". Това от тея домати, дето не ставали дори на кокошките да се хвърлят. Затова и от мен няма да чуете такива съвети, сухата теория сигурно има причина да е теория, ама то дори гледането на зеленчуци не е толкова просто :) . Затова ще си въздишам аз по естетизма и фотогеничността на моите домати, пък през колко сантиметра съм ги садила и на какви редове вероятно ще премълча. Едно, че не ми е привична такава точност, ама и още повече, кой ти помни, аз тогава бях прекалено заета да пиша съчинения рева заради поредната обида на съседа и да се моля на измъчения ми разсад да стане поне два пъти по-готин от ония примерен еталон, който аз зелената едва ли ще достигна.

И все пак, да не ме избива на краен егоизъм, може да споделя по някоя дреболия, която сигурно е общоизвестна, ама кой знае, може да има и още някой заблуден като мен :) .

Не се чешете с брадва. Независимо колко ви сърби гърбът и, че сте се качили на един пън и забивате колове за домати и не ви е свободна ръката. Всъщност, не се чешете с брадва, особено ако сте върху почти изгнил пън. Не си мислете, че ако веднъж металната част на брадвата изскочи от сапа, няма да изскочи и втори път. И ако усещате, че не ви спори съвсем работата, не си мислете, че няма значение. Сприятелете се с някой по-як човек и го помолете за помощ. Ако сприятеляването е било успешно, даже няма да ви поиска 20 лв след това. Изобщо сприятелете се с някого, има и други бонуси, аз това чак тази година наистина го разбрах :) . Тъй де, все пак и за краставиците колове трябват ;) .
И ако коловете ви очевидно намаляват за сметка на новопоявилите се в съседската градина, мълчете си и се правете на лалави. Викало му се благоприличие, ама иначе да се разбира "е, кво ти пука, догодина ти ще свиеш неговите и той по същия начин ще си мълчи!".

Повечето растения са по-издържливи, отколкото бихме повярвали. Моят пипер докато беше още в кофички, на ден по два пъти го съживявах, по листата човек би казал, че е златна есен, ама видя той жарко слънце и по шепа овчи тор и само гледай какво става ;) . Доматите ми бяха толкова изнежени, че за да се показва само педя-две от стъблото над земята, останалото заравях завъртяно почти като претцел. Не се копаело така дупка, съседът като ме гледал и му се приревавало. Знаех си аз, че ги разчувствам хората.
"Защо не слагаш около всяко стъбло парче найлон, ще ти ги изядат поповите прасета?!" Ами защото беше матурно време и бях обещала поне за месец да приоритизирам ученето. "И тогава защо изобщо се захващаш с тая градина, то не може и учен, и селянин!" Първо, защото искам и второ, защото мога :) .
А за поповите прасета, на съседа му изядоха доматите барабар с найлона, аз поне разхода по найлона си спестих :) . Отмъкнаха ми по три-четири корена, като аз веднага попълвах дупката с нов разсад. Все пак не играем на дребно, защо да си правя живота лесен с по-малко от 300 корена. И чак след като на едно и също място поповите прасета прегризаха по 4-5 корена, ми просветна, че може просто да не слагам там домат и готово.

Мишките, освен хляб, чаршафи и съчиненията ми по литература, ядат и разсади. Особен афинитет към краставици и зелен фасул. Че кой прави зелен фасул на разсад?! Е, не и аз...вече :) . Лайката гонела мишките - колкото е ефективно моето гонене като отворя вратата и с една метла се опитвам да ги насоча в правилната посока.

Хм, какво друго... Четете опаковките на семената, като пише, че граха минаха 2 метра на височина, явно не се шегуват и бамбукови шикалки на по метър навързани с канап може би не са най-доброто решение. Проблемът не е толкова голям ако си слаб и богат на време, та да може през ден да се клечиш по няколко часа из редовете да береш. Ама спокойно, ако другият ти съсед пък нарочно си пуска изгладнелите кози в твоята градина, имаш помощници в брането. Еее, ама много ми беше хубав грахът. Задушен с масло и джоджен, ама като ви казвам, че няма нищо общо със замразен или консервен, съвсем не ви будалкам.

Въздържайте се с масовото купуване на семена...-каза тя, след като вчера си подреждаше 3-тата кутия, пълна със семена. Не бих съветвала категорично да започнете с малко, пък постепенно да увеличавате и прочие. По-скоро започнете реалистично. Декар, декар и половина, изискват време. Лесно е да се начертае план в тетрадка, защо да гледаш два сорта домати, като може 10. Или 20. Абе всъщност бяха над 30 и така и не разбрах кой кой беше, ама бяха вкусни. Дори самото физическо време по изкопаването на ямите, отъпкването и т.н. е доста, пък е едва началото. Лятото се започва с великото поливане - ако можете да инвестирате с някаква поливна система, ехаа, сигурно ще имате време не само да си поливате доматите, ами и да си ги ядете :) . А после дори самото бране изяжда толкова много време. Аз всяка седмица поне по 2 часа берях черита. После всичкото това трябваше да се подреди в подходящи съдове, да се транспортира до потенциалните консуматори, естествено на ръце, пък пусти ръце изтръпват и като оцели автобуса една дупка, която ти е толкова позната, че чак се изненадваш, че един път не я е пропуснал шофьора, всичките домати литват и изпадаш в интересната ситуация "Извинете, може ли да си взема домата? Да, да, точно под краката ви е, ама внимавайте моля ви, да не го настъпите."

Две дини под една мишница ли? Нека да пробваме с 4 и две кофи домати. Вярно, малки дини, ама пък кофите с домати бяха големи :) . Та така, най-вече планирайте си добре времето. Дори и времето за консумация или евентуално консервиране. А най-вече времето за съзерцание и чиста наслада. Ей така, да седнеш на земята, да слушаш птичките, да те пече слънцето и да ти мирише на зелено. И все пак, колкото и хубаво да пеят птичките, още по-хубаво е когато си сред приятна компания и се води пак толкова приятен разговор. С хора, да подчертая, защото макар и уж доматите да растели по-бързо като им говориш, с хора по ми допада :) .

И последно, бъдете щастливи. Градината не трябва да ви е поредният дерт на главата. Ако ще е зор, нека да е зор, след който се спи най-сладко. Ако ще е борба, не си заслужава даже да я почвате, природата рано или късно побеждава. Пък друго си е в хармония, и аз, и колорадските бръмбари сити и съседът доволен, че моите патладжани не са се пръкнали по-хубави от неговите. Което е спорен въпрос, ама айде, нали се уча на "благоприличие".

Весели празници :) !

Статистически въздухът е по-мръсен, на мен ми мирише на студ и свежест. Хладилникът лъха на развалено, ама то защото ми пазели Филаделфията отпреди три месеца. Децибелите са по-силни, ситуациите обикновено комични, но до този извод стигаме след като поне един се е разревал. 12 часа означава 2 без 15, ама нали си знаем номерата, аз действително се целих в три. Вътре студ или не, просто съм била само с три блузи и грейка. Е как няма да ми е студено. Чаят помага - върви с котлен камък и ако имаш късмет, няма да ти се паднат бели червеи, излизащи от пакетчето. Емоциите, от всякакво естество, заразяват бързо, сълзите са драматични, усмивките широки. Вкъщи!

Кения в снимки и факти

В училище все ни хокаха, че само глупостите помним. Кой бил пияница, кой кога е бил в затвора, кой с с кого е имал връзка... Иии сега година по-късно, наистина повечето неща в главата ми са от този сорт. Е, аз на моменти се правих на примерна ученичка и почти ми се получаваше, та помня и по-досадни детайли. Ама "глупостите" всичките ги знам. Глупости, глупости, аз им казвам интересни факти.

И сега в университета е подобна ситуация, с разликата, че повечето неща биха могли да се причислят към интересните факти.
Затова реших да ви споделя някои от тях, че даже са почти свързани и със снимките от Кения.

Електрическите стълбове в Кения са по-високи от тези в другите държави. Да, досетихте се правилно, заради жирафите. Ама да ви кажа честно, толкова съм слушала за височината на жирафите, че като ги видях ми се сториха ниски. Жирафите имат най-голямото сърце и виждат цветно. Ние ги учихме като пример за "дефекти" при еволюцията, беше нещо общо с дългия врат, ама на, не помня какво точно.

И като стана дума за еволюция, това може да сте го чували, но мен много ме впечатли и доста мислех след това.
Двама мъже са в гората и изведнъж се появява мечка гризли. Единият веднага се обръща да бяга, но забелязва, че приятелят му се навежда и се преобува.

"Няма да изпревариш мечката, квито и маратонки да си сложиш, нали знаеш?"
"Не е нужно да изпреваря мечката, а теб.

Честно казано ми се спи, късно е, но искам да пусна публикацията, за да се успокоявам, че съм свършила нещо тази вечер. Затова ще е мааалко претупано, ама тамън по-реалистично ;р .

В училище ни учат да делим животните на безгръбначни и гръбначни, което си е чиста дискриминация. Безгръбначните са 97%. Това е все едно да делиш хората на теб и всички останали. Иронично, много хора точно това правят.

Оо, кукувици, това е по моята част. Писах есе за тях и ама информация за кукувици да искате. Те, милите, имат лоша репутация, ама всъщност са едни от най-успешните видове. Не всички проявяват гнездови паразитизъм, някои дори живеят на колонии, където всеки се грижи за всеки. Баш нашта си кукувица е опасна работа, за нея да не се притеснявате, много си е добре. Ако се проследи еволюционната й история /а аз трябваше да го направя/ постоянно има едно надиграване между нея и жертвите й. Блатното шаварче се научи да разпознава чуждите яйца, кукувицата се учи да ги имитира. Блатното шаварче започва да изхвърля яйца, снесени преди неговите собствени, кукувицата успява така да си планира снасянето, че да е непосредствено след това на шаварчето. Иии 1600 думи по-късно, изненада, няма вид кукувица, който да е считан за застрашен от изчезване.
Те са перфектният пример за разнообразие, приспособимост и благата, които тези две качества носят.

Започнах тази публикация преди повече от месец и сега пак съм в същата ситуация, ама ме дразни как стои само на чернова, изпитвам нужда да се "освободя" от нея и да мисля за по-нататък.
Какво друго... знаете ли, че има доказателства, че стъклото е течност? Изобщо за толкова неща имаме ограничена представа, "така е", просто защото е така и дотук. А може би има още в историята :) .

Сега уча за изпити - е, добре, де, хванахте ме, не точно сега, но в общо взето всеки останал момент, в който не спя/ям/пека меденки. Шш, да си имаме приоритетите, както винаги! Постя, така че наистина само ги пека меденките, след по-малко от седмица ще се замъкна към България със шест щолена, 3 коледни кейка и последно бях на 9 кутии сладки, но ми се ще и още 1-2-5 вида да направя. Аз дори не харесвам сладки толкова много, ще се задоволя с "грозните" изтърсачета от последното топче тесто, всички останали ще подарявам. Харесва ми да гледам израженията на хората, когато им ги подавам. Харесва ми, когато изненадани възкликват "Ама ти ли ги направи, наистина?" Още повече ми харесва когато казват "Еее, естествено, че ти си ги направила!". Предпочитам такава чиста форма на общуване, в която хора виждат наистина другия, а не си нагласят диоптъра спрямо това, което им се иска да виждат.

Друго нещо, което съм забелязала, особено през последните месеци, когато се запознах не с много, ама поне повече от обикновено, нови хора /че бройката даже е двуцифрена!/ - хората бързо се впечатляват от мен. Оле тва, оле онова, ама наистина ли, ехаа, голяма работа. Нека не бъркате това поведение с милите коментари, които оставяте след публикациите ми, за тях съм толкова благодарна, сигурно звучи егоцентрично, но да, правят ме много щастлива и някакси чувствам всички коментиращи в блога близки. Понеже това съм си аз, в идеалните обстоятелства съм по-кална на живо, но иначе съм си съвсем аз. И фактът, че просто аз, каквато съм си, е достатъчен, за да решите да отделите от времето си, за да ме зарадвате, е... ами доста приятен :) .

Дразни ме крайното, нереалистично превъзнасяне. Понеже бързо им минава на хората. Обикновено съм супер готина за седмица-две. Ама и да ви кажа честно, много лесно се впечатляват някои хора. И впечатление ли е това наистина или някаква изкривена проява на любезност? Мен често ме взимат за невъзпитана, та поне при мен опастност от такова нещо няма. Като кажа, че нещо ми харесва, наистина ми харесва. Много лесно се раздават думите и какво е това благоприличие, което ни кара да се унасяме в суперлативи...

Съквартирантките ми постоянно ми казват, че всичко, което правя, е хубаво. То тва защото не са ми опитвали сладкото от смокини. Сигурни били, че каквото и да е, сготвено, направено, щяло да бъде уникално. А аз изобщо не съм такъв перфекционист, особено към себе си, и се замислих дали наистина са впечатлени от мен или просто от леееко хиперболизираната представа, която имат за мен. Затова съм благодарна на всички вас, които четете блога ми, задето сте останали и след първоначалния "уау" ефект!

Хах, как започна тази публикация, докъде стигна. Така е като я пиша на три пъти. Или поне за три си спомням. Ама нали все апелирам хората да правят каквото им идва отвътре, както и когато го чувстват. Та и аз така, затова си позволявам да не е най-логично свързаната ми публикация :).

И малко уж по темата, не предполагах, че дивите прасета имат толкова дълга коса. Незнайно защо като видях тази свиня майка, ми се прииска да й сплета плитка. Ама сериозно, представете си я с плитка, рибена кост :)) .

Ех, колкото път бихме за тези гепарди. Мама каза, че по телевизията изглеждали по-истински, тези приличали на плюшени играчки. Нали разбирате, плюс минус малко кръв по муцуната :) .

Добре, че имам още снимки от Африка, при това не само с животни, та ще имам възможност и за по-смислен текст. Дотогава... радвайте се на хората, емоциите, жестовете, зимата, пък ако не харесвате зимата, радвайте й се още повече, защото така оценяте повече лятото :) .

Липсва ми...

Евтиният хляб с купони на село, който догодина няма да ми е толкова евтин, понеже загубих 200 купона. Или хич да не около 150 лв, ако ги обърнем в пари. И с житото ме излъгаха, та айде още 600лв загуба. Те парите не ми липсват, липсва ми честността на хората. Липсва ми и да имам проблеми от този сорт - кой на кого си дал житото, кой си купил праскови за 60 стотинки килото, кой за лев и петдесет. Тоя втория, будалата, съм аз. Ама да кажа, че аз напявах да минем през борсата, ама не, борсата много далече - купи си праскови от селския магазин в Раковски, пардон - градския магазин, нали за такъв се водят. Градски, градски, ама все същите селски пазарлъци. Липсва ми ей такива мисли да са ми в главата.

Липсва ми хубавата светлина. Откакто съм тук съм снимала само картички и една преяла катерица. Дори и картичките малко насила ги снимам, ей така, колкото за активност. Събуждам се все едно посред нощ, а тамън мине пладне и вече вън пак е като нощ. Но пък катерицата наистина беше преяла - на това ни учеха - как да различаваме преяли катерици. Е, те го казаха много по-сложно и завъртяно, сакън да не ги обвини някой, че ни учат на "прости" неща.


Липсва ми да съм част от данданията вкъщи. Брат ми е прав, че сега си говорим повече, в сравнение с когато си бях на село, ама не е същото. Липсват ми хора, които могат да ми произнесат името.
Липсва ми чувстото на ситост, на храна, на емоции. Липсва ми да ми е вкусно. Знаете ли - дали ще ям или не , все ми е тая. Не се чувствам различно след като съм яла. Не чувствам глад, ама и ситост също. Имам списък с всичко, което ще ям, като се прибера. Още по-дълъг пък ми е списъкът с нещата, които ще помъкна наобратно. Аз от носталгия още малко и вафли "Боровец" ще проям , а не обичам шоколад.
Хах, сега се сетих, това ми беше сиромашката вечеря на село, когато нямах печка и вода - 2 филии хляб и между тях вафлата.
Липсва ми като е чесън да мирише на чесън - тва ако слагах същото количество, ама нашенски чесън, и съседите щяха да го помиришат. Баба ще ходи на село да вади морковите - първо, ха, да види той съседа, има моркови, второ - искам си ги, моите си моркови. Тея дето уж под ябълка не можели да растат. Дето всеки ден ги проверявах поникнали ли са, не са ли, заради които ставах "като малаче", понеже бяха на неудобно място за поливане и трябваше да премятам един кален маркуч. И съседът цъкаше след мен: "Ее, каква е тая твойта любов с тоя маркуч, стига си го размятала вече, де!", без да разбира защо ми става смешно като го чуя - тъй де, все пак съм на баща ми дъщерята, който държи всички простотии от него да науча, а не от улицата ;р .

Чувствам се дебела. Без да съм такава. Липсва ми физическата умора - вечерта да се просна на леглото и да не мога да стана. Какво е здрав сън ли - здрав сън е когато цял клан мишки се разхождат върху юргана ти/а вероятно и по теб самия!/, ама ти си спиш и спиш, нищо че мишките цял концерт от неприятни звуци изнасят. Сега се чекна по цял ден на един стол и чета, решавам минали изпити, готвя и ям ей така за принципа, понякога гледам стари български филми и слушам "Хубава си моя горо" .
Е, явно има ефект от чекненето, понеже на междинните оценки имам 7 шестици и една петица. Няколко пъти ходих да бягам в близкия парк - голям зор ми е, просто не ми се получава да бягам ей така без причина, без някаква крайна цел. Миналата седмица ми беше прекалено студено, че да вися на спирката и бягах до общежитията, голям мотиватор се оказа шотландския вятър.

Ходих на нещо като мини семинар за храната - био, органична, локална, кой каквито етикети иска да й слага. Беше забавно, радвам се, че отидох, ама ми стана и малко мъчно, понеже аз всичкото това го знам и съм миналата през този етап... искам вече следващия.
Писах на всички близки ферми, предлагайки се като доброволец, ама не ме искат. Тези, които благоволиха да отговорят, казаха, че не им трябва поредният студент, може ли да ме сложат на списъка с чакащи. Сериозно - списък с чакащи за мераклии да работят безплатно?! А толкова сърцераздирателни ми бяха писмата - то ако някой може да се превъзнася по земя и градина, аз съм.

Липсва ми дядо. Вече мина време, но той не ми липсва по-малко. Прияждат ми се лионски наденици, като се сетя за него. Тогава работеше само една електрическа скаричка, която за да добиете представа колко работеше - дядо не ми даваше аз да я включвам в контакта. Много им се радваше на тези наденици, понеже в селския магазин не ги продават, и изобщо "кой като нас". Цепихме ги на две и скаричката винаги ги прегаряше отгоре. И дядо винаги побутваше към мен парчето, на което се е паднало повечето кашкавал.

Иска ми се да му бях казала, че аз ще се погрижа за село и, че всичко ще е наред, да не се притеснява. Е, може би и сега ме чува.
Та така, ще се чекна засега на стола, ще взема да стана някой супер учен, който с 1-2 кратки експедиции си изкарва достатъчно пари за цяла година и ... ще мога да купя и по-сносна скара :) .

Пък дотогава вие се радвайте на България и заради мен, от моето пристрастие няма накъде повече, ама наистина - от наше село по-хубаво няма :) .

П.П. Всичките ми картички се продават в Сладкарници за цветя "Галя" , в град Пловдив, на ул. Христо Г. Данов 30 и ул. Железарска 27. Нямам нищо против да мога да си купя печка и преди да съм станала велик учен :) .